Лев Толстой за суетата, гордостта, славата и егоизма

| от | |

groskop_main_2148099b

Толстой е титан в литературата, но той невинаги е бил пример за мъдрост и поглед върху изкуството. В своите мемоари за емоционалните кризи „A Confession” от 1879 г. той припомня как е имал грешна мотивация в началото на своята кариера като писател. Толстой си признава, че единствената му цел са били славата и парите. Той коментира още суетата, гордостта, славата и парите и фалшивите ценности. Представяме ви кратък откъс от „A Confession”, публикуван в lira.bg от brainpickings.org.

„В онези времена започнах да пиша заради суета, алчност и гордост. За да придобия слава и пари, реших да прикрия доброто и да покажа злото. Така и направих. Много пъти в творчеството ми изказът ми е прикривал една фалшивост, едно безразличие. Но успях в това си начинание и бях признат. Бях смятан за възхитителен артист и поет и за мен беше естествено да приема тази теория. Аз, артист и поет, пишех за неща, които сам не разбирах. Затова получавах пари, имущество, жени, обществен статус и слава. Смятах, че съм много добър. Смятах, че съм един от проповедниците на религията за развитие на живота. Така изкарах доста време, вярвайки в тази религия.

Започнах да изследвам други, които също бяха обявени за проповедници на тази вяра. Мислих си , че ние, писателите, сме безсмъртни и сме различни от останалите хора. Впоследствие разбрах, че вярвам в една измама. Но тогава придобих друг грях. Реших да използвам пиедестала, който ми е дало обществото, за да уча хората какво е правилно и какво не е, без аз самият да знам отговора на тези въпроси. Станах горд и считах, че съм задължен да уча хората”.

За журналистите и писателите по негово време, Толстой пише:
„Всички бяхме убедени, че е необходимо да пишем, да говорим, да публикуваме – възможно най-много и най-бързо. Всичко това за доброто на човечеството. Хиляди от нас пишехме и учихме другите. Без да знаем нищо. Говорехме успоредно, без да се вслушваме един в друг. Понякога отдавахме почит един на друг само за да получим същата почит обратно. Друг път решавахме да се обиждаме. Подобно на убежище за лунатици. Беше наистина странно. Главната ни движеща сила бяха парите и респектът от страна на критиците и обществото. Не можехме да го постигнем по друг начин, освен чрез книги и вестници. В крайна сметка така се оформя една култура – от циркулацията на книги и вестници. На нас ни се плащаше да ги пишем, следователно сме най-полезни от всички хора. Вместо да се замислим, ние просто продължавахме напред в заблудата и смятахме, че каквото и да сторим, ще сме оправдани”.

 
 

Гаджето ми даде да си сваля Tinder

| от chronicle.bg |

Лежим си с милото и си приказваме нещо. Завили сме се всеки с неговото си, ще гледаме някакъв Netflix и си говорим, хубаво ни е. Заедно сме вече 2 години и половина, през март ще станат 3. Разбираме се изненадващо добре, всичко изглежда точно. Последно спорихме дали жените на 50+ трябва да раждат. Няма да ви казвам кой какво твърди – едната страна казва, че е егоистично, защото този родител може да почине по-скоро и така да изостави детето си, а другият казва, че това не е причина да няма този човек деца. Както и да е, това беше вчера, мисълта ми е, че всичко си е наред, живеем си заедно, лежим си завити, ще гледаме Netflix и си говорим.

И изведнъж тя ми казва: „А ти можеш да си свалиш Tinder, ако искаш“

Първата ми мисъл беше: „Мило, това е много необмислен блъф“ и съответно си вадя телефона и предизвиквам блъфа, сваляйки си Tinder пред очите на приятелката ми. Тя не казва нищо. Не е блъф, сериозна е и това ме хвърля в казана с въпросите. Толкова много въпроси!

Проблем ли има? Друга жена ли ми търсиш? Друга жена ли си търсим? Не ме ли обичаш вече? Това тест ли е? И още, и още, и още… Накрая ги окомплектовам в един: А защо?

Тя: Е, ти като си с някого, не спираш да гледаш другите хора. И това е окей. 

Наистина не спираш да намираш красивите хора за красиви, когато си с някого. Нито мъжете, нито жени. Някой превзет може да твърди обратното, но това е защото така му харесва, а не защото е така наистина.

И сега от седмица-две имам Tinder, който редовно разглеждам пред женичката ми и всичко си е наред. В началото го разглеждахме заедно, но открихме, че нямаме еднакъв вкус за жени. Правило ми е впечатление и на мен, и на други мъже, че жените много често имат ужасен вкус за други жени и смятат за харесвани момичета, които не са особено харесвани. Един от хилядите парадокси на природата.

