shareit

Liquid Spirit

| от |

Едно наскоро публикувано проучване върху генома на бирената мая е конкретният повод за новото развитие на темата джаз и бира.

1

Оказва се, че маята, с която ферментират всички най-масови бири в света – наричана понякога Saccharomyces pastorianus (на името на откривателя на бирената мая Луи Пастьор), а преди век и Saccharomyces carlsbergensis (на името на пивоварната, където за пръв път в 1904 е описана от миколога Емил Хансен) – е, подобно на джаза, плод на срещата на два континента, на две, в случая микробиологични култури с общ знаменател – откриването на Америка и установяването на (робо)търговски връзки.

В досегашните си разработки на темата съм се спирал на почти едновременното споделяне на ценности, предизвикани не на последно място и от технологичните открития на 19 век, но се оказа, че истинското начало на този – в случая спонтанен обмен е в 16 в. Доказателството e в публикацията на Либкинд в журнал на Националната академия на науките на САЩ (2011), придобила по-голяма публичност в началото на 2013 от посветения й материал на сайта Popular Science. Е, и на научните открития, както и на изгряващите таланти в джаза им трябва време да станат известни, но не за това иде реч.

Въпреки относително късното идване на бял свят на пилзовете и отлежалите им „версии” – лагер бирите и растящото им доскоро търговско надмощие над традиционните ейлове, първите свидетелства в Бавария за тях са около 1500-та година. Доскоро нямаше обяснение как и откъде са се появили, а също и защо толкова по-късно от останалите щамове, позволяващи на човечеството да си вари бира няколко хилядолетия. Изследванията на генома на маята им намира обяснението доста далеч, но за сметка на това достатъчно прецизно. Да не забравяме, че бирата, макар и традиционно свързвана с по-северните европейски култури всъщност е родена доста по- на юг. Парадокс? Съвсем не, защото и в двата случая става дума за една от основните й съставки – малцуваното зърно (в най-ранните археологически доказателства от Jia-Hu, днешен Китай това е ориз), но досега не е бил изследван главния „маг”, маята (едва ли е толкова случайно фонетичното й сходство с магия μαγιά/μαγεία).


Геномът на маята за долна/дънна ферментация всъщност показва, че тя произлиза от случайната среща на традиционната бирена мая (включително дивите й разновидности), работеща при високи температури и изплуваща на повърхността на варилния съд (откъдето и вида бира известен като горно/повърхностно ферментирала) с неочаквана нейна гостенка, идваща от Патагония и адаптирана към ниските температури. Името й Saccharomyces eubayanus е съставка от eu (Европа) и оригиналния щам, открит в Патагония и назован просто Saccharomyces bayanus.

Разбира се, не е доказано как щамът идва в Европа: с дърво, плод или насекомо, но това не е толкова важно. Факт е, че дива мая за долна/дънна ферментация до този момент не е открита в Европа, докато в Патагония има доказани разновидности на Saccharomyces bayanus.
После нещата стават лесни – новият вид първо случайно, а по-късно – нарочно пътува от една до друга пивоварна, останалото го знаете.

И ако се върнем в аналогиите джаз – бира, вече сме отбелязвали сходната им целева аудитория – отворени хора, търсещи автентичното преживяване и оценяващи различността. Най-голямото предизвикателство е намирането не толкова на нови съставки и подправки. И джазът, и бирата ги асимилират прекрасно. Възходът на микропивоварните в ерата на етнофюжъна (и обратното) е достатъчно показателен. Уникалността на вкуса е нещо, което колкото и да е свързано с тях, най-вече зависи от невидимата мая/магия. Които могат да си останат непознати ако не е била страстта към пътувания, срещи и обмени от всякакво естество.

Или както го пее Грегъри Портър в новия си албум Liquid Spirit: „Let the liquid spirit free/The folk are thirsty… take a cup when your spirits low”

 

Автор  – Людмил Фотев

 
 
Коментарите са изключени

Рибите се обръщат, когато умрат, по една проста причина

| от |

Причината рибите да плуват на обратно, когато умрат, има много общо с това как се поддържат с гърба нагоре, когато са живи…

Както може и да знаете, повечето риби притежават орган, известен като „плавателен мехур“. Този орган рибата може да пълни или изпразва с въздух чрез хрилете си, което пък позволява да се издигат във водата или да потъват, или да останат на приблизително същата дълбочина, до голяма степен като компенсатора на плавателност, използван от водолазите.

Air bladder in a bleak

Плавателен мехур 

Въпреки че плавателните мехури са от огромно значение за способността на риба да маневрира из триизмерното пространство на водата, без да хаби много енергия, те имат обаче  и неудобния страничен ефект да ги направят доста нестабилни. Сега ще обясним – изследванията показват, че средностатистически положението на „центъра на плавателност“ на една риба от рибите, които имат плавателни мехури, е под центъра на тежестта им, който пък в близост до стомаха. Това ги прави доста податливи на хидростатично търкаляне, което е просто фръцнат и напудрен начин да кажем, че ги прави по-склонни да се обърнат с корема нагоре. Ето защо рибите често могат да се видят как размахват перките си, дори когато не се движат или са в напълно неподвижни води.

Това е и причината, когато рибата се разболее или нарани, понякога започне да плува на една страна или дори наопаки. Тя просто губи способността да поддържат хидростатично равновесие и центъра им на плавателност се опитва да изплува на повърхността.

DiverBC

Компенсатора на плавателност

Когато в крайна сметка рибите умират, те, разбира се, вече не се контролират и съответно плавателният им мехур ги обръща.

Трябва също така да отбележим, че рибите невинаги плуват, когато умират. Например, ако риба умре с малко или никакъв въздух в мехура, след кончината й той не се пълни магически пълни с въздух. Вместо да плава, рибата ще потъне и ще започне да се разлага. Понякога обаче процесът на разлагане може да доведе до отделяне на газ вътре в рибата и тя все пак да изплува на повърхността.

 
 
Коментарите са изключени

Колко бързо всъщност е електричеството

Електроните преминават през една стандартна медна жица много по-бавно от скоростта, например, на една костенурка.

Всяка жица, която е проводник на поток от електрони и съответно дава ток, е съставена от милиарди атоми (сигурно повече). За да се движат по него, електроните трябва да преминават през тези атоми, да лъкатушат между тях, както могат, в резултат на което скоростта на потока, наречена „скорост на дрейф“, в дадена посока е доста бавна.

Колко бавна? Има си формула, с която да я измерим: I = n*A*v*Q

където:

I е токът, n е броят на електроните на кубичен метър, A е напречното сечение на проводника, Q е зарядът на един електрон и v е скоростта на дрейфа на електроните.

Тъй като броят на електроните в една медна жица (n) е 8,5 * 1028  на кубичен метър, а зарядът на електрон (Q) е 1.6 * 10-19C, ако знаем също площта на напречното сечение и тока, можем да изчислим скоростта на отклоняване на електроните.

Например, да предположим, че имате ток от 14 ампера и меден проводник с напречно сечение 3 * 10-6 м2. Заместете всички числа и ще получите, че електроните се движат със скорост 3.4 * 10-4 м/с.

Това странно число означава около една трета от милиметъра в секунда. В нормални числа това означава около 1,2 метра в час – скорост, далеч по-бавна от тази на средната костенурка, която може да извърви около 240 метра за същото време.

„Но, Хроникъл! Как тогава?..“

Чуваме въпроса ви. Ами с верижна реакция.

Атомите в жицата са натъпкани плътно един до друг и така електроните повече или по-малко се удрят един към друг. Когато ключът на лампата, например, е включен, благодарение на разлика в електрическата потенциал, създава се сила, която придвижва електроните, като всеки натиска съседчето си, което от своя страна бута своето съседно електронче и така нататък през проводника.

И така, макар никой от електроните да не хвърчи през проводника, за да поддържа лампата включена, както сме предполагали, изглежда, че се случва тази верижна реакция. Това не е много по-различно от когато врътнем крана на водата – тя моментално излиза, въпреки че източникът може да е много далече.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени