Крахът на съветските танкови войски при Дубно

| от Радослав Тодоров |

Масово битува  неправилното мнение, че най-голямата танкова битка през Втората световна война е била при Курск (юли – август 1943 г.). Това всъщност не е една битка, а мащабна операция, представляваща огромна върволица от отделни сражения, разиграли се по така наречената „Огнена дъга” около град Курск на фронт от стотици километри. Практически на всяко място където се удрят танковите клинове се води отделна битка. Най-голямата от тази поредица е битката в полето край малкото село Прохоровка на 12 юли. На едно място се бият ок. 300 немски танка срещу ок. 600 руски. Там германците нанасят чудовищни загуби на руснаците унищожавайки или повреждайки сериозно близо 400 машини и губейки едва около 70. Макар и с много тежка цена руснаците обаче удържат опитът за немски пробив в южната основа на дъгата  и макар също да не постигат поставените си цели в тази битка, резултатът от положението в дългосрочен план се оказва в тяхна полза.

1256495_10202700847634780_1926411064_n

Понеже Курск е считан за повратна точка във войната и понеже завършва с решаваща съветска победа за тази операция могат да се намерят тонове литература, статии, филми, но когато стане въпрос за операциите от началото на войната изведнъж изобилието от материали рязко секва.

По този начин например битката на линията Дубно-Луцк-Ровно на 23-29 юни 1941 г., която по размери превъзхожда дори и тази при Курск, винаги остава в сянка. Хвърляйки малко светлина върху този сенчест ъгъл от историята лесно можем да се досетим защо следвоенните руски писатели са предпочитали въпросният ъгъл да си остане сенчест. Някои щрихи от събитията:

Dubno-27-06-41

Само ден след началото на немската инвазия в СССР в района на Западна Украйна се завързват колосални сражения в триъгълника Дубно-Луцк-Броди. Удрят се танковите клинове на германската група армии „Юг” в съветския „Югозападен фронт”.

Нахлуващите немски сили под командването на фелдмаршал фон Клайст са: 13-а и 14-а танкова дивизия сформиращи 3-ти армейски корпус, 11-а и 16-а – формиращи 38-и корпус и 9-а танкова дивизия (14-и корпус).

Когато се говори за сблъсък между съветски и германски танкове повечето хора веднага си представят страховитите немски Тигри, които са и по-силно бронирани и по-едрокалибрени от съвeтските Т-34. В случая обаче Тигри все още няма, те се появяват чак в края на 1942 г. при Сталинград, но дори и по-късно на цялата Курска дъга сумарно има едва около 130 Тигъра, което е незначителна бройка на фона на общата масовост на бронираните войски по този фронт. Докато в битката при Дубно руснаците вече разполагат с Т-34 на масово въоръжение, макар и с все още по-малкото 76 мм оръдие, но пък в състава им вече имат и тежки танкове като КВ, каквито германците все още нямат.

В състава на петте немски дивизии има общо 728 танка, като само около половината са с над 50 мм оръдия, включително Panzer-III и Panzer-IV, от леките най-мощни са Panzer 38(t) с 37 мм оръдие, но преобладават Pz-II (20 мм).

В района са съсредоточени крупни съветски сили под командването на генерал Михаил Кирпонос – 30 дивизии сформиращи 10 корпуса плюс 109-а бронирана дивизия от Северния фронт. Всичко 5826 танка, включително 893 Т-34 и КВ общо. Тоест само тежките и средни танкове в състава на руските части, на които немците все още нямат еквивалент, са повече на брой, по-силно бронирани и с по-мощни оръдия от всичките немски в тази битка. А сумарно тук съветските сили превъзхождат количествено немските в бронетехника в съотношение приблизително 8 към 1.

Тези цифри не са съвсем точни поради честата неизправност или полуизправност на много от машините и от двете страни. А и поради шеметното настъпление на немците хванало руснаците изненадани и неподготвени, голяма част от руските сили въобще не схоласват да вземат участие в битката. Това се дължи на общата дезорганизираност в щаба и това, че отбраната не е била построена в дълбочина, което само по себе си благоприятства немския пробив.

