„Манифест на 343 кучки“ или как го правят французойките

| от Дилян Ценов |

Първо дойде #MeToo, във Франция се появи #Balancetonporc, сега на мода е Time’s Up. Първият хаштаг беше избран за личност на годината на списание Time. Всички сте наясно с мащаба на това цунами. Светът (особено САЩ) стигна дотам, че ако се обявиш против всеобщата борба за равенство между половете, която не стъпва на никакви реални доказателства, няма ясна цел и се води по лицемерен начин, Ашли Джъд е готова лично да те линчува.

Време, в което анонимни мъже и жени, с помощта на социалните мрежи съсипват кариерите на гиганти.

Това не е текст против изкривения феминизъм (макар че днешният феминизъм наистина е такъв). Това е текст за мнението на една личност, което към момента най-много се доближава до онова, което всички хора по света искаме, но не знаем как да постигнем.

Оставаме настрана за момент фалша и лицемерието на хаштаговете и се пренасяме във Франция.

Годината е 1971. Абортът във Франция е незаконен и всяка жена, извършила такъв, следва да бъде осъдена. Въпреки това ежегодно във Франция се извършват 1 милион незаконни аборта. Не се знае още колко жени бягат в Англия, тъй като там процедурата вече е легализирана. Жените нямат право на контрол над тялото си.

Какво прави Симон дьо Бовоар? Пише манифест, подписан от 343 жени, които признават, че са направили незаконен аборт. Le Nouvel Observateur го публикува на 5 април 1971 г. Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Катрин Деньов и Жан Моро са малка част от имената в списъка.

Седмица след публикуването на манифеста, на първа страница на сатиричния вестник Charlie Hebdo се появява карикатура, озаглавена, „Кой забремени тези 343 кучки?“ – така се появява прякорът (от фр. Manifeste des 343 salopes). Година по-късно момиче от френско предградие е осъдено за направен аборт след изнасилване. Oще четири жени (сред които и майката на момичето) са изправени пред съда за извършване на процедурата. Това предизвиква масово недоволство. Симон дьо Бовоар и още няколко жени дават показания, в които признават, този път пред съда, че са извършили аборт.

Франсоа Митеран си дава сметка, че жените съставляват 53% от населението на Франция и успява да ги привлече за свои гласоподаватели на изборите през 1974 г.  Следващата година неговият здравен министър, Симон Вей, която е била затворник в концентрационен лагер през Втората световна война, подписва закон, според който абортът е разрешен до десетата седмица. Години по-късно срокът е удължен на дванадесет седмици.

Тази история отекна ясно в съзнанието на някои хора в последните 24 часа.

На фона на масовото недоволство против сексуалното насилие над жените на работното място, миналата седмица Катрин Деньов и още 100 жени публикуваха писмо във френския ежедневник Lе Monde, което беше посрещнато от остри реакции на онези „защитнички“ на правата на жените, които вместо да помагат, на практика поляризират проблема, заглушавайки всяко друго мнение. Вчера вестник Liberation публикува отговора на актрисата на нападките, отправени към нея, а те са че „вреди на борбата за равенство между половете“.

Отговорът на Катрин Деньов е повече от изчерпателен. Той е достоен и представя ситуацията такава, каквато е. Против сексуалното насилие, но и против излишното създаване на напрежение и възползване от ситуацията. Против злоупотребата с жените на работното място, но и против силите на социалните мрежи. Той е против унищожаването на продукти на изкуството, под фалшив претекст за хуманизъм.

„Упрекват ме, че не съм феминистка. Трябва ли да напомням, че бях една от 343-те кучки, заедно с Маргьорит Дюрас и Франсоаз Саган, които подписаха манифеста „Аз направих аборт“, написан от Симон дьо Бовоар?“

Дали всички днешни временни активистки си дават сметка, че група „кучки“ (едни от най-великите личности на миналия век) рискуват немислимо много, за да имат жените наистина някакви права? И ако Симон дьо Бовоар, Франсоаз Саган, Жан Моро и Маргьорит Дюрас вече не са между нас, то за щастие Катрин Деньов е. За да ни напомни що е то феминизъм, що е то истинска борба за равенство между половете.

Погледнато днес, във време на анонимни обвинения и предварителни извинения (справка – Майкъл Дъглас) и шумотевицата около #MeToo, единственото което може да ни каже историята, е колко сме смешни в опитите си. Смешно е да предявяваш искове от позицията на анонимен човек, който се страхува да излезе на светло, но претендира за съдебна отговорност над лицето Х. Няма да задълбаваме в абсурда на тези обвинения. Само ще кажем, че Джеймс Франко беше обвинен от своя бивша приятелка, Вайълет Пейли, че извадил пениса си, докато двамата са в колата и настоял тя да му прави орална любов. След като са имали връзка… Обяснението на Пейли – „… просто не исках да ме намрази и го направих“.

Този път не става въпрос за жертвите на сексуалния тормоз, които след случая Харви Уайнстийн станаха смешни. И не е нужно да сме били там и да сме видели, за да го твърдим. Смешни са заради признанията, в които прозира абсурдът на описаните ситуации. Кевин Спейси беше обвинен от 48-годишен актьор, който е бил във връзка с него преди повече от 20 години, но приключва взаимоотношения след като Спейси се опитал да го „изнасили“.

С Харви Уайнстийн беше в реда на нещата. Там доказателствата са неоспорими. Там не става въпрос за нагло поведение, а за неприемлива злоупотреба с власт, за уволняване, съсипване на кариери. За човек с позиция, който действително е спирал професионалния път на някои жени. Само ще напомним признанието на Лина Хийди („Игра на тронове“), че след като разбира за какво става въпрос, никога повече не се снима във филм  на Miramax (компанията на Уайнстийн). Леа Сейду е трябвало да се защитава от физическа разправа.

Този път става въпрос за Катрин Деньов – една истинска защитничка на правата на жените, на която хората се нахвърлиха единствено защото тя умее да мери своите думи. Да разграничи истинския сексуален тормоз от наглостта (която нали, не е наказуема). Днес говорим за една от жените, които винаги ще са на мода. И не защото и до днес тя е сред най-красивите жени на планетата, а защото знае какво, кога и как да каже и най-вече – какво да направи. Защото истинската промяна идва, когато рискуваш, а не когато обясняваш, какво направил Джеймс Франко с теб в колата.

Дотук с феминизма на ХХI век. Деньов ги отвя всичките.

 
 

Калин Вельов: Искаме да представим магията на българските женски гласове

| от chr.bg |

След като „Магическите гласове на България“ спечелиха публиката в Страсбург и Берлин, мултимедийният музикален спектакъл ще има своята българска премиера на 30 май от 20:00 часа в Театър Азарян, НДК. Мултимедийният спектакъл е своеобразен разказ за това какво се е случило през годините с българската музика и женските гласове на България – от автентичните народни песни през фолклорните обработки и белкантото до съвременната филмова музика и смесването на елементи на български фолклор със съвременни електронни жанрове.

С Калин Вельов си говорим за спектакъла, за музиката и за музикалните формати.

Разкажи ни повече за проекта „Магическите гласове на България“?

Идеята е на Героги Тошев, а целта на събитието е да представи магията на българските женски гласове. От една страна говорим за най-древната музикална форма – това е фолклорът, от друга страна говорим за едно масивно световно българско присъствие в класиката, в операта. Фолклорните гласове се представят от Нина Николина и още четири момичета, с които ще минем през различни фолклорни области и периоди. Също така, през призмата на Pendara ethno project, които е електронният ни проект, смесваме по-модерен стил електронна музика с фолклорни мотиви. Имаме и само акапелни изпълнения.

Спектакъла обхваща около един век от музикалната история. На сцената сме 6 или 7 артиста, а иначе целият екип е повече от 10 човека – организатори, пиари, мултимедиен екип…

Мултимедиата в какво се изразява?

Тя съчетава кадри от стари български обичаи и ритуали, пейзажи от България, от фолклорни фестивали, както и от оперни изяви, ликовете на наши оперни прими, които са световно известни. Ние представихме и в Страсбург, където чуждата аудитория силно се впечатлява от фолклора ни.

Чужденците знаят ли на какво идват или не са запознати с нестинарството, с музиката?

Някои от тях не са запознати и определно реагират на тов анещо като на нещо ново. Други знаят и просто виждат един различен прочит.

Този спектакъл е част и от културната програма на българското председателство и се случва с подкрепата на Министерството на културата. Благодарение на това е засилен и интереса и представянето на този спектакъл в чужбина – имаме представяния в Гермния, във Франция.

От колко време е жив този проект?

Една част от него – Pendara ethno project – стартирахме с Николина още преди 15 години в Холандия, където учех по това време. Още тогава имахме идеята да съчетаем български фолклор с модерни електронни бийтове и я осъществихме заедно с холаднски диджеи. Първият ни албум издадохме преди 2 години, а този спектакъл е един вид надграждане.

А за представянето ни на Евровизия тази година какво мислиш?

Смятах, че имаме шанс, въпреки че песента ни не звучи супер комерсиална, супер хитова. Същевременно е едно модерно парче и е факт, че се класирахме за финала. Конкуренцията не беше слаба, имаше много хубави песни. Аз съм приятно изненадан от албанското участие, много силна рок песен. Белгийката имаше много качествена песен и изпълнение, арменците също.

Ти си свирил с Акага, Медикус, Дони и Момчил, Ку-Ку бенд, Нина Николина, Пим-пам – къде ти беше най-добре?

В интерес на истина аз съм музикант хамелеон и се чувствам добре навскъде, където има добра музикална компания. Акага сформирахме на края на музикалното училище. Всъщност аз съм кръстник на групата: сестра ми изрови името Акага от една стара книга за сказания и легенди за хан Аспарух – Акага е жрица, която е отгледала хан Аспарух. Направихме с момчетата хубави концерти и турнета. Медикус дойде по-късно и за мен беше хвърляне в истинският музикален живот. С бандата пътувахме много – тогава видях за първи път този забързан музиканстки живот. Това беше много важен периаод за мен, за да разбера как живеят музикантите и че един музикант може да се прехранва много добре със музика. Дони и китариста Лъчо бяха доста добри мениджъри. По-късно имах други фриленс изяви – с Лили Иванова през 98-99 година. Горе-долу по същото време ме поканиха и в Ку-Ку бенд; тогава имаше много големи турнета.

В момента как успяваш с толкова много проекти?

Трудно успявам, но това е същността ми, аз имам нужда от творческо разнообразие. Харесвам и електронна музика много, и българския фолклор, и латино музиката, и африканската музика, обичам и да пея, да композирам музика. Не мога да съчета всичко това в един проект и затова се занимавам с няколко.

Кои точно стилове на електронната музика?

Хаус. Различните форми на хаус. Дръм енд бейс, донякъде прогресив, дъбстеп. В холандския ми период, докато учех там, беше силно свързан с дръм енд бейса, защото една от сериозните формации, с които имаме много спечелени награди – Project 2000 – беше предимно дръм енд бейс банда.

Холандия има и огромна сцена…

Огромна! Също така там имах и немалко изпълнения в диджей клубове на нещо, което в България не е развито много – фрийстайл изпълненията на барабанист, перкусионист, певица, саксофонист с джиджей. Нещо, което там още 2000 г. започна силно да се развива нагоре.

Гледаш ли музикални формати? Защо от тях не излизат големи звезди?

Гледам и дори участвам в някои от тях. В България повечето действащи артисти сме самопродуциращи се и това е начинът за оцеляване тук. За съжаления няма силен стимул за мениджъри и продуценти, защото държавата не застава сериозно зад закона, защитаващ творците, съответно няма събиране на авторски и сродни права. Затова един продуцент не може да разчита, защото няма възвръщаемост на вложените пари. Има малко продуценти и аз им правя чест, но те не могат да продуциат 50-60 таланта. От всеки формат излизат по 20-30 таланта. В България има много таланти.

Затова ли успяват вече толквоа години тези формати да намират хора?

Да, проблемът е, че за тези хлапета ти трябва да имаш продуценти, които да инвестират хиляди левове. За да заснемеш един качествен видео клип ти трябват между 5000 и 10 000 лева. За да запишеш един ссингъл ти трябват минимум 5ооо левав, за албум ти трябват 50 000.

А в главите на много хора, когато заисваш песен, просто отиваш, пееш, някакъв човек го подрежда на компютъра и това е.

Да, но не е точно така. Хората от бранша знаят, че процесът е много сложен и отнемащ време и пари. Първо, трявба да имаш артист, второ трябва да имаш песен – някой трябва да изкомозира тази песен, някой да я аранжира, някой да я запише в студио с музиканти.По принцип продуцентът събира всичкото това нещо и накрая има готов продукт. За всичко това се плаща. След това трябва да му заснеме видео клип, за което също се плаща. Накрая трябва да реализираш песента в медиите, по радиото. Трябва говориш с тях, трябва да се направи пиар. Чак след това идват поканите за събития, за участия, за концерти. И този, който инвестира тези 20-30 000 лева, трябва да може да си ги върне и да изкара печалба, защото като отиде в магазина никой няма да му каже „Ей, ние ще ти дадем сиренето безплатно, защото ти продуцираш супер готин артист и ще те изчакаме няколко месеца, докато си върнеш парите.“ Нужно е да имаме подкрепата на цялата система, за да има стимул да се случва този творчески процес.

 
 

Почина писателят Филип Рот

| от chronicle.bg |

На 85 години почина американският писател Филип Рот. Причина за смъртта му е сърдечна недостатъчност, посочил литературният му агент Андрю Уайли.

Рот е носител на наградата „Пулицър” през 1998 г., присъдена му за романа „Американски пасторал”.
Той е автор на над 30 книги, сред които романите „Синдромът Портной”, „Писателят призрак”, „Човешкото петно”, „Призракът излиза” и „Животът ми като мъж”.

Роденият в Нюарк, щата Ню Джърси Рот бе прозорлив наблюдател на американското общество и недостатъците му. Той многократно бе споменаван сред фаворитите за Нобеловата награда по литература, но така и не я получи, отбелязва Франс прес.

Само преди няколко месеца Филип Рот каза в интервю за в. „Либерасион“, че Доналд Тръмп „страда от тежък нарцисизъм и е компулсивен лъжец, невежа и самохвалко, човек, който се води от реваншизъм и вече е малко сенилен“.

„Няма граница за опасностите, които лудостта на този човек може да причини“ – каза писателят.

През януари 2017 г. Филип Рот направи подобен жлъчен портрет на Доналд Тръмп и пред New Yorker.

Що се отнася до решението си да спре да пише, обявено през 2012 г., Филип Рот казва през 2017 г, че разказването на истории „вече не е същността на живота му“.

„Странно е. Никога не бих си представил, че това може да ми се случи“, признава тогава авторът на „Американски пасторал“.

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.

 
 

Знаменитости отправят призив за проблема с неравноправието между половете

| от chr.bg |

Над сто екранни знаменитости са се включили в кампания, организаторите на която призовават световните лидери да намерят разрешение на проблема с неравноправието между половете, който според тях е тясно свързан и с бедността.

Близо 140 000 души и знаменитости от ранга на Опра Уинфри, Мерил Стрийп и Райън Рейнолдс са подписали отворено писмо, публикувано онлайн, призовавайки световните лидери да признаят, че „бедността е сексистка“, и да поемат ангажимент за спасяване на момичетата и жените от нея.

„Никъде по света жените нямат равни възможности с мъжете. Неравноправието между половете обаче е най-осезаемо за жените, които живеят в бедност. Бедността е сексистка. Няма да отстъпим, докато жените и момичетата навсякъде по света не получат справедливост“, се посочва в писмото.