shareit

Лев Толстой за суетата, гордостта, славата и егоизма

| от | |

groskop_main_2148099b

Толстой е титан в литературата, но той невинаги е бил пример за мъдрост и поглед върху изкуството. В своите мемоари за емоционалните кризи „A Confession” от 1879 г. той припомня как е имал грешна мотивация в началото на своята кариера като писател. Толстой си признава, че единствената му цел са били славата и парите. Той коментира още суетата, гордостта, славата и парите и фалшивите ценности. Представяме ви кратък откъс от „A Confession”, публикуван в lira.bg от brainpickings.org.

„В онези времена започнах да пиша заради суета, алчност и гордост. За да придобия слава и пари, реших да прикрия доброто и да покажа злото. Така и направих. Много пъти в творчеството ми изказът ми е прикривал една фалшивост, едно безразличие. Но успях в това си начинание и бях признат. Бях смятан за възхитителен артист и поет и за мен беше естествено да приема тази теория. Аз, артист и поет, пишех за неща, които сам не разбирах. Затова получавах пари, имущество, жени, обществен статус и слава. Смятах, че съм много добър. Смятах, че съм един от проповедниците на религията за развитие на живота. Така изкарах доста време, вярвайки в тази религия.

Започнах да изследвам други, които също бяха обявени за проповедници на тази вяра. Мислих си , че ние, писателите, сме безсмъртни и сме различни от останалите хора. Впоследствие разбрах, че вярвам в една измама. Но тогава придобих друг грях. Реших да използвам пиедестала, който ми е дало обществото, за да уча хората какво е правилно и какво не е, без аз самият да знам отговора на тези въпроси. Станах горд и считах, че съм задължен да уча хората”.

За журналистите и писателите по негово време, Толстой пише:
„Всички бяхме убедени, че е необходимо да пишем, да говорим, да публикуваме – възможно най-много и най-бързо. Всичко това за доброто на човечеството. Хиляди от нас пишехме и учихме другите. Без да знаем нищо. Говорехме успоредно, без да се вслушваме един в друг. Понякога отдавахме почит един на друг само за да получим същата почит обратно. Друг път решавахме да се обиждаме. Подобно на убежище за лунатици. Беше наистина странно. Главната ни движеща сила бяха парите и респектът от страна на критиците и обществото. Не можехме да го постигнем по друг начин, освен чрез книги и вестници. В крайна сметка така се оформя една култура – от циркулацията на книги и вестници. На нас ни се плащаше да ги пишем, следователно сме най-полезни от всички хора. Вместо да се замислим, ние просто продължавахме напред в заблудата и смятахме, че каквото и да сторим, ще сме оправдани”.

 
 

Жестокостите на евгеника

| от |

Терминът идва от гръцкото „eugenes“, което означава „добре роден“ – затова не е изненада, че евгениката се стреми да създаде по-добра човешка раса като целенасочено подбира предпочитаните черти и елиминира лошите, както се прави при развъждане на животни. През годините евгениката има редица привърженици – от едни от най-големите и възхитени мислители в света до, както знаем, едни от най-лошите хора в историята.

Plato i sin akademi, av Carl Johan Wahlbom (ur Svenska Familj-Journalen)

Платон с учениците си

Евгениката е стара, колкото Платон (въпреки че не я е наричал така) и в „Държавата“ той твърди, че именно държавата трябва да контролира възпроизвеждането на своите управници:

Доброто трябва да бъде сдвоено с добро, а лошото с лошо, а потомството на единия трябва да се отглежда, а на другия да се унищожава; по този начин стадото ще бъде запазено в първокачествено състояние.

Въпреки че възгледите му се посмиряват с възрастта, дори към края на живота си той все още смята, че браковете на управляващата класа трябва да се провеждат „под надзора на съвет на матрони, назначен от магистратите“.

И все пак гледната му точка беше по-хуманна, от обичайната практика за поддържане на населението в бойна форма в Спарта, в която децата, негодни за военна служба, се хвърляха в пропаст.

Francis Galton 1850s

Франсис Галтън

Идеята за подбор тип „оцеляват най-силните“ става много популярен в средата и края на 19 век благодарение на работата на Чарлз Дарвин „Произход на видовете“ (1859 г.). Въз основа на това неговият братовчед Франсис Галтън, също известен учен, който създава първата метеорологична карта, проявява интерес към целенасочения подбор на конкретни човешки черти и въвежда термина „евгеника“.

Само с най-добрите намерения (и затваряйки очите си за нежелани последствия), Галтън обясни своята философия и цел:

Накланяне средното качество на нация ни към нейната по-добра част в днешния ден би направило общия тон на домашния, социалния и политическия живот по-висок. Расата ни като цяло ще бъде по-малко глупава, не толкова лекомислена, по-малко първосигнална и политически по-предвидлива…

През следващите 80 години интересът към евгениката нараства в САЩ и Европа. Разбира се, най-ужасната й реализация се случва в Германия през 30-те и 40-те години. Но не само нацистите я подкрепиха – Уинстън Чърчил и други видни фигури също са силни привърженици на евгениката.

Sir Winston S Churchill

Уинстън Чърчил

През 1933 г., в Германия влиза в сила Законът за предотвратяване на генетично болните потомства. В резултат на това са проведени около 400 000 принудителни стерилизации на хора, които са били с умствени увреждания, шизофренични, маниакално-депресивни, епилептични, глухи, слепи, с болест на Хънтингтън, с някакви тежки физически деформации или страдащи от алкохолизъм.

До 1935 г. Нюрнбергските и брачните закони за здравето разширяват програмата за евгеника и тя вече включва евреи като забраняват браковете им (и сексът) с неевреи. Като „мярка за безопасност“ преди двама души да сключат брак са се правили медицински прегледи, за да гарантира, че няма да има „расово замърсяване“.

От другата страна на океана, в САЩ, евгеника също става много популярна в началото на 20 век. До 1936 г. 31 от 48 щата са имали някакъв вид закон за евгеника или стерилизация.

За щастие законодателството не беше толкова крайно, колкото искаха някои по-върли защитници на евгениката, като неврологът Фостър Кенеди. Както той пише през 1942 г.: „Аз подкрепям евтаназията за онези безнадеждни хора, които не е трябвало никога да се раждат – грешките на природата.“

Всъщност Кенеди предложи, когато „дефектно дете“ навърши пет години, ако назначен медицински съвет определи, че:

Дефектният няма бъдеще или надежда за такова, тогава вярвам, че е милостиво и добре да се облекчи на дефектният – често измъчван и сгърчен, гротесков и абсурден, безполезен и безумен, и напълно нежелан – агонията от живота му.

Друг привърженик на евгениката, Хенри Лафлин от влиятелната лаборатория на Cold Spring Harbour, беше малко по-малко груб. Вместо от „убийства по милост“ (както ги наричаха), той предлага просто спиране на размножаване на „неадекватните“.

През 1927 г. Върховният съд на САЩ в делото Бък срещу Бел отсъжда стерилизация на „умствено немощна бяла жена“:

Съдът намира, че Кари Бък има вероятност да стане родител на социално неадекватно потомство и затова трябва да бъде полово стерилизирана. Така нейното благополучие, както и на обществото, ще бъдат насърчени. Подобно – за целия свят е по-добре, ако вместо да се чака, докато екзекутират изроденото потомство за някакво престъпление или то започне да гладува заради безсилието си, обществото може да попречи на тези, които явно са негодни, да продължат рода си.

След като общо над 60 000 души са били подложени на стерилизация в Съединените щати, законите се премахват в средата на 20 век. Но подобни закони можеха да се намерят из целия западен свят и там по същия начин започнаха да се премахват в отговор на крайностите, до които нацистите стигат в програмите си по евгеника.

Calvin Coolidge cph.3g10777 (cropped)

Калвин Кулидж

Както можете да си представите, расистите и ксенофобите използват евгенични принципи, за да напреднат идеологията си. С имена като фондация „Расово подобрение“ активистите в САЩ насърчават Конгреса да приеме Закона за имиграцията от 1924 г., който слага ограниченията на броя на имигрантите от „по-низшите“ раси като например от Южна Европа и Азия. Президентът, който подписва закона, Калвин Кулидж, веднъж каза по този въпрос: „Америка трябва да се запази американска… Биологичните закони показват, че хората се влошават, когато се смесват с други раси.“

Наскоро Северна Каролина създаде фонд за компенсация в размер на 10 милиона долара за жертви на насилствена стерилизация и изглежда, че щата Вирджиния е иска да направи нещо подобно. Независимо от това, евгениката не изчезва и всъщност през последните години тя се превърна в централна точка на дебат сред генетиците, етиците и активистите.

Съсредоточавайки се върху пренатални и преимплантационни диагнози, някои генетици заемат позиция в полза на т. нар. „нова евгеника“:

Поради напредъка в генетичния скрининг, ние сме в състояние да намалим разпространението на заболявания, причинени от единични генетични мутации, например сърповидно-клетъчна анемия, болест на Хънтингтън, синдром на Даун.

Много от привържениците на тази „нова евгеника“ смятат, че „хората, които носят ген като GSS (който предизвиква ужасно и смъртоносно невродегенеративно заболяване), имат морално задължение да използват предимплантационна диагноза – ако могат да си я позволят – за да пощадят следващото поколение“.

Тези срещу съвременната евгеника обаче сочат потенциалните проблеми на генетичното тестване:

Тъй като все повече хора възприемат генетичен скрининг, изборът да се използва може да стане по-труден за отказване. Щом стане възможно да се създадат „превъзходни“ качества при хората, единственият морален избор на родителите би бил да имат генетично по-добри деца.

Онези, които откажат, биха имали чувството, че пращат децата си в по-недостойна класа на обществото. Или както едно от тези „недостойни“ деца каза във филма „Гатака“, „никога няма да разбера каква сила накара майка ми, за сложи вярата си в ръцете на Бог, а не в ръцете на местния генетик.“

 
 
Коментарите са изключени

На практика няма такова нещо като електрически змиорки

| от |

Има обаче електрически риби: 2,4 метра дълги, 600 волта мощност, риби, които могат да убият алигатор.

Въпреки че има редица риби, които произвеждат електрически заряд, видът, който ние наричаме „електрическа змиорка“ – Electrophorus electricus – всъщност е член на рибното семейство. И по-точно на втория най-голям клас риби – Лъчеперките (Ostariophysian).

YellowPerch

Жълт костур (Perca flavescens) – един от представителите на класа Ostariophysian

Съвсем разбираемо бъркана за змия заради формата си и липсата на каудални и дорзални перки, Е. electricus има дълго (до  2,4 метра) цилиндрично тяло и плоска глава. Органите й се намират в предната част на тялото (близо до главата), докато останалата част съдържа три електрически органа, заедно с близо 6000 специализирани електроцитни клетки, които, както подсказва името, произвеждат, съхраняват и пускат електричество.

Електрическите органи започват да се развиват в началото на живота на рибата. Клетките, които произвежда само слаб електрически заряд и се използва за ехолокация, започва да се развива много скоро след раждането. Останалите два електрически органа произвеждат много по-високо напрежение от около 600 волта и около 1 ампер, така че около 600 вата, за около 2 милисекунди.

Въпреки че рибата има хриле, тя поема по-голямата част от кислорода си през силно наситената си с кръвоносни съдове уста, и затова често идва на повърхността на водата, за да диша.

Рибата също така е покрита с гъста, сива до кафеникава или направо черна кожа. Предполага се, че тази кожа я предпазва от собствения й електрически ток.

За да се възпроизведе, женската снася до 17 000 яйца в гнездо, направено от мъжкия по време на сухия сезон, и средно около 1200 от тези яйца се излюпват. В плен мъжките електрически риби живеят до 15 години, а женските до 22 години.

Електрическата риба е родом от Южна Америка, по-специално реките Ориноко и Гвиана, както и от големи части от река Амазонка. Живее на речните дъна и в блатата и й е добре в сравнително ниско кислородни води понеже диша през устата.

Electric-eel

E. electricus използва своите електрически органи за ориентация, лов и защита.

Докато плува в мътното през нощта, електрическата риба се ориентира, като периодично излъчва слаб електрически заряд:

Това по-ниско напрежение може да се използва за „виждане“ в околната среда. Различните обекти имат различна проводимост и съответно ще изкривят електрическото поле, което змиорката произвежда.

След като намери плячката си с тези слаби електрически импулси, рибата:

…използва много по-голям електрически ток, за да я зашемети.

И понеже няма зъби, тя яде улова като отворя уста и я всмуква.

Когато е нападната от хищник, способна да произведе напрежение до 600 волта, електрическата риба излъчва силен кратък (2 милисекунди или по-малко) токов удар. Въпреки че специалистите казват, че шокът рядко е фатален сам по себе си, той все пак може да убие някои животни.

Произвеждането на ток се контролира, разбира се, от нервната система. Всяка електрогенна клетка носи отрицателен заряд от малко по-малко от 100 миливолта от външната си страна в сравнение с вътрешната. Когато нервен сигналът пристигне, се освобождава ацетилхолин, който е невротрансмитер.

Този ацетилхолин се секретира чрез нерви от едната страна на клетката, карайки от същата страна да се отворят йонни канали. Натриевите йони са в състояние бързо да влязат в клетката по тези канали, което променя равновесието на клетката и за да го възстановят отново, калиевите йони напускат клетката от другата страна.

Резултатът е пътечка с ниско електрическо съпротивление, свързваща вътрешната и външната страна на клетката. По този начин всяка клетка се държи като батерия като активираната страна носи отрицателен заряд, а противоположната страна – положителен. И тъй като клетките са ориентирани вътре в електрическия орган точно като поредица от батерии във фенерче, например, токът задейства всичките клетки само за 2 милисекунди. Така се създава краткотраен токов заряд по тялото на змиорката.

От 2009 г. учените в аквариума Living Planet в Санди, щата Юта, използват тока на техните живи електрически риби, за да захранват светлините на коледната елха на аквариума.

По същество два електрода от неръждаема стомана са прикрепени към резервоара на Спарки (електрическата риба) и всеки път, когато Спарки пуска електричество, което е част от „неговата естествена, нормална активност“, това електричество преминава през електродите към светлините на дървото. Маркетинг директорът на Living Planet обожава тази система, защото „помага да се даде визуална представа за това какво едно животно наистина прави ежедневно“.

Токът от рибата може да има и друго приложение. Някои медицински импланти и устройства се нуждаят от батерии, за да функционират. През последните години учените търсят начини да създадат био-батерии, които биха били като всяка друга клетка в тялото ни, само дето произвеждат електричество.

Няколко изследователи проучват дали електроцитите на E. electricus могат да бъдат пресъздадени или поне по техен пример да се създадат изкуствени клетки.

 
 
Коментарите са изключени

Защо кръщаваме корабите с бутилка шампанско

Днес в определени страни разбиването на бутилка шампанско в корпуса на кораб се счита за традиция преди пускането му във водата, особено във Великобритания и Съединените щати. Хората обаче извършват такива церемонии привидно, откакто правят плавателни съдове.

Както и днес, така и преди това чупене по същество се е извършвало за късмет, успех и берекет в пътешествията на кораба и пътниците му. Например, едно от най-ранните известни споменавания на подобна традиция при пускането на кораб във вода е още отпреди около 5 000 години, когато човек от Вавилон пише: „На боговете съм направил жертва от волове“, преди да пусне кораб, който сам е направил.

Friedland Van Bree-1810

Древните гърци, римляни и египтяни също призовавали респективните си богове да защитят новия им кораб и неговия екипаж по време на първото му пускане във водата. Например, древните гърци, по време на своите тържества при пускането, пият вино, за да почетат боговете и поливали кораба с вода като някакъв вид благословия.

Религиозните аспекти на кръщенето на кораби се запазват и в доста по-модерни времена, особено в католическите страни. Например, има данни за кръщене на кораб от рицарите на Малта през 17 век, когато двама братя, които се качват на нов военен кораб, казват молитва и поръсват със светена вода по целия кораб, преди да го пишат готов и да го изпратят във водата.

След протестантската реформация, започнала сериозно след представянето на „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер през 1517 г., определени държави в Европа махат някои аспекти на религиозната част от кръщението. Вместо религиозните водачи да извършват тази процедура, членовете на монархията или военните водачи биха поели задълженията за кръщенето.

The-Prince-Royal-arriving-at-Flushing-in-1613

Prince Royal

Например, 65 години преди гореказаната история с рицарите на Малта, през 1610 г. принцът на Уелс присъства на кръщенето на Prince Royal. В този случай на борда на кораба е поставена чаша, която е просто голяма и скъпа чаша, направена от някакъв скъпоценен метал, обикновено сребро. Принцът отпива церемониална глътка вино от чашата и след това хвърля останалото съдържание по палубата. След това чашата пък е хвърлена от борда на кораба, за да си я улови някой щастлив наблюдател на церемонията.

NRCHRISTEN

Бившата първа дама на САЩ, Нанси Рейгън, кръщава кораба USS Ronald Reagan

В края на 17 век церемонията с чашата е заменена с разбиване на бутилка вино. Тази смяна беше отчасти, защото чашките бяха изключително ценни, а британският флот бързо растеше и просто не е практично да продължаваш да раздаваш скъпите чаши всеки път, когато кораб се пусне във вода.

Що се отнася до преминаването от вино към шампанско, смята се, че предпочитанията просто са се променили с времето. Шампанското се разглежда като „аристократичен“ алкохол – за известно време през XIX век е по-популярен от виното сред елита в различни държави – и затова това се смята за най-добрият вариант за кръщене на кораби. И в някои страни традицията за използването му се задържа оттогава.

Виното и шампанското не са били единствените видове течност, използвани за кръщене на кораби дори и през най-новата история. Ползвали са се също и уиски, ракия и дори морска вода. Например, по време на сухия режим в Съединените щати, алкохолът донякъде изпада от церемонията, а вместо него често се използват вода, сок или сайдер.

Вместо да използват шампанско за кръщене на нови кораби, в Япония е традиционно да се прави специална сребърна брадва, като тази брадвата се използва за рязане на въжетата, които държат кораба да не влезе във водата. След церемонията брадвата обикновено остава за собственика на кораба.

Днес се смята за лош късмет, ако бутилката шампанско не се счупи в кораба. През 2007 г. херцогинята на Корнуол се опита да разбие бутилка шампанско в корпуса на Queen Victoria, но бутилката не се чупи. Няколко седмици по-късно близо осемдесет пътници се разболяват от някакъв заразна стомашен вирус. Обществото нарича случая „Проклятието на Камила“ и всички посочват към херцогинята и неуспеха й да счупи бутилката шампанско като причина пътниците да се разболеят.

