Куче за Коледа: историята на една по-различна акита

| от Цветелина Вътева |

Идеята да стана приемен стопанин на куче, дойде като измиване на съвестта от това, че не ми се занимаваше да осиновявам бездомно куче за постоянно. А купуването на скъпо, породисто куче не се вписва в гражданската ми съвест за персонално подпомогане на обществените проблеми. Макар, разбира се, да не изключвам възможността някой ден да имам огромна къща и да гледам в нея три помияра, заедно с афганска хрътка, пет пекинеза, четири шитцута, шест дакела и минимум два бобтейла.

Имам две яки кучета при родителите ми, което съчетава възможността да им се радвам, когато имам нужда от мачкане на кучешка козина, с приятното умерено носене на отговорност, което включва водене на ветеринарни лекари, но изключва всекидневните разходки.

Освен това, ми се стори готина идея вкъщи да има куче за коледните празници. Нещо като жива добавка към елхата и танцуващата Jumbo елха.

От десетките страници за спасяване на кучета, с чието лайкване знаех, че си хващам белята, избрах куче, в което нямаше как да се влюбя: глуповата физиономия, кален корем, не много сладка муцуна, едричко, с очевидната перспектива да добие размерите на шотландско високопланинско говедо.

Живеем в апартамент, голямо куче няма как да се гледа, не ме грабва от пръв поглед – супер.

Видях го за първи път в един цигански двор, от който братята и сестрите му периодично изчезваха безследно. Беше още по-едър от на снимката и се буташе като таран в другите кученца, за да се докопа до помията, която ядяха от един леген.

Вечерта изпаднах в колебания. Чистият ламинат, сравнително новите мебели, спокойните вечери на запалена камина, миризмата на ароматни свещи…целият този домашен уют щеше да бъде сериозно застрашен, ако калното добиче се нанесеше у нас.

Почти се отказах. На другата вечер, късно, отидохме в колата до друг двор, в който беше преместен. Гушнах го, качихме го в колата, той скимтя. Изкъпахме го и се оказа, че не е мръснокафяв, а бял, на бежови петна и целият в лунички.

Сложихме го да си легне в едно старо легло на моите кучета, затворен в стаята.

куче

На сутринта се събудих от тюхкането на мъжа ми, който, влизайки в стаята да си вземе ризата за работа, се натъкнал на следи от опустошителен фекален тайфун, на чийто фон ураганите Андрю и Катрина биха се засрамили и биха подвили опашки.

Последваха дни на среднощни ставания, рани по ръцете и псувни изпод мустак по време на поредното търкане с белина. Безброй обувки и чорапи заминаха, а хапането по ръцете и краката ставаше толкова ожесточено, че в един момент си мислех дали да не отида да ми включат постоянна система с тетанус венозно.

Докато Оли, кръстен така от бъдещата си осиновителка от Англия, растеше, опитахме всичко, за да го накараме да спре да ни ръфа. Мазах си ръцете с камфор, водка и оцет – оказа се, че му харесват. Затисках му муцуната – измъкваше се. Пусках му Металика – мяташе се с един подскок на масата. Пусках му релаксираща музика за кучета – подивяваше от нея. Пусках му вой на вълци – виеше и той. Но всичко беше наред, защото, нали, беше временно.

Когато започнахме да го извеждаме и ни питаха каква порода е, казвахме, че е акита – 2000 долара, внос от Япония. Веднъж срещнахме друга акита в парка и попитахме стопаните дали тяхното е акита. „Да“, отвърнаха те с неприкрита гордост. „Той също“, казахме ние, още по-надуто. След което добавихме: „Сигурни ли сте, че е чиста? Че нещо не си приличат много?“.

След празниците наближи януари и стана ясно, че към края на месеца ще пътува за Англия. От една страна, нямах търпение да спра да бърша пикни и да дезинфекцирам мопове, от друга – не исках да мисля за деня, в който ще трябва да се разделим. Този ден се отложи, след като английската осиновителка се отказа от него.

Но хората, през които го взехме, продължиха да си вършат работата и уредиха да замине за Германия в друг приемен дом, откъдето да му се търси на място постоянен.

photo_2018-02-09_16-13-18

Вечерта преди кучето да замине, се наливах с вино, слушах Fleetwod Mac и ревах. Сутринта събрахме багажа му – легълцето, играчките и по една наша дреха, и тръгнахме – не можех да спра да цивря като тийнейджър при спомените как тичаме заедно на стадиона и как играем на поляните в Южния парк. Все едно никога не беше имало лайна, пакости и хапане. Или просто не бяха важни.

Натоварихме го в една клетка в буса, с който щеше да отпътува. Галех го по муцуната и се дзверих в останалите хора през мрежа от сълзи и неверие, че галя точно тази луничава муцуна за последен път. В буса имаше други клетки с още десетина кучета, които просто не виждах. Гледах само Оли, който беше уплашен, трепереше, скимтеше и ни търсеше с поглед.

Оказа се, че има някакъв проблем с паспорта, при което за момент усетих наплив на надежда. Исках да взема кучето, да го кача в колата и да карам, да карам…и никога повече да не видя този бус, който беше пътят му към един евентуален добър живот, но и пътя, по който не можех да тръгна с него.

Последната надежда изгасна безсърдечно, когато след бързо посещение на зооклиниката, шофьорът каза, че документите вече са наред и тръгват. Оли продължаваше да скимти и да се тресе от треперене, погалих го по муцуната за последно, казах му, че всичко ще бъде наред и тръгнахме.

Целият този ден ми е като в мъгла. Не спрях да рева, дори за момент. Все едно бяха взели част от мен, бяха я наблъскали в товарен бус, бяха я затворили в клетка и я бяха пратили надалеч.

Знаех, че не отива на евтаназия, а на потенциално хубаво място, но това изобщо не ми помагаше да гледам с по-голяма ведрина празната му стая, останалия в ъгъла гумен кокал и празната купичка за вода. Люшках се между „Никога повече няма да взимам никакво проклето куче“ и „Отивам в някой приют да прибера следващото веднага“.

Късно вечерта, около полунощ, докато ронех сълзи над бутилката с белина, чудейки се дали да я изпия, телефонът ми звънна.

„Лоши новини“, каза едната жена, която бе ангажирана със заминаването на животните. „Спрели са буса на границата заради липса на трейси сертификати. Стояли са там няколко часа, искали са да вкарат кучетата в приют в Оряхово за 30 дни под карантина. Шофьорът се е преборил и всички кучета пътуват обратно към София“.

„Само ми кажи в колко часа и откъде да си взема кучето“, казах и затворих телефона. И някак си веднага, на мига, светът отново доби цвят и менгемето от безнадеждност, което ми беше стегнало главата, се разхлаби.

В 3 през нощта бусът спря на един паркинг. Изведохме Оли от клетката и го вкарахме в колата, заедно с още едно куче, което трябваше да се върне в приемния си дом. Той си позна входа, вратата, влезе си и си легна, като ни гледаше малко кисело и обвинително. Явно не разбираше за какво сме му устроили тази тъпа разходка.

На другия ден отново тичахме заедно на стадиона. Козината му падаше не контролируемо, без дори да го докосваме. И вечерта мъжът ми каза: „Имам едно предложение. Защо не си го оставим?“.

куче

В момента Оли спи на дивана и скимти насън. На четири месеца и половина чудовището тежи 19кг и през повечето време се държи ужасно. Вече почти е усвоил хигиенните навици, но не спира да гони котарака, да ми гризе ръцете до кръв и да търкаля другите ми кучета, когато са заедно на разходка. На моменти поведението му е на абсолютен задник, но когато е спокоен и сънлив, ляга в краката ми и ме поглежда с кафявите си очи с въпросително вдигнати вежди. След това отпуска глава и задремва.

Тогава всеки път си казвам, че едно е сигурно: той никога няма да отиде в Германия. Освен ако не отидем на екскурзия заедно и той не пътува на задната седалка, облегнал луничавия си нос на рамото ми.

 
 

Маргарет Атууд и думите около „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Името й нашумя по цял свят преди година и половина, когато зрителите се запознаха с Елизабет Мос и нейната героиня в сериала на HBO „Историята на прислужницата“.

През цялото това време, от 1985 г. до 2017 г. романът „Разказът на прислужницата“ е бил там. Относително популярен извън САЩ, чакащ чинно на някоя лавица, докато дойде подходящия социален контекст, в който тази антиутопична история да зазвучи достатъчно актуална и възможна да се случи. А може би вече се е случила?

Този въпрос възниква в съзнанието на някои зрители, когато четат романа на Маргарет Атууд или гледат хитовия сериал на HBO.

Днес Маргарет Атууд навършва 79 години. Родена е в Отава и отраства между Онтарио, Квебек и Торонто. Завършва Университета в Торонто и продължава в Колежа Ридклиф.

Още преди да влезе в поп културата, Атууд е призната и получава награди за работата си. В биографията си има повече от 30 тома с поезия, детска литература, художествена и научна литература, а сред най-популярните й творби са „Разказът на прислужницата“, „Alias Grace“, „The Edible Woman“ и „Слепият убиец“, за който получава  награда „Букър“.  Книгите й са преведени на над 40 езика.

По повод рождения ден на Маргарет Атууд, публикуваме няколко нейни цитата в огромното пространство около „Историята на прислужницата“.

маргарет атууд

За славата: „Всичко това налага начин на поведение, който не е задължително да искаш да спазваш. Ако те сложат на пиедестал, трябва да се държиш подобаващо. А пиедесталите са с малък диаметър. Нямаш много пространство да се движиш.“

„Войната е това, което се случва, щом езикът се провали.“

„Бих искала да бъда въздухът, който вдишваш само за момент. Бих искала да бъда толкова незабележима и необходима.“

„Дума след дума след дума е сила“

 „Не позволявай на к*пелетата да те повалят.“

Frankfurt Book Fair 2017 - Day 5

„Кой помни болката, след като тя е отминала? Всичко, което остава, е сянка, дори не в ума, в плътта. Болката те белязва прекалено дълбоко, за да я видиш. Далеч от сърцето, далеч от ума.“ (из „Историята на прислужницата“)

„Копнееш за него. Получиш го. Мамка му.“

„Чета за удоволствие и именно тогава научавам най-много.“

„Може би не пиша за никого. Може би пиша за същия човек, за който децата дълбаят имената си в снега.“

„Когато мислим за бъдещето, изваждаме само красивите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било такова.“ (из „Историята на прислужницата“)

69th Annual Primetime Emmy Awards - Press Room

„Отговорите, които ще ти даде литературата, зависят от въпросите, които ще й зададеш.“

„През пролетта, на края на деня, трябва да миришеш на мръсотия.“

„Око за око води единствено до по-голяма слепота.“

„Надявам се хората някой ден да разберат, че има само една „раса“ – човешката – и всички сме от нея.“

„Оптимизмът е по-добър от реалността, песимизмът е по-лош от реалността. Аз съм реалист.“

„Популярното изкуство е мечтата на обществото. То не се подлага на самоанализ.“

„Ескимосите имат 52 думи за „сняг“, защото той е важен за тях. Трябва да има също толкова думи за „любов“.

 
 

„Нощта на театрите“ се завръща

| от chr.bg |

Нощта на театрите ще се проведе за шести път тази събота в 16 града, с участието на повече от 1300 артисти.

Програмата ще обхване общо 150 събития в София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Русе, Хасково, Благоевград, Велико Търново, Сливен, Габрово, Симитли, Добрич, Плевен, Кърджали и Шумен.

Локациите са разпръснати от театрите и музикалните зали до барове, търговски центрове, кина, галерии и др.

Проектът „Нощни персонажи“ е фотосесия, в която ще участват актьори като Владо Пенев, Юлиан Вергов, Владо Карамазов, Иван Бърнев, Дарин Ангелов, Теодора Духовникова, Ана Пападопулу, Луиза Григорова, Силвия Петкова, Весела Бабинова, Койна Русева, Христо Мутафчиев, Ованес Торосян, Деян Ангелов и Рая Пеева, световноизвестният български диригент Максим Ешкенази, прима балерината Марта Петкова и премиер солистът Никола Хаджитанев от Софийска опера и балет.

Народният театър ще отвори врати за гостите, които искат да се разходят зад кулисите, като гидове ще са любимите актьори. „Операта отблизо“ ще срещне почитателите на изкуството с тайните на сценографията, сценичния грим и подготовката за поставянето на „Симон Боканегра“ от Верди в Софийската опера.

Ованес Торосян, ще играе за първи път на столична сцена авторския си моноспектакъл „Малкият Пучи“ – от 17.30 ч. в клуб „Карусел“.

Още за програмата на нощта на театрите – вижте тук.

 
 

Най-скъпата шунка на света

| от chronicle.bg |

Jamón – това е испанската дума за шунка – се консумира на Иберийския полуостров от поне 2000 години. Още от тогава на много места в Испания коленето на прасе е церемониален процес, почти както у нас. След това, отново както у нас, част от прасето се прави на jamón.

Шунката в Испания е част от културата – и по барове, и на семейни вечери. Испанците изяждат по 160 000 тона шунка на година. 

От всичката шунка, произведен в Испания, jamón ibérico, произведен от черната иберийска порода свине, е най-скъпата заради отличнителния си вкус. В Хабуго, местност около малко градче със същото име в област Андалусия, тази шунка се прави с изключителна страст.

Jamón ibérico de bellota се счита за най-високият клас шунка. Тя се прави от прасета, хранени единствено с жълъди (bellota – жълъд). Животните трябва да се хранят само със свежи пасища и жълъди, паднали от дъбовете, поне 61 дни в годината, за да се счита месото им за деликатес.

За да помогне на потребителите да различават измежду различните видове шунка, испанското правителство вкара цветови обозначения според качеството. Черният етикет е най-високият.

Many of these acorn-producing oak trees grow on a savannah-like grassland called a dehesa. Found only in central and southern Spain and in various areas of neighbouring Portugal, the dehesa is a unique agrosilvopastoral (agriculture-forestry-grazing) system created and maintained by the interaction between low-density animal grazing, traditional arable farming and forests of mostly holm and cork oaks.

Малка органична ферма в югозападна Испания произвежда най-скъпата шунка в света според Рекордите на Гинес. Той ще ви струва 4 100 евро или около 8 000 лева за бут.

 
 

„Everybody Knows“ трейлър: какво се случва с Пенелопе и Хавиер?

| от chronicle.bg |

Асгар Фархади е име, което не може да не ни накара да наострим уши. Особено когато става въпрос за най-новия му филм, в който главните роли са поверени на двамата гиганти в киното и двойка в живота – Пенелопе Круз и Хавиер Бардем. Носителят на „Оскар“ и режисьор на филмите „The Salesman“ и „Separation“ този път поставя Пенелопе и Хавиер в свят, напрегнат до краен предел.

„Everybody Knows“, за разлика от повечето филми на Фархади, които са на ирански, е испаноезичен филми и това е причината да не се класира тази година в предварителната селекция за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.

Официалният синопсис гласи:

Филмът проследява съдбата на Лаура (Пенелопе Круз), която пътува от Аржентина до малкия си роден град в Испания за сватбата на сестра си, като за повода води и двете си деца. По време на радостната среща и празниците, най-голямата й дъщеря е отвлечена. В следващите напрегнати дни, различни семейни проблеми изплуват на повърхността и се разкриват дълбоко пазени тайни.“

Още на първото си показване на кинофестивала в Кан през май, филмът на Фархади беше посрещнат с одобрение от критиците. След Кан, лентата беше показана и на другия голям фестивал, в Торонто.

Какво можем да очакваме от новия филм на иранския режисьор Асгар Фархади, вижте в пълния трейлър.

Световната премиера на филма е на 8 февруари 2019 г.