Мечките, от които българинът се страхува, дори и без да ходи в гората

| от Вучето |

Имах добри оценки по антропология и фолклористика, докато учех за магистър по българска филология, но ги получавах най-вече, защото цитирах коректно трудовете на видни бе-ге изследователи от 70-те години, а не защото нещо разбирах добре предмета на предмета.

Нито пък защото материята ме интересуваше, понеже, честно казано, когато си на 22, да учиш подобни дисциплини ти се струва равносилно на това да се занимаваш с грънци и тъпи селски обичаи, които включват заклани агнета и оркестърът да свири “Ела се вие, превива…”

Две десетилетия по-късно обаче родното “селско” вече дотолкова се е просмукало в кожата, дневното ми меню и, разбира се, ДНК-то ми, че съм в състояние да седна и да напиша обемен антропологически труд, разкриващ в дълбочина и обясняващ с хирургическа прецизност народопсихолигическите феномени, характерни за моя народ. За целите на този развлекателен сайт обаче реших да огранича сериозното си културологично-социо-етническо-антропологично изследване единствено върху най-отявлените проявления на българския ангст*. И да се опитам да се побера в рамките на скромните 1040 думи.

Не си спомням къде за първи път чух народното прозрение, че българинът най-много го е страх да не настине и да не се мине, но предполагам, че е било от някой циничен възрастен, който се е опитвал да ми обясни каква е логиката да преядеш, само защото някой друг плаща. Няколко десетилетия по-късно самата аз вече съм циничен възрастен (българин!) и дори да не съзнавам, понякога правя неща, от които на практика нямам полза, само мотивирана от мисълта ДА НЕ СЕ МИНА. В мола си взимам от безплатните рекламни списания, които после изхвърлям, без дори да съм разгърнала. Ако в хотела няма единични стаи и ми дават стая с две легла, лягам и на двете. Бих си отнесла вкъщи дори автомобилна гума, ако някой ми подари или си намеря на пътя, макар че нямам кола. Когато си купя самолетен билет за 200 евро и после видя, че за следващия ден цената е на половина, плача като бебе. Защо? Защото съм се минала!

Така че на първо място в моя списък се класира страхът на българина да не се мине. Всъщност това е причината, поради която българинът продължава масово да не подсигурява живота, здравето и благоденствието си с незадължителни застраховки. Ако все пак реши да застрахова, например, апартамента си срещу природни бедствия, наводнение от съседите и кражба с взлом, в края на година ще изпитва дълбоко личностно разочарование, ако нищо такова не се е случило. Просто защото си е дал парите за този, дето клати гората.

Дори на 45, 50 и 80, българинът все така го е страх от “Чичо Доктор”, както когато е бил на шест и си е глътвал езика от ужас при вида на голямата спринцовка. Българинът е пословичен със здраво вкоренената си здравна безкултурност, която се изразява в престъпно неглижиране на здравето и превенцията от заболявания. Иначе казано, кракът му няма и да стъпи в лекарския кабинет преди да бъде на сто процента сигурен, че вече няма накъде и е тръгнал да умира. Превенцията е непозната дума за българина. Често чувана фраза е “Не обичам да ходя на профилактични, понеже може да ми открият нещо.”

И докато в обществата “на Запад” държавата инвестира милиони във всякакви форми на спорт, профилактични прегледи и здравословно хранене за всички граждани на възраст от 4 месеца до 98 години, то при нас българинът инвестира във висене по барчета, пушене на цигарки и пазаруване на шарени напитки “с вкус на горски плодове” и месни и млечни “деликатеси”, изобилстващи от канцерогенни съставки. Да, напоследък проблясва светлина в тунела, благодарение на множеството кампании за безплатни изследвания за рак на гърдата или СПИН, например, както и на провежданата от все повече фирми политика за задължителни медицински изследвания на служителите. Но въпреки това страхът остава.

Българинът изпитва ужасен страх от това да бъде обезнаследен. В култура като нашата, в която родителите си скъсват задниците от работа, за да могат да купят на децата си един-два апартамента за “когато се отделят”, няма как да бъде иначе. Младият българин е свикнал да получава всичко наготово. Най-вече собствено жилище. Единствено в трагичните случаи, когато мама и татко не са подсигурили такова за наследника, алтернативата е проста и неизбежна. Ако веднага след завършване на гимназията, той не е “избягал” в чужбина, на 43-годишна възраст продължава да живее в детската си стая, а мама му праща есемес, за да го пита кога ще се прибере, понеже омлетът му изстива.

Българинът се страхува почти толкова от това да не бъде заподозрян и/или нарочен за гей, колкото и от това да не изпусне дъмпела върху чатала си и той да му смачка топките. Разбира се, ще кажете вие, и тук се намесват изконните етно-социо-географски особености на нацията ни. На място, където Балкана пее юнашка песен просто не може да се раждат гейове! Точка по въпроса. И да, може и така да е. Но това не означава всяко отклонение от правилото да бъде възприемано като смъртна присъда. Всъщност българинът все още толкова се страхува да не бъде хетеросексуален, че понякога дори официално “излезлите от гардероба” гейове реагират по̀ хетеро и от най-хетеро хейтърите. Някои от тях дори призовават Православната църква да заклейми гей браковете и да се бият по сто камшика на голо на всеки хомосексуален, който иска да има дете.

На последно място, но не и по важност в този списък идва страхът на българина да не се изложи пред чужденците. И ние вече имаме своите 4G мрежи, хипстъри и мадами, дето ядат киноа вместо мусака, но усещането, че някой е нещо повече от теб, само защото на паспортa му не пише “Република България”, мистериозно е останал. Всъщност толкова сме потиснати от превъзходството на всички останали, че дори премиерът ни понякога счита за необходимо да се извинява пред чуждестранните си гости, когато времето е лошо. Но, разбира се, всеки път, когато Ангела идва, той включва слънцето. Така де, няма да се излагаме пред чужденците….

Валидността на всички горепосочени ангстове на българина са проверени във времето. Разбира се, генерализацията в случая не помага да се отсее сеното от плявата, но в по-малка или по-голяма степен те са живородени и продължават да функционират. Къде на подсъзнателно ниво, къде не.

*ангст – екзистенциален страх

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 

Принцесата, която работеше в магазин за дрехи

| от chronicle.bg |

На 18 септември 1923 година в Париж се ражда принцеса Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска. Като повечето европейски кралски особи, тя има родствена връзка с много настоящи и бивши монаси, а също така е и второ дете на принц Рене Бурбон-Пармски и принцеса Маргарита Датска.

Тя прекарва ранните си години заедно с родителите и трите си братя във Франция, но заради бързо нарастналото напрежение в отношенията с Германия и последвалата война, 16-годишната принцеса и семейството й заминават за Испания през 1939, а скоро след това напускат и Европа като отиват в Америка. Там Анна посещава училище в новия им дом в Ню Йорк, а когато става на 18, учи в Училище по дизайн Парсън, където завършва 3-годишният курс на обучение само за 2 години.

166d5b4251ef5cacb4c2d0db1d4297f3--princess-stories-the-princess

Принцеса Анна

Същевременно, за да плати за образованието си, тя постъпва на работа в магазин за дрехи Herald Square Macy’s (който все още съществува), а по-късно работи и за Bloomingdale’s, както и в магазина за шапки на майка си. 

С развитието на Втората световна война, принцеса Бурбон-Пармска решава, че няма само да гледа отстрани и през 1943 година се присъединява към силите на Франция като медицинска сестра и шофьор на линейка. Тя служи в Алжир, Мароко, Италия, Люксембург, както и в самата Германия като бива повишена в лейтенант и получава френския Венен кръст (Croix de Guerre), който се дава за изключителна проява на храброст и героизъм.

Но принцесата ще получи и друго още по-високо звание – Кралица – от части заради службата си в Мароко. 

Mihai

Kрал Михай I Румънски

Анна би трябвало да срещне бъдещия си съпруг (и втори братовчед), крал Михай I Румънски на сватбата на принцеса Елизабет (днес кралица Елизабет II) и принц Филип в Гърция през 1947 година. Майката на Михай, Елена Гръцка, задкулисно се опитва да организира среща между сина си и Анна, но не среща успех до събитието.

Младият крал забелязва благородното момичето, докато е на прожекция на филм в двореца… без тя всъщност да присъства в салона, нито да играе във филма. Как става това? Преди филмът да започне, на екрана се прожектират кадри от войната, в този случай конкретно от Мароко, в които за няколко секунди се вижда и лика на Анна. Михай остава пленен и си изважда нейна снимка от кадрите, която носи винаги със себе си. В един момент разкрива намеренията си пред майка си Елена и нещата се задействат…

Когато разбира за интересите му, Анна не остава безразлична, но не пожелава първата им среща да бъде под взискателните погледи на толкова много кралски особи, колкото се очакват на сватбата на Елизабет и Филип, и затова първоначално отказва поканата. За разлика от повечето почитаеми със синя кръв, които живеят луксозно и изискано (включително и Михай), принцесата не е уверена в социалните си умения и познания за етикета на събития от този ранг.

Но родителите им имат други виждания за нещата. Тя е убедена да дойде в Лондон от братовчеда си принц Жан Люксембургски и когато пристига и минава да види родителите си в хотела, където отсядат, крал Михай „съвсем случайно“ е там по същото време. Срещата им така стъписва младата принцеса, че вместо да го поздрави, тя тропва с пети – маниер, ползван от военните при отдаване на чест. Неловкостта й обаче само допълнително очарова крал Михай и двамата започват да прекарват време заедно, докато са в Англия.

По-късно, като запален пилот, той я кани да лети заедно с него на малко пътешествие до Швейцария. От тогава двойката почти не се дели, докато накрая кралят предлага брак на принцессата – на 16-ия ден след тропването с пети. Тя отказва… Но скоро променя решението си и двамата вече са сгодени.

Официално съобщение обаче все още не може да бъде направено, докато крал Микай първо не информира правителството в Румъния. За жалост обаче на 30 декември 1947 година комунистите обграждат двореца му, докато армията, вярна на краля, е твърде далече, за да помогне. Така той е принуден да абдикира от трона, под дулото на пистолет: „Те ми казаха „Ако не подпишеш веднага, ние сме задължени да убием над 1000 студенти“, които бяха хванали в затвор.“ След подписа, комунистите го оставят да напусне страната с малка част от ценностите си и антураж.

Има и друго проблем: Анна е католичка и за да получи позволение от папата да се омъжи за некатолик, трябва да даде обещание, че поколението им ще бъде отгледано в католическата вяра. Това е нещо, което крал Михай не може да направи, както пише в Конституцията на Румъния от 1923 година. Въпреки че вече не е крал, той трябва да има предвид възможността един ден децата му да си възвърнат трона – възможност, която ще изчезне, ако те са католици.

queen-anne-e1537355915322

Отказа на папата да даде разрешение не притеснява принцесата и на 10 юни 1948 година те сключват брак в Атина. В резултат Ватикана отказва да признае брака и издава декрет, с който забранява на Анна да се изповядва в която и да е католическа църква по света. Въпреки това 20 години по-късно двамата ще получат разрешение за брак, който ще сключат отново на 9 ноември 1966 година. 

Въпреки насилственото отстраняване на краля от позицията му, Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска става известна като Нейно Величество Кралица Анна Румънска без дори да е коронясана.

Двойката се установява и живее тих живот като в един момент дори се грижи за ферма с кокошки. Кралицата се занимава с дърводелство като прави предимно мебели и има само няколко по-големи проекта. Тя изкарва допълнително пари като продава част от изобразителното си творчество, а също така счупва още няколко стереотипа на епохата като ловува и шофира офроуд.  Кралят от своя страна, освен във фермата, работи и като тестови пилот и брокер на акции. Заради общите си усилия в друга посока, Анна и Михай се радват на 5 дъщерички.

През 90-те кралското семейство най-накрая може да се завърне в Румъния като Михай получава обратно част от имотите си, в това число и великолепните дворци Савършин и Пелеш.

savarsin_1

Савършин

Peles Castle 2

Пелеш

И въпреки че едва 14% от румънците искат възстановяване на монархията, Анна и Михай се радват на силна популярност. Появяват се идеи кралят да се кандидатира за президент, но той отказва и дори не се опитва да си възвърне трона, което обяснява лаконично: „Румънският народ страда достатъчно, за да заслужи сам да решава съдбата си.“

Двойката прекарва в брак общо 68 година – докато през 2016 кралица Анна не умира на 92-годишна възраст. Кралят я последва през 2017 на 96.

db9c5c79940fd29fb7f3b834f7006c3b

 
 

Не просто круиз, а най-пищният природен спектакъл в света

| от Вучето |

“Бързата линия” или Hurtigruten е круизен маршрут, който покрива разстояние от 2000 км по крайбрежието на Западна Норвегия.

Тези, които вече са го преживели, се кълнaт, че на света няма по-вълнуващо пътешествие с круизен кораб. Тези, които не са, но мечтаят да им се случи, събират пари в куче-касичка и сричат прости фрази на норвежки. “Тюсен так” (Много благодаря), “Ха де бра” (Довиждане), “Яй вил мер…” (Искам още).

Всъщност човек не може да иска повече, защото по време на двуседмичното пътешествие има от всичко по много. Много фиорди, много вода и много сьомгова пъстърва. Пътуването е близко до сюрреалистично изживяване, при това без да са намесени психотропни вещества. Въпреки че круизната линия функционира целогодишно, най-подходящото време да се предприеме пътуването са летните месеци. Тогава няма да видите как северното сияние обагря тъмното арктическо небе, но затова пък през лятото нощите се превръщат в дни. Буквално. Разбира се, цените през летния сезон са най-солени. Например, ако пътувате през ноември в нелуксозна каюта за двама (с илюминатор, но без право на тристепенно меню в ресторанта), ще ви струва малко над 1, 900 лева на човек. През юли цената скача на 4, 300.

Пътешествието започва от град Берген на юг и продължава чак до Киркенес, на 368 км отвъд Северния полярен кръг. На борда няма казина, нито вариатетни шоута в бродуейски стил, с каквито 90 процента от скъпите круизни кораби по света се опитват да привлекат клиенти. Единствената атракция, на която Хюртирюта разчита, е постоянно променящият се пейзаж. И напълно заслужено този пейзаж е главното действащо лице в спектакъла, който продължава 288 часа.

Kirkenes1
Киркенес; Снимка: www.visitkirkenes.no

Невинаги обаче пътуването е отнемало толкова дълго време. При откриването си през 1893 г. и в последвалите няколко десетилетия линията е функционирала като редовен превоз за хора и стоки. Инициативата зад това начинание била на правителството, а идеята – да се подобри комуникацията между труднодостижимите населени места по накъсаното западно крайбрежие. Първите рейсове започвали от Трондхайм и стигали крайната си дестинация Хамерфест, един от най-северните градове в света, само за 67 часа. Така пощата, която преди това пътувала по този маршрут три седмици през лятото и пет месеца през зимата, вече била доставяна само за няколко дни. Ура за Хюртирюта! С години броят на корабите, плаващи по маршрута, постепенно се увеличавал, а още и още портове влизали в плавателния план.

След края на Втората световна война започнали да се печатат брошури на различни езици, рекламиращи Хюртирюта като възможност за туристите да се запознаят с дивата и красива норвежка брегова линия. В началото туристическите агенции с известна доза сцептицизъм промотирали круиза. Но с течение на времето славата на Хюртирюта нараствала, за да се стигне до настоящия момент, когато е известна по целия свят като “The world’s most beautiful voyage”.

И така, в случай, че един ден решите да предприемете това пътуване, ето какво трябва да очаквате.

Sans titre
Маршрутът на Хюртирюта от Берген до Киркенес

Пътешествието покрай набраздения с фиорди западен норвежки бряг преминава покрай 34 населени места, някои от които са миниатюрни селца само с по няколко къщи и магазинчета като от конструктор Лего, скупчени около доковете.

Храната, която се сервира на борда, както може да се очаква, не включва бургери и паста. Концепцията, залегнала в менюто, е то да отразява хранителната култура, характерната за всеки един район, през който минава корабът. Храната е прясна и се купува от пристанищата по пътя. Много често рибарите собственоръчно доставят част от дневния си улов на борда. По този начин пътниците могат да вкусят местни деликатеси, сред които особено се откроява рибният… сладолед.

Забавления на борда не липсват, но те пак са в типично норвежки стил, така че не очаквайте полуголи танцьорки и караоке с награди. Традиция е, когато корабът пресече Северния полярен кръг, капитанът да събере на палубата “новобранците”, т.е. тези, на които това се случва за първи път, и да извърши специална “церемония” по инициацията им. Няма да развалям изненадата в случай, че и вие сте сред щастливците, но ще кажа само, че трябва да се подготвите за кофа ледени кубчета и топла супа. Когато екипажът не е много зает, сменя униформата с народни костюми и под формата на импровизирани пиеси представя местни фолклорни приказки и легенди. Ако корабът успее да стигне до култовия Trollfjord (Фиорда на троловете), част от персонала изнася цяло представление на носа на кораба на фона на зловещо осветените от зелени светлини скали на фиорда.

download (1)
Берген; Снимка: en.visitbergen.com

И като стана въпрос за персонала и артистичните му заложби, нека ви запозная и с него. Като всичко друго, свързано с Хюртирюта, и екипажът е почти изцяло норвежки. Много от членовете, бидейки родом от местата, през които корабът минава, са неизчерпаем извор на информация за местните обичаи и нрави, както и на полезни съвети кои са най-добрите кръчми и ресторанти на сушата, които пасажерите могат да посетят.

Освен великолепна туристическа атракция обаче, Хюртирюта си остава приятен и удобен начин за предвижване на норвежците. Вместо влак или автобус, те “хващат лодката”, за да стигнат от Мольой до Молде, или от Олесунд до Харща. А пътуването в компанията на местните е още един елемент, който прави от Хюртирюта перфектното автентично преживяване.

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis