shareit

Крахът на съветските танкови войски при Дубно

| от Радослав Тодоров |

Масово битува  неправилното мнение, че най-голямата танкова битка през Втората световна война е била при Курск (юли – август 1943 г.). Това всъщност не е една битка, а мащабна операция, представляваща огромна върволица от отделни сражения, разиграли се по така наречената „Огнена дъга” около град Курск на фронт от стотици километри. Практически на всяко място където се удрят танковите клинове се води отделна битка. Най-голямата от тази поредица е битката в полето край малкото село Прохоровка на 12 юли. На едно място се бият ок. 300 немски танка срещу ок. 600 руски. Там германците нанасят чудовищни загуби на руснаците унищожавайки или повреждайки сериозно близо 400 машини и губейки едва около 70. Макар и с много тежка цена руснаците обаче удържат опитът за немски пробив в южната основа на дъгата  и макар също да не постигат поставените си цели в тази битка, резултатът от положението в дългосрочен план се оказва в тяхна полза.

1256495_10202700847634780_1926411064_n

Понеже Курск е считан за повратна точка във войната и понеже завършва с решаваща съветска победа за тази операция могат да се намерят тонове литература, статии, филми, но когато стане въпрос за операциите от началото на войната изведнъж изобилието от материали рязко секва.

По този начин например битката на линията Дубно-Луцк-Ровно на 23-29 юни 1941 г., която по размери превъзхожда дори и тази при Курск, винаги остава в сянка. Хвърляйки малко светлина върху този сенчест ъгъл от историята лесно можем да се досетим защо следвоенните руски писатели са предпочитали въпросният ъгъл да си остане сенчест. Някои щрихи от събитията:

Dubno-27-06-41

Само ден след началото на немската инвазия в СССР в района на Западна Украйна се завързват колосални сражения в триъгълника Дубно-Луцк-Броди. Удрят се танковите клинове на германската група армии „Юг” в съветския „Югозападен фронт”.

Нахлуващите немски сили под командването на фелдмаршал фон Клайст са: 13-а и 14-а танкова дивизия сформиращи 3-ти армейски корпус, 11-а и 16-а – формиращи 38-и корпус и 9-а танкова дивизия (14-и корпус).

Когато се говори за сблъсък между съветски и германски танкове повечето хора веднага си представят страховитите немски Тигри, които са и по-силно бронирани и по-едрокалибрени от съвeтските Т-34. В случая обаче Тигри все още няма, те се появяват чак в края на 1942 г. при Сталинград, но дори и по-късно на цялата Курска дъга сумарно има едва около 130 Тигъра, което е незначителна бройка на фона на общата масовост на бронираните войски по този фронт. Докато в битката при Дубно руснаците вече разполагат с Т-34 на масово въоръжение, макар и с все още по-малкото 76 мм оръдие, но пък в състава им вече имат и тежки танкове като КВ, каквито германците все още нямат.

В състава на петте немски дивизии има общо 728 танка, като само около половината са с над 50 мм оръдия, включително Panzer-III и Panzer-IV, от леките най-мощни са Panzer 38(t) с 37 мм оръдие, но преобладават Pz-II (20 мм).

В района са съсредоточени крупни съветски сили под командването на генерал Михаил Кирпонос – 30 дивизии сформиращи 10 корпуса плюс 109-а бронирана дивизия от Северния фронт. Всичко 5826 танка, включително 893 Т-34 и КВ общо. Тоест само тежките и средни танкове в състава на руските части, на които немците все още нямат еквивалент, са повече на брой, по-силно бронирани и с по-мощни оръдия от всичките немски в тази битка. А сумарно тук съветските сили превъзхождат количествено немските в бронетехника в съотношение приблизително 8 към 1.

Тези цифри не са съвсем точни поради честата неизправност или полуизправност на много от машините и от двете страни. А и поради шеметното настъпление на немците хванало руснаците изненадани и неподготвени, голяма част от руските сили въобще не схоласват да вземат участие в битката. Това се дължи на общата дезорганизираност в щаба и това, че отбраната не е била построена в дълбочина, което само по себе си благоприятства немския пробив.

Destroyed_19th_tank_division_near_Vojnitsa-Lutsk_highway

Още на 22 юни 1-а танкова армия на фон Клайст се вклинява на стика между 5-а и 6-а съветска армия и за да я спре, щаба на Югозападния фронт планира едно набързо скалъпено и зле проведено контранастъпление. Когато обаче предвидените за него механизирани корпуси настъпват към фронта се оказва, че практически действат без почти никаква връзка и координация по между си, а някои от тях въобще и не успяват да се включат в операцията предимно поради хаоса в щаба, но се случва и цели танкови полкове да заседнат в блатата и да не достигнат до фронта по време на битката.