Destroyed_19th_tank_division_near_Vojnitsa-Lutsk_highway

Още на 22 юни 1-а танкова армия на фон Клайст се вклинява на стика между 5-а и 6-а съветска армия и за да я спре, щаба на Югозападния фронт планира едно набързо скалъпено и зле проведено контранастъпление. Когато обаче предвидените за него механизирани корпуси настъпват към фронта се оказва, че практически действат без почти никаква връзка и координация по между си, а някои от тях въобще и не успяват да се включат в операцията предимно поради хаоса в щаба, но се случва и цели танкови полкове да заседнат в блатата и да не достигнат до фронта по време на битката.

Първото стълкновение става на 24 юни. В опит да започнат масирана контраатака руските 19-а танкова и 215-а мотострелкова дивизии настъпват по шосето северно от Луцк, където неочаквано попадат на позиции на немската противотанкова артилерия, чийто яростен огън в кратко време унищожава над 50% от бронираните им машини и ги принуждава панически да се изтеглят назад.

На следващият ден 25 юни, 9-и механизиран корпус на ген. Рокосовски и 19-и механизиран корпус на ген.  Фекленко, пробват да нанесат удар по левия фланг на немската 1-а танкова армия, но единствено успяват да изтласкат на югозапад немския 3-и моторизиран корпус. Докато в същото време немските 11-а и 16-а танкови дивизии започват да минават в дълбок обход към тила на руските войски, с което над тях надвисва опасност от обкръжение.

Следобеда на същия ден опитът на 15-и механизиран корпус на ген. И. Карпезо да пробие немските позиции и да се съедини с вече обкръжените 124-а и 87-а стрелкови дивизии е спрян отново с обстрела на противотанковата артилерия, както и от масираните удари на 5-и въздушен флот на Луфтвафе, при които и самия ген. Карпезо е тежко ранен. Атаката на немската авиация е неудържима, докато руската все още не успява да се организира против нея. Така стотици руски самолети са разбомбени както си стоят паркирани в хангарите без въобще да успеят да излетят, а тези които влизат в боя се заемат да пазят населени места и летища, а не танковите колони пътуващи към фронта, бомбардировачите пък получават заповеди за удари по второстепенни цели и въобще в този критичен момент заповедите, които идват от щаба на ВВС са доста неадекватни. В крайна сметка заради катастрофалните загуби командирът на щаба Е. Птухин е изправен пред военен съд и разстрелян по бързата процедура.

През същия ден немските 13-а и 14-а танкови дивизии превземат Луцк и напредват към Ровно. Южно от Ровно немската 11-а танкова дивизия се сблъсква с общо 6 съветски танкови дивизии и цял ден се бие сама срещу тях докато й пристигнат подкрепленията.

На 26 юни в Броди пристига 8-и механизиран корпус на ген. Рябишев след 500 километров марш от базата си към фронта, по време на който немската авиация успява да унищожи близо половината от танковете и артилерията в състава му. Планът му да настъпи към Дубно пропада, защото още преди да достигне фронта над 400 танка са изоставени заради технически повреди или унищожени от ударите на Луфтвафе. Въпреки това на същото място са струпани цели 4 съветски корпуса, чиито атаки немската 1-а танкова група подкрепена от 5 пехотни дивизии успява да отбие макар и с доста загуби.

1499326846_0-60-3026-1773_600x0_80_0_0_3b5158e6fbcf65fc1ad7dca38d7a5a2c

До 29 юни руските танкове са останали почти изцяло без гориво и боеприпаси. Поради което остатъците от 12-а и 34-а танкови дивизии са напълно доунищожени и то само от немската пехота.

На следващия ден немската 9-а танкова дивизия отрязва пътя на руските 8-а и 10-а танкови дивизии поставяйки ги в пълно обкръжение. Това окончателно заставя щаба на 6-а съветска армия да заповяда всеобщо отстъпление от района на Лвов.

На 1 юли остатъците от съветските сили правят последен отчаян опит да спрат германското настъпление, но успяват да го задържат само за ден, в някои участъци успяват да напреднат до 10 км, но поради дезорганизираност или пълна липса на комуникации частите не могат да си оказват взаимна помощ и немците бързо възстановяват положението с помощта на Луфтвафе.
В руския щаб цари пълен хаос – случва се например ген. Рабишев да получи заповед за отстъпление от ген. Кирпонос, а в същото време от ген-щаба Жуков да му заповяда точно обратното да остане на позицията и да отбива немските атаки до последно, като подобни противоречащи си заповеди въобще не са прецедент през този период.

Така в резултат на тези злощастни събития се отваря широка пролука между съветските 5-а и 6-а армии, цялата отбрана на Югозападния фронт рухва, а Вермахтът вече уверено марширува към Киев…

a53ba84c27339fd7660c3679eeff4e77-quality_70Xresize_1Xallow_enlarge_0Xw_700Xh_0

Към 1 юли всички участващи в тези боеве съветски механизирани корпуси съставляващи Югозападния фронт вече са тотално разгромени. Най-катастрофални са загубите на 22-и механизиран корпус – над 90% от танковете му са унищожени, 8-и мехкорпус – също с близо 90% загуби, 15-и корпус – 85% загуби, 9-ти и 19-и – по около 70% …

Точният брой на пораженията понесени от руснаците е трудно изчислим. Но може да се добие приблизителна представа за размерите им. Въпреки смазващото числено превъзходство на руснаците в началото, немците губят едва 168 танка, част от които дори успяват да поправят в последствие и отново да вкарат в боя. Докато Червената армия губи безвъзвратно над 2648 танка в тези боеве. Или с други думи съотношението в количеството унищожени танкове е около 15 към 1 в полза на немците.

А върховен главнокомандващ на всички изброени тук руски генерали и дивизии по това време в качеството си на Началник на Ген-щаба на Червената армия е Георгий Жуков, считан днес за най-великият победител в най-великата война.
Причините за печалният резултат от този сблъсък разбира се са обективни – елементът на изненадата, все още успешното прилагане на тактиката на блицкрига, далеч по-добрата организираност на немския щаб, както и по-големия натрупан боен опит на немските танкисти си казват думата. Само след 2-3 години ситуацията дотолкова се изменя, че и помен не остава от тези първоначални шеметни немски победи. Но от гледна точка на коректността и статистиката, не бива умишлено да се забравят подобни толкова значими събития.

 
 

Тези симпатични гадинки скорпионите

| от chronicle.bg |

Скорпионите са забележителни животинки. От тях има около 2000 различни вида на шест от седемте континента (без Антарктика) като някои са се адаптирали да издържат на изключително агресивни условия. Някои видове могат да прекарат под вода до 2 дни, а други да издържат на температури до 47 градуса.

Скорпионите могат да забавят значително метаболизма си и въпреки че много от животните, които хибернират, правят това, малко от тях могат и да го забързват при нужда. Те също така могат и да изяждат огромни количества храна – има случаи, в които поглъщат до 1/3 от собственото си тегло на едно сядане. Това в комбинация със забавянето в обмяната на веществата им позволява да останат без храна до 12 месеца. Повечето видове се хранят между 5 и 50 пъти годишно.

Думата „скорпион“ произлиза през 1200 година пр. н. е. или от френската дума „skorpiō „, или от италианската „scorpione“. И двете думи обаче идват от гръцката „skorpíos“. Най-старите скорпионски вкаменелости са на около 430 милиона години – някои от тях показват, че първоначално те са имали хриле вместо дробовете, с които разполагат днес.

Всичките 25 вида скорпиони, които са смъртоносни за човека, са от семейство Buthidae, което е и най-голямото с общо над 800 вида. Те произвеждат невротоксин, който причинява конвулсии и нарушава сърдечния ритъм като по-късно настъпва смърт, която може да се избегне с приемане на противоотрова.

Скорпионите светят на ултравиолетова светлина, защото външният им скелет е направен от кръстосани протеинови вериги. Колкото по-голям става един скорпион, толкова по-силно свети. Химикалът, от който е направен екзоскелетът им – хитин – се използва като лекарство, както и като съставна част на други лекарства, а също и за подздравяване на хартия.

Scorpion (Hadruus arizonensis) under a black light. Image shot 2004. Exact date unknown.

Отровата на скорпионите от своя страна може да се използва за болкоуспокояващо. Към много от сегашните препарати като морфин и викодин се развива зависимост и учените търсят алтернативи. Ако успеят да разберат как токсините в отровата си взаимодействат с нервната система, те биха могли да създадат безопасен медикамент, който прекъсва сигналите на болка към мозъка.

Centruroides3-M

Малките гадинки имат между 6 и 12 очи, но въпреки това не могат да виждат много ясно. Централните им очи обаче са едни от най-чувствителните на светлина в животинския свят. Така те много добре могат да се ориентират през нощта по сенките, които стават от светлината на звездите.

Заради огромното разнообразие на места, които обитават скорпионите, краката им са най-различни. Видът Psammophilic, който се разхожда из пясъците, има четинести „плавници“, за да не затъва. Hadogenes Troglodytes имат извити нокти, за да се захващат по-добре за скалите, дори когато са надолу с главата.

Отново според вида, скорпионите могат да имат между 2 и 100 деца. Средното количество от всички видове обаче е 8. Когато се родят, малките се качват върху майка си, докато не си сменят външния слой на обвивката. След като това стане, заживяват самостоятелно. Малкият им размер обаче не трябва да ни заблуждава – младите могат да произвеждат същото количество отрова като възрастните.

4VGgp

 
 

Формирането на гигантските Хималаи

| от chronicle.bg |

Хималаите, които се простират на 2 900 километра из Индия, Пакистан, Китай и Непал, са най-високата планинска верига. Името й идва от санскритските думи „him“ и „ālaya“ и означава „дом на снега“. Заедно с Еверест, достигащ 8 848 метра, Хималаите има още няколко 8-хилядника и единствената верига с толкова високи върхове.

Преди милиони години тези планини още не са съществували. Азия е била предимно цяла, но Индия е била остров и е плувала в океана. Преди около 220 милиона години, някъде когато Пангея се е разчупвала, Индия се откъсва и поема на север. 

pangea_politik

След като минава около 6000 километра Индия се врязва в Азия преди около 40-50 милиона години. Тогава част от цялата тази индийска маса минава под континента като го повдига и така образува планинската верига, която днес знаем като Хималаите. Земята на Индия е по-твърда от тази на Азия и затова успява да я избута нагоре, а не обрантото.

india

Хималаите израстват много бързо в сравнение с други планински вериги и всъщност продължават да растат и до ден днешен. Еверест и останалите високи върхове добавят към размера си по около 1 сантиметър на година. За сравнение, Апалачи – най-старата планинска верига в Северна Америка, която се формира преди 300 милиона години или дори повече – всъщност намалява заради ерозия. Еверест се счита за най-високият връх на планетата, защото достига най-голяма надморска височина, но някои смятат, че е по-разумно цялостната височина да се измерва от основата на планината до върха й. В такъв случай на първо място ще е Мауна Кеа в Хавай, която събира общо 10 200 метра от основата си на дъното на океана до върха на 4 205 метра над морското равнище.

Растежът на Хималаите се дължи на това, че тектонската плоча на Индия продължава на се движи бавно, но сигурно на север. Това от части е така и заради честите земетресения в района. 

Ако си направим сметка, имайки предвид, че Хималаите се повишават в последните 40 милиона години, в момента те би трябвало да са високи 400 километра… Международната космическа станция обикаля Земята на подобно разстояние.

Скоростта на растеж силно варира във времето като понякога дори изчезва за сметка на хоризонтални промени. И разбира се, гравитацията и ерозията също оказват значително влияние.

Mount_Everest_as_seen_from_Drukair2_PLW_edit

Цялата тази теория за първи път се приема през 1912 година, когато Алфред Вегенер, немски метеоролог, представя своята „Теория на континенталния дрифт“. Тази теория ни дава и първите идеи за Пангея, тектонските плочи и че континентите се движат.

220px-Alfred_Wegener_ca.1924-30

Как биха изглеждали Хималаите в бъдеще? Веригата със сигурност ще продължи да расте, като в същото време ерозията им също няма да спира. Това означава още земетресения, както и още по-високи планини.

 
 

Тайните оръжия на Архимед

| от Радослав Тодоров |

През 213 г. пр.н.е. римска флотилия под командването на пълководеца Марк Клавдий Марцел напада гръцкия град-държава Сиракуза, разположен на остров Сицилия. Според разчетите на Марцел, градът трябвало да падне за пет дни, но изобретателността на един старец успява да отложи това с повече от година.

Този старец се нарича Архимед и е един от водещите учени в античния свят.

Архимед е запомнен най-вече с това, че докато бил във ваната извикал „Еврика”, след което хукнал да бяга гол на улицата, разгласявайки на всички за новооткритият от него Закон на Архимед за плаваемостта. Както и с постиженията си в областта на математиката, геометрията, физиката и изключително остроумните си и полезни изобретения използвани в строителството, земеделието и др. Като например архимедовия винт – свределовидна водоподемна машина, която до изобретяването на помпите е единственият способ за механично качване на вода на по-високо ниво. Той изобретява дори и прост одометър (нещо като предшественик на километража) – пускащ в съд по едно топче при изминаването на определена единица разстояние.

архимед

Това обаче далеч не е всичко. Освен вече изреденото, Архимед се оказва гений и като военен инженер. В качеството си на военен съветник на царя на Сиракуза за защитата на крепостта той конструира един куп машини, невиждани дотогава на бойните полета. Някои изглеждащи толкова фантастични според описанията на древните автори на фона на тогавашните времена, че съвременните историци се съмняват в реалното им съществуване.

Освен, че Архимед внася значителни подобрения в точността и силата на тогавашните катапулти, той изглежда увеличава и размерите им. Когато римската флота приближава града, гигантски катапулти се извисяват над крепостните зъбери и започват да изстрелват по тях каменни канари, големи колкото каруци. В действие са вкарани и по-малки модели наречени „скорпиони”, които засипват римляните с порой от стрели.

архимед

Описан е и друг удивителен механизъм който влиза в действие по време на обсадата. Това е така наречената „Архимедова лапа”, представляваща огромни по размери клещи, които успяват да сграбчат и повдигнат римските кораби с механичните си челюстите, след което ги пускат от високо и те с трясък се разбиват върху крайбрежните скали. Според друго становище, Архимедовата лапа е приличала по-скоро на товароподемна кранова стрела, завършваща с метална кука, чрез която е ставало „сграбчването”. Екипи от съвременни реенактори правят опити да построят вариант на „Архимедова лапа“ през 2006 г. и достигат до заключението, че ефективното й функциониране е възможно.

Наред с това, подобни на капан за мишки механизми, издигат тежести и ги стоварват върху катерещите се римски легионери по подпрените на стените стълби, сривайки ги обратно към морската бездна.

архимед

Накрая идва ред и на най-смайващото оръжие – „Архимедовия лъч“. Според някои летописци, Архимед конструира сложна система от огледала, която чрез концентриран мощен слънчев лъч успявала да запали римските кораби.

Хроникьорът от II в. от н.е. Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През VI в. от н.е. Антимий от Трал обаче нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“.

И този похват многократно е опитвано да бъде пресъздаден от съвременни учени, като много от опитите са завършвали с успех. Различен брой огледала, с различно полиране и в различни конфигурации са успявали да фокусират слънчев лъч така че той да успее да подпали дървен макет на кораб. Но въпреки това учените са скептични, че това тогава се е случило, тъй като за целта са необходими идеални атмосферни условия, продължителна неподвижност на обекта, в който се целят, както и операцията да се случва рано сутринта, когато слънчевите лъчи са най-силни и при най-подходящ ъгъл спрямо източното изложение на Сиракуза. Тоест по-лесно би било корабите да бъдат запалени по някой от стандартните начини съществуващи и тогава, отколкото по този тип.

архимед

Каквито и да са били оръжията на Архимед и доколко са били истински, навярно никога няма да стане напълно ясно. Факт е обаче, че накрая Марцел установява, че е практически невъзможно да превземе тази крепост с щурм. Поради което в крайна сметка му се налага да прибегне към другата възможна тактика – пълна блокада и чакане докато ресурсите на обсадените се изразходят. Това продължава с месеци на изтощение на защитниците преди римляните да намерят начин да проникнат в крепостта.

Определено обаче въпросните оръжия всяват паника и респект у римските войници и явно представляват за тях нещо чудновато, което дотогава те не са виждали. Според авторите, те всеки път изпадали в ужас, когато над стените на Сиракуза се появявал силует на нова непозната машина. Отчаянието им от безбройните безуспешни атаки е толкова голямо, че „римляните започнали да си мислят, че се бият срещу боговете”, както разказва Плутарх.

Пълководецът Марк Клавдий Марцел пък възкликва: „Архимед използва корабите ми за да налива морска вода в чашите си за вино”.

В крайна сметка Архимед загива в хаоса при опожаряването на Сиракуза, убит от ръката на случаен римски легионер. Но не и преди да покаже на света как гениалността на един човек е в състояние да възпира цели армии, както и да даде наука, познание и цивилизационен тласък за хилядолетия напред.

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“