Лявото, дясното, членството и лидерството

| от |

Иван Стамболов, www.5corners.eu

Populist

Преди няколко дни ме поканиха за интервю в сериозна и авторитетна  медия. Темата беше „Лявото и дясното, проблемите на дясното и перспективите пред него“. Признавам, че изпитах мъничко злорадство, защото интересът към тази тема доказва, че темата наистина е важна, въпреки упоритите усилия да бъде неглежирана. От няколко години се наблюдават сериозни опити да бъде внушавано на хората, че „ляво“ и „дясно“ са отживелици, че са изпразнени от съдържание понятия и че светът вече е съвсем друг и в този съвсем друг свят няма място за такива демодирани разделения. Наистина в този олевял свят лявото и дясното може би са се изродили в ляв популизъм и десен популизъм, но у нас има и друга причина на публиката денонощно да бъде втълпявано, че ляво и дясно няма. Тази причина трябва да се търси във факта, че мощни индустриалци и партийни приватизатори на държавни активи са членове на националните органи на социалистическата партия, докато уж десни икономисти, членове на „автентични“ партии, се държат като синдикалисти, заставащи до наемния труд, за да го бранят от работодателите. В момента всеки иска за него да гласуват всички и затова на всички иска да угоди с обещанията си. Но не става така. Не можеш да угодиш едновременно и на дребния бизнес, и на администрацията. Не можеш да угодиш едновременно и на работниците, и на работодателите. А който твърди, че може, то той е типичният популист на нашето време. Но въпреки популизма, хората си имат специфични групови и съсловни интереси, които трябва да бъдат защитени и адекватно представени във властта. Тези интереси често са антагонистични и затова трябва да бъдат представяни от антагонистични партии. Не се плашете от думата. Тя се използва не само в политическите науки, но и в анатомията. Антагонисти са мускулите отпред и отзад на краката и поради това ние можем да вървим. Аз мисля, че както за да има семейство са нужни мъж и жена (въпреки упоритите опити напоследък да се докаже обратното), така и за хармоничното съществуване на обществото са нужни ляво и дясно в политиката.

Каква е оперативната разлика между лявото и дясното

Има много критерии да се отговори на този въпрос. От икономическа гледна точка дясната политика е тази, която разпределя по-малко от половината обществени пари през държавата, а лявата е онази, която разпределя повече от половината. Пак от икономическа, но малко по-лична гледна точка, десният човек е този, който би приел свободната конкуренция като поле, на което да докаже силата и способностите си, а левият би заложил на ясни, честни, макар и малко сложни правила, по които обществото да регулира отношенията между членовете си, дори и между най-неконкурентоспособните от тях, за да цари справедливост и да няма непоносимо страдание. От още по-съкровена гледна точка лявото и дясното могат да се измерят през свободата. Десният човек не би дал свободата си за нищо на света, дори това да му коства мъки, а левият с готовност би делегирал части от свободата си в името на спокоен, сигурен и регулиран живот. Най-накрая, от една по-философска и хуманитарна гледна точка, десният човек е по-склонен да гледа на себе си като на творение, докато левият се възприема като венец на еволюцията. На когото му се занимава, нека се самоопредели по тези критерии и да реши ляв ли е, десен ли е. За нас в случая по-важно е друго:

Кои са десните партии в България

Има два начина да се дефинира един политически субект като ляв или десен. Първият е според идеологията, вторият е според електоралната подкрепа. Да вземем например ГЕРБ. Като идеология и политика те са доста компромисно десни, защото политиката им се основава по-скоро на централизираната регулация, отколкото на свободната конкуренция. Що се отнася до идеологията им, те първо трябва да отговорят на въпроса имат ли изобщо някаква идеология и чак след това да кажат каква е тя. Но пък по електорална подкрепа ГЕРБ си е par excellence дясна партия, защото голяма част от гласуващите за нея са десни избиратели или поне са такива избиратели, които по-рано са гласували за СДС. Това прави ГЕРБ поне на пръв поглед недвусмислено десни. Но все пак остава и един непреодолим фактор:

Така наречената „автентична десница“

Каквото и да говорим, патентът се държи от ДСБ – където е ДСБ, там е дясното. Удобно и продуктивно убеждение. Макар че всъщност марката е СДС. Именно СДС г-н Борисов желаеше навремето да приобрети за себе си, но не му се получи. СДС продължава да бъде марката на дясното, макар че беше нечовешки употребена при водачеството на г-н Кабаиванов, който избърза да заяви лоялността си към г-н Борисов. Но скоро окончателно ще спре да бъде такава, особено ако Реформаторският блок си изиграе картите както трябва. Какво всъщност е дясното? От електорална гледна точка дясното продължава да представлява едни около 30% от гласоподавателите, които все още определят себе си преди всичко като антикомунисти. Антикомунизмът не е маловажен, нито е отживял времето си. Комунизмът е достатъчно мащабна катастрофа, достатъчно персонифицирано зло, за да си мисли някой, че някога ще престане да бъде определящ критерий. Значи, тези 30% продължават да търсят своето политическо представителство. Кой ще ги представи във властта?

Една от двете десници

Както вече стана ясно, „автентичните“ десници са две: идеологически адекватната и електоралноадекватната. Тоест Реформаторският блок и ГЕРБ. Реформаторският блок е сериозен кандидат за изразител и представител на десните хора, но и той си има своите проблеми. За Реформаторския блок има две големи и жизненоважни задачи: да увеличи доверието и да разшири базата. Грешка е партиите от Блока да фокусират усилията си върху твърдите си ядра. Тези ядра си имат граница и ние отдавна я знаем коя е. Трябва Блокът да върви по посока да разширява базата си, което може да стане по един сравнително лесен начин:

Индивидуално членство в Блока

Напоследък има мощно движение в тази посока и аз съм склонен да го подкрепя. Индивидуалното членство в Реформаторския Блок е може би най-демократичното нещо, което се е случвало от основаването му насам. То дава възможност на хора, които не желаят да се обвържат с една или друга партийна доктрина, но пък искат да бъдат част от новия и автентичен десен проект на страната си, да намерят своето място в обществения дискурс. Знам, че няма време индивидуалното членство да стане това, което трябва да бъде. Защото за да се случи това, Реформаторският блок трябва да се превърне в самостоятелна и обособена политическа партия. Лично моето мнение е, че РБ отдавна трябваше да бъде самостоятелна партия, но изглежда балансът на интересите е по-сложен и това затруднява преговорите вътре в него. Както и да е. В момента е напълно възможно да се учреди индивидуално членство в Блока. Формално то ще прилича на института на т.нар. „регистрирани симпатизанти“, който може да даде приемливи форми на участие на гражданите. Въпрос на добра воля на Блока е да даде на този институт правомощията да избира ръководни органи. Което ни довежда до следващата тема:

Ръководните органи на Блока

Индивидуалното членство поставя и въпроса за лидерството. Нормално е лидерите на партиите от Блока да искат да бъдат и лидери на Блока като цяло. Но сред тях има такива, които срещат очевидни проблеми с лидирането на собствените си партии, а това би отровило атмосферата по конституиране на ръководството на Блока. Ето защо мисля, че въвеждането на принципа за индивидуално членство в Реформаторския блок е добро, защото ще може да се избере легитимно ръководство, независимо от инструментите, които ще му бъдат предоставени – конгрес, гласуване в интернет или нещо друго. Нещо повече, нека лидерите на партиите в Блока издигнат кандидатурите си заедно с всички останали кандидатури, които ще се появят. Аз съм сигурен, че ще покажат добър резултат, ще влязат в новите ръководни органи на Блока и тогава вече никой нищо няма да може да каже за тяхната легитимност, защото ще бъдат избрани не от собствените си партии, нито пък ще заемат ръководни постове в резултат на преговори и пазарлъци помежду си.

Плурализъм или централизъм

Когато РБ събере критична членска маса, то съвсем логично е да свика и Конгрес. Стига да има добрата воля за това, защото времето за учредяване на партия до изборите е технически недостатъчно. На този конгрес всички ангажирани с управлението на Блока трябва да кажат какви да са органите на тази организация и кои хора да членуват в тях. Делегатите ще изберат лидер и управляващи органи. Когато това обаче стане, аз съм привърженик на схващането, че управлението трябва да е централизирано, лидерът да има голяма власт и голяма отговорност. Да няма коригиращи органи като разни обществени съвети, защото те се правят само за да е симпатична партията на публиката (а тя не става симпатична, само заради това че има обществен съвет), но иначе пречат за бързото взимане на правилни решения.

Разширената база, която ще получи Реформаторският блок заради възможността за индивидуално членство в него, както и новото лидерство, потвърдено от индивидуалното членство, ще изнесат Блока отвъд скромните граници на твърдите ядра на партиите в него. Тогава много повече от онези 30% гласоподаватели, за които стана дума по-горе, ще излязат и ще гласуват за Блока, видели в него истински и смислен десен проект, отправил поглед в бъдещето отвъд конюнктурните интереси на отделни личности.

Ако Реформаторският блок успее да вкара трийсетина депутати, тогава няма да има политически играч, който да не се съобразява с него. Тогава Блокът наистина ще може да прави ефективна политика и ако тази политика е честна и автентично дясна, то бъдещето ще бъде светло. Ето това се опитах да кажа, когато ме попитаха за дясното.

 
 

Явно конкурсът „Мис България“ има нови правила

| от |

Вижте, не ни е яд, че конкурсът е продаден – конкурси за красота се продават по цял свят, голяма работа. Яд ни е, че ни показвате победителката и очаквате да не е очевидно. В това отношение – aбсолютно аналогична ситуация с #Кой.

Но понеже нямаме доказателства за това, че конкурсът е продаден – тоест съдиите може наистина да са избрали легитимно Тамара Георгиева за най-красивата жена в страната – да обвиняваме с лека ръка може да ни доведе до съд за клевета.

Затова нека допуснем, че конкурсът Мис България има нови правила. Конкурсът има нови, тайно издадени правила, за които никой не предполага. Те са съвсем различни и повечко – сега ние ще се опитаме да ги познаем по резултата и вече всичко ще е ясно.

Традиционният кръг, в който се дефилира по бански, вече не съществува. На негово място има 100 метра галоп.

В следващия кръг срещу участничките са пуснати 4-5 ловджийски гончета, а те трябва да оцелеят. Кръгът се нарича „Сплашване на куче“.

Следва фотографски кръг. В него участничките с снимат с иновативния соларен чадър от Тех Парка.

Конкурсът приключва с гала вечеря. На събитието участничките са наблюдавани изкъсо как се хранят. Но не печели тази, която се храни най-елегантно, изискано и възпитано. Печели тази, която яде зоб.

Следва награждаването, на което победителката е окичена с корона и добре познатата лента, която вече не е лента, а просто много голяма свинска опашка – за да напомня на евентуалния й бъдещ любовник за възможните последствия. За събитието ще пристигне специален гост, който да връчи „лентата“ – Анита Мейзер.

Новата Мис България ще получи машинки за подстригване, както и трион, за да не си личи повече като лъже. Тя също така ще посети множество благотворителни събития – повечето със здравословна тематика, защото е традиция хора с такава визия да гонят болестите.

 
 

Какво ни очаква в социалките до началото на 2018

| от |

Това лято, точно преди морето, си счупих телефона и в резултат една седмица се разхождах без него и съответно без интернет. Беше доста готино всъщност. Тази зима трябва да направя същото.

Като изключим константното мрънкане по общината, до края на годината в социалните мрежи ни очакват няколко вълни от еднотипни постове и статуси, които се появяват всеки декември. Те са общо взето лесни плиткоумни оригиналности, от които всеки е изкушен, за да получи внимание, приемане, одобрение или каквото там му е нужно.

Всеки има право да си поства каквото иска, разбира се. Въпросът не е в правото, а в това, че то се използва за глупости.

Вторият първи сняг

Понеже времето навън е като за мартеници, първият първи сняг бързо ще бъде забравен. Някъде през декември ще завали отново и това е така нареченият „втори първи сняг“. Тогава късопаметната порция от народа ще си зачеститят погрешно първия сняг. От самата покривка пък следва една социалкова подвълна – оплакването от състоянието на пътната обстановка. Това ще се усети особено силно във фейсбук, където фейсбук лешниците ще омрънкат и окрънкят всички групи как не им е изчистено. Друг е въпросът, че лопата им за сняг сигурно са я правили елфите и ги пари като тръгват да изринат снега пред входа

Колко е празна София

Документирано със снимки на пустеещата столична инфраструктура. Колкото повече София заприличва на село, толкова по-хубав град става. Не трябва да забравяме и вечния лаф: „Софиянци заминаха за родните си места“. На такъв хумор Хачо Бояджиев си удря капата в пода и обръща масата със сармите от яд, че не го е измислил той.

Ако вие сте един от хората, които качват снимки на празни улици с гореспоменатия лаф, давайте, кои сме ние да ви съдим. Но знайте, че когато всички сме със семействата си и видим на смартфона снимката ви, ще ни стане мъчно за вас, че сте навънка самичък, вместо да празнувате с компания.

Трапезата на Бъдни вечер

Снимки на сарми и надписи „сърми“. Въпреки че трапезата в този ден е строго регламентирана и всички знаем какво има на масата на всички в държавата (закръглям), някои хора държат да покажат. На този ден, когато отвориш прозореца, за да се измирише от сармите, от долния етаж започва да влиза миризма на сарми. Знаем какво готвите, нали и ние готвим същото. Само че по-хубаво – ако не вярвате, намерете ни във фейсбук.

Коледни песни и филми

Ако не тази, то другата, най-късно до 2020 година ще се появи коледна песен с Криско и Кичка Бодурова, и Галена, и още няколко човека да допринесат за еклектиката. Тази песен евентуално ще иска да замени Майкъл Бубле, Марая Кери и останалите коледни хитове по стените на хората.

Отделно от това, дори ме е страх да кажа „Сам вкъщи“. Имам чувството, че някой ще влезе в офиса и ще ме цапардоса с празна кутия от боя.

Колко сме се наяли на Бъдни вечер и Коледа  

Статуси, в които оплакваме безпомощното си от храна състояние. Присъствието й е било по-силно от нас и не сме могли да надвием черните й влияния. Сега си плащаме и искаме всички да знаят.

