Легло номер 2
На малката масичка до прозореца в отделението по кардио-реанимация, седяха дежурният лекар и симпатичната нова сестра. Във светлата стая се носеше уханието на кафе и приятен парфюм.
– Да ви долея малко кафенце? – ярко червения маникюр на сестрата изтрака по металната дръжка на термоканата. Без да дочака отговор, тя напълни чашата на симпатичния си колега. Доктор Стайков се усмихна и отхапа още един огромен залък от сандвича с луканка.
Изведнъж един от мониторите започна да алармира.
Двамата погледнаха към пиукащия прибор – пациент номер 2 изглежда е изгубил пулс. Лекаря скочи и изтича до леглото, вдигна високо дясната ръка и с пълен замах стовари юмрука си върху гърдите на пациента
(всъщност, тук отварям тази скоба, за да ви помоля да запомните това действие, тъй това е първото нещо при спиране на сърдечна дейност. Дефибрилациите с електроди като в киното се правят после, или в случай, ако удара с юмрук не помогне).
– Сестра, има ли движение?!
– Да, монитора вече показва нормален ритъм.
Ударът подейства!
– Добре. Още не сме си допили кафето и се почна… Сега се налага да излизаме да пушим отделно, за да ги наблюдаваме, особено този – мърмореше доктор Стайков, сочейки на сестрата легло номер 2.
Преди дежурството, лекаря старателно беше проверил графика и единственото съвпадение с тази сестра в една смяна, бе чак след две седмици. Някак му се искаше да се поопознае с нея още днес и веднага. Освен това, я беше засичал да обядва с един мозъчен хирург и се чудеше дали тя вече не излиза с него.
„Както и да е, днес ще я атакувам, па каквото ще да става“ – помисли си доктора докато се връщаше към компанията на хубавата сестра, кафето и домашните сандвичи. Въпреки всичко, той бе доволен, че с един удар успя да върне човека от онзи свят.
След около двадесе минути същия монитор отново подаде аларма. Д-р Стайков пак се втурна към легло номер 2.
Същата картинка – на човека сърцето отново е спряло. Лекаря вдигна високо дясната си ръка и пак стовари юмрука върху гърдите на пациента. Никаква реакция, алармата продължаваше да пищи. Стайков повтори удара. После преброи още три секунди и отново стовари тежкия си като парен чук юмрук върху нещастните ребра на пациента. Сестрата се втурна да вика по телефона още колеги за помощ, после скочи да вади дефибрилатора.
А човека със спрялото сърце изведнъж отвори очи и проговори:
– Докторе…. моля ви, не ме убивайте..!
Лекаря погледна ужасен към леглото и застина с вдигната във въздуха ръка….. Умрелият му говореше!
Малко по-късно се изясни причината защо системата алармира напразно. Заради жегата и обилното отделяне на пот, електродите се отлепили от гърдите на горкия пациент. Хитрата техника се е активирала както трябва, оповестявайки за състоянието на сърцето. При първия удар на доктора, електрода се е понаместил и е залепнал на мястото му, но изглежда не толкова стабилно….
А какво ли е преживял пациента? Това няма как да се опише, но може би горе-долу си представите това:
едвам сте преживяли инфаркта, лежите си тихо и скромно, на никой не досаждате. Освен това – увързан сте с кабели, едвам дишате. Почти не присъствате в стаята.
И изведнъж до вас дотърчава някакъв човек, чийто юмрук с все сила ви налага по гръдния кош и вика УРА!
И веднага след това се връща към масичката си до прозореца, където продължава да пие кафенце и да се забавлява със сестрата хубавелка. А от нея наистина ухае на много приятен парфюм.
И след двадесет минути доктора пак пристига и ви цапардоса два пъти с юмрук в гърдите….
Николай Крижитски
