shareit

Магията на Мадиба

| от |

nelsonmandela6719951

Йоханесбург, Франс прес

Ореолът на величие и чистосърдечност, както и неподражаемата танцова стъпка, пъстрите ризи и обезоръжаващата усмивка – „магията на Мадиба“ (името на рода на Нелсън Мандела) – са станали нарицателни в Южна Африка.

Светът ще помни как първия чернокож президент на демократична Южна Африка прави няколко танцови стъпки след тържествената церемония по встъпването си в длъжност през май 1994 г., ще помни издължения му силует, скован от годините и времето в затвора, но безспорно в ритъм, както и широката му усмивка.

Тогава се роди „джайвът на Мадиба“, подет от радиата, копиран от шоумените. Нямаше събрание, конференция на партия Африкански национален конгрес (АНК) или посещение в училище, на което президентът, а после бивш президент, да не бъде приканен да го изпълни.

Неразделна част от личността му са и ризите „Мадиба“ – безкраен асортимент от широки ризи от пъстроцветна коприна, дело на шивач от Абиджан, които той носеше върху панталона и така силуетът му изглеждаше още по-издължен. Той бе радост за фотографите, въпреки забраната да се използва светкавица заради очите му, увредени от работата във варовиковата кариера на затворническия остров Робен.

„Никой друг президент не е оказвал такова влияние върху света“, писа през 1999 г. южоноафриканско модно списание в приложение с благопожелания към Мандела по случай пенсионирането му.

Будещ възхищение както у децата от гетата, така и у държавни ръководители, често изненадвани да молят настоятелно фотографите за снимка до идола си на важни международни срещи, Мандела очароваше онези, които се докосваха до него, с непосредствеността и явното си простодушие, зад които се криеше завиден политически инстинкт и определен усет за зрелищност.

Малцина държавници биха могли, без да изглеждат неестествено, да заявят, че за тях е чест да посрещнат напълно неизвестен човек или да изглеждат уместно както редом с британската кралица Елизабет Втора, така и до водача на малката партия на народността хуту от Бурунди или „Спайс гърлс“.

„Магията на Мадиба“ се изразява също в способността да прекъснеш заседание на министерския съвет, за да се поинтересуваш от здравето на бременна журналистка, да потупаш гальовно закръгления й корем и да попиташ кога е терминът.

„Той беше в състояние да се открие и да каже неща, които други не биха могли да кажат, като същевременно запази достойнството си“, казва за него 27 години по-младата му съпруга Граса Машел.

Рулф Мейер – бивш министър, а по-късно преговарящ от името на режима на апартейда – разказва, че е добил представа за обаянието на Мандела, когато малко след освобождаването на политическия затворник през 1990 г. видял десетки млади бели войници да се редят на опашка, за да се ръкуват с възрастния човек, с бившия „терорист“.

Възхищението към Мандела непрестанно растеше и след като се оттегли от ежедневното политическо управление, за да поеме ролята на „дядо на нацията“ и „световна емблема на помирението“, както каза архиепископ Дезмънд Туту.

Обект на почит още приживе, почти неприкосновена фигура, Нелсън Мандела се превърна в „Супер-Мадиба-мен“ върху серия южноафрикански тениски, представящи го като супергерой в духа на американските комикси.

 
 
Коментарите са изключени

Журналистът, който се самоуби с два куршума в главата

| от |

Да си разследващ журналист е твърде рисково занимание. Търсещите истината подписват официалната си смъртна присъда. Някои журналисти имат дарбата да се внедрят точно там, където не трябва. Дълбаенето за истината понякога показва много повече, отколкото човек може да понесе. Гари Уеб е точно такъв журналист. Неговото разкритие излиза твърде скъпо, но нека започнем от самото начало.
80-те години на миналия век са известни като голямата наркотична вълна. САЩ вижда сериозно разрастваща се епидемия от наркозависими, а най-страдащи са гетата, където са съсредоточени афроамериканци.

Когато Гари започва да работи за The Mercury News, неговият първи голям хит ще бъде отразяването на земетресението в планината Санта Круз. Земетресението Лома Приета е и причината за първата сериозна награда Пулицър за Гари. Това е единият интересен материал на журналиста, а другият е история на ужасите, в която се преплитат твърде много интереси.
През 1979 година се забелязват сериозни политически трусове в Никарагуа. След като сандинистите успяват да свалят диктатора Анастасио Дебайле, правителството на САЩ започва да се намесва драстично под предтекст, че страната може да бъде ухажвана от Съветския съюз и Куба. Никой не можел да допусне подобно влияние и лично президентът Рейган одобрява финансирането на различни бунтовници в страната, които да се опълчват срещу новия режим. Политическата картина е достатъчно объркана от предварителните водени битки, но с вдигането на дима става ясно, че голямата битка за власт се води от Националния фронт за освобождение на Санданиста или сандинистите (кратка версия) срещу контрареволюционерите или просто контрите.