Разбира се, очевидно е, че цялата церемония е суеверие, но за да се избегне „лошия късмет“, хората са измислили различни начини да гарантират, че бутилката ще се счупи. Основният проблем е, че бутилките са направени да не се счупят – в края на краищата човек като си вземе шампанско, го взима, за да го пие, и е кофти да се счупи случайно. Те също трябва да издържат на високото налягане вътре, така че са доста твърди по принцип. Но когато бутилката има някакъв малък дефект в нея, якостта й намалява. Така че бутилките често се набраздяват предварително, за да се избегнат неловки ситуации.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Яворов и Лора – и ето ги “на бездната на края”

| от Мая Вуковска |

Днешните двайсетина и няколкогодишни младежи все още живеят с родителите си, играят Warcraft и FIFA и ходят на дискотека “да разпуснат малко”. На 26 години един от най-великите български лирици Пейо Яворов вече има зад гърба си няколко сериозни любовни връзки (до една драматични), един незаконен син и участие в народно въстание. И въпреки богатия житейски опит, който е натрупал до този момент, съдбата тепърва ще го подложи на големи изпитания. А те, много ясно, се случват на бойното поле на любовта.

Това е историята на една обречена, трагична и крайно сложна любов, която, макар че ражда литературни шедьоври, отнема два млади живота. Това е историята на Яворов и Лора, чиято любов е коктейл от страст, ревност и опасни мисли, а специалната съставка в него се казва Мина.

“Свобода или смърт”

За тези, които са залягали над уроците по българска литература, няма как поне основни факти от житието-битието на поета-символист и революционер да не са известни. Но въпреки това не можем да минем без тях сега.

??????????????

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60070820

В годините след като завършва гимназия в Пловдив до 1902-а животът на Пейо е толкова обикновен и даже скучен, че повече отива на някого с фамилията Крачолев, отколкото с фамилията Яворов. Първата му професия днес бихме определили като тъпа, в смисъл на непрестижна – служител е в телеграфопощенска станция в различни градове. В извънработното си време обаче развива съвсем различна дейност. Тъй като много се вълнува от съдбата на все още поробена Македония, влиза в контакт с ВМОРО. Отначало в помощ на дейността на организацията впряга само писателския си талант, редактирайки легалния й орган – вестник “Дело.”

Истинският екшън за Пейо започва, когато за първи път заминава за Македония като четник през 1902-а. Само че не успява да изпука много патрони срещу душманите преди да е взет пленник от върховистка чета. Животът му е пощаден и го връщат обратно в свободна България. Тази случка обаче не го спира от революционната дейност, а напротив – нахъсва го да се бори с още повече сили и то не само с перо в ръка. Тъй като, метафорично казано, Македония е най-страстната му любовница в онези години, нормално е първите си публикувани творби да са вдъхновени и посветени на нея. Междувременно се издига все по-високо в йерархията на ВМОРО и се сдушава с нейните супер-звезди Яне Сандански и Гоце Делчев.

Повява вятърът на европейския символизъм

Когато се установява в София, не без настояването и съдействието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става редактор на издаваното от тях списание “Мисъл”, което с времето ще придобие иконичен статут в историята на новата българска литература. Второто издание на стихосбирката му “Стихотворения” излиза с предговор от Славейков, който и му измисля прякора Яворов. Софийските културтрегери усещат, че има много хляб в Пейо и затова на няколко пъти е командирован в чужбина да диша западноевропейски въздух и да попива думите и стила на френските поети-символисти.

През 1905 г. в Народната библиотека, където работи, се запознава с някоя си Изидора, много красива 18-годишна украинска еврейка, по която моментално хлътва. Флиртът помежду им продължава около година, но в един момент Яворов изпада от любовната лодка, когато на нея се качва Боян Пенев…

По-късно Изидора ще стане известна  като Дора Габе и ще надживее първия си любим с цели 69 години!