Сега си разцъквам сам. Имам няколко мача, колко Бог да прости. Страхотна оскъдица е, направо съм за смях. Не съм писал на никоя от мачовете. Все пак… Какво да им пиша – с гаджето ми те смятаме, че изглеждаш добре. Една девойка ми писа, но не съм й отговорил. Все още ми е странно, но пък нищо не се е променило между нас с приятелката ми, така че…

Тя знае какво прави, умничка си я намерих! Пак в Tinder, между другото…

И знам, че е въпрос на време многознайковците да почнат с това как ще се разделяме, как не знам-си какво, как не знам-си що. Нещата са си наред от горе до долу, знам по-добре от вас. Ползваме различни завивки, защото тя ползва по-дебела, а аз по-тънка. Иначе или на мен ми е жега, или на нея й е студено. Готвим си, гледаме се и прочие. Всичко е наред, освен мачовете…

 
 

Наръчник на интроверта за преживяване на празниците

| от chronicle.bg |

Отново сме в онова време на годината, когато отвсякъде ни дебнат ухилени физиономии, продавачи ни канят в магазините, на коледния базар не можеш да се разминеш, роднините звънят да се уговарят кой при кого кога ще бъде и ти трябва не само да купиш подаръци, но и да отидеш да ги поднесеш собственоръчно.

Чудесно? Да, чудесно е, ако си падаш по всички тези неща. Не и ако си от онези интроверти, които нищо не може да отклони от ежедневната траекторията между офиса и дома. За тях Коледа, изобщо празниците, означава среща с всички роднини, присъствие около много и различни хора, водене на ненужни разговори и разбира се, неизменните коледни партита, които винаги присъстват под една или друга форма. А през цялото това време могат да са вкъщи, да „си цъкат“, да разхождат котката, да гледат сериали, слушат подкастове или още безброй неща, които не включват изсмукващи енергията външни хора.

Разбира се, винаги има такива хора, които не биха се появили за нищо на света на фирмено коледно парти или дори на рожден ден на най-близкия колега. Няма лошо. Но е добре в такива моменти човек да има подготовка и хем да уважи повода, хем интровертността му да остане непокътната. Ето как в няколко прости практически стъпки как един интроверт може да преживее предстоящия зимен празничен сезон.

Партитата

За човека, който се чувства най-добре между четирите стени на дома, фирмените или още по-зле, корпоративните партита са същински ад. А за предстоящия рожден ден най-често задаваният въпрос е „ще има ли познати?“ и „какво ще правя там“. И все пак – най-лесният начин да се преодолее това, е да се започне. Просто да се отиде на парти. Ако все пак се престрашите да направите това има няколко фактора, които ако съблюдавате, ще ви бъде много по-лесно. Не ходете на парти, където не познавате никого, например. Отидете там, където имате познати, колкото по-близки, толкова по-добри. При повтаряне на процедурата няколко пъти, ще свикнете и ще видите, че няма нищо страшно.

Алкохолът

Едва ли, ако сте гореописания типаж, ще си тръгнете лазейки от фирменото парти, докато всички останали пият едва второто си мартини. Но все пак, алкохол има на всяко парти и никой не е застрахован. Алкохолът може да изглежда като ефективно средство за намаляване на напрежението, но в дългосрочен план, той далеч не е решението. Дори обратното, ако прекалите с него, на следващия ден е вероятно да вземете съдбоносното решение това да е последното ви излизане в следващите няколко години. Затова си вземете приятеля от горния абзац и нека той бъде вашият морален компас, ако вашият собствен се разстройва при дъха на спирт наоколо.

Разговорите

За да успокоите безпокойството от огромната тълпа хора в стаята, психолозите съветват да направите две неща. Първото е приготвяне на списък с отворени въпроси, които да зададете на събеседника си. Откъде си? Какво работиш? Най-често общи въпроси, от които би могла да се открои обща тема на разговор. И другото, което може би е по-важно – съсредоточете се върху един човек, отколкото да се опитвате да се наместите група от хора. Би било много по-лесно, а и по-приятно за самите вас.

Колко време?

Имайте предвид, че партитата, често пъти (особено след прекрачването на определена възраст) приемат доста тиха форма, която не изисква повече от това просто да поддържате разговор. И не е нужно да посрещате утрото там. Достатъчно е просто да се появите, да уважите повода и да прекарате малко време в позната компания.С времето ще свикнете и ще вкарате социалното безпокойство в разумни граници.

 
 

Джим Кери няма нищо против да губи фенове заради картините си

| от chronicle.bg |

Ако следвате Джим Кери в Туитър – или въобще ако сте чели нещо за него през последните няколко години – знаете много добре за политическите му убеждения. Той е върл критик на Доналд Тръмп и това си личи по множеството картини на актьора, в който президентът е представен в не особено добра светлина.

 

Не всички обаче са почитатели на изкуството му. Кери казва, че в началото когато е започнал да се занимава с Туитър, си е имал неприятности, защото е казвал истината. Било го е страх, но все пак е станал активист, въпреки натиска от мениджърите му. „Мениджърите ми казаха: „Хората те обичат. Ако започнеш да говориш за политика, ще загубиш половината си фенове.“ И аз им казах: „Нека ги загубя“.  