Gary_Webb_In_His_Own_Words_623

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=27298284

Контрите трябвало да получат оръжие и обучение, с което да свалят налагащия се режим, в началото на годината са едва 1000-2000 човека, които да помогнат в сраженията. До края на 1983 година стават значително повече. Уеб доказва, че в Никарагуа са извършени редица престъпления, както и многократното нарушаване на правата на човека. Когато журналистът започва работа, ситуацията вече затихва. Въпреки това чува от няколко различни места, че от Никарагуа се изнася стабилно количество кокаин за САЩ.

Журналистът решава да направи това, което никой друг не е направил все още – да проследи линията на снабдяването. Неговият път тръгва от улиците на Лос Анджелис, преминава доста дълъг път и накрая свършва някъде в бараките на контрите. В толкова популярната си поредица „Тъмен съюз“, той разказва как САЩ официално подкрепя армия от бунтовници, рекрутирана специално за промяната на политическия режим в Никарагуа, а в замяна получава нещо друго. Статистиката показвала, че кокаин не се продавал в нито едно от гетата на Лос Анджелис, докато не дошли 80-те години.

Пазарът трябвало да се задвижи, следователно кокаинът се продавал в промишлени количества, а някои от дилърите споделят, че не могат да смогнат да продават. И така разследването става все по-интересно. Не е ясно дали ЦРУ наистина е знаело какво се случва или изпратените агенти са решили да се възползват от промоцията в страната, която се борила за независимост. Уеб е във вихъра си и бавно и сигурно разплита сложната мрежа от конспирации. В хода на разследването се запознава с един от бившите лидери на Контра. Оскар Данило Бландо Рейес признава, че агент от ЦРУ е успял да продаде около тон кокаин само през 1981 година.

Парите от наркотици се вливали директно в армията и подхранвали революцията. Революция от кокаинови продажби не би оправдала особено действията на ЦРУ. Когато историята излиза в уебсайта на редакцията, никой не успява да обърне толкова внимание. Добрата новина е, че програмистите успяват да го превърнат в сензация и малко след това всички искат парче от Гари. За кратко време разкритията започват да обикалят цялото интернет простраство. Разследващият журналист говори по радиото, появява се в различни телевизионни предавания. За първи път в историята на ЦРУ се оказва, че директорът на агенцията Джон Дойч ще лети до Лос Анджелис, за да отвори вратите на физкултурен стадион. При опити да успокои населението и да обясни, че никой не се опитва да създаде нови наркозависими, публукита го освирква.

До края на октомври, авторът на историята забелязва как и големите медии започват сериозна работа по отразяването на събитието, но по негово мнение всичко се прави така, че Гари да се превърне в некадърника, който търси евтина сензация. Докато това се случва, той успява да стигне до име като Рики Рос – трафикатн, който купува по 10-15 килограма на седмица от дилъри, използващи протекцията на ЦРУ. Версията на журналиста е, че именно ЦРУ не позволявали на полицията да продължи разследването. Финансовият интерес на революцията очевидно идва с цената на наркотична зависимост. И така достигаме до 1989 година, когато Сената подготвя изслушване и сериозно разглеждане на „хуманитарните помощи, които се изпращат на контрите“.

Самото изслушване присъства в YouTube и може да бъде добре разгледано. Уеб разкрива една много интересна тенденция. Всеки разследващ полицай, който достигне до разкритието, получава заповед за уволнение. Всеки път, когато някой успее да намери следата, ЦРУ започва да разчиства по един или друг начин. Документите за воденето разследване също изчезват. Проблемът е, че липсват по-сериозни доказателства. И точно по тази линия ще бъдат вдигнати писалките на останалите медии, готови да направят всичко достатъчно съмнително за читателя. Всеки възможен коментар е превърнал г-н Уеб в абсолютна дупка на журналистиката. Всеки следващ текст трябвало да дискридитира работата му колкото се може по-сериозно.


View this post on Instagram

***Never forget that Gary Webb committed suicide by shooting himself twice in the back of his skull after he published proof of the CIA’s involvement in distributing metric tons of crack cocaine to south-central LA. Never forget your government will poison you and murder you if you do something about it. Never forget that.*** _There will be no end to the troubles of states, or of humanity itself, till philosophers become kings in this world, or till those, we now call kings and rulers really and truly become philosophers, and political power and philosophy thus come into the same hands._ **Plato** #goverment #garywebb #awekening #sheeple #truth #fuckthesystem #slaves #deletetheelite #beprepared #stormiscoming #quotestoliveby #fteedominacell #freedomthinkers #freedom #freerangeslaves #memes #meme #memestagram #quotestagram #memesdaily #dailyquotes #quotesdaily #freethinker #quotesoftheday #aslavenomore #dankmemes #mkultra #brainwashed #killyourTV

A post shared by martiny (@imati23) on

С времето всички започват да се оттеглят от Гари Уеб. Дори собственият вестник, където историята е първоначално публикувана, официално се отдръпва от материала и спира да го коментира. От герой, журналистът бързо започва да се превръща във враг и въпросите във всяко следващо интервю стават от безумни към по-безумни. Към края на 1997 година, Гари е принуден да напусне работното си място и никой няма да поиска да вземе разследващия журналист на работа. Неговите разкрития са твърде опасни или не толкова удобни за някого. Официалното твърдение на ЦРУ е, че въпросната организация е използвала наркотици, които да заменя за оръжие и пари. Съответно в определено време са прелитали самолети, които разтоварват оръжие и товарят наркотици. Официален документ на разузнавателното управление доказва, че самолетите са летяли в северна посока към САЩ.

Официалният документ също доказва, че американското правителство е подпомагало организация на бунтовници, чийто основен интерес може да е именно разпространяването на наркотици.
Свободоното време на Уеб му позволява да започне книга, с която да запуши устите на критиците. След като изслушването не дава вълнуващи резултати, а всички негови колеги тръгват директно в битка срещу него, доказвайки, че цялото разследване е пълна измишльотина. Уеб събира информацията от последните си посещения в Никарагуа и решава да напише книга. Издадена е през 1998 година и след това става бестселър. След това нещата не тръгват по-добре. Това разследване сякаш изгаря всички мостове, Гари се развежда със съпругата си, започва да живее сам, изпада в депресия и лека полека върви към пропастта на своя край. На 10 декември 2004 г. ще бъде открит дома си с две огнестрелни рани в главата. Полицията ще заяви, че това е самоубийство. Според патолога има подобни случаи, в които човек може да потърси втори куршум.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Защо японските ученици отиват на училище със снимка от детството

| от |

Япония е страна, в която стилът винаги трябва да бъде на висота и да пленява погледи. Проблемът е, че модните тенденции не се допускат в училищата, където изискванията са драконови.

Обикновено учениците носят униформа, спазват определен стил на прическа и винаги трябва да бъдат чисти и изрядни. Учениците нямат право да се боядисват, нямат право да правят адаптации на своята униформа и като цяло трябва да спазват училищните правила. Допълнителни аксесоари като бижута и дори грим са също в линията на забранените използвани елементи. Нарушаването на правилата обикновено води до предупреждение, а след това следва изключване на ученика. И така достигаме до следващата забавна история от японския съд. Оказва се, че има много ученици, които завеждат дела срещу своите училища поради една проста причина: принуждавани са да боядисват косата си.

Обикновено училищата изискват от своите ученици снимка от детството, с която да докажат, че това е естественият цвят на косата им. Японският ген рядко позволява на някого да бъде рус или кестеняв, но изключения се случват. Учениците започват да се боядисват черни, за да осмирят училищните настоятелства, но след прекомерното излагане на химикали, някои възпитаници завеждат дела. Причината е, че след н-тото боядисване, скалпът им се разранява, а колкото и да искат, не могат да сменят естествения си цвят на косата толкова лесно.

Японското министерство на образованието намира соломоново решение – предлага на всеки да докаже своя естествен цвят на косата. Руси японци не се срещат много често, колкото кестенявите, а някои училища подозират, че много често точно този цвят се използва във фризьорския салон за разнообразяване на стила на ученика, което е забранено, след като визията няма нищо общо с училищните занимания. Все пак трябва да знаете, че практиката продължава до 18-годишна възраст, след това има някаква лека свобода относно цвета на косата и прическата, униформата продължава да присъства в живота на студентите.

 
 
Коментарите са изключени