Mina_Todorova

Снимка: By Неизвестен – Избрани творби на Пейо Яворов в III тома., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695083

Ахтунг, ахтунг! Лолитка на хоризона

Участието му в кръга “Мисъл” не носи на Яворов само творчески пориви и дивиденти. Носи му и нова любов. На 25 март 1906 г. на сбирка на Кръга в дома му, тогава 28-годишният поет се запознава с прелестно на вид девойче с бяла якичка и скромно излъчване. Това, че е на крехките 16 години изобщо не смущава Яворов, за да започне флирт, понеже по принцип го привличат много, ама много млади жени. Толкова е запленен от Мина, дъщерята на народния представител Йордан П. Тодоров, че още същия ден написва в дневника си: “То беше ден Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя…”

Първоначално няма взаимност в чувствата, защото, както разбираме пък от дневника на ученичката, Яворов й се е сторил грозен с тия негови “очи, жълти като на лисица и устни като на арапин”. Обаче времената са такива, че жените могат да бъдат спечелени не с разходка с ауди и екскурзия в Дубай, а по-скоро с романтично стихоплетство. Та затова е разбираемо как в един момент чувствата на Мина взимат друга насока. Тя, разбира се, е трогната от вниманието и поласкана от факта, че Яворов й посвещава стихотворение и че я нарича “ангел” и като всяко момиче на тази възраст,  в чието тяло хормоните бушуват с пълна сила, тя лесно пада в капана на любовта.

Някои от биографите на Яворов твърдят, че връзката между двамата никога не е била изконсумирана. Това обаче не можем да знаем със сигурност, защото никой от двамата не е споменал за секс (или липсата на такъв) в дневниците си! Но каквото и да се е случило помежду им и въпреки невременната смърт на Мина от туберкулоза в Париж през 1910 г.,  тя ще продължи да бъде онзи натрапчив образ, който ще занимава мислите на поета до самата му смърт.

Lora_Karavelova

Снимка: By Неизвестен – Scan from „Избрани творби на Пейо Яворов в III тома“., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695067

Август 1906 г.

Публикуването на цикъла стихотворения “Писма”,  с който Яворов публично декларира любовта си към тийнейджърката Мина, силно разгневява семейство Тодорови. Налага се влюбените да преустановят отношенията си чак до 1907 г., когато скандалът вече е поутихнал. Но понеже природата на поета е такава, че той не може дълго да издържи “на сухо (разбирай, без да е влюбен), скоро намира нов обект на напиращите чувства в лицето на дъщерята на политика Петко Каравелов, Лора. Запознават се по време на излет в Драгалевския манастир през лятото на 1906-а и Яворов веднага е запленен от властното присъствие и по европейски модерна и нахакана индивидуалност на Лора. Ясно ви е вече какво следва – още същата вечер той пише стихотворение, вдъхновено и посветено на новата си позната – “На Лора”.

Тя също му е метнала око, но отначало отношенията им не търпят никакво развитие – първо, защото поетът още е влюбен в Мина и второ, защото майката на Лора изобщо не мисли, че е добра партия на дъщеря й. Причината да не го харесва е най-вече грозотата му (ето пак!), която особено се набива на очи на фона на свежата и привлекателна външност на едно 19-годишно момиче. Екатерина Каравелова намира по-“свестен” и прилично изглеждащ мъж на дъщеря си в лицето на доктор Иван Дянков. Обаче Лора, каквато е индивидуалистка и не признава тесногръдите български нрави, признава пред своя приятелка, че не го обича, понеже двамата нямат нищо, което да ги свързва. Логично бракът им приключва през юни 1912 г.

Понеже разводът е станал по нейна вина, църковният съд й налага двугодишно безбрачие.Това колко е разкрепостена за времето си Лора доказва като се омъжва за Яворов въпреки показания й от църквата червен картон.