Колко сме се напили на Нова година

Всъщност сме изпили съвсем малко повече, отколкото по принцип си пием. Разликата е, че този път сме имали повод.

Изхвърлени елхи през терасата

Има два варианта за мрънкане тук – единият е, че елхата цапа ландшафта, другият е, че как може да се убиват дръвчета. По който и от двата наивни пътя да е поел постващият, трябва да не му обръщаме внимание, а да се радваме, че не му е станало лошо от сЪрмите.

 
 

Бойка Велкова и Мария Каварджикова са „Две“ за стотен път

| от chronicle.bg, БТА |

Бойка Велкова и Мария Каварджикова ще бъдат „Две“ за стотен път в Народния театър „Иван Вазов“ тази вечер - в 19.30 ч. на Сцена на 4-ия етаж двете талантливи актриси от първата ни трупа ще изиграят стотното представление по текст на Таня Шахова, съобщават от театъра.

В спектакъла под режисурата на Юрий Дачев участват също Ева Тепавичарова и Цветомира Даскалова, които се редуват в ролята на Безмълвната жена. „Две“ разказва историята на две титанични жени, свързани от любовта си към един мъж – Боян Пенев, и не само – Дора Габе и Елисавета Багряна. Бойка Велкова /Габе/ и Мария Каварджикова /Багряна/ въвеждат зрителите във вълнуващото съпреживяване на двете именити поетеси и интелектуалки, които съдбата събира в Дома на Съюза на писателите в Хисаря. Спомените и любовта ги сближават, раздалечават и събират отново. . .

DSC8321

„Има личности, които благодарение на страхопочитанието на пишещите, се превръщат в легенди с втвърдена политура. „Две“ не е текст с такива намерения и за мен това е ценно негово качество. Смешно е човек, който се занимава с театър, да вярва, че може да постигне цялата истина за хора, които ги няма, при това толкова многолики като Елисавета Багряна и Дора Габе.

DSC8790

Сцената не е място за спиритически сеанси, нейните възкресения са други – чрез игра и приемане на човешките несъвършенства като приближаване към света на големите“, казва Юрий Дачев за спектакъла, посветен на 120-годишнината от рождението на Елисавета Багряна и 125-годишнината от рождението на Дора Габе.

 

Следващото представление на „Две“ е на 11 декември.

 
 

Политическите лидери и техните уроци гледаме на Киномания 2017

| от |

Освен „Смъртта на Сталин” (който разглежда основно събитията и задкулисните интриги след кончината на диктатора), организаторите на Киномания са подготвили още три филма, свързани с живота и решенията на влиятелни политически лидери.

Чърчил” вече имаше прожекции в „Люмиер Лидл” и „Евросинема”, но пропусналите го имат още три възможности да го видят – в кината G8, Одеон и Дом на киното. Филмът е на режисьора Джонатан Теплицки и се съсредоточава върху 96-те часа преди десанта в Нормандия, когато британският премиер Уинстън Чърчил се бори с опасенията си за възможните жертви в положение на силна изолация от страна на сюъзниците. Зад иконичната фигура и въодушевляващите речи се крие човек, преживял присмеха на политическите си противници и военни провали – импулсивна, често деспотична личност. Само подкрепата на брилянтната, макар и нервна съпруга Клементайн може да удържи физическия и психически колапс на Чърчил.

Филмът е с участието на Брайън Кокс и Миранда Ричардсън.

Друг политически лидер – президентът на Аржентина, може да видят зрителите на Киномания в „Среща на върха”, копродукция на Аржентина, Испания и Франция. Филмът на режисьора Сантяго Митре е с участието на Крисчън Слейтър, Елена Аная, Рикардо Дарин (в ролята на президента Ернан Бланко), Долорес Фонси, Паулина Гарсия, Ерика Риваси др.

По време на среща на латиноамериканските президенти, на аржентинския лидер му се налага да се справи с личен проблем, който може да окаже въздействие върху кариерата му на политик. Напрегнат, но и забавен, филмът предлага интригуваща дисекция на политиката като бизнес, в който никога не си сигурен с кого или за какво се договаряш.

Къщата на вицекраля” пък ни пренася в Индия през 1947 г., където последният вицекрал на държавата, лорд Маунтбатън, е натоварен да надзирава прехода на Британска Индия към независимост, но се сблъсква с куп конфликти преди радикалната промяна.

Режисьор на историческата драма е Гуриндер Чада, чието семейство също е жертва на трагичните събития след края на Британската империя. Чрез филма си тя изследва задкулисните политически маневри, каква роля са имали Маунтбатън и съпругата му, както и как са протекли преговорите между политическия елит, когато те се срещат в къщата на вицекраля по повод предстоящата независимост.