shareit

Мария Стоянова: Освобождаването на Михаил Ходорковски, сега, е изненада за абсолютно всички, които следят отблизо неговата съдба

| от |

maria-stoyanova

Мария Стоянова, дългогодишен кореспондент в Германия, в интервю за Агенция „Фокус”

Госпожо Стоянова, бяхте дългогодишен кореспондент в Берлин. Били сте на събития, свързани със съдбата на Михаил Ходорковски. Какво се случваше на тези събития?

За първи път с темата „Ходорковски”, освен по телевизията, се срещнах на живо именно в Берлин. Това беше през 2005 г. когато беше произнесена присъдата срещу него. Тогава или по-скоро след тази присъда, неговите американски адвокати, събраха в Берлин международната преса, за да поляризират това, което се случва с Михаил Ходорковски в Русия, за да разкажат на света какъв безпрецедентно скалъпен е процесът срещу него. Това беше първата ми среща с темата и първата среща с този политически процес. След това през 2011 г. в Германия на фестивала „Берлинале”, който е един от най-престижните кинофестивали в света, беше показан един документален филм за Михаил Ходорковски, като лентата беше запечатала първото интервю на Ходорковски, изобщо. От този филм, също така, разбрахме, че според Герхард Шрьодер, между Ходорковски и Путин има проблем на мъжка основа, че конфликтът между двамата съперници е, може би, конфликт на мъжка чест и достойнство. Интересното беше, че тази прожекция беше съпроводена с две кражби на монтирания материал. Дори преди самата прожекция на филма, режисьорът е Сирил Туши, той е германец от руски произход, и неговото студио, и неговият екип бяха изключително неприятно изненадани от кражба с взлом, при която бяха откраднати цялата му техника, както и суровия материал на филма. Всичкият този шпионски оттенък върху историята, естествено, стряскаше. Така в Берлин филмът беше посрещнат с толкова голям интерес, че ръководството на фестивала трябваше моментално да търси нова зала, в която да побере огромния наплив от хора, които искаха да видят този филм. В Германия много отдавна се следи съдбата на Ходорковски много от близо. Обществото, дори и в Германия и в целия немскоезичен свят е много добре запознато с множеството процеси срещу Михаил Ходорковски. И неговото освобождаване сега е изненада за абсолютно всички, които следят отблизо неговата съдба. Защото първо, се очакваше да бъде пуснат чак през август догодина и второ, защото последната информация беше, че срещу него се готви трето дело, сега, през декември.

Защо филмът е точно за Михаил Ходорковски? Има и други руски дисиденти, откъде го познават толкова добре? 

Личността на Ходорковски е много спорна, много особена, много многопластова, а самият той е един човек с невероятна харизма. Дори режисьорът на филма Сирил Туши казва, че той има такава аура, която просто е извънземна. Този човек е престоял 10 години в затвора,в трудов лагер дълбоко заринат в снеговете до финландската граница. Вижте го как изглежда сега, вижте го как се усмихва на първите кадри, с които разполагаме. Това, разбира се, е впечатляващо за един човек, който само до преди няколко дни изобщо не е имал надежда, че може някога да излезе на свобода. Имайте предвид, че в затвора срещу него е било извършено покушение. Той е бил нападнат с нож от свой съзатворник, от гигантски милиардер, той се занимава с това да шие ръкавици. И сега излиза от затвора в едно такова доста, поне така на пръв поглед, така както изглежда и това, което каза на онези, които са се видели с него, в доста добро, съобразно обстоятелствата, психическо състояние. А защо Ходорковски е толкова популярен в Германия? Защото 2003 г., която се оказва съдбовна за него, 2003 г. списание „Форбс” го класира в своята листа не само като един от най-богатите хора в света, тогава той е на 26-то място милиардери в света, защото той е много млад. 2003 година, това е преди 10 години, той е на 40 години. Защото той, освен това от списание „Форбс” същата година е класиран сред една от най-влиятелните личности в света, в списъка на най-влиятелните личности в света – защо? Защото той успява въпреки съпротивата на страните от ОПЕК, това е организацията на държавите производителки на петрол, въпреки тяхната съпротива, да държи ниски цените на петрола. Той от комсомолец, чиста проба, се превръща в един финансов магнат и в последствие в петролен магнат. И това е една кариера, която няма как да не прави впечатление. Това е едно развитие на съдбата, което няма как да остане незабелязано, особено и от западния свят, защото в някаква степен отговаря и на класическата мечта, за така наречената американска мечта, класическата мечта за забогатяване. Някой тръгва някъде от низините, в един момент става супер богат, какъвто е случаят с Ходорковски. И същият този човек, обаче, не се задоволява и тук вече става интересното при Ходорковски, защото има много личности, които забогатяват от нищото. Различното при Ходорковски е, че той си дава сметка в каква обстановка живее – икономиката на страната е изгнила от корупция. Той разбира, че той по никакъв начин не може да съществува, да благоденства, ако държавата е изгнила по този начин. Той вижда как държавният, и то от първа ръка го вижда, което е още по-страшно, може би от това да го наблюдаваш отстрани, как държавният концерн „Роснефт” манипулира абсолютно всички продажби. Оттам се завързва и неговият конфликт с шефа на „Роснефт”, един от много близките хора на Путин, а и един човек, който е много властен в Русия. И Ходорковски започва да финансира опозиционни медии и политици. Това вече идва на Путин в повече. Значи това е един олигарх, забогатял от парите на времето, комсомолски пари, след което ги увеличава, става милиардер, един от най-богатите хора в света, обаче се осъзнава и казва: „Така повече не може. Тази държава, за да се развива трябва да стане по-друг начин, това няма да е пътят, по който тя върви в момента.” По този начин двамата с Путин влизат в челен сблъсък, съперничество. И така се стига до 2003 г., до едно заседание в Кремъл, в което Путин и Ходорковски стоят един срещу друг. Путин иска да чуе какво мислят бизнесмените за ситуацията в страната и Ходорковски му казва в прав текст – първи проблем корупцията, втори проблем – надмощието над „Роснефт” и трети проблем – неговият авторитарен режим. И ако не се реши всичко това, нещата няма как да съществуват, на което обаче Путин му отговаря: „А вие плащате ли си данъците? Как си плащате данъците?”. Оттам нататък се завързва конфликтът между тях и малко по-късно – през октомври 2003 г. Ходорковски вече е арестуван. Въпреки че предварително е знаел, че ще бъде арестуван, той по собствено желание, той е бил обвинен първо в укриване на данъци, първоначалното му обвинение. Той е знаел, че ще бъде арестуван и въпреки това не се укрива от правосъдието, а с гордо вдигната глава отива да бъде съден. Защото казва – аз съм невинен и това ще бъде доказано, без да си дава сметка, че докато бъде доказано нещо изобщо, а в случая нищо, ще изкара 10 години. Цялата тази история е много особена, много впечатляваща и много нетипична за Източна Европа. Защото в Източна Европа класическата история, която познаваме е някакъв човек – млад става много богат и след това гледа собственото си богатство, докато Ходорковски започва да гледа и ситуацията в страната, започва да се интересува затова по какъв начин може да се развива и да се подпомага опозицията, по какъв начин може да се бори корупцията. Това разбира се не може да не привлече вниманието, както на Запада, така и на цялата демократична общественост.

