shareit

Крахът на съветските танкови войски при Дубно

| от Радослав Тодоров |

Масово битува  неправилното мнение, че най-голямата танкова битка през Втората световна война е била при Курск (юли – август 1943 г.). Това всъщност не е една битка, а мащабна операция, представляваща огромна върволица от отделни сражения, разиграли се по така наречената „Огнена дъга” около град Курск на фронт от стотици километри. Практически на всяко място където се удрят танковите клинове се води отделна битка. Най-голямата от тази поредица е битката в полето край малкото село Прохоровка на 12 юли. На едно място се бият ок. 300 немски танка срещу ок. 600 руски. Там германците нанасят чудовищни загуби на руснаците унищожавайки или повреждайки сериозно близо 400 машини и губейки едва около 70. Макар и с много тежка цена руснаците обаче удържат опитът за немски пробив в южната основа на дъгата  и макар също да не постигат поставените си цели в тази битка, резултатът от положението в дългосрочен план се оказва в тяхна полза.

1256495_10202700847634780_1926411064_n

Понеже Курск е считан за повратна точка във войната и понеже завършва с решаваща съветска победа за тази операция могат да се намерят тонове литература, статии, филми, но когато стане въпрос за операциите от началото на войната изведнъж изобилието от материали рязко секва.

По този начин например битката на линията Дубно-Луцк-Ровно на 23-29 юни 1941 г., която по размери превъзхожда дори и тази при Курск, винаги остава в сянка. Хвърляйки малко светлина върху този сенчест ъгъл от историята лесно можем да се досетим защо следвоенните руски писатели са предпочитали въпросният ъгъл да си остане сенчест. Някои щрихи от събитията:

Dubno-27-06-41

Само ден след началото на немската инвазия в СССР в района на Западна Украйна се завързват колосални сражения в триъгълника Дубно-Луцк-Броди. Удрят се танковите клинове на германската група армии „Юг” в съветския „Югозападен фронт”.

Нахлуващите немски сили под командването на фелдмаршал фон Клайст са: 13-а и 14-а танкова дивизия сформиращи 3-ти армейски корпус, 11-а и 16-а – формиращи 38-и корпус и 9-а танкова дивизия (14-и корпус).

Когато се говори за сблъсък между съветски и германски танкове повечето хора веднага си представят страховитите немски Тигри, които са и по-силно бронирани и по-едрокалибрени от съвeтските Т-34. В случая обаче Тигри все още няма, те се появяват чак в края на 1942 г. при Сталинград, но дори и по-късно на цялата Курска дъга сумарно има едва около 130 Тигъра, което е незначителна бройка на фона на общата масовост на бронираните войски по този фронт. Докато в битката при Дубно руснаците вече разполагат с Т-34 на масово въоръжение, макар и с все още по-малкото 76 мм оръдие, но пък в състава им вече имат и тежки танкове като КВ, каквито германците все още нямат.

В състава на петте немски дивизии има общо 728 танка, като само около половината са с над 50 мм оръдия, включително Panzer-III и Panzer-IV, от леките най-мощни са Panzer 38(t) с 37 мм оръдие, но преобладават Pz-II (20 мм).

В района са съсредоточени крупни съветски сили под командването на генерал Михаил Кирпонос – 30 дивизии сформиращи 10 корпуса плюс 109-а бронирана дивизия от Северния фронт. Всичко 5826 танка, включително 893 Т-34 и КВ общо. Тоест само тежките и средни танкове в състава на руските части, на които немците все още нямат еквивалент, са повече на брой, по-силно бронирани и с по-мощни оръдия от всичките немски в тази битка. А сумарно тук съветските сили превъзхождат количествено немските в бронетехника в съотношение приблизително 8 към 1.

Тези цифри не са съвсем точни поради честата неизправност или полуизправност на много от машините и от двете страни. А и поради шеметното настъпление на немците хванало руснаците изненадани и неподготвени, голяма част от руските сили въобще не схоласват да вземат участие в битката. Това се дължи на общата дезорганизираност в щаба и това, че отбраната не е била построена в дълбочина, което само по себе си благоприятства немския пробив.

Destroyed_19th_tank_division_near_Vojnitsa-Lutsk_highway

Още на 22 юни 1-а танкова армия на фон Клайст се вклинява на стика между 5-а и 6-а съветска армия и за да я спре, щаба на Югозападния фронт планира едно набързо скалъпено и зле проведено контранастъпление. Когато обаче предвидените за него механизирани корпуси настъпват към фронта се оказва, че практически действат без почти никаква връзка и координация по между си, а някои от тях въобще и не успяват да се включат в операцията предимно поради хаоса в щаба, но се случва и цели танкови полкове да заседнат в блатата и да не достигнат до фронта по време на битката.