BASA-10K-3-681-1-Peyo_Yavorov_and_Ivan_Vazov_National_Theatre

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695073

463 дни и нощи

Точно толкова трае бракът между Лора Каравелова и Пейо Яворов. Венчават се на 19 септември 1912 г. Веднага след церемонията вместо да потеглят на меден месец, Яворов заминава за Македония. Колкото и парадоксално да звучи, най-щастливи от тези 463 дни са точно дните, през които Яворов е в Македония по революционен бизнес. Писмата, които съпрузите си разменят, са изпълнени с повече любов и интимност, отколкото тези в последвалото им физическо съжителство. Той я нарича “мила женице” и я целува “хиляди пъти”, а тя му отвръща с “мой мили, скъпий, единствений”. Докато Лора очаква с нетърпение съпругът й да се завърне, също като една грижвона птичка стъкмява семейното гнездо, обзавеждайки със старание и вкус жилището им на “Раковски” 126. В дните на очакване тя не мечтае за нищо друго освен да се грижи за Пейо и да остареят заедно.

Какво обаче не е наред, когато се събират отново? Причината за постоянните скандали в извън епистоларните им отношения е чудовищната по размери ревност на Лора, която се проявява и при най-малкия повод.  В един такъв “повод” се превръща г-жа Дора Кондова, съпруга на писателя Михаил Кремен, която нееднократно си позволява открито да флиртува с Пейо. Лора, разбира се, не иска и да чуе, че “не е това, което изглежда” и при поредния скандал взима пищова на мъжа си и се прострелва в гърдите. Денят е 29 ноември 1913.

TodorAlexandrov_Peio_Javorov

Снимка: By Неизвестен – http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/talex6.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5031722

Криминален случай с елементи на масова омраза

Ужасен от перспективата да продължи живота си без любимата жена, Яворов действа малко като по сценарий на Шекспир – взима револвера от безжизнената ръка на Лора и на свой ред се гръмва в слепоочието. Не знаем дали и колко хора е застрелял по време на революционната си кариера, но със задачата да отнеме собствения си живот от непосредствена близост изобщо не се справя като професионалист. След изстрела оживява, но губи зрението си.

За кървавата любовна драма бързо се разчува из столицата и много преди да се появят жълтите таблоиди и да започнат да разпространяват фейк нюз, плъзва слух, че Лора не е отнела сама живота си. Започва дело за убийство срещу Яворов. Не стига това, ами като за капак е охулен и презрян от обществото, а много от приятелите му го изоставят, защото също го мислят за убиец. Веднъж, когато се спъва и пада посред улицата, никой минувач не му подава ръка. Сляп е, но това не му пречи да ги чуе как се хилят злорадо. Всички тези злощастни обстоятелства, струпани накуп, го карат съвсем да изгуби надежда и желание за живот. Въпреки че липсват каквито и да е неопровержими доказателства, съдът признава Яворов за виновен за смъртта на Лора Каравелова.

Peyo_Yavorov_House_Museum_in_Sofia,_Rakovski_Street

Снимка: By Vassto – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18512473

Завесата се спуска

Докато тече срамното дело, Яворов затъва все повече в безпаричие и отчаяние. Предприема пътуване до Виена, целта на което е да се лекува при тамошните очни лекар. Но без резултат. За разлика от зрението му, което постепенно изчезва съвсем, обществената омраза към “поета-убиец” се разраства. В студената и неприветлива стая, която обитава, го посещават само малцината останали близки хора – Тодор Александров, Асен Златаров, д-р Кръстев. Пред тях той споделя, че сънува Лора всяка нощ. Когато на сутринта става и запалва цигара, продължава да мисли за нея. А спомените за нея са по-непоносими от всичко останало – от мизерията, омразата, дори от унижението. Какъв… Къде е изходът?

 16 октомври  1914 г.

Атанас, братът на Яворов, отива на лекции. Останал сам в къщата, поетът заключва вратата на стаята си, изпива чаша вода, в която е разтворил отровно прахче, ляга на кушетката и за по-сигурно този път налапва дулото на револвера.

Оставил е няколко предсмъртни писма, в едно от което се извинява, че създава неприятности.

 
 
Коментарите са изключени