Изненада ли е заминаването на Михаил Ходорковски за Берлин, след освобождаването му от затвора?

Толкова много символика има в цялата история, че чак човек в един момент настръхва. Защото, първо – това че идва в Берлин не е случайно, като се има предвид защо е освободен Ходорковски. Ходорковски е освободен, защото бившият германски външен министър, архитектът на обединението на Изтока и Запада, един от архитектите на края на студената война Ханс-Дитрих Геншер, преди две години помолен именно от адвокатите на Ходорковски, да помогне в тази кауза, защото случаят изглежда абсолютно безнадежден. И Геншер се включва като използва възможността 2012 г., да се срещне лично с Путин, когато той идва през юни в Берлин, за да се представи вече като новоизбран президент на Русия. Той се среща с него, буквално, на стълбичката на самолета. След което се среща още веднъж с него в Москва. И Геншер казва, че Путин е знаел прекрасно по какъв въпрос иска да говори с него. Освен това молбата за помилване, която Ходорковски пише е съпроводена от писмо, написано от Геншер. Тоест Геншер допълва молбата за помилване до Путин чрез едно свое писмо и подкрепя тази своя молба. И така Геншер се оказва един от най-известните световни дипломати, един от най-големите майстори на тихата дипломация, защото, разбира се, използва свои контакти в Русия от онова време, използва доверието и авторитета, с който се ползва, за да реши този хуманитарен случай – той самият го нарича хуманитарен, затова използвам тази дума. А иначе ясно е, че Ходорковски е най-сериозният политически враг на Путин. Сега разбираме, че в операцията по освобождаването е била включена цялата германска държава от най-високо равнище – канцлерът Ангела Меркел. Според Гари Каспаров, Меркел е изиграла също много основана и важна роля. Тя самата каза, че след края на срещата на Върха в Брюксел, когато стана ясно, че Ходорковски е помилван, че очевидно усилията, които са положени, а именно всеки път, при всяка среща, за да се поставя въпроса, да се акцентира върху него, са дали резултат. Германския външен министър от предишното й правителство Гидо Вестервеле – също човек, който активно е помагал за решаването на въпроса, както и германския посланик в Москва. Т.е. оказва се, че много сериозно е работено от страна на Германия Ходорковски да бъде освободен, а и както коментират колегите в Германия, в Берлин сега, там където американците и британците и техните възможности спират, там се оказва, че Германия се оказва полезна и това точно е използвано. Така че не е изненадващо защо Ходорковски идва точно в Берлин, още повече, че неговата майка се лекува от рак в берлинска болница.
Солженицин, когато е освободен от лагера в Русия, той първо идва и каца в Берлин, тогава в Западен Берлин. Сега няколкократно системата „Солженицин” сме конфронтирани при освобождаването на Ходорковски. Също Солженицин – най-големият политически дисидент, един от най-големите критици на съветското управление. Солженицин, когато го освобождават, за да го махнат, за да го разкарат, той пристига първо в Берлин. Така че в цялата история, затова ви казвам, има толкова много символика. Някои сравняват сега Ходорковски със Солженицин или по-скоро им се иска Ходорковски да стане като Солженицин.

Какъв е мотивът на Геншер да посредничи за освобождаването на Михаил Ходорковски? 

Това, което знаем от Геншер е това, че се е включил абсолютно чистосърдечно, абсолютно доброволно и абсолютно по убеждение да помогне в този, повтарям още един път неговата фраза, хуманитарен случай. Той самият е човек, който вече веднъж показа, че може дори да помогне за пропукването на Берлинската стена. Това се случи 1989 г., когато като външен министър на Западна Германия отиде в Унгария, където множество източногермански бежанци бяха окупирали западногерманското посолство, той успя да договори с унгарските власти тогава тези хора да напуснат страната, т.е. да могат да минат в Западна Германия. Така Източният лагер, в една от своите части, в Унгария се отвори на Запад. Това отприщи една вълна, която доведе до срутването на Берлинската стена. Сега същият този Геншер отново, помолен от адвокатите на Ходорковски, се включва в неговото спасяване от затвора, защото става ясно, че по друг начин не може да бъде решен случая. Такава е ролята на Геншер, по-скоро идеалистична, отколкото каквато и да е друга.

Какъв е отзвукът в германските медии след пристигането на Ходорковски? 

Гигантски. Не само в германските медии, а и в немскоезичния свят темата е № 1. Даже, на 21 декември, в Хамбург имаше сериозни сблъсъци между полиция и представители на леви движения. Тази новина дори беше на 2-ро място, отстъпи след новината за срещата на Ходорковски с неговото семейство, защото вчера той се срещна с родителите си. Всички медии в Швейцария също са изключително заинтересовани от това, което се случва не само, защото Ходорковски има банкови сметки там. Неговата дъщеря е завършила в швейцарски интернат, с майка си често са били в Швейцария, даже се предполага, че те живеят в момента там, което от други средства за информация се опровергава и се казва, че те са в Москва. Немскоезичният свят е много заинтересован и много се вълнува от съдбата на Ходорковски, от това, което се случва. Всички следят от близо и с напрегнато очакване на това, което предстои само след няколко часа, а именно неговата първа пресконференция. Този човек за първи път ще можем да видим как мисли, какво казва без той да е зад решетки. Защото документалният филм, интервюто, беше водено на пресекулки през решетките в съда, в онази сибирска действителност, където беше сниман, бяха снимани кадрите, сега ще го видим на живо и ще видим този човек след толкова години затвор. Това е наистина една много голяма новина, затова малкия музей на контролно-пропускателният пункт „Чекпойнт Чарли” в Берлин, където един срещу друг са стояли американски и съветски войници, ще бъде буквално щурмуван от орди журналисти. Интересът е толкова голям към пресконференцията, разбира се, не само в Германия, има огромно желание за предаване на живо, не само от Германия, дори и от Русия, за предаването на тази пресконференция. Не можете да си представите във форумите какво става. Форумите бълват от мнения на хора. Разбира се, едните се питат откъде накъде Ходорковски сега пък бива спасяван, след като той е един олигарх; как се е обогатил той пък е толкова млад. Други приветстват това, че Германия е имала толкова решаваща роля за спасяването на Ходорковски и подкрепят Геншер. Трети казват: Какво ни интересува изобщо? Въобще, хората се вълнуват за това, което се случва.

Какво стои зад понятията „олигарх” и „затворник” в случая? И как един олигарх попада в затвора и как един затворник лети с частен самолет за Берлин след освобождаването си? 

В случая говорим за класическа проба олигарх, поне такава, каквато се разбира зад понятието, което всъщност и между впрочем е руско понятие. Както стана дума един комсомолец от първите часове на този вид организация, един убеден комсомолец, който започва обаче в края преди на Перестройката да се ориентира към частния бизнес, успява да си създаде една фирмичка. Идват промените, той прави една банка. Тази банка се разраства, след което купува, чрез тази банка той успява да купи концерна ЮКОС, 75% от неговите акции. Това е петролен концерн, който става един от водещите в света. И този концерн благодарение на Ходорковски се развива до една империя с 100 000 служители. 2002 г. този концерн, под ръководството на Ходорковски, прави оборот 11 млрд. долара. На 25 октомври този човек, който вече ви казах, в списание „Форбс” 2003 г. е бил на 26 от най-богатите хора на света, който използва своята популярност, за да критикува публично Путин, въпреки че, когато Путин влиза на власт и става президент, той лично се обърнал към Ходорковски с молба политически да се въздържа. Ако си прави бизнеса, да си го прави, но да стои в страни от политиката. Всъщност това е една уговорка, която съществува за всички олигарси. Обърнете внимание – Роман Абрамович, например, Дерипаска – повечето от тях, на голямата, на широката политическа сцена в Москва ги няма. Ако ги има някъде, те са или в Чукотка или някъде в местата, откъдето се добива петрол, или от местата, където се добива дървесина, където те са концентрирали своята бизнес империя, но не в Москва. А Ходорковски прекрачва тази бариера, която е установена от Путин и започва да се намесва на политическата сцена в Москва. И така на 25 октомври 2003 г. той е арестуван на летището в Новосибирск, заради укриване на данъци и измама. Тогава той е осъден на 8 години трудов лагер. Самото обкръжение на Путин тогава говори, че чрез Ходорковски искат да дадат пример на всеки друг, който дръзне.

Т.е. той е нещо като наказателна акция за всички останали?

Точно така. Ако някой му хрумне, да знае какъв е резултатът. Във втория процес, през 2010 г., той е осъден за измама и пране на пари. Обвинен е, че от 1999 до 2003 г., и това е вече едно от най-забележителните неща в цялата история, общо 218 млн. тона е укрил петрол. Освен това е бил прал пари, които били укрити от данъци. Представете си как един човек може да укрие 218 млн. тона петрол. Това са множество влакови композиции. Как и къде могат да се укрият? Всичко това предизвика възмущението на международната общност и показва, че той е един политически затворник. Как стигне той до Берлин? Пак благодарение на Ханс Дитрих Геншер. Ясно е, че той не може да дойде с нормален полет от Сибир. Той, Ханс Дитрих Геншер е много близък с един собственик на електрофирма, електрокомпания. Този човек, Бетерман се казва, той е известна личност, той поддържа контакти с множество политици в Германия и един от тях, от близките му приятели е Ханс Дитрих Геншер, който му се обажда и казва: „Моля ти се помогни.” Този човек, между другото и друг път е предоставел своя самолет по различни случаи и въпроси, но такъв хуманитарен случай за пръв път, разбира се. „Помогни” – този човек има бизнес с Русия, между впрочем, т.е. той не е и неизвестен за Русия, Улрих Бетерман. – „Помогни да транспортираме човека”. И той веднага предоставя своя частен самолет. Неговите пилоти, между впрочем, без виза са допуснати в Русия. Т.е. всичко това говори, че руските власти също са искали да се спасят от Ходорковски. Колкото по-далеч, толкова по-добре.

Как ще се отрази този случай на руско-германските отношения?

За Германия това, че с германско посредничество беше освободен Ходорковски е сигнал, че Путин много държи на отношенията с федералната република. За Германия това е потвърждение, че на Путин не му е все едно какво мислят във федералната република за него и за неговото управление. Имайте предвид, че само преди броени седмици, максимум месец германският президент отказа да пътува за откриването на игрите в Сочи. Той беше първият политик, който отказа това и след него се отприщи една вълна. Разбира се, взетата позиция от германския президент беше критикувана в руския печат. Беше обвинен дори, че не реагира трезво, а се поддава на личностни емоции, защото неговият баща е бил арестуван от руските тайни служби по време на Втората световна война, лежал е в Лубянка, след това се е върнал в Германия, бил е в много тежко състояние. Но така или иначе германският президент, който е известен с това, че основната му житейска тема е борбата за свобода каза, че няма да пътува за Русия до момента, до който там в политическите затвори има политически затворници, до момента, в който в тази страна хората се преследвани заради техните убеждения, дори заради техните сексуални възгледи и желания, той в такава страна няма да отиде. Това също по някакъв начин повлия като отприщи вълна. След това еврокомисарят по правосъдието отказа да отиде в Русия за откриването на игрите в Сочи и други политици последваха този пример. Така че Германия не е без значение за Русия. Двете страни имат още от имперско време, още от фамилията Романови в Русия, много тесни контакти и връзки, като руските императори трябва да си дадем сметка, че почти винаги наполовина са били германци. Защото германските императори са женени, така се случва просто, тогава има много германски княжества и много германски благороднички са се женили за дъщери на такива благородници от Германия. В този смисъл контактите между двете страни са страшно близки. Те се познават прекрасно. Екатерина Велика е германска принцеса. Затова и техните отношения са много особени, заради Втората световна война, разбира се, последвалото след Втората световна война, студена война, всичко, което се случва по време на студената война, доминантността на Русия по това време. Сега автократичният режим на Путин води, разбира се, до критика от страна на Германия. Но той се опитва винаги, през цялото време, знаете, че неговата лична съдба също е свързана с Германия. Той като служител на КГБ е бил известно време в Дрезден, той самият знае немски. Така че цялата тази история е от натрупвания, на лични и на случайни факти, води до това, че двете страни очевидно не са, се интересуват много една от друга и държат на контактите си.

Какъв е символът на пресконференцията на Михаил Ходорковски на бившата граница между Източен и Западен Берлин?

Това място, на което ще се случи пресконференцията на човек му спира дъха само като знае какво се случва там – по време на Студената война един срещу друг застават съветски и американски танк. В продължение на два часа тези танкове с насочени дула едни срещу други стоят на границата, това е не само границата между Източен и Западен Берлин, тогава това е границата между соц лагера и НАТО, между Варшавския договор и НАТО. Това е границата, на която е могло да се случи най-лошото, а именно Студената война да се превърне в „гореща” и тогава и нашият свят, в който ние тогава сме живели, този соц лагер, Варшавския договор, да бъде изправен пред голямото предизвикателство да води война с натовския лагер, което и нас, в България, щеше да се отрази лошо. Защото на нашата граница се намираше втората по сила армия в НАТО – турската. Там, на този „Чекпойнт Чарли”, на този контролно-пропускателен пункт в продължение на 24 часа стоят американски и съветски войници с насочени дула един срещу друг. И е трябвало само на някой от войниците в танковете нервите да не издържат, за да се стигне до първия изстрел. Докато 24 часа след тази игра на нерви съветският танк не се обръща изведнъж и се оттегля, просто изведнъж. До ден-днешен не се знае дали руснаците са се опитали да покажат сила и да пробват издръжливостта на американците, но е факт, че това място е заредено с много енергия. Общо са три такива пунктове около Берлин, който са гранични пунктове, но това място е специално, защото са минавали предимно дипломати. Оттам минават политически затворници, оттам минават семейства, много са и бягствата, които са реализирани успешно през „Чекпойнт Чарли” и затова там още на времето, още преди Берлин да бъде обединен, Райнер Хилдебранд, един западногерманец, купува една от къщите, които се намират съвсем близо до стената и започва да дава възможност от там хората да наблюдават както се случва от източната част. Така тази къща постепенно прераства в музей, който събира цялата история на стената, личната история на хората, на онези, които успешно са успели да преминат през стената, на онези, които са успели да се скрият в тонколона и по този начин да преминат границата, на онези, които са успели по някакъв друг изключително фантастичен начин да се скрият и да избягат – цялата тази история е събрана там. Въпросният Райнер Хилдебранд се жени за една украинка, която в момента е шеф на този музей. И ето отново връзката с Русия – Ходорковски идва не случайно точно в този музей, за да даде своята пресконференция. Музеят до ден-днешен работи за това да се разкрива съдбата на онези, които са дали живота си на стената, на онези, които са загинали, независимо къде в Европа, на една от границите, включително и българската, защото и на българската граница са загивали хора, които са се опитали да бягат от режима в соц лагера на Запад. На това място Ходорковски ще даде своята пресконференция. Денят е много специален ден за всички, не само, които са следели неговата съдба, но и онези, които сега тепърва ще се запознаят със съдбата му, ще разберат колко специално е това, което се случва. След края на Студената война, само преди 10 години един човек по политически причини е бил държан в затвора и сега излиза на свобода. В един такъв шпионски трилър, буквално,какъвто ние сме чували само да ни разказват от времето на студената война и сега това се случва пред очите ни и ние сме съвременни на това. Чакаме с вълнение това, което ще ни разкаже Ходорковски. Очакваме да сподели информация за своите бъдещи планове. Това, което знаем, че е призоваван от руски правозащитни организации да се включи така, както Солженицин го е правил, в подкрепа на опозицията в Русия, той самият заяви, че иска да подкрепи всички онези, които продължават да бъдат в затворите, политическите затворници. Между другото неговият съратник и съдружник Платон Лебедев продължава да бъде в затвора. Той е в много тежко здравословно състояние, с който заедно са работили в ЮКОС, и ще продължава да работи за неговото освобождаване.

 

 
 
Коментарите са изключени

Кметът, който спаси 3000 евреи – Георги Ефремов

| от |

Вече ви разказахме за инж. Иван Иванов – най-дълго управлявалият кмет на София. Днес ще ви разкажем за друг впечатляващ кадър, също академично титулуван, заемал длъжността кмет този път на Кюстендил, доктор Георги Ефремов.

На 19 януари 1883 Томас Едисън създава първата електрическа инсталация с цел домашно осветление – в град Росел, Ню Джърси. На 4 октомври пък Ориент Експрес тръгва на първото си официално пътуване от Париж за Истанбул. Някъде между 19 януари и 4 октомври и между Истанбул и Росел:  на 30 март 1883 в Кюстендил се ражда Георги Ефремов.

Той получава медицинското си звание в Чикаго, САЩ, през 1910 – на 27-годишна възраст. След което се връща в родния си град. Там работи в кюстендилската болница от 1925 до 1931 като е управител и завежда хирургическото отделение. Освен това Георги има и влечение към перото като не само е автор на трудове на здравна тематика и превежда специализирана литература от английски и руски, но създава публицистика и редактира и издава вестник „Добро здраве“ (1923 – 1944), а до края на 1949 прави притурка към вестник „Нов Живот“.

15 ноември 1942 е просто още един тежък ден от Втората световна война като по това време има остър недостиг на храни и облекла и в следствие действа купонната система, при която държавата налага монопол върху разпределението на съответните редки стоки, за да контролира равномерното им разпределение. На тази дата д-р Героги Ефремов е назначен за кмет на Кюстендил.

Най-силният му стремеж е да превърне града в международен курорт и за целта кани четирима специалисти балнеолози, а самият той посещава лечебни центрове е Унгария и Словения. Балнеолечението е метод за изцеряване от болести посредством къпане в минерални извори. На практика д-р Ефремов иска да привлече туристи със спа центрове, което, разбира се, не е никак лоша тактика. За целта той строи лечебен комплекс с нови бани, физиологически институт, нови хотели и така нататък. Паралелно с това от встъпването си в длъжност д-р Ефремов започва да редактира вестник „Кюстендилски вести“.

На 6 август 1944 с инициатори Драган Лозенски, Кирил Цонев и Георги Ефремов, в Ахмед бей джамия в града се открива музейна сбирка и художествена галерия с 50 творби на Владимир Димитров – Майстора, събирани от кмета от цялата страна.

Vladimir Dimitrov Gallery in Kyustendil

Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“

По това време в Кюстендил живеят 3000 евреи. Арестите на евреи в града започват още на 7 март 1943. На 8 март вече е съставена делегация от 40 души, която взима решение да отиде до София, за да изрази позицията си относно очевидно несправедливите задържанията на нейните съграждани. От 40 отиват само 4 и те са: адвокатът Иван Момчилов, пенсионираният професор Владимир Куртев, търговецът Асен Суичмезов, и местният народен представител Петър Михалев. В столицата те търсят среща с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който също е от Кюстендил. Пешев вече знае за положението. Той кани четиримата да се срещнат с него в Народното събрание още същия следобед след пристигането им. След това настоява за среща с министър-председателя Богдан Филов, но такава му е отказана. Вместо от него, приет е от вътрешния министър Петър Габровски, при когото Пешев отива заедно с делегация от седем други народни представители. В началото Габровски отрича да има каквато и да е информация за арестите. Въпреки незнанието му и по настояване на посетителите си в крайна сметка Габровски дава разпореждане по телефона арестите да бъдат спрени, а арестуваните – освободени.

Като кмет на Кюстендил, Георги Ефремов помага за спасяването на българите евреи. Определената от правителството акция за депортиране на кюстендилските евреи пропада, защото датата й е била разгласена от околийския управител П.Милтенов и кмета Георги Ефремов.

Независимо от качествата му като кмет, на 9 септември 1944 Ефремов е уволнен от новата власт. В следващите години се отдава на писане.

Все пак обаче след време работата му получава необходимото признание и той е удостоен е с титлата Заслужил лекар през 1964. През 1997 получава и званието Почетен гражданин на Кюстендил.

В библиографията си д-р Георги Ефремов изследва някои доста любопитни въпроси, както можем да видим в този списък:

  • „Първа помощ при заболяване и злополука“ (1915)
  • „Дълголетие и здраве“ (1921)
  • „Просвета и предпазна медицина“ (1922)
  • „Домашен лекар“ (1925, 1932)
  • „Храната като източник на живот и смърт“ (1935)
  • „Защитните сили на организма“ (1929)
  • „Как да живеем“ (1930)
  • „Как да не стареем бърже“ (1931)
  • „Алкохолизъм и наследственост“ (1948)

След Георги Ефремов начело на града застава Георги Ангелов, който ще построи стадион „Осогово“, Автогарата, хотелите „Пауталия“ и „Хисарлъка“, хижите „Три буки“ и „Студен кладенец“. Ангелов е бивш затворник, осъден през 1942 на 15 години затвор за антифашистка дейност и освободен на 8 септември 1944.

 
 
Коментарите са изключени

Джордж Оруел – враг на Испания, Сталин и НКВД

| от |

Ерик Артър Блеър е известен на света като Джордж Оруел. Читателите ще го помнят със заглавия като „Животинската ферма“ и „1984“. Критиците ще го помнят като човека с най-добрите предсказания за бъдещето. Макар и днес телевизионното риалити „Големият брат“ да е много по-опитомено, същият сякаш се пропива в стените и следи за всяка крачка. Самият Джордж знае много добре какво е чувството да бъде преследван.

За кратко време се превръща и в един от любимите врагове на източния блок. При поредното му завръщане в Испания през 1937-а година той разбира, че е в списъка на тайната полиция. Генерал Франко очевидно не е почитател на творбите му. Още с пристигането си в лобито на х-л Континентал, Оруел усеща, че нещо не е наред. Неговата съпруга Ейлиън веднага му казва да напусне хотела и да изчезне. Минути по-късно получава втора покана да се изпари от това публично място. Предупреждението е направено от служител на хотела, който с много лош английски и огромно притеснение ще засили тревогите в автора на някои от най-големите класики в литературата.

Марсо Пивърт ще се срещне с Оруел малко по-късно, за да му обясни, че всеки хотел в Испания трябва незабавно да сигнализира на полицията, когато го забележи. Дейвид Крук пристига месец по-рано в Испания и има желание да се бори срещу фашистите. Като дисидент с руско-еврейски корени, Крук може да се похвали с добро образование в престижния Челтехмаски колеж. Участва в битката при Джарама, ранен е с три куршума в крака и се възстановява в Мадрид. Именно там успява да завържи приятелство с хора като Марта Гелхорн, Ърнест Хемингуей и много други, включително Джордж Оруел. Дейвид има и друга тайна, той е вербуван от НКВД, преминава тренировъчен лагер в Албасете за саботьор и шпионин, а след това трябва да се внедри в Независимата Лейбъристка партия. На него се пада и честта да тръгне след Оруел. Шпионинът получава прикритие и се преструва за член на британски вестник, документите са изфабрикувани от друг агент в Лондон.

Dabrowszczacy_przysiegaja_wiernosc_sprawie_Republiki

Снимка: By Unknown – Zofia Szleyen „Wiatraki i Messerszmitty“ wydana w 1965 r., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=807677

Международната бригада го освобождава заради „белодробни проблеми“, но това е само прикритие от НКВД. Оруел се завръща за първи път в Испания, преди да започнат майските сражения, докато Крук вече е в хотела, сприятелява се с Ейлиън и официално влиза в офиса на въпросната Независима Лейбъристка партия. В дългите обедни почивки, когато всеки търси прохлада и вкусна храна, Крук взима документите на партията и ги носи в секретна квартира за щателно фотографиране. Създава детайлни досиета на Оруел, Коп и МакНеър. Докладите му се предават сгънати във вестник на Хю О’Донъл (неговият ръководител).

Ако нямат възможност за среща, двамата често използват и тоалетната на хотела. Благодарение на него НКВД ще разбере, че Ейлиън и Джорджес Коп имат връзка, информацията по-късно ще се използва за изнудване. Коп ще се появи много по-късно в книгите на Оруел и именно неговите решения ще спрат бъдещи кръвопролития в Испания. Ейлиън оформя един добър любовен кръг, но въпреки това не се отричала от своя любим. Джорджес Коп осъзнавал, че никога няма да измести първия избор на своята любовница и сякаш не се опитва да води допълнителни битки. Междувременно Крук също така успява да вземе и медицински доклад, където е ясно описана раната на врата на писателя. Документът по-късно се озовава в подготвяното досие на Оруел за КГБ.

Dcmdrd37

Снимка: davidcrook.net

Преследваният писател няма време за подозрения. След като осъзнава, че битката срещу фашизма е изгубена, той трябва да намери начин, за да напусне Испания. Международните доброволци трябва да осъзнаят, че всеки опит за напускане на страната се смята за дезертьорство, а то се наказва с куршум. Единственият начин е с официални документи за освобождаване от фронта. Времето изтича, а с това идва време и за действия.
Първото нахлуване в жилището на Ейлиън се случва в ранните часове на 16-и юни. В същия ден Републиканското правителство, контролирано от комунисти, обявява Работническата партия на Обединените марксисти за нелегална организация. Народният комисариат на вътрешните работи и испанската тайна полиция бързо ще започнат своя лов на вещици.

Grigulevich

Снимка: Автор: И. Р. Григулевич – Григулевич, Иосиф Ромуальдович / Ларин Е. А. // Григорьев — Динамика. — М. : Большая российская энциклопедия, 2007. — С. 8. — (Большая российская энциклопедия : [в 35 т.] / гл. ред. Ю. С. Осипов ; 2004—2017, т. 8). — ISBN 978-5-85270-338-5.; Архив И. Р. Григулевич, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=196996

Палачът на НКВД е Йосиф Гругеливич. Той ръководи отрядите и една от важните мишени е Андрес Нин Перес. Макар и добронамерен член, както и бивш секретар на Троцки в Москва, той също е в черния списък. Неговият арест води до брутални изтезания и опит да си признае илюзорни престъпления. Ървин Волф е отвлечен и след това екзекутиран. Курт Ландау успява да избяга и известно време се укрива в тайна квартира. До неговото залавяне се стига след като се отварят досиетата на Крук. Съпругата на Ървин ще прекара около 5 месеца в затвора и тайно ще се надява, че нейният мъж евентуално е успял да се спаси.

