„Манифест на 343 кучки“ или как го правят французойките

| от Дилян Ценов |

Първо дойде #MeToo, във Франция се появи #Balancetonporc, сега на мода е Time’s Up. Първият хаштаг беше избран за личност на годината на списание Time. Всички сте наясно с мащаба на това цунами. Светът (особено САЩ) стигна дотам, че ако се обявиш против всеобщата борба за равенство между половете, която не стъпва на никакви реални доказателства, няма ясна цел и се води по лицемерен начин, Ашли Джъд е готова лично да те линчува.

Време, в което анонимни мъже и жени, с помощта на социалните мрежи съсипват кариерите на гиганти.

Това не е текст против изкривения феминизъм (макар че днешният феминизъм наистина е такъв). Това е текст за мнението на една личност, което към момента най-много се доближава до онова, което всички хора по света искаме, но не знаем как да постигнем.

Оставаме настрана за момент фалша и лицемерието на хаштаговете и се пренасяме във Франция.

Годината е 1971. Абортът във Франция е незаконен и всяка жена, извършила такъв, следва да бъде осъдена. Въпреки това ежегодно във Франция се извършват 1 милион незаконни аборта. Не се знае още колко жени бягат в Англия, тъй като там процедурата вече е легализирана. Жените нямат право на контрол над тялото си.

Какво прави Симон дьо Бовоар? Пише манифест, подписан от 343 жени, които признават, че са направили незаконен аборт. Le Nouvel Observateur го публикува на 5 април 1971 г. Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Катрин Деньов и Жан Моро са малка част от имената в списъка.

Седмица след публикуването на манифеста, на първа страница на сатиричния вестник Charlie Hebdo се появява карикатура, озаглавена, „Кой забремени тези 343 кучки?“ – така се появява прякорът (от фр. Manifeste des 343 salopes). Година по-късно момиче от френско предградие е осъдено за направен аборт след изнасилване. Oще четири жени (сред които и майката на момичето) са изправени пред съда за извършване на процедурата. Това предизвиква масово недоволство. Симон дьо Бовоар и още няколко жени дават показания, в които признават, този път пред съда, че са извършили аборт.

Франсоа Митеран си дава сметка, че жените съставляват 53% от населението на Франция и успява да ги привлече за свои гласоподаватели на изборите през 1974 г.  Следващата година неговият здравен министър, Симон Вей, която е била затворник в концентрационен лагер през Втората световна война, подписва закон, според който абортът е разрешен до десетата седмица. Години по-късно срокът е удължен на дванадесет седмици.

Тази история отекна ясно в съзнанието на някои хора в последните 24 часа.

На фона на масовото недоволство против сексуалното насилие над жените на работното място, миналата седмица Катрин Деньов и още 100 жени публикуваха писмо във френския ежедневник Lе Monde, което беше посрещнато от остри реакции на онези „защитнички“ на правата на жените, които вместо да помагат, на практика поляризират проблема, заглушавайки всяко друго мнение. Вчера вестник Liberation публикува отговора на актрисата на нападките, отправени към нея, а те са че „вреди на борбата за равенство между половете“.

Отговорът на Катрин Деньов е повече от изчерпателен. Той е достоен и представя ситуацията такава, каквато е. Против сексуалното насилие, но и против излишното създаване на напрежение и възползване от ситуацията. Против злоупотребата с жените на работното място, но и против силите на социалните мрежи. Той е против унищожаването на продукти на изкуството, под фалшив претекст за хуманизъм.

„Упрекват ме, че не съм феминистка. Трябва ли да напомням, че бях една от 343-те кучки, заедно с Маргьорит Дюрас и Франсоаз Саган, които подписаха манифеста „Аз направих аборт“, написан от Симон дьо Бовоар?“

Дали всички днешни временни активистки си дават сметка, че група „кучки“ (едни от най-великите личности на миналия век) рискуват немислимо много, за да имат жените наистина някакви права? И ако Симон дьо Бовоар, Франсоаз Саган, Жан Моро и Маргьорит Дюрас вече не са между нас, то за щастие Катрин Деньов е. За да ни напомни що е то феминизъм, що е то истинска борба за равенство между половете.

Погледнато днес, във време на анонимни обвинения и предварителни извинения (справка – Майкъл Дъглас) и шумотевицата около #MeToo, единственото което може да ни каже историята, е колко сме смешни в опитите си. Смешно е да предявяваш искове от позицията на анонимен човек, който се страхува да излезе на светло, но претендира за съдебна отговорност над лицето Х. Няма да задълбаваме в абсурда на тези обвинения. Само ще кажем, че Джеймс Франко беше обвинен от своя бивша приятелка, Вайълет Пейли, че извадил пениса си, докато двамата са в колата и настоял тя да му прави орална любов. След като са имали връзка… Обяснението на Пейли – „… просто не исках да ме намрази и го направих“.

Този път не става въпрос за жертвите на сексуалния тормоз, които след случая Харви Уайнстийн станаха смешни. И не е нужно да сме били там и да сме видели, за да го твърдим. Смешни са заради признанията, в които прозира абсурдът на описаните ситуации. Кевин Спейси беше обвинен от 48-годишен актьор, който е бил във връзка с него преди повече от 20 години, но приключва взаимоотношения след като Спейси се опитал да го „изнасили“.

С Харви Уайнстийн беше в реда на нещата. Там доказателствата са неоспорими. Там не става въпрос за нагло поведение, а за неприемлива злоупотреба с власт, за уволняване, съсипване на кариери. За човек с позиция, който действително е спирал професионалния път на някои жени. Само ще напомним признанието на Лина Хийди („Игра на тронове“), че след като разбира за какво става въпрос, никога повече не се снима във филм  на Miramax (компанията на Уайнстийн). Леа Сейду е трябвало да се защитава от физическа разправа.

Този път става въпрос за Катрин Деньов – една истинска защитничка на правата на жените, на която хората се нахвърлиха единствено защото тя умее да мери своите думи. Да разграничи истинския сексуален тормоз от наглостта (която нали, не е наказуема). Днес говорим за една от жените, които винаги ще са на мода. И не защото и до днес тя е сред най-красивите жени на планетата, а защото знае какво, кога и как да каже и най-вече – какво да направи. Защото истинската промяна идва, когато рискуваш, а не когато обясняваш, какво направил Джеймс Франко с теб в колата.

Дотук с феминизма на ХХI век. Деньов ги отвя всичките.

 
 

Маргарет Атууд и думите около „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Името й нашумя по цял свят преди година и половина, когато зрителите се запознаха с Елизабет Мос и нейната героиня в сериала на HBO „Историята на прислужницата“.

През цялото това време, от 1985 г. до 2017 г. романът „Разказът на прислужницата“ е бил там. Относително популярен извън САЩ, чакащ чинно на някоя лавица, докато дойде подходящия социален контекст, в който тази антиутопична история да зазвучи достатъчно актуална и възможна да се случи. А може би вече се е случила?

Този въпрос възниква в съзнанието на някои зрители, когато четат романа на Маргарет Атууд или гледат хитовия сериал на HBO.

Днес Маргарет Атууд навършва 79 години. Родена е в Отава и отраства между Онтарио, Квебек и Торонто. Завършва Университета в Торонто и продължава в Колежа Ридклиф.

Още преди да влезе в поп културата, Атууд е призната и получава награди за работата си. В биографията си има повече от 30 тома с поезия, детска литература, художествена и научна литература, а сред най-популярните й творби са „Разказът на прислужницата“, „Alias Grace“, „The Edible Woman“ и „Слепият убиец“, за който получава  награда „Букър“.  Книгите й са преведени на над 40 езика.

По повод рождения ден на Маргарет Атууд, публикуваме няколко нейни цитата в огромното пространство около „Историята на прислужницата“.

маргарет атууд

За славата: „Всичко това налага начин на поведение, който не е задължително да искаш да спазваш. Ако те сложат на пиедестал, трябва да се държиш подобаващо. А пиедесталите са с малък диаметър. Нямаш много пространство да се движиш.“

„Войната е това, което се случва, щом езикът се провали.“

„Бих искала да бъда въздухът, който вдишваш само за момент. Бих искала да бъда толкова незабележима и необходима.“

„Дума след дума след дума е сила“

 „Не позволявай на к*пелетата да те повалят.“

Frankfurt Book Fair 2017 - Day 5

„Кой помни болката, след като тя е отминала? Всичко, което остава, е сянка, дори не в ума, в плътта. Болката те белязва прекалено дълбоко, за да я видиш. Далеч от сърцето, далеч от ума.“ (из „Историята на прислужницата“)

„Копнееш за него. Получиш го. Мамка му.“

„Чета за удоволствие и именно тогава научавам най-много.“

„Може би не пиша за никого. Може би пиша за същия човек, за който децата дълбаят имената си в снега.“

„Когато мислим за бъдещето, изваждаме само красивите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било такова.“ (из „Историята на прислужницата“)

69th Annual Primetime Emmy Awards - Press Room

„Отговорите, които ще ти даде литературата, зависят от въпросите, които ще й зададеш.“

„През пролетта, на края на деня, трябва да миришеш на мръсотия.“

„Око за око води единствено до по-голяма слепота.“

„Надявам се хората някой ден да разберат, че има само една „раса“ – човешката – и всички сме от нея.“

„Оптимизмът е по-добър от реалността, песимизмът е по-лош от реалността. Аз съм реалист.“

„Популярното изкуство е мечтата на обществото. То не се подлага на самоанализ.“

„Ескимосите имат 52 думи за „сняг“, защото той е важен за тях. Трябва да има също толкова думи за „любов“.

 
 

Намериха „изгубен“ филм на Уолт Дисни от преди 90 години

| от chronicle.bg |

Филм, създаден от самия Уолт Дисни през 1928 г., и смятан за изгубен, е бил открит в Япония, предава The Telegraph.

Късометражният анимационен филм „Neck n’ Neck“ показва главния герой Осуолд Щастливия заек и е с времетраене 2 минути. Уолт Дисни създава заека Осуолд през 1927 г., само година преди да се появи Мики Маус и да превърне компанията в една от най-обичаните филмови фабрики.

Всъщност филмът не е бил наистина изгубен, тъй като японецът Ясуши Уатанаби го притежава от години. Мъжът купува лентата още като ученик от уличен продавач на играчки в Осака. Уатанаби, който сега е на 84, не е осъзнавал колко рядка вещ има, докато не е прочел книгата на Дейвид Босерт „Освалд Щастливия заек: Търсенето на изгубените рисунки на Дисни“ от 2017 г. В нея се споменава, че Осуолд е герой в 26 филма, от които само 19 са запазени.

От компанията потвърждават, че предадената лента  е дълго търсеният епизод „Neck n’ Neck“. В него се разказва за Осуолд и неговата приятелка, която е преследвана от куче полицай.

Повече за произхода и историята на известния в миналото заек, можете да разберете от видеото:

 
 

Що е то big d*ck energy и как това се превърна в една от най-търсените фрази на годината?

| от chronicle.bg |

Всяка година Оксфордският речник определя думата на годината, като един от критериите е търсения на потребителите. Тази година, както и предходните, резултатът не е в позитивната гама. Думата „toxic“ е думата на 2018 г. 

Тук обаче ще изясним една друга фраза, която е била сред най-търсените  в базата данни през изминалите месеци и дори е била претендент за титлата.

Big dick energy. Ще я познаете, щом я видите. Ще я усетите. Можете дори да я носите. Може дори да не сте мъж и да я имате в огромни количества.

Това лято тази дума беше сред най-обсъжданите в социалните мрежи. Какво обаче представлява big dick energy (BDE)? И как да разберете дали я притежавате? Ето какво трябва да знаем за това ново наименование на едно иначе не толкова „ново“ качество у хората.

Откъде започва всичко?

Всичко започва с туит (в последствие изтрит) от юни на певицата Ариана Гранде, в който тя описва колко надарен е тогавашният й приятел – актьорът Пит Дейвидсън, познат ни от Saturday Night Live.

Въпреки че певицата много бързо изтрива публикацията, тя плъзва из социалните мрежи, а мъжкото достойнство на Дейвидсън е широко коментирано. Един от туитовете обаче дава начало на „понятието“.

„Пит Дейвидсън е висок 190 см, има тъмни кръгове под очите, има силна big dick energy, изглежда зъл, но очевидно е ангелче и обича публично своето момиче.“ пише момиче на име Тина.

Какво е BDE?

Big dick energy  е описвана като „увереност без превзетост“. Никога не може да бъде сбъркана или симулирана. Тя е сексуалният еквивалент на това да напишете чек за 10 хил. долата, знаейки че разполагате с тях в банковата си сметка.

Мъже с BDE могат да бъдат Рами Малек, Крис Евънс, Том Харди, Робърт Дауни Джуниър, Тимъти Шаламе и други. Но не е необходимо да разполагате с пенис, за да я излъчвате.

Също толкова възможно е и жена да я притежава. Риана? Прелива от BDE. Серина Уилямс? Пръска се по шевовете. Кейт Бланшет? Тя е цял АЕЦ.

Някои хора критикуваха наименованието, тъй като навява асоциации, че това излъчване произтича от големия размер на мъжкото достойнство.

Как да забележите BDE?

Тя е нещо, което или имате, или нямате. Тя е тиха увереност, която при някои я има от раждането, други я развиват с времето. Но ключовият фактор е, че тя не се натрапва. Човекът с big dick energy е спокоен и уверен в себе си. Не е срамежлив или тих, но не и арогантен. И определено не се старае да компенсира с нещо. Ако я носи, вероятно има леко дръпнато поведение – но не самоцелно. Не иска на всяка цена да привлича внимание върху себе си, просто се чувства добре в кожата си.

Това е енергия, която привлича хората към него и прави впечатление, че държи живота си в ръце. Ако някой/я има BDE, вероятно е харесван и лесно се общува с него/нея. Хората обичат да са в компанията на този човек, защото ги кара да се чувстват добре.

Има ли little dick energy?

Напълно възможно е. Докато някои хора твърдят, че т.нар „токсична мъжественост“ е антоним на BDE, други предлагат простата концепция за little dick energy (LDE) или mediocre dick energy (MDE). Това са хората, които са арогантни, лъскави, нахакани и дразнещи в своята самоувереност.

 
 

„Everybody Knows“ трейлър: какво се случва с Пенелопе и Хавиер?

| от chronicle.bg |

Асгар Фархади е име, което не може да не ни накара да наострим уши. Особено когато става въпрос за най-новия му филм, в който главните роли са поверени на двамата гиганти в киното и двойка в живота – Пенелопе Круз и Хавиер Бардем. Носителят на „Оскар“ и режисьор на филмите „The Salesman“ и „Separation“ този път поставя Пенелопе и Хавиер в свят, напрегнат до краен предел.

„Everybody Knows“, за разлика от повечето филми на Фархади, които са на ирански, е испаноезичен филми и това е причината да не се класира тази година в предварителната селекция за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.

Официалният синопсис гласи:

Филмът проследява съдбата на Лаура (Пенелопе Круз), която пътува от Аржентина до малкия си роден град в Испания за сватбата на сестра си, като за повода води и двете си деца. По време на радостната среща и празниците, най-голямата й дъщеря е отвлечена. В следващите напрегнати дни, различни семейни проблеми изплуват на повърхността и се разкриват дълбоко пазени тайни.“

Още на първото си показване на кинофестивала в Кан през май, филмът на Фархади беше посрещнат с одобрение от критиците. След Кан, лентата беше показана и на другия голям фестивал, в Торонто.

Какво можем да очакваме от новия филм на иранския режисьор Асгар Фархади, вижте в пълния трейлър.

Световната премиера на филма е на 8 февруари 2019 г.