shareit

Лекотата да мразиш

| от Юрий Йорданов |

Ако казаното към емигрантите, пресекли границата незаконно, „Ноу България, гоу Търкия“ ни възмущава, то какво да кажем за онези над два милиона българи, които доброволно напуснаха България, чувайки същите думи за бъдещето си в България, дори неказани?

Кое е по-патриотично – да бъдеш следовник на несъществуващите „доброволни отряди“ или да мислиш, работиш и търсиш образ на България, който не събира примитивна териториалност? Никой по света няма да се загрижи за България освен ако ние, самите, не дадем сигнал, първо пред себе си и помежду ни, че искрено искаме в България да идват обратно Българите и търсените „високо-квалифицирани“ чужденци.

България все повече заприличва на гето, свят на инстинкти и сборище на хора, искащи си робството. Спомнете си подмушнатата „дискусия“ за учебниците, която продължава и до днес под егидата „Изберете Българското“, изгонете чужденците. Не зная дали тези, които стимулират примитивното и патриотарското осъзнават, че извършват невидими, но дълбоки разкопки в инстинктите, в онова, което ни сродява с психологията на неуспялите жертви все повече и ни запраща в периферията на света. Препотвърждавайки съществуващата дълбока провинциалност на България, превръщаща се все повече в губерния на Русия.

Не зная дали всички си дават сметка, че пътят назад в себеусещането за ценност се минава бързо, но напред, към добронамерената, потвърдената от света и осмислена позитивна самооценка – същият път се изминава много, много бавно. Че да се обичаш искрено и честно е много по-трудно от това да се самоокайваш или да мразиш самоунищожително. Лекотата на мразенето ни убива. Мразенето е заразително, то е отровна среда, в която дори наличните (не много) позитивни мисли се давят.

Не е нужно да си психиатър, психолог или психоаналитик, да си чел (тон-два) книги или да си разсъждавал над темата. Животът е давал и дава всекиму, стига да е опазил своята способност да се самоосмисля и да търси човешкото в себе си. Не зная дали много българи днес си дават сметка, че ние заживяваме в един уж мъртъв, но видимо възкръснал, уж не наш, „Джурасик Парк“. Парк, в който гостите, уж ние, някой ден, не много далеч, ще бъдем не щастливи посетители, а истински жертви. Такива, каквито сме днес, но видимо не осъзнаваме.

Праисторическото, животинското, инстинктивното е било и ще бъде в нас, хората, винаги. Въпрос на прочит е кога ще го събудим.

Текстът е взет от Facebook страницата на автора.

 
 
Коментарите са изключени