Коп е арестуван в х-л Континентал. Крук трябва да запази своя статут на шпионин и също е арестуван от тайната полиция. Заедно със своя приятел ще търкат нара до второ нареждане. Коп все пак ще повярва на своя приятел.

Тайната полиция все пак се радва и на златната мина, открита в стаята на Ейлиън. Освен дневниците на Оруел с различни снимки и фотографии, полицаите изземват френско копие на „Моята борба“ на Хитлер и творението на Сталин „Ликвидацията на троцкисти“. Претърсването продължава с часове. Проверяват се стените, гледа се зад радиаторите, обръщат се кофите за боклук, всяка дреха се преджобва и всичко това за още данни. Всяко едно листче за цигара на Оруел е разгледано за евентуални тайни съобщения. Не проверяват дюшека на леглото, където Ейлиън скрива документите им за пътуване. Самият Оруел по-късно ще напише, че тайната испанска полиция има духа на Гестапо, но за жалост издиша с интелект.

Междувременно писателят успява да набави своите документи за отписване от армията. На краткото кафе със съпругата си разбира, че повечето от неговите приятели вече се укриват. Съветът към Джордж е да унищожи военната си карта, да заличи всички инкриминиращи снимки и бързо да напусне страната. Самата тя подозира, че е пусната на свобода, за да бъде примамка за други по-едри риби. Единственият изход е френската граница. А най-тъжното е, че Оруел дори не подозирал колко отблизо е наблюдаван в момента.

Отново Ейлиън подготвя всичко, за да може британското консулство да започне издаването на нови паспорти. За жалост става ясно, че ще бъдат необходими около три дена, преди спасителните документи да позволят напускането на Испания. Преди срещата Оруел се крие в руините на изоставена църква. На следващата вечер със своите приятели МакНеър и Котман ще спят във високата трева на изоставена сграда. Сънят не е възможен заради вкочаняващия студ.

С първите лъчи на зората тримата ще чакат кафенетата да отворят, за да може поне малко да се стоплят. Оруел трябва да отиде до бръснар и след това да излъска мръсните си обувки. През цялото време се опитва да избягва всяка една сграда, в която е възможно да има членове на работническата партия. Единственият му вариант за безопасност е най-лъскавите заведения в Барселона, където хората не го познават. Улиците по това време били претъпкани с полиция, гвардия и шпиони.

Следващото утро носи тъжна вест до Оруел, че младият журналист Смили, с когото са се сражавали на фронта, е починал в затвора. Официалната версия била апандисит, но всички знаели истинската причина. Самият Оруел по-късно заявява, че най-вероятно след всички изтезания е било разрешено на агонизиращият 22-годишен мъж да почине. Коп по-късно ще разкаже, че е видял документ, в който смъртта е описана като „Следствие от тежките ритници в стомаха“.

Най-търсените англичани през деня се престрували на заможни бизнесмени, а през нощта се опитвали да избягат от грешните очи. За малко отмора, Оруел предлага да прекарат един ден в обществените бани. Неговите думи за това преживяване са:
„През нощта бяхме престъпниците, но през деня бяхме проспериращи английски посетители – това беше нашето прикритие.“

Дързостта на писателя стига нови хоризонти, когато решава да посети своя приятел Коп в затвора. Два пъти отива на свиждане, но след като затворите се пръскат по шевовете никой не му обръща внимание. Опитите за неговото спасение са многобройни, но на финала ще бъдат неуспешни. Коп ще прекара следващата година и половина в местене от затвор в затвор, докато накрая не го изпращат в трудов лагер.

Години наред Оруел ще пази доклада от разпита на своя приятел. В него се пише, че след като Коп отказва да подпише показанията е бил поставен в контейнер за въглища без светлина, чист въздух или храна. Неговата единствена компания са били плъховете, които тичали през краката му. Това мъчение по-късно било пренесено и в „1984“. 18 месеца по-късно Джорджес Коп ще бъде освободен. Отслабнал с близо 98 килограма, той трудно е разпознаван от близките си. Тялото му е измъчено, има отравяне на кръвта и скорбут.

Оруел също така се среща и с друг приятел на име Милтън. Същият се опитал да напусне страната с всички възможни документи и въпреки това е отново заловен и хвърлен в затвора. Милтън е човекът, който помага на лекарите да заведат писателя до линейката, когато е ранен. Двамата служат на фронта месеци наред. Срещата им в затвора минава студенокръвно, разминават се като напълно непознати, защото осъзнават риска, че най-малкият знак може да хвърли Джордж зад решетките. Урокът на Милтън бързо се разказва на всички укриващи се. Те вече знаят, че дори и с документи няма да успеят да напуснат страната толкова лесно.

George-orwell-BBC

Снимка: By BBC – http://www.penguinbooksindia.com/en/content/george-orwell, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36943233

Когато документите на Оруел са готови, той трябва да измисли план заедно с всички останали заминаващи. Добър вариант за бягство бил влакът за Порт Бу (на френската граница). Тайната полиция дебнела всеки транспорт и било важно всичко да остане в тайна. Джордж ще излезе от скривалището си и ще тръгне половин час по-рано към гарата, Ейлиън трябва да събере багажа и в последния момент да тръгне в същата посока. Испанската железница нямала никакво намерение да се съобразява и влакът тръгнал по-рано. Писателят имал време да предупреди своята половинка за промяната в плана.

Собственикът на близката кръчма не бил особено щастлив от методиката на властта и позволил на бегълците да се скрият в една от стаите им. На 23-и юни, заедно с Ейлиън, всички се товарят във влака и се настаняват във вагон-ресторанта. Тайна полиция минава и записва имената на пътуващите. За голяма радост, когато компанията на Оруел се отнесла с уважение към инспекторите, те бързо продължили напред, без да създават повече главоболия. На граничния пункт, макар и имената им да не са в списъка с издирвани, всички усетили смразяващия хлад, който обхваща сърцата им, но за радост липсвали имена в списъка им. Граничарите разглеждат и освобождаващите документи на Оруел и не се сещат, че легендарната 29-а дивизия е част от ПОУМ.

С пристигането си във Франция, писателят прочита новото издание на печата, където той и неговата съпруга са обявени в пристрастия към Троцки и съответно са обявени за издирване. Бягството им е било точно на време. Макар и в лошо здраве, с достатъчно тежки рани и тревоги в главата, Джордж осъзнава, че трябва да разкаже на света за събитията в Испания. Именно неговото перо ще се превърне в сериозно оръжие през следващите години.

Francisco_Franco_escoltado_por_la_Guardia_Mora_visita_San_Sebastián_una_vez_finalizada_la_guerra_(8_de_8)_-_Fondo_Marín-Kutxa_Fototeka

Посрещането на г-л Франко!

Снимка: By Pascual Marín – This image belongs to the Marín Collection and was provided to GureGipuzkoa by Hauxe Source: Kutxa Fototeka (Kutxa Photograph Library). The image has been delivered under a CC-BY-SA 3.0 license and can be found here. Its description is available here (click on the image for details)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=56193690

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени

Колко близо е бил Наполеон до победа при Ватерло

| от |

Битката при Ватерло и до днес се смята за героичната победа на нациите от Седмата колация срещу Наполеон 1-и. Завърланият се от остров Елба пълководец имал всички шансове да демонстрира качествата на невероятната френска армия и до някаква степен успява. Въпреки това 1815-а година е маркирана като краят на Наполеоновите войни. Обединението е и демонстрация за всички бъдещи амбиции на Франция за господство в Европа, поне на този етап.

Ръководството на военните сили на Седмата коалиция е поверено на херцога на Уелингтън и фелдмаршал Блюхер.
Срещу тях застава и човекът, успял да покори Европа в редица случаи, но както винаги ще остане победен само от руската зима. В битката при Ватерло, Наполеон предпочита да напада враговете си поотделно и по този начин да им попречи да извършат коордирано нападение с останалите партньори. Основните сили на френската армия се разделят и една част напада прусите в Лигни, докато друга е заета с англо-съюзническата армия при Куатра Браш. Решението е до някаква степен успешно и докато лордът успява да държи позициите си, пруската армия изпуска позицията и всички трябва да се оттеглят на север към Ватерло на 17-и юни.

Херцог Уесли разбира, че все пак може да получи желаното подкрепление от пруската армия и предлага премерване на силите близо до Мон-Сен-Жан. Целият следобед на 18-и юни, Артър Уесли успява да пази позициите си, а благодарение на постоянно пристигащите пруси започва бавно и сигурно да печели предимства.

Силите на Наполеон вече са на изчерпване и до вечерта се пуска старшата дружина на френската пехота. Последният опит е за пореден път отблъснат. Прусите пробиват десния фланг, херцог Уесли контраатакува центъра и така армията на Наполеон няма какво повече да предложи на своя противник. Следва абдикация, прекратяване на бойната кариера на Наполеон, както и изпращане в изгнание, отново. И до днес се смята, че именно лошото време е попречило на френския бог на войната да победи многочисления си противник. В името на добрата фактология е редно да заявим, че армията управлявана от Артър Уесли не е била изцяло британска, а мултикултурна. Британските войници са били със скромно присъствие спрямо всички останали.

Andrieux_-_La_bataille_de_Waterloo

Снимка: By Clément-Auguste Andrieux (1829–1880) – Base Joconde, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=304376

Скорошно изследване на археолози на бойното поле са показали една любопитна подробност. След близо 200 години от последната среща на армиите на белгийска територия, изследователи изследват бойното поле на легендарната битка и попадат на ампутирани кости и доста метални топчета, изстреляни през дулата на френски мускети. Откритието е емблематично за историята на Европа, защото много от костите са били използвани за наторяване на почвата в следващите години от жителите. Направеното изследване е върху основите на полева болница, където са преминали повече от 6000 ранени войника за гарантирана ампутация на крайник – най-доброто решение за ранната медицина в началото на 19-и век. Тук идва и любопитната подробност.

Според херцог Уесли, битката с Наполеон била изключително оспорвана и в много моменти не е било ясно кой ще надделее. И макар историята да говори за славното армейско обединение, успяло грандиозно да сравни френския император, бихме искали да разберем как ще се коментира наличието на гюлета около същата полева болница. Почти 3-килограмивите тежки метални топки най-вероятно са изпратени с комплименти от артилерията на Наполеон. Болницата се намира на близо 500 метра от линията на битката, което автоматично доказва, че във всеки един момент може да се стигне до преобръщане на цялата световна история.

Откриването на тези боеприпаси показва, че артилерията също е била в достатъчно добър обсег и най-вероятно цялото сражение се е водило за всеки метър земя. В резултат на всичко изброено, археолозите са категорични, че в тази битка всяка страна е можела да бъде победител във всеки един момент. Последното сражение показва, че тук всеки един войник е морален победител, но в никакъв случай не трябва да се зачерква усилието на френските войници, борещи се до последно за победа.

 
 
Коментарите са изключени