Куче за Коледа: историята на една по-различна акита

Идеята да стана приемен стопанин на куче, дойде като измиване на съвестта от това, че не ми се занимаваше да осиновявам бездомно куче за постоянно. А купуването на скъпо, породисто куче не се вписва в гражданската ми съвест за персонално подпомогане на обществените проблеми. Макар, разбира се, да не изключвам възможността някой ден да имам огромна къща и да гледам в нея три помияра, заедно с афганска хрътка, пет пекинеза, четири шитцута, шест дакела и минимум два бобтейла.

Имам две яки кучета при родителите ми, което съчетава възможността да им се радвам, когато имам нужда от мачкане на кучешка козина, с приятното умерено носене на отговорност, което включва водене на ветеринарни лекари, но изключва всекидневните разходки.

Освен това, ми се стори готина идея вкъщи да има куче за коледните празници. Нещо като жива добавка към елхата и танцуващата Jumbo елха.

От десетките страници за спасяване на кучета, с чието лайкване знаех, че си хващам белята, избрах куче, в което нямаше как да се влюбя: глуповата физиономия, кален корем, не много сладка муцуна, едричко, с очевидната перспектива да добие размерите на шотландско високопланинско говедо.

Живеем в апартамент, голямо куче няма как да се гледа, не ме грабва от пръв поглед – супер.

Видях го за първи път в един цигански двор, от който братята и сестрите му периодично изчезваха безследно. Беше още по-едър от на снимката и се буташе като таран в другите кученца, за да се докопа до помията, която ядяха от един леген.

Вечерта изпаднах в колебания. Чистият ламинат, сравнително новите мебели, спокойните вечери на запалена камина, миризмата на ароматни свещи…целият този домашен уют щеше да бъде сериозно застрашен, ако калното добиче се нанесеше у нас.

Почти се отказах. На другата вечер, късно, отидохме в колата до друг двор, в който беше преместен. Гушнах го, качихме го в колата, той скимтя. Изкъпахме го и се оказа, че не е мръснокафяв, а бял, на бежови петна и целият в лунички.

Сложихме го да си легне в едно старо легло на моите кучета, затворен в стаята.

На сутринта се събудих от тюхкането на мъжа ми, който, влизайки в стаята да си вземе ризата за работа, се натъкнал на следи от опустошителен фекален тайфун, на чийто фон ураганите Андрю и Катрина биха се засрамили и биха подвили опашки.

Последваха дни на среднощни ставания, рани по ръцете и псувни изпод мустак по време на поредното търкане с белина. Безброй обувки и чорапи заминаха, а хапането по ръцете и краката ставаше толкова ожесточено, че в един момент си мислех дали да не отида да ми включат постоянна система с тетанус венозно.

Докато Оли, кръстен така от бъдещата си осиновителка от Англия, растеше, опитахме всичко, за да го накараме да спре да ни ръфа. Мазах си ръцете с камфор, водка и оцет – оказа се, че му харесват. Затисках му муцуната – измъкваше се. Пусках му Металика – мяташе се с един подскок на масата. Пусках му релаксираща музика за кучета – подивяваше от нея. Пусках му вой на вълци – виеше и той. Но всичко беше наред, защото, нали, беше временно.

Когато започнахме да го извеждаме и ни питаха каква порода е, казвахме, че е акита – 2000 долара, внос от Япония. Веднъж срещнахме друга акита в парка и попитахме стопаните дали тяхното е акита. „Да“, отвърнаха те с неприкрита гордост. „Той също“, казахме ние, още по-надуто. След което добавихме: „Сигурни ли сте, че е чиста? Че нещо не си приличат много?“.

След празниците наближи януари и стана ясно, че към края на месеца ще пътува за Англия. От една страна, нямах търпение да спра да бърша пикни и да дезинфекцирам мопове, от друга – не исках да мисля за деня, в който ще трябва да се разделим. Този ден се отложи, след като английската осиновителка се отказа от него.

Но хората, през които го взехме, продължиха да си вършат работата и уредиха да замине за Германия в друг приемен дом, откъдето да му се търси на място постоянен.

Вечерта преди кучето да замине, се наливах с вино, слушах Fleetwod Mac и ревах. Сутринта събрахме багажа му – легълцето, играчките и по една наша дреха, и тръгнахме – не можех да спра да цивря като тийнейджър при спомените как тичаме заедно на стадиона и как играем на поляните в Южния парк. Все едно никога не беше имало лайна, пакости и хапане. Или просто не бяха важни.

Натоварихме го в една клетка в буса, с който щеше да отпътува. Галех го по муцуната и се дзверих в останалите хора през мрежа от сълзи и неверие, че галя точно тази луничава муцуна за последен път. В буса имаше други клетки с още десетина кучета, които просто не виждах. Гледах само Оли, който беше уплашен, трепереше, скимтеше и ни търсеше с поглед.

Оказа се, че има някакъв проблем с паспорта, при което за момент усетих наплив на надежда. Исках да взема кучето, да го кача в колата и да карам, да карам…и никога повече да не видя този бус, който беше пътят му към един евентуален добър живот, но и пътя, по който не можех да тръгна с него.

Последната надежда изгасна безсърдечно, когато след бързо посещение на зооклиниката, шофьорът каза, че документите вече са наред и тръгват. Оли продължаваше да скимти и да се тресе от треперене, погалих го по муцуната за последно, казах му, че всичко ще бъде наред и тръгнахме.

Целият този ден ми е като в мъгла. Не спрях да рева, дори за момент. Все едно бяха взели част от мен, бяха я наблъскали в товарен бус, бяха я затворили в клетка и я бяха пратили надалеч.

Знаех, че не отива на евтаназия, а на потенциално хубаво място, но това изобщо не ми помагаше да гледам с по-голяма ведрина празната му стая, останалия в ъгъла гумен кокал и празната купичка за вода. Люшках се между „Никога повече няма да взимам никакво проклето куче“ и „Отивам в някой приют да прибера следващото веднага“.

Късно вечерта, около полунощ, докато ронех сълзи над бутилката с белина, чудейки се дали да я изпия, телефонът ми звънна.

„Лоши новини“, каза едната жена, която бе ангажирана със заминаването на животните. „Спрели са буса на границата заради липса на трейси сертификати. Стояли са там няколко часа, искали са да вкарат кучетата в приют в Оряхово за 30 дни под карантина. Шофьорът се е преборил и всички кучета пътуват обратно към София“.

„Само ми кажи в колко часа и откъде да си взема кучето“, казах и затворих телефона. И някак си веднага, на мига, светът отново доби цвят и менгемето от безнадеждност, което ми беше стегнало главата, се разхлаби.

В 3 през нощта бусът спря на един паркинг. Изведохме Оли от клетката и го вкарахме в колата, заедно с още едно куче, което трябваше да се върне в приемния си дом. Той си позна входа, вратата, влезе си и си легна, като ни гледаше малко кисело и обвинително. Явно не разбираше за какво сме му устроили тази тъпа разходка.

На другия ден отново тичахме заедно на стадиона. Козината му падаше не контролируемо, без дори да го докосваме. И вечерта мъжът ми каза: „Имам едно предложение. Защо не си го оставим?“.

В момента Оли спи на дивана и скимти насън. На четири месеца и половина чудовището тежи 19кг и през повечето време се държи ужасно. Вече почти е усвоил хигиенните навици, но не спира да гони котарака, да ми гризе ръцете до кръв и да търкаля другите ми кучета, когато са заедно на разходка. На моменти поведението му е на абсолютен задник, но когато е спокоен и сънлив, ляга в краката ми и ме поглежда с кафявите си очи с въпросително вдигнати вежди. След това отпуска глава и задремва.

Тогава всеки път си казвам, че едно е сигурно: той никога няма да отиде в Германия. Освен ако не отидем на екскурзия заедно и той не пътува на задната седалка, облегнал луничавия си нос на рамото ми.