„Понякога просто трябва да следваш собствения си път и да кажеш своето мнение – това правя и аз.“ продължава Джим. „Първото, което направих обаче беше да дам акаунта си на един от асистентите ми. Не искам да пускам прибързани туитове в 3 сутринта, както прави президента.“

Рисунките няма да спрат скоро, защото актьорът се наслаждава на изкуството и споделя, че се чувства много доволен.

 

 
 

Неуспешният опит на Съветския съюз да унищожи рокендрола

| от Радослав Тодоров |

На всички е известно, че по времето на предходния режим, рок музиката е забранена и преследвана, или в най-добрите случаи – държана в полу легалност. Причините са основно, че на нея се гледа като на проводник на западно влияние, а освен това и като на вид неприлично поведение, към което търпимостта на консервативното соц общество е почти нулева.

Малко известно е обаче, че преди да се започне с арестите, стригането на коси, конфискуването на плочи и принудителния общественополезен труд в тухларните, властта в СССР първоначално пробва да намери рационално решение на проблема.

През 60-те рокендрола прескача Желязната завеса още с възникването си и се разпространява със скоростта на епидемия сред младежта на Източна Европа. След като на КПСС им става ясно, че няма как да накарат младежите да слушат валсове или естрада по купоните, баловете и концертите, се взима решение да се създаде местен алтернативен вариант на тази музика. Той трябва да е забавен, бръз, завладяващ и лесен за танцуване. Но същевременно не бива да е толкова необуздан и бунтарски колкото американския рокендрол, както и трябва да носи по-различен, „роден” привкус.

След дълго умуване накрая сътворяват въпросният поръчан „отгоре” танц. А произведението си кръщават „Ай люли“, което име идва от един типичен весел възглас в припевите на някои руски народни песни.

Колкото нелепо звучи името на това творение, толкова по-нелепо е самото то за слушане и за гледане. Крайният резултат е трудно да се опише с думи и осмисли, но най-общо като танц той наподобява микс между казачок и физзарядка, а като мелодия – на нещо като поп-туист-естрада.

6d965f2e677a0f8a126702d7b7a

 

За съвременната далеч по-разчупена и разнообразна сцена вече са характерни всевъзможни експерименти и съчетания от стилове, но за тогавашния период и конкретно между тези стилове, въпросното произведение прилича по-скоро на един прекомерно нелеп музикален Франкенщайн. Макар и в създаването му да е впрегнат цвета на съветската сцена. Първото „пилотно” парче в новосъздаденото течение е написано от знаменитата композиторка Людмила Лядова и изпълнено от най-популярната тогава естрадна певица Тамара Миансарова. А лириките са дело на поета Борис Брянский, който явно е бил инструктиран да разбули всички възможни воали и витиеватости, които поезията е способна да хвърли отвъд тези няколко куплета и посланието им да е съвсем ясно и праволинейно.

Самият текст директно съобщава, че това е новият танц, че той едва ли не спонтанно бил възникнал в Рязан (град в околностите на Москва), че ние не сме с нищо по-лоши от другите, като тук весело танцуващият съветски младеж е оставен сам да се досети кои точно са тези други. Казва се, че може да се пристъпва, но не и да се настъпва – деликатен опит за обуздаване на агресивността на танца, след което веднага пък се споменава, че в него точни правила не са въведени и всеки може да го танцува както си иска.

Същевременно тръгва мащабна кампания по разпространяването на „Ай люли“. Разлепват се плакати, снимат се киноленти с него, издават се наредби той да се въведе в учебните и увеселителните програми, масово се обучават инструктори, които да преподават уроци по „Ай люли“. Но както с всичко друго изкуствено скалъпено и насила въведено, този феномен не успява да се наложи в обществото. Оказва се, че просто никой не желае нито да го танцува, нито да го слуша. Палките на милицията може например лесно да държат затворени устите на тези, които говорят против властта, но няма как да накарат който и да било да се радва и забавлява на тази музика. Колкото и тя да бива лансирана чрез всичките възможни лостове на пропагандната машина, в края на краищата от студентските общежития и по клубовете продължават невъзмутимо да ехтят Елвис и Бийтълс.

Image_6934958_500_0

Дори и у нас, в НРБ, където през този период буквално се копи-пействат съветските модели във всяко отношение, властта се отказва още в самото начало от опитите си да наложи този танц в страната, стигайки доста бързо до извода, че това е невъзможно.

В резултат на това, курсът на борбата със западното влияние чрез музиката, рязко загрубява в края на 60-те и през 70-те, през които рокендрола минава в нелегалност, а изпълнителите и почитателите му са преследвани и репресирани. Докато се стигне до 80-те и перестройката, когато още по-масови вълни от нововъзникнали течения на рока заливат младежта и този фронт тотално е изпуснат от държавните органи, които накрая просто вдигат ръце от него.

Мощта и влиянието на рока в случая се оказват непобедими. Поради което може да се каже, че именно той със западното си звучене и порив към бунт и към различни възгледи за живота, той е един от социалните фактори, които допринасят за краха на социалистическия строй в онези години.