Куче за Коледа: историята на една по-различна акита

| от Цветелина Вътева |

Идеята да стана приемен стопанин на куче, дойде като измиване на съвестта от това, че не ми се занимаваше да осиновявам бездомно куче за постоянно. А купуването на скъпо, породисто куче не се вписва в гражданската ми съвест за персонално подпомогане на обществените проблеми. Макар, разбира се, да не изключвам възможността някой ден да имам огромна къща и да гледам в нея три помияра, заедно с афганска хрътка, пет пекинеза, четири шитцута, шест дакела и минимум два бобтейла.

Имам две яки кучета при родителите ми, което съчетава възможността да им се радвам, когато имам нужда от мачкане на кучешка козина, с приятното умерено носене на отговорност, което включва водене на ветеринарни лекари, но изключва всекидневните разходки.

Освен това, ми се стори готина идея вкъщи да има куче за коледните празници. Нещо като жива добавка към елхата и танцуващата Jumbo елха.

От десетките страници за спасяване на кучета, с чието лайкване знаех, че си хващам белята, избрах куче, в което нямаше как да се влюбя: глуповата физиономия, кален корем, не много сладка муцуна, едричко, с очевидната перспектива да добие размерите на шотландско високопланинско говедо.

Живеем в апартамент, голямо куче няма как да се гледа, не ме грабва от пръв поглед – супер.

Видях го за първи път в един цигански двор, от който братята и сестрите му периодично изчезваха безследно. Беше още по-едър от на снимката и се буташе като таран в другите кученца, за да се докопа до помията, която ядяха от един леген.

Вечерта изпаднах в колебания. Чистият ламинат, сравнително новите мебели, спокойните вечери на запалена камина, миризмата на ароматни свещи…целият този домашен уют щеше да бъде сериозно застрашен, ако калното добиче се нанесеше у нас.

Почти се отказах. На другата вечер, късно, отидохме в колата до друг двор, в който беше преместен. Гушнах го, качихме го в колата, той скимтя. Изкъпахме го и се оказа, че не е мръснокафяв, а бял, на бежови петна и целият в лунички.

Сложихме го да си легне в едно старо легло на моите кучета, затворен в стаята.

куче

На сутринта се събудих от тюхкането на мъжа ми, който, влизайки в стаята да си вземе ризата за работа, се натъкнал на следи от опустошителен фекален тайфун, на чийто фон ураганите Андрю и Катрина биха се засрамили и биха подвили опашки.

Последваха дни на среднощни ставания, рани по ръцете и псувни изпод мустак по време на поредното търкане с белина. Безброй обувки и чорапи заминаха, а хапането по ръцете и краката ставаше толкова ожесточено, че в един момент си мислех дали да не отида да ми включат постоянна система с тетанус венозно.

Докато Оли, кръстен така от бъдещата си осиновителка от Англия, растеше, опитахме всичко, за да го накараме да спре да ни ръфа. Мазах си ръцете с камфор, водка и оцет – оказа се, че му харесват. Затисках му муцуната – измъкваше се. Пусках му Металика – мяташе се с един подскок на масата. Пусках му релаксираща музика за кучета – подивяваше от нея. Пусках му вой на вълци – виеше и той. Но всичко беше наред, защото, нали, беше временно.

Когато започнахме да го извеждаме и ни питаха каква порода е, казвахме, че е акита – 2000 долара, внос от Япония. Веднъж срещнахме друга акита в парка и попитахме стопаните дали тяхното е акита. „Да“, отвърнаха те с неприкрита гордост. „Той също“, казахме ние, още по-надуто. След което добавихме: „Сигурни ли сте, че е чиста? Че нещо не си приличат много?“.

След празниците наближи януари и стана ясно, че към края на месеца ще пътува за Англия. От една страна, нямах търпение да спра да бърша пикни и да дезинфекцирам мопове, от друга – не исках да мисля за деня, в който ще трябва да се разделим. Този ден се отложи, след като английската осиновителка се отказа от него.

Но хората, през които го взехме, продължиха да си вършат работата и уредиха да замине за Германия в друг приемен дом, откъдето да му се търси на място постоянен.

photo_2018-02-09_16-13-18

Вечерта преди кучето да замине, се наливах с вино, слушах Fleetwod Mac и ревах. Сутринта събрахме багажа му – легълцето, играчките и по една наша дреха, и тръгнахме – не можех да спра да цивря като тийнейджър при спомените как тичаме заедно на стадиона и как играем на поляните в Южния парк. Все едно никога не беше имало лайна, пакости и хапане. Или просто не бяха важни.

Натоварихме го в една клетка в буса, с който щеше да отпътува. Галех го по муцуната и се дзверих в останалите хора през мрежа от сълзи и неверие, че галя точно тази луничава муцуна за последен път. В буса имаше други клетки с още десетина кучета, които просто не виждах. Гледах само Оли, който беше уплашен, трепереше, скимтеше и ни търсеше с поглед.

Оказа се, че има някакъв проблем с паспорта, при което за момент усетих наплив на надежда. Исках да взема кучето, да го кача в колата и да карам, да карам…и никога повече да не видя този бус, който беше пътят му към един евентуален добър живот, но и пътя, по който не можех да тръгна с него.

Последната надежда изгасна безсърдечно, когато след бързо посещение на зооклиниката, шофьорът каза, че документите вече са наред и тръгват. Оли продължаваше да скимти и да се тресе от треперене, погалих го по муцуната за последно, казах му, че всичко ще бъде наред и тръгнахме.

Целият този ден ми е като в мъгла. Не спрях да рева, дори за момент. Все едно бяха взели част от мен, бяха я наблъскали в товарен бус, бяха я затворили в клетка и я бяха пратили надалеч.

Знаех, че не отива на евтаназия, а на потенциално хубаво място, но това изобщо не ми помагаше да гледам с по-голяма ведрина празната му стая, останалия в ъгъла гумен кокал и празната купичка за вода. Люшках се между „Никога повече няма да взимам никакво проклето куче“ и „Отивам в някой приют да прибера следващото веднага“.

Късно вечерта, около полунощ, докато ронех сълзи над бутилката с белина, чудейки се дали да я изпия, телефонът ми звънна.

„Лоши новини“, каза едната жена, която бе ангажирана със заминаването на животните. „Спрели са буса на границата заради липса на трейси сертификати. Стояли са там няколко часа, искали са да вкарат кучетата в приют в Оряхово за 30 дни под карантина. Шофьорът се е преборил и всички кучета пътуват обратно към София“.

„Само ми кажи в колко часа и откъде да си взема кучето“, казах и затворих телефона. И някак си веднага, на мига, светът отново доби цвят и менгемето от безнадеждност, което ми беше стегнало главата, се разхлаби.

В 3 през нощта бусът спря на един паркинг. Изведохме Оли от клетката и го вкарахме в колата, заедно с още едно куче, което трябваше да се върне в приемния си дом. Той си позна входа, вратата, влезе си и си легна, като ни гледаше малко кисело и обвинително. Явно не разбираше за какво сме му устроили тази тъпа разходка.

На другия ден отново тичахме заедно на стадиона. Козината му падаше не контролируемо, без дори да го докосваме. И вечерта мъжът ми каза: „Имам едно предложение. Защо не си го оставим?“.

куче

В момента Оли спи на дивана и скимти насън. На четири месеца и половина чудовището тежи 19кг и през повечето време се държи ужасно. Вече почти е усвоил хигиенните навици, но не спира да гони котарака, да ми гризе ръцете до кръв и да търкаля другите ми кучета, когато са заедно на разходка. На моменти поведението му е на абсолютен задник, но когато е спокоен и сънлив, ляга в краката ми и ме поглежда с кафявите си очи с въпросително вдигнати вежди. След това отпуска глава и задремва.

Тогава всеки път си казвам, че едно е сигурно: той никога няма да отиде в Германия. Освен ако не отидем на екскурзия заедно и той не пътува на задната седалка, облегнал луничавия си нос на рамото ми.

 
 

Джъстин Бийбър и Хейли Болдуин са сключили таен брак

| от chronicle.bg |

Любопитна (може би, за някои) новина дойде от актьора Алек Болдуин. Става дума за племенницата му Хейли Болдуин, която знаем, че от известно време се среща с Джъстин Бийбър.

Според Алек Болдуин двамата обаче са направили следващата стъпка и са сключили брак.

Журналисти питаха актьора какъв съвет би дал на Бийбър и той каза: „Да продължава да работи . . . Да не спира да работи“. Той добави, че е добре семейните хора в шоубизнеса да координират графиците си, за да бъдат заедно възможно най-много време.

В четвъртък миналата седмица Джъстин Бийбър и дъщерята на Стивън Болдуин бяха забелязани в брачното отделение на градския съд в Ню Йорк, след което феновете им веднага бяха решили, че са ходили за разрешително за брак, но в петък Хейли Болдуин отрече в Instagram да има такова нещо.

 
 

НАСА отглежда растение с вкус на пържола

| от chr.bg |

Когато НАСА прати хора на Марс, тези хора ще имат нужда от много храна. Предварително пакетираните сухи ястия за две години и половина напред могат да заемат прекалено много място, а и тежат доста.

НАСА естествено разработва решение.

Космическата агенция се опитва да изгради меню за астронавтите си само от растения, които могат да се отглеждат в космоса или на други планети. Семената са значително по-малки и леки от готовата суха храна, с която разполагат астронавтите. В момента се правят експерименти с различна светлина и температура, за да се определят най-добрите условия за растенията. НАСА също така се опитва да разбере как да отглежда растения с възможно най-малко пръст чрез методите хидропоника и аеропоника. Хидропониката доставя вода и хранителни вещества на растенията под формата на течност като я впръсква в почвата, а при аеропоника корените на растенията живетя сред мъгла от тази хрантелна течност. И двата метода спестяват доста почва, което отново спестява място и килограми.

Интересно е да се отбележи, че в среда с ниска или без никаква гравитация водата не се разлива, което прави напояването на растенията малко трудно. НАСА обаче успешно е отглеждала зеленчуци на Международната космическа станция (МКС).

Нужна е и „космическа пръст“, за да се отглежда зеленина извън Земята. Почвата на Луната всъщност не е точно почва, а не особено питателен вулканичен прах и чакъл. Тази на Марс пък съдържа потенциално токсични съединения.

„Мислех, че най-много ще ми липсват чийзбургерите и пиците, но всъщност исках само една свежа салата.“ Тези думи често се чуват от астронавтите, казва Гиоя Маса, учен, който се занимава с добива на храна в космоса. За сега НАСА имат много идеи и разработки в посока храна в космоса.

Растението, за което става въпрос в заглавието е т. нар. етиопско зеле (ethiopian kale).

 
 

Носталгията боли като бавен интернет

| от chr.bg |

Пък знаете ли, че от 17 до 19 век носталгията е считана за болестно състояние с диагноза и лечение при доктор.

Самата дума има гръцки произход и е съставена от две думи: νόστος – „да се върнеш у дома“ и άλγος – „болка“, „тъга“.

В Уикипедия още пише, че „носталгията е чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали. То често е свързано с идеализиране на хора, събития и места от изминала епоха.“

Какъв копнеж по миналото, какъв приятен спомен, Уикипедио! Приятен спомен ли е като те зареждахме за два часа! Знаеш ли колко домашни не сме написали заради теб…

В галерията ни сме събрали както красиви, така и много грозни моменти от миналото, които помним всички. Дано, докато я разглеждате, си прекарате „приятно“ и „копнеейки“.

 
 

Сериалът „Забравена“ ще има втори сезон

| от chronicle.bg |

След първоначалния успех на първия сезон на сериала „Завръщане“ (Absentia) беше очаквано да видим какво още може да се случи с агент Емили Бърн. За щастие на феновете й, вече е ясно, че сериалът „Забравена“, ще се завърне през 2019. Продукцията вече е в ход, а снимките отново ще бъдат изцяло в България – основно в София, покрайнините и подбрани локации.

В главната роля отново ще видим сърбо-хърватката, известна у нас от сериала „Касъл“ – Стана Катич.

Докато е по следите на известен бостънски, сериен убиец, агентът от ФБР Емили Бърн (Катич) изчезва без следа и е обявена за мъртва. Шест години по-късно, е открита в изоставена хижа в гората, полужива и без никакъв спомен за случилото се с нея през целия период, в който е била в плен. Завръщайки се вкъщи, тя разбира, че съпругът ѝ Ник (Патрик Хюсингер) се е оженил повторно, а синът ѝ е отглеждан от друга майка, всъщност единствената, която детето познава. Твърдо решена да събере липсващите парчета от пъзела, Емили скоро се оказва въвлечена в нова серия от убийства.

Във втори сезон, след като успява да открие похитителя си и да го убие, Емили отново се опитва с всички сили да установи нормални отношения със сина си Флин и бившия си съпруг Ник. Но, обсебена от търсенето на отговори на въпросите, които остават неразкрити, тя попада на следите на сериен убиец и неусетно е въвлечена в конспирация, която този път може да струва много повече от безопасността на семейството ѝ. И във втори сезон ще видим Патрик Хюсингер в ролята на бившия съпруг на Ейми и специален агент Ник Дюран.

Zabravena_1_1

Изпълнителен продуцент и режисьор е Одед Ръскин (False Flag), заедно с Джули Глюксман, Стана Катич и Мария Фелдман, a AXN ще излъчва сериала. Режисьори на продукцията са Адам Сандерсън и Каша Адамик. Сериалът е създаден по идея на Гая Виоло и Мат Кирюлник.

Във втория сезон на „Забравена“, актьорският състав ще бъде допълнен от Матю Ле Невез (The Widow) и Наташа Литъл (The Night Manager). Ле Невез е в ролята на Кал Исак – бивш морски тюлен, склонен към обезоръжаващ оптимизъм, Кал познава демоните, които гонят Емили и се оказва лоялен и състрадателен партньор. Наташа Литъл е в ролята на специален агент Джулиан Гюнарсен – високо квалифициран и енигматичен профайлър от ФБР. Надарена с хладна ефективност, Джулиан се присъединява към бостънската служба на бюрото, след като смъртоносно терористично нападение разтърсва града. В новия сезон ще видим отново Ейнджъл Бонани, Нийл Джаксън, Кара Теобалд и Пол Фрийман.