Първото стълкновение става на 24 юни. В опит да започнат масирана контраатака руските 19-а танкова и 215-а мотострелкова дивизии настъпват по шосето северно от Луцк, където неочаквано попадат на позиции на немската противотанкова артилерия, чийто яростен огън в кратко време унищожава над 50% от бронираните им машини и ги принуждава панически да се изтеглят назад.

На следващият ден 25 юни, 9-и механизиран корпус на ген. Рокосовски и 19-и механизиран корпус на ген.  Фекленко, пробват да нанесат удар по левия фланг на немската 1-а танкова армия, но единствено успяват да изтласкат на югозапад немския 3-и моторизиран корпус. Докато в същото време немските 11-а и 16-а танкови дивизии започват да минават в дълбок обход към тила на руските войски, с което над тях надвисва опасност от обкръжение.

Следобеда на същия ден опитът на 15-и механизиран корпус на ген. И. Карпезо да пробие немските позиции и да се съедини с вече обкръжените 124-а и 87-а стрелкови дивизии е спрян отново с обстрела на противотанковата артилерия, както и от масираните удари на 5-и въздушен флот на Луфтвафе, при които и самия ген. Карпезо е тежко ранен. Атаката на немската авиация е неудържима, докато руската все още не успява да се организира против нея. Така стотици руски самолети са разбомбени както си стоят паркирани в хангарите без въобще да успеят да излетят, а тези които влизат в боя се заемат да пазят населени места и летища, а не танковите колони пътуващи към фронта, бомбардировачите пък получават заповеди за удари по второстепенни цели и въобще в този критичен момент заповедите, които идват от щаба на ВВС са доста неадекватни. В крайна сметка заради катастрофалните загуби командирът на щаба Е. Птухин е изправен пред военен съд и разстрелян по бързата процедура.

През същия ден немските 13-а и 14-а танкови дивизии превземат Луцк и напредват към Ровно. Южно от Ровно немската 11-а танкова дивизия се сблъсква с общо 6 съветски танкови дивизии и цял ден се бие сама срещу тях докато й пристигнат подкрепленията.

На 26 юни в Броди пристига 8-и механизиран корпус на ген. Рябишев след 500 километров марш от базата си към фронта, по време на който немската авиация успява да унищожи близо половината от танковете и артилерията в състава му. Планът му да настъпи към Дубно пропада, защото още преди да достигне фронта над 400 танка са изоставени заради технически повреди или унищожени от ударите на Луфтвафе. Въпреки това на същото място са струпани цели 4 съветски корпуса, чиито атаки немската 1-а танкова група подкрепена от 5 пехотни дивизии успява да отбие макар и с доста загуби.

1499326846_0-60-3026-1773_600x0_80_0_0_3b5158e6fbcf65fc1ad7dca38d7a5a2c

До 29 юни руските танкове са останали почти изцяло без гориво и боеприпаси. Поради което остатъците от 12-а и 34-а танкови дивизии са напълно доунищожени и то само от немската пехота.

На следващия ден немската 9-а танкова дивизия отрязва пътя на руските 8-а и 10-а танкови дивизии поставяйки ги в пълно обкръжение. Това окончателно заставя щаба на 6-а съветска армия да заповяда всеобщо отстъпление от района на Лвов.

На 1 юли остатъците от съветските сили правят последен отчаян опит да спрат германското настъпление, но успяват да го задържат само за ден, в някои участъци успяват да напреднат до 10 км, но поради дезорганизираност или пълна липса на комуникации частите не могат да си оказват взаимна помощ и немците бързо възстановяват положението с помощта на Луфтвафе.
В руския щаб цари пълен хаос – случва се например ген. Рабишев да получи заповед за отстъпление от ген. Кирпонос, а в същото време от ген-щаба Жуков да му заповяда точно обратното да остане на позицията и да отбива немските атаки до последно, като подобни противоречащи си заповеди въобще не са прецедент през този период.

Така в резултат на тези злощастни събития се отваря широка пролука между съветските 5-а и 6-а армии, цялата отбрана на Югозападния фронт рухва, а Вермахтът вече уверено марширува към Киев…

a53ba84c27339fd7660c3679eeff4e77-quality_70Xresize_1Xallow_enlarge_0Xw_700Xh_0

Към 1 юли всички участващи в тези боеве съветски механизирани корпуси съставляващи Югозападния фронт вече са тотално разгромени. Най-катастрофални са загубите на 22-и механизиран корпус – над 90% от танковете му са унищожени, 8-и мехкорпус – също с близо 90% загуби, 15-и корпус – 85% загуби, 9-ти и 19-и – по около 70% …

Точният брой на пораженията понесени от руснаците е трудно изчислим. Но може да се добие приблизителна представа за размерите им. Въпреки смазващото числено превъзходство на руснаците в началото, немците губят едва 168 танка, част от които дори успяват да поправят в последствие и отново да вкарат в боя. Докато Червената армия губи безвъзвратно над 2648 танка в тези боеве. Или с други думи съотношението в количеството унищожени танкове е около 15 към 1 в полза на немците.

А върховен главнокомандващ на всички изброени тук руски генерали и дивизии по това време в качеството си на Началник на Ген-щаба на Червената армия е Георгий Жуков, считан днес за най-великият победител в най-великата война.
Причините за печалният резултат от този сблъсък разбира се са обективни – елементът на изненадата, все още успешното прилагане на тактиката на блицкрига, далеч по-добрата организираност на немския щаб, както и по-големия натрупан боен опит на немските танкисти си казват думата. Само след 2-3 години ситуацията дотолкова се изменя, че и помен не остава от тези първоначални шеметни немски победи. Но от гледна точка на коректността и статистиката, не бива умишлено да се забравят подобни толкова значими събития.

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Лепанто (1571 г.) – едно мащабно морско сражение

| от Александър Стоянов |

Военната история на света обикновено се върти около сухопътните походи и кампании. Военноморските експедиции и битки са не по-малко решаващи за изхода от конфликтите. В историята на човечеството са се случвали множество легендарни морски сражения, но малко от тях могат да съперничат по популярност с битката при Лепанто. Тя е последната голяма битка, водена между кораби, задвижвани с гребла в историята на Европа. Тя е и една от най-големите морски битки в историята като цяло, тъй като в нея са ангажирани над 400 съда.

Противниковите страни

Сражението край Навпакт (или Лепанто, както го наричат венецианците) е част от цяла поредица морски битки, водени между католическите Свещени лиги и силите, подчинени на Османската империя. Тази надпревара за Средиземноморието започва още в началото на XVI век и продължава през цялото столетие. Лепанто се явява един от ключовите моменти в това противоборство.

Свещената лига

Коалицията включва силите на Католическата монархия, Венеция, Папството, Генуа и рицарите-хоспиталиери от Малта. Католическата монархия е предшественик на съвременна Испания, но в нейно владение се намират също така значителни части от Италия, както и владения в днешните Франция, Белгия, Холандия и Люксембург. Освен това, под неин контрол са и колониалните владения в Латинска Америка, от където идват прочутите галеони, натоварени със злато и сребро. Католическата монархия осигурява втория по-големина сегмент от съюзническата армада – 49 галери.

Венеция все още представлява значителна военноморска, икономическа и политическа сила в региона, но е загубила значението си на общо европейска търговска величина. Въпреки това, републиката на Сан Марко осигурява основния контингент в съюзената флота – 109 галери и 6 галеаса. Генуа, верен съюзник и де факто васал на Католическата монархия предоставя 27 галери, а Папата отделя 7 галери от своята собствена флотилия. Тосканското херцогство на Медичите изпраща 5 галери, а херцогство Савоя и рицарите-хоспиталиери участват с по 3 съда. Отделно от тях има още няколко галери, осигурени от частни лица, поддържащи крал Фелипе II. Общо, Лигата разполага с 212 кораба, командвани от дон Хуан Австрийски, полу-брат на крал Фелипе II, адмирал Андреа Дориа и венецианският „капитан-генерал на морето“ Себастиано  Вениер.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Ignazio Danti? (based on a 1572 etching by Fernando Bertelli?), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=142856

Османската империя

Флотът на Османската империя се състои както от галерите, подчинени на Високата порта, така и от ескадрите на берберските пирати. Пиратите владеят по-голямата част от бреговете на Северна Африка от Либия до Мароко. Те са постоянна заплаха за Католическата монархия, а набезите на берберите са постоянен бич за търговията в Западното Средиземноморие. Самата Османска империя се намира на върха на своята мощ.

Владенията й се простират от границите на днешна Словакия до Иран и от Крим до Йемен. Владетелят й Селим II носи едновременно титлите султан и халиф и претендира да е върховен владетел на целия ислямски свят. До този момент, с изключение на обсадата на Малта, османците доминират изцяло централното и източното Средиземноморие. Османско-пиратският флот наброява 278 кораба, начело с Мюезинзаде Али паша, Шулук Мехмед паша и Кълъч Али паша (италианец, приел исляма и постъпил на служба при султана)

The_Battle_of_Lepanto_by_Paolo_Veronese

Снимка: By Paolo Veronese – Paolo Veronese, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359523

Битката

Двете флоти се срещат край Навпакт призори на 7-ми октомври, 1571 г.  Дон Хуан свиква военен съвет, на който е взето решение да се даде решително сражение. Подреждането на такъв голям брой кораби отнема значително време. Още повече, че до обяд, вятърът духа в посока изток, давайки предимство на османските кораби, които се разгръщат значително по-бързо.

И двете страни разделят силите си на три части – център, ляво и дясно крило, поддържани от резерв. Християнските сили разполагат пред центъра си 4 от своите шест галеаса – тежки гребни кораби, натоварени с повече оръдия. Замисълът е те да се използват като плаващи батареи, които да нанесат максимално много щети на приближаващите се вражески кораби, преди да се стигне до самото сражение и сблъсък между двете флоти.

Първото съприкосновение се случва между левия християнски фланг начело с венецианеца Агостино Барбариго и противостоящия му десен османски фланг, командван от Шулук Мехмед паша. Корабите им се вплитат в мащабно меле, в което чрез абордаж екипажите започват да водят палубни боеве по цялото протежение на фронта. В хода на сражението, християнските сили освобождават част от робите-гребци , въоръжават ги и те също се включват в битката, тъй като мнозина от тях са бивши войници и моряци от Иберия или Апенините. В разгара на боевете и Барбариго и Мехмед паша падат убити.

Giorgio-vasari-battle-of-lepanto

Снимка: By Giorgio Vasari – Zeno.org: http://images.zeno.org/Kunstwerke/I/big/77j404a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20755973

В центъра, двата флагмана буквално се сблъскват един в друг, а корпусите им са заклещени. Първоначално, еничарите на борда на османския кораб „Султана“ успяват да завземат голяма част от испанския „Реал“. В последния момент, коръбът на дон Хуан получава подкрепления и османците са изтласкани от бойците от испанските терции. След повече от час ожесточен бой, целият екипаж на „Султана“, в това число и Мюезинзаде Али паша, са избити, а на мачтата на кораба е издигнат един от флаговете на Свещената лига. Въпреки този сериозен успех, битката в центъра продължава още около два часа.

На десния фланг, адмирал Андреа Дория допуска сериозна тактическа грешка и изтегла корабите си в посока югоизток, с идеята да предотврати османски обход на християнския фланг. Тази маневра отваря широка пролука между собствените му кораби и центъра, начело с дон Хуан, в която се вклиняват част от османско-берберските съдове, начело с Кълъч Али паша. Ситуацията става критична и въпреки успеха срещу османския център, християнските сили с азаплашени от разгром. В този ключов момент, дон Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз хвърля в битката своя резерв и разбива османските части. Това принуждава Кълъч Али да се изтегли, следван от остатъците от османския флот и резерва.

След продължило няколко часа кърваво сражение, силите на Свещената лига пленяват 137 вражески съда и потапят 50. Останалите около 90 съда се изтеглят. Победата е категорична и бляскава и бързо се превръща в повод за празненства в целия християнски свят. Въпреки това, успехът предизвиква няколко митове, които и до сега битуват сред обществото.

Lepanto_f1

Снимка: By Tommaso Dolabella – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1482908

Митовете около Лепанто

Първият мит е, че османското числено превъзходство им дава качествено предимство. В действителност, галерите от онази епоха били с различни размери, като берберските пирати разполагали със значително по-малки по-размер съдове, в сравнение с редовният османски флот. Там също имало значителни разлики, като най-качествените галери били строени в арсеналите на Истанбул, които са по-малко от половината от османската флота. За сравнение, гръбнакът на Свещената лига се състои от първокласните съдове, строени във Венеция и Генуа. Вторият важен момент е качеството войските, използвани в битката. Макар еничарите да са отлични бойци за сухопътни кампании, само малка част от тях принципно се ползват като морска пехота. Обратно, по-голямата част от войниците на християнските съдове са ветерани с богат опит в морето. Присъствието на берберските пирати до някъде изравнява баланса на военноморския опит, но в никакъв случай не го накланя в османска полза.

Вторият голям мит, свързан с битката е за нейната стратегическа стойност. Според старите схващания, загубата при Лепанто бележи началото на падението на Османската империя. В действителност, година след битката, Портата вече е възстановила броя загубени кораби. Далеч по-сериозен удар е загубата на опитни екипажи – османците дават над 30 000 убити, много от които стари морски вълци, отлично познаващи Средиземно море. Въпреки това, разединението в християнския лагер и невъзможността за развиване на постигнатия успех, позволяват на Османската империя успешно да завземе остров Кипър през 1573 г., с което на практика превръща Източното Средиземноморие в свое неоспоримо владение. Както се изразява султан Селим II – “Когато християните ме победиха при Лепанто, те отрязаха брадата ми. Когато аз завзех Кипър, отрязах ръката на Венеция. Моята брада ще порасне отново“.

След победата при Лепанто и падането на Кипър, в Средиземно море се установява равновесие на силите, което се запазва до средата на XVII ве, когато османците завземат остров Крит, с което окончателно слагат ръка над Източното Средиземноморие и практически установяват контрол над около ½ от Средиземно море, чрез директен контрол или посредством своите васали и съюзници от Берберските пристанища. Междувременно, с откриването на пътищата към Азия през Атлантика и създаването на търговския маршрут от Китай през Филипините и Мексико към Испания, стойността на Средиземно море като икономически хъб (да използваме модерния термин) намалява драстично. Едва с прокопаването ан Суецкия канал в края на XIX век, Средиземно море отново ще придобие ключовата стратегическа стойност, която има в края на Средновековието и през Ренесанса.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Петер Торденскьолд – капитанът, който поиска муниции от врага и му отказаха

| от |

Петер Янсен Весел Торденскьолд е впечатляваща личност, която и до днес с гордост се споменава пред флага на Норвегия като един от най-добрите мореплаватели и благородници. Бъдещият вице-адмирал, проявява своя талант във Великата Северна война. Роденият през 1690 г. Петер е бил доста палаво дете, но никой не е подозирал, че още на 14-годишна възраст вече ще започне да служи в морската пехота. През 1717 година успява да спечели вниманието на кралете, след като унищожава флотилията с боеприпаси за Чарлз XII от Швеция близо до бреговете на Стрьомстад.

Последното име „Тонденскьолд“ е прякор и означава „Буреносен щит“. През 1711 г. Петер получава командването на първия си малък кораб с 4 оръдия – Ормен. Именно с него започва да обикаля всички брегове около Швеция и да събира информация за плановете на врага. Вмества се отлично в шпионските игри, защото вече описахме къде точно е било неговото бойно кръщене. Една година по-късно получава възможността да командва фрегата с 18 оръдия на борда. Датските адмирали не одобрили този трансфер и били обедени, че този младеж заслужава такова внимание и подобен отговорен пост.

Весел е изпратен под командването на Улрих Крисчан Гълденлов, който пък смятал, че младият капитан има огромен кораж за нападение на шведските плавателни съдове. Петер никога не се интересувал от изхода, неговата основна цел била съсредоточена в причиняването на колкото се може повече щети. Друго интересно качество на мореплавателя е умението да атакува яростно и след това бързо да напусне полесражението, лишавайки противника от всякакви възможности да отвърне на удара. Въпреки крехката си възраст момчето-капитан се слави с добро командване, но може би едно от най-великите сражения, на които попада е през далечната 1714 година, за което по-късно ще отговаря във военен съд.

Tordenskiold

Снимка: By Balthasar Denner – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=578657

Весел влиза в една много люта битка с шведски галеон. Според показанията във военния съд се оказва, че нападнатият кораб е с английски флагове, докато командваният от младия капитан е бил с холандски. Влизането в подобна битка може да коства доста сериозни санкции, имайки предвид, че двете страни си партнират, но Весел се брани смело в съда, обяснявайки, че на борда на De Olbin присъстват 28 оръдия, които са поръчани от шведите – основният им противник по онова време. Само под английски флаг е било възможно да се изпратят до Швеция и най-вероятно капитан Бактман e правил редица черни курсове, поддържайки духа на войната.

Подозренията били по-сериозни от всякога, защото след редица спечелини битки, противника просто не се предавал. Упорството подсказвало, че има чужда намеса в тази война. Двата кораба се срещат и De Olbin изпраща сигнал до Lovendals (командван от Весел) да се доближи. Докато холандският капитан вдига знамената, получава и артилерийски залп. Този поздрав щял да бъде покана за дълго и изтощително сражение. За първи път младият Петер имал равен по себе си противник. Според архивите, обстрелът продължил цял ден, а двата кораба маневрирали доста ловко и се опитвали да причинят колкото се може повече щети един на друг.

Щом слънцето започнало да изгаря с последните си лъчи морската повърхност, De Olbin се опитал да избяга от сражението и да потърси убежище в мрака. Холандският капитан все пак успял да пусне още няколко залпа по укриващия се английски кораб, но след като видял, че липсва каквато и да е видимост, решил да продължи преследването. Цяла вечер капитаните се гонят с любезното съдействие на нощните ветрове. На следващата сутрин с нови сили и още повече ярост възобновяват вчерашния спор. 14-часовите сражения започват да оказват влияние не само върху екипажа, но и върху самите кораби. Весел вече усещал липсата на муниции, но пък нямал никакво намерение да се отказва от сражението.

gettyimages-56003014-594x594

В една от дългите паузи изпраща пратеник на английски кораб с благодарности за добрия дуел. По-важната задача обаче била да поиска допълнително муниции, за да продължи двубоя, защото очевидно скоро никой нямало да се предаде. Молбата не била удовлетворена, а видимите щети подсказвали, че ситуацията води към боево реми. Англичаните имали с какво да стрелят, но нямали никаква сила и възможност да отвърнат на удара. Холандският екипаж също страдал от умора, а и двата кораба вече били достатъчно повредени, за да се сражават, продължението щяло само да ускори загубата и за двете страни. Разумното решение било тост за борбеността на моряците и отплаване по живо и здраво.

Когато крал Фредерик IV-и разбрал за действията на своя подчинен, побързал да организира военен съд. Обвиненията били две:
1. Издаването на военна тайна пред противника – в случая със съобщаването за изчерпване на снарядите.
2. Излагането на опасност на датския кралски кораб чрез влизането в битка с противник от много по-висока класа.
Петер не просто се защитавал, той се борил с огън и жупел. Страстта, с която говорил пред съда е била повече от запомняща се и малцина могат да предложат друг толкова адекватен противник на кралската особа. Освен това побързал да посочи, че военноморския датски код изисквал задължително нападане на всеки вражески кораб,  без особено значение от размерите му. След делото отива лично при краля и иска повишение и става капитан още същата година.

През 1716 г. Петер започва своята бойна атака срещу корабите с провизии на Чарлз XII. Докато се води кампания в Норвегия, Чарлз все пак разчитал на морския канал за изхранване на войската си. За жалост повече от 30 кораба не успели да докарат необходимото за продължаването на бойката кампания. Весел използвал две фрегати и 5 малки кораба, за да пресече пътя на доставките. Крепостта Фредрикшалд трябвало да бъде изоставена от Чарлз XII и малко по-късно той се връща в Швеция. През следващата година успява да разчисти сметките и с шведския Готенбургски отряд, който прекъсвал комуникацията между Норвегия и Холандия.

Неговите офицeри все пак не обичали методиката му и отново успяват да го изпратят на военен съд. Преди изобщо да се стигне до изслушване, капитанът бил прекъснат от своя стар приятел Улрик Кричан Гълденлов. Улрик бързо напомнил, че властите си губят времето, разглеждайки случая на един от най-добрите капитани, които някога са имали. До края на войната Весел става Вице-Адмирал. За жалост историята на този мореплавател не приключва особено добре. При срещата си с полковник Якоб Аксел вон Холстейн се разразява спор. Двамата са седнали на маса и играят комар, когато Весел повдига обвинение за измама.

И така се стига до дуел, който не завършва особено добре за Весел. Капитанът е погребан в църква в Копенхаген. Дуелите не били позволени и точно по тази причина вице-адмиралът не е погребан с особени почести. Въпреки това остава единственият в историята, който не молил за милост, а за шанс за победа, чрез допълнителни муниции. Както обикновено се оказва, че винаги английската страна е отговорна за цялото „веселие“.

 
 
Коментарите са изключени

Правителствената програма, която начерта пътя на Джордж Форман

| от |

Кога тренираш, когато си постоянно беден, пиян и гладен? И що за тренировки биха били това? Джордж Форман се бие, за да живее, но една правителствена програма, Job Corps, ще му помогне да живее, за да се бие.

В САЩ в света на бокса възникна сеизмична промяна, която го изтръгва от втора „тъмна ера“, особено за бойци в тежка категория, и поставя основата за възобновен национален и глобален интерес към спорта, както и бизнес за милиони долари.

Форман е нает да мести мебели заедно с брат си, печелейки малко повече от долар на час. С това пътят му започва – той все още не бе излязъл от родното си Пето отделение в Хюстън, но поне можеше да си позволи собствено място, а може би и собствена кола. Засега той все още живееше в дома на майка си и все още се отдаваше на нощния живот, пиеше, биеше се и крадеше. Когато една нощ обаче спи по време на смяната си в Уолдс, моментално е уволнен.

FifthWardnewsign

Загубата на работата му само задълбочи тъмният затворен кръг от кражби на пари за купуване на евтин алкохол, който да му дава смелост да краде отново. Една нощ пиян пада и заспива в леглото си. На следващия ден се събуди с нищо по себе си, освен бельото му и бележка с надпис „Аз съм алкохолик“.

Но Форман удря дъното в точното време. Той влиза в една статистика, точно когато тази статистика има най-голямо значение за законодателната власт. Джордж е част от 75-те процента чернокожи, латиноамерикански и мексикански тексасци, които живееха в градове като Хюстън, и същевременно попадна в частта от населението, която живее под прага на бедността.

Незавършил училище, Форман  беше част и от друго мнозинство: 70% от афроамериканците в Тексас не са завършили гимназия, а над 90% никога не биха посещавали колеж. Следвоенните времена са упадъчни и бедни като все повече хора живеят все по-близо един до друг с все по-малко ресурси и още по-малко надежда за бъдещето. Но тази демографска промяна съвпадна с идеологическа промяна, която имаше дълбоки корени в Тексас.

„Законодателите, изправени пред проблема в Тексас, винаги попадаха в капана на генерализациите“, отбелязва Джон Стайнбек в началото на 60-те години. „Тексас е състояние на ума, Тексас е мания. Преди всичко Тексас е нация във всеки смисъл на думата“. На президентските избори няколко години по-късно Линдън Джонсън печели в почти всеки окръг в тази държава в държавата, въпреки че нови лица като него обикновено не се справят добре по тези земи. На същите избори друг либерален демократ, Ралф Ярброу, успява да запази решаващо за партията му място в Сената срещу политическия новак Джордж Х. Буш.

И в двата случая тексаският национализъм изглежда играе значителна роля. Джонсън го яхва, за да постигне победа, която никой демократ не постигa след раждането на съвременния консерватизъм. Междувременно Ярборо определи своя опонент като „подлога“ на нефтената индустрия на Хюстън. Оставаше несигурно обаче какво ще означава този внезапен прогресивен замах за хората от горепосочените статистики – камо ли за тези като Форман, които нямат право да гласуват.

George Foreman 2016

През 1964 г. президентът Джонсън обявява своя собствена програма за борба с бедността. Въпреки че идеите на Джонсън можеше и да не се усетят в дома на Джордж, назначеният от него „цар на бедността“ Робърт Шрайвър поясни, че в основата на амбициозния му списък от програми ще бъде субсидирането на работно обучение.

Дори едно 16-годишно момче от улицата, когато чу Робърт, можеше да направи връзката между по-добра работа, по-добро заплащане, по-добро жилище и по-добър живот. Така Форман влиза в местния център по заетостта, за да се запише на това безплатно обучение. Казват му обаче, че програмата приема само възрастни, въпреки че той физически e доста по-голям от повечето от тях. Но служителите му казват за друга инициатива, която приема млади хора: Job Corps.

Job Corps цели да изведе младите хора от гетата в града или изолацията в селските райони и да им предостави основно образование и професионално обучение в един от многото градски центрове или селски лагери в цялата страна. След като завършат, тези нови кадри могат да се върнат по родните си места с нови умения и възможности за добре платена работа, както и чек от държавата.

Повече тексасци се възползваха от Job Corps, отколкото младежи от всеки друг щат, а само Калифорния харчи повече за програмата. „Вкъщи в Хюстън пиех и се биех“, казwа Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“.

Нуждата от Job Corps обаче се оспорва доста. Чернокожите активисти се притесняват, че мащабните правителствени програми ще поемат контрола върху и без това оскъдните ресурси. Латиноамериканското малцинство се притеснява, че ще се даде от непропорционален акцент върху гетата пред техните общности. Други, като г-жа С. О. Уейд, която пише и до Буш, и към Ярбороу, смятат, че „нито една от програмите на Джонсън за бедността… не включва помощ за белите хора в нужда“. Програмата е в бурни води.

Джордж Форман и неговият приятел Рой Харисън, кандидатстваха заедно в Job Corpsи след като са приети, но трябва да напуснат града.

George Foreman 2009

Подобни оплакванията заплашват да подкопаят Job Corps, затова неговият директор д-р Отис А. Сингълтейтър започва да събира демографски данни и въвежда тайна система от квоти. Оказва се, че в най-близкия център до Хюстън, в Сан Маркос, според него има твърде много чернокожи. Затова афроамериканските кандидати от района на Хюстън, включително Форман и Харисън, бяха стратегически разпределени в центрове, които изглеждаха по-расово балансирани или не им се обръща толкова внимание.

Форт Ваной, в югозападен Орегон, отговаря на двата критерия. Беше на 3 200 километра по-далеч, отколкото и двамата очакваха да пътуват. Форман си спомня как майка му плачеше, докато си тръгва, но не напълно от мъка.

Форт Ваной беше различен свят от родното място на Форман, но в него имаше нещо познато. Страниците на „Roads to Everywhere“ оживяха пред него. „Имаше реки!“ спомня си Форман. И по-важното беше, че имаше храна: „Всеки проблем, който някога съм имал, приключи. Имаше три хранения за един ден“. Лагерът обаче далеч не беше идеален, дори не беше завършен.

Форман, както почти всички останали във Форт Ваной, беше там, за да се обучава на дърводелство и зидарство, но скоро откри, че с момчетата просто ще дострояват лагера. Удобствата бяха малко – в лагера липсваха пространство за отдих и организирани занимания като в другите, по-големи, по-утвърдени обекти. Свободното време бе доста скучно.

„Вкъщи в Хюстън пих и се биех“, каза Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“. Изправен пред нова непозната среда и идентичност, Форман се връща към това, което знаеше най-добре. Но не беше същото като в дома му, където се бие за самозащита или за пари. „Това беше най-малко заплашителното място, на което някога съм бил“, казва той. Но все пак не липсваха причини за бой.

Форман се биеше навсякъде – от бунгалата до столовата, понякога използвайки поднос за храна като оръжие, ако е решил да разнообрази от юмруците. Дори неговият приятел от родния му град се дистанцира от него като изглеждаше, че скоро изглеждаше, че ще го отстранят. Въпреки порицанията от персонала на Job Corps или ругатните от страна на работниците в кухнята, с които той стратегически се сприятелява, поведението му продължава. Както казва: „Не се биех, за да живея; аз живеех, за да се бия“.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Ленън и създаването на последния му албум

| от |

Джон избира да записва в The Hit Factory, тъй като това студио беше „по-встрани“, а той иска целия проект да бъде възможно най-инкогнито. Преди да бъдат наети, музикантите и продуцентите, и въобще всеки човек, който ще работи върху новия албум, е инструктиран да си даде дата на раждане на Джон и Йоко. Защо? Защото двамата се занимаваха сериозно с нумерология и астрология и всеки член на екипа трябваше да бъде проверен и одобрен…

Джон обаче беше в настроение и е много щастлив. Нямаше го вече саркастичният, понякога дори жесток Джон Ленън. На негово място беше един приятелски настроен, щастлив, закачлив и енергичен музикант, нетърпелив да направи хубава музика.

Преди да седне да записва, Джон обичаше да си прави масаж, защото това явно отпуска гласа му и му помогна да пее по-добре. Нещо, което вероятно не подобряваше гласа му, беше, че Джон (и Йоко) са тежки пушачи.

Джон винаги е бил ексцентрик. Един ден един от музикантите пушеше цигара с него. Той забелязва огромна купа и попита Джон: „Това пепелник ли е?“ Джон отговорил „Да“. Музикантът: „Изглежда доста старо“ и загасил цигарата си в него. Джон тогава казал: „Да, принадлежала е на фараон“. Оказва се, че това е купа за плодове от 3000 г. пр. н. е. И Джон обичаше да я използва за пепелник…

Въпреки че се смята за „праволинеен и чист“, Джон понякога обичаше да си запали една трева, но винаги първо приключваше със записите за деня.

По време на сесиите той беше на диета от суши и сашими, които се поръчваха всеки ден. Но на останалите музиканти скоро им втръсна от тази кухня и минаха на чийзбургери. Момчетата често изчезваха в съседна стая, за да се крият и да ядат бургери. Един ден Джон отиде при тях да види какво правят и когато влиза и ги вижда те му предлагат бургер. Нарушавайки здравословната си диета (и според слуховете, проверявайки дали Йоко е наоколо), Джон казва: „Разбира се, не съм ял чизбургер от години“.

Най-голямата страст на Джон пък за пиене по време на създаването на албума е супер силно бразилско кафе. Той си го носеше в студиото, заедно със собствен кафемашина и пиеше по една чаша на всеки няколко часа, докато записваше.

Веднъж някой го попита: „Каква е причината Бийтълс да се разделят?“, на което Джон категорично отговаря: „Maxwell’s Silver Hammer“. Той визираше песента на Пол, по която Пол работеше безкрайно дълго. Те я записват отново и отново, и отново песента, която Джон мразеше и съответно ставаше все по-изнервен и ядосан.

Беше твърдо решено, че албумът, наречен „Double Fantasy“, ще бъде наполовина Джон и наполовина Йоко. Това означаваше, че всяка втора песен трябва да е песен на Йоко, защото всички знаеха, че ако едната страна е само Джон, а другата е само Йоко, никой няма да слуша страната на Йоко.

John Lennon en echtgenote Yoko Ono vertrekken van Schiphol naar Wenen in de vert, Bestanddeelnr 922-2496 (cropped)

Джон беше дълбоко и безумно влюбен и се увери, че на Йоко се дава същото време и внимание. В края на една песен за нея Джон включва високоговорителите и й казва: „Поздравления, Йоко, току-що записа първият си хит номер едно“. (Същото нещо продуцентът на Бийтълс, Джордж Мартин, им казва през 1963 г. след като записват песента „Please Please Me“. Прогнозата на Джордж обаче се оказва правилна през 1963 г. а на Джон – не особено.)

За песента „Hard Times are Over“, Джон беше наел черенокож госпел хор, който да пее бек вокали. След като записът на песента приключи, водачът на хора пристъпва към микрофона и казва: „Ленън, имаме нещо, което бихме искали да ви дадем“. Те започнаха да пеят бавна песен, която премина в доста по-бърна, а телата им се люлееха и ръкопляскаха. Според свидетели Джон и Йоко бяха изключително трогнати от този сърдечен подарък.

Записите приключиха и „Double Fantasy“ беше издаден в средата на ноември 1980 г. Албумът получи смесени ревюта и се продава особено добре.

Лоши отзиви настрана, Джон беше оптимист и с нетърпение очакваше да направи турне през 1981 г. Той имаше всякакви планове относно видеоекраните и вида на концерта. Той искаше да изпее нови версии на старите класики на Бийтълс, включително и римейк на „I Want to Hold Your Hand“ на това турне. Планът му беше да коленичи в краката на Йоко по време на песента. (За щастие тази идея никога не вижда бял свят.)

Но много повече за съжаление е, че невероятният живот на Джон Ленън трябваше трагично да приключи само няколко седмици по-късно. Човек може само да си представи страхотната музика, която би ни дал, ако беше останал жив.

 
 
Коментарите са изключени