Модата си отива, но глупостта остава
„С ръка на лице”. Тези от вас, които се вълнуват от последните музикални течения, веднага ще се сетят за песен с такова име.
Само че през последните дни все имам повод да си сложа ръката на лицето – нали се сещате, по онзи начин, казващ „спрете Земята, искам да сляза”.
И не защото съм префърцунена интелектуалка, съвсем не. Обаче когато нещо е „модерно”, „на гребена на вълната” или „последен писък на модата”, то не задължително е „яко”. Като чуя песен с „яко” тъп текст, колкото и модерен бийт, танцови движения и готини дрешки да има, пак няма да ми хареса. Да, вероятно като ида на дискотека ще танцувам, но няма да си я пусна вкъщи, няма да я запомня и точно след няколко месеца ще тъне в забрава, не само за мен, но и в публичното пространство. Замислете се – има песни, които от толкова дълогогодишно слушане, вече почти ни прилошава. Например наближи ли Коледа (както сега), коя е първата песен, която ще ви атакува в мола, в кафенето, в ресторанта, по радиото, по телевизията, в социалните мрежи (споделена от хората, на които това им е любимата песен в живота), че и като предложение в youtube? Да… правилно се сетихте – ‘All I want for Christmas is you’. Когато пък си пуснете прахосмукачката вкъщи, някак естествено в главата ви (или в тази на човека около вас, лежащ на дивана) зазвучава… ‘I want to break free’. Разбира се, няма как да пропуснем ‘It’s my life’, която е лайтмотивът на всеки купон (дори на феновете на поп-фолка, точно преди да си пуснат Преслава).
Та стига примери, разбрахте ме. Има песни, които остават – не за месец-два, а за години наред. И най-вероятната причина е, че просто са смислени, някак си успели да съчетаят в идеална симбиоза музика, текст, визия и послание. Само тези песни ще останат в световния музикален фонд, ще бъде помнени и ценени. Например никога няма да разбера защо има изпълнители, които завинаги ще останат известни за не-толкова-големите-си-фенове само с една единствена песен, а имат поне 10 албума!?
Мисля си, че изкуството (театрално, танцово, театрално) би трябвало да дава повече смисъл, отколкото фойерверки. Че като го изпиташ, то трябва да остане, да те накара да мислиш, да чувстваш и леко, едва осезаемо да те промени към по-добро. Но когато културата стане халтура, когато се опростачи и единствената й цел стане печалба и „кинти”, то проблемът е сериозен. Когато един ден играеш на сцената на Сатиричния театър, а на другия – призоваваш хората да търкат лотарийни билетчета, значи има проблем. Когато можеш имаш диапазон от цели 4 октави, с което парадираш, и същевременно пееш, че „от икебана дървесата ги боли”, значи има проблем. И колкото и да ми се иска да застана пред Народното събрание и да вдигна юмрук срещу властта, че не подкрепа българската култура, а музикантите и актьорите се налага да правят простотии, за да се справят с финансовото битие и да влязат в полезрението на медиите, не мога да го направя. Защото не само „държавата” е виновна.
Когато излизат тревожни статистики как българските ученици нямат критично мислене, всички се тревожим. А когато консумират халтура, никой не го е… грижа. И няма как да искаш да възпитаваш смислени хора само с преструктуриране на учебните програми, докато извън училище ги залива безсмисленост. Затова критичното мислене е важно. То е начин да прецениш, кога модерното е вредно и е по-добре да избереш старомодното. Кога да ходиш с късо яке до под мишниците и с летни кецки през зимата може да бъде последен писък на модата, но после у вас ще стане като модерна аптека. Кога да слушаш „готин” бийт те прави готин, но да пееш тъпия текст (и да го смяташ за поетически връх, интерпретиращ „нещата от живота”) те прави повърхностен.
„Движението с ръка на лице е част от модерната хип-хоп култура”, чета аз из интернет. И аз харесвам хип-хоп културата, музиката, начина на обличане, танците, хип-хоп приятелите си и все пак… когато нещо е тъпо, просто е ТЪПО. И не е редно да облечеш един тъп текст в съблечено тяло и много тежкарско поведение. Не защото на мен много ми пречи, не. Когато не ми допада нещо, го игнорирам или се забавлявам за момент с него, после го забравям. Но когато 11-годишната ми братовчедка го види и реши, че е „яко”, тогава става лошо. Когато пък реши, че не е яко, започват да й се подиграват. И това е още по-лошо.
В крайна сметка модата си отива, младостта и дързостта също. Но глупостта остава. И е пагубна.
Но нали знаете – „всичко е точно”…