Първото стълкновение става на 24 юни. В опит да започнат масирана контраатака руските 19-а танкова и 215-а мотострелкова дивизии настъпват по шосето северно от Луцк, където неочаквано попадат на позиции на немската противотанкова артилерия, чийто яростен огън в кратко време унищожава над 50% от бронираните им машини и ги принуждава панически да се изтеглят назад.

На следващият ден 25 юни, 9-и механизиран корпус на ген. Рокосовски и 19-и механизиран корпус на ген.  Фекленко, пробват да нанесат удар по левия фланг на немската 1-а танкова армия, но единствено успяват да изтласкат на югозапад немския 3-и моторизиран корпус. Докато в същото време немските 11-а и 16-а танкови дивизии започват да минават в дълбок обход към тила на руските войски, с което над тях надвисва опасност от обкръжение.

Следобеда на същия ден опитът на 15-и механизиран корпус на ген. И. Карпезо да пробие немските позиции и да се съедини с вече обкръжените 124-а и 87-а стрелкови дивизии е спрян отново с обстрела на противотанковата артилерия, както и от масираните удари на 5-и въздушен флот на Луфтвафе, при които и самия ген. Карпезо е тежко ранен. Атаката на немската авиация е неудържима, докато руската все още не успява да се организира против нея. Така стотици руски самолети са разбомбени както си стоят паркирани в хангарите без въобще да успеят да излетят, а тези които влизат в боя се заемат да пазят населени места и летища, а не танковите колони пътуващи към фронта, бомбардировачите пък получават заповеди за удари по второстепенни цели и въобще в този критичен момент заповедите, които идват от щаба на ВВС са доста неадекватни. В крайна сметка заради катастрофалните загуби командирът на щаба Е. Птухин е изправен пред военен съд и разстрелян по бързата процедура.

През същия ден немските 13-а и 14-а танкови дивизии превземат Луцк и напредват към Ровно. Южно от Ровно немската 11-а танкова дивизия се сблъсква с общо 6 съветски танкови дивизии и цял ден се бие сама срещу тях докато й пристигнат подкрепленията.

На 26 юни в Броди пристига 8-и механизиран корпус на ген. Рябишев след 500 километров марш от базата си към фронта, по време на който немската авиация успява да унищожи близо половината от танковете и артилерията в състава му. Планът му да настъпи към Дубно пропада, защото още преди да достигне фронта над 400 танка са изоставени заради технически повреди или унищожени от ударите на Луфтвафе. Въпреки това на същото място са струпани цели 4 съветски корпуса, чиито атаки немската 1-а танкова група подкрепена от 5 пехотни дивизии успява да отбие макар и с доста загуби.

1499326846_0-60-3026-1773_600x0_80_0_0_3b5158e6fbcf65fc1ad7dca38d7a5a2c

До 29 юни руските танкове са останали почти изцяло без гориво и боеприпаси. Поради което остатъците от 12-а и 34-а танкови дивизии са напълно доунищожени и то само от немската пехота.

На следващия ден немската 9-а танкова дивизия отрязва пътя на руските 8-а и 10-а танкови дивизии поставяйки ги в пълно обкръжение. Това окончателно заставя щаба на 6-а съветска армия да заповяда всеобщо отстъпление от района на Лвов.

На 1 юли остатъците от съветските сили правят последен отчаян опит да спрат германското настъпление, но успяват да го задържат само за ден, в някои участъци успяват да напреднат до 10 км, но поради дезорганизираност или пълна липса на комуникации частите не могат да си оказват взаимна помощ и немците бързо възстановяват положението с помощта на Луфтвафе.
В руския щаб цари пълен хаос – случва се например ген. Рабишев да получи заповед за отстъпление от ген. Кирпонос, а в същото време от ген-щаба Жуков да му заповяда точно обратното да остане на позицията и да отбива немските атаки до последно, като подобни противоречащи си заповеди въобще не са прецедент през този период.

Така в резултат на тези злощастни събития се отваря широка пролука между съветските 5-а и 6-а армии, цялата отбрана на Югозападния фронт рухва, а Вермахтът вече уверено марширува към Киев…

a53ba84c27339fd7660c3679eeff4e77-quality_70Xresize_1Xallow_enlarge_0Xw_700Xh_0

Към 1 юли всички участващи в тези боеве съветски механизирани корпуси съставляващи Югозападния фронт вече са тотално разгромени. Най-катастрофални са загубите на 22-и механизиран корпус – над 90% от танковете му са унищожени, 8-и мехкорпус – също с близо 90% загуби, 15-и корпус – 85% загуби, 9-ти и 19-и – по около 70% …

Точният брой на пораженията понесени от руснаците е трудно изчислим. Но може да се добие приблизителна представа за размерите им. Въпреки смазващото числено превъзходство на руснаците в началото, немците губят едва 168 танка, част от които дори успяват да поправят в последствие и отново да вкарат в боя. Докато Червената армия губи безвъзвратно над 2648 танка в тези боеве. Или с други думи съотношението в количеството унищожени танкове е около 15 към 1 в полза на немците.

А върховен главнокомандващ на всички изброени тук руски генерали и дивизии по това време в качеството си на Началник на Ген-щаба на Червената армия е Георгий Жуков, считан днес за най-великият победител в най-великата война.
Причините за печалният резултат от този сблъсък разбира се са обективни – елементът на изненадата, все още успешното прилагане на тактиката на блицкрига, далеч по-добрата организираност на немския щаб, както и по-големия натрупан боен опит на немските танкисти си казват думата. Само след 2-3 години ситуацията дотолкова се изменя, че и помен не остава от тези първоначални шеметни немски победи. Но от гледна точка на коректността и статистиката, не бива умишлено да се забравят подобни толкова значими събития.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Коледно пържено пиле в Япония

| от |

Какво е Коледа без богата трапеза, няколко вида сармички, постна храна и когато дойде време се свалят онези по-свидни суджуци, защото времето на постите започва бавно и сигурно да отлита. И щом всички тези кулинарни изпълнения започнат да се поливат с качествено червено вино, празникът официално започва да носи онези правилни топли вълни и настроение.

Това обаче няма как да се случи в Япония. Островната държава не празнува Рождество Христово, не очаква белобрадия старец и рядко може да видите коледно дърво в дома.
Японските жители са имунизирани от тези традиции и обикновено изпадат в екстаз, когато започнат да пътуват и опозноват коледните традиции. Търговците пускат промоции и се опитват да наложат декемврийския празник, но за съжаление в страната на изгряващото слънце не се огъва толкова лесно!

Можете ли да познаете какво вечерят японците на 25 декември? Не правят някакво много специално суши, не се занимават изобщо с традиционната си кухня. На Коледа всички отиват в ресторанта на полковника от Кентъки. Според изчисленията на ресторанта, повече от 3.6 милиона японци уважават пърженото пиле точно в този календарен ден. Може да звучи странно, но всичко започва през 70-те години на миналия век. Когато първият ресторант отваря врати в Япония, Такеши Оковара започва да мисли рекламна кампания, която да спечели аудиторията.

KFC Menu Items and Restaurant

И точно тогава се ражда идеята за парти кофа с крила. Самият Накатани признава, че чул чужденци, които се жалвали, че много им липсвала коледната пуйка. Неговият основен фокус бил да привлече туристите, които все пак се възползвали от коледните празници. И така започнало предлагането на коледна кофа с пилешко, макар и разликата между двете птици да е феноменална.

Съответно през декември забелязал наистина, че туристите оценили идеята, но освен това се появявали и някои по-редовни клиенти. До 1974 година, японската дивизия на ресторанта започнала да предлага Курисумасу ни ва Кентакки – Кентъки за Коледа. Интересното е, че точно тази кампания допринася за идигането до изпълнителен директор. Според различни маркетолози, кампанията е успяла да запълни една дупка, която просто липсва в японския календар. Рекламата показва щастливо японско семейство с кофа пилешко, торта и вино.

Промоцията е достатъчно добра и коства на японското семейство около 32 долара. Според статистиката, това меню е отговорно за една трета от печалбата на веригата за цялата година. Другата положителна страна е, че белият полковник получавал своята коледна премяна и имайки предвид, че възрастните хора са изключително уважавани в Япония, жителите бързо избрали правилната посока. Навсякъде по света ще обидите всички на масата, ако този празник бъде посрещнат с подобно меню, но Япония е място, което няма нищо общо с всичко останало по света. Официално знаете какво слага японеца на коледната трапеза.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

| от |

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени