shareit

Колко е важно да сме хубави?

| от |

Цвета Митова

Ние сме хубави и в това няма нищо лошо. В последното мащабно проучване у нас се оказа, че българчетата на възраст между 18 и 30 години смятат външния вид за по-важен от това да си интелигентен и образован. И че не четат. Резултатите не учудиха никого. Чуха се някои гласове, имаше и възмутени. Поредната статистика за поредната катастрофа в образованието. Но кучетата си лаят, керванът си върви. Като че ли бяхме по-обезпокоени от участничката във форума “ Мисис България“ отколкото от факта, че вече не сме сред най-интелигентните нации и се задъхваме на последните места в класациите редом със страни от Третия свят като Нигерия и Бутан.

Истината е, че бялата лястовица на мита, че българинът е интелектуалец вече отдавна е отлетяла.

Но държавата ли е виновна?
Или учителите? Или политиците?
За липсата на инвестиции в образованието кой да обвиним?

У нас образованието , книгите, културата не са приоритет. И това е нормално за бедна балканска държава с дълъг окаян преход: в която и сфера да погледнеш нищо не върви.  Самочувствието, че сме най-най, че ето вижте, американците са тъпи, а ние не сме е като стара дъвка, която дъвчем, ей така по навик. Патриотарщината ни е в повече и това е ясно.

Поредния пример за това  е как всички вкупом викнахме срещу промяната на учебната програма по литература. За справка, на Запад, че и на Изток, учебната програма се оптимизира на всеки пет години – добавят се нови автори, премахват се някои стари, допълват се и списъците с литература по желание.  У нас това не се случва често. Отпорът срещу премахването на някои от по-старите и трудно разбираеми произведения на “ класиците“ бе прието като поругаване на националната чест. Липсата на по-задълбочено изучаване на световноизвестни майстори на словото не смущава никой. Децата ни не познават достатъчно добре  автори като Шекспир, Оруел, Достоевски, Габриел Гарсия Маркес, Стайнбек,  Ремарк и цяла плеяда от писатели, преобърнали хода на световната история. Българчетата не изучават и по-голяма част от произведенията на автори като Димитър Димов, редом с още много български  и чужди имена, заслужили да влязат в учебната програма. За съвременните български автори като Георги Господинов или Теодора Димова изобщо не говорим. Тежките и монотонни учебници, по които учат поколения вече 50 години подред не ражда нищо освен едно познание насила, формално запаметяване на “ важните“ автори.

И реформи в образованието няма да се случат скоро.

Всеки такъв опит среща критики и псевдоинтелектуална олелия, а в дългата зима на непрекъснати протести това би коствало мандата на всяко правителство. Има и друго – българите не са фенове на реформите, пък било те и образователни.

Държавата не прави почти нищо и за поощряване на книгоиздаването. Българските писатели са принудени да се издават сами, а за намаляване на ДДС върху книгите вече отдавна никой не се напъва. Книжната реформа буксува срещу закостенелите твърдения, че ако ъпдейтнем образователната си система ще изтрием идентичността си като нация.

Друг е въпросът, че който иска да чете ще го направи. И това не е въпрос само на държавно управление ,въпрос е на семейни ценостти и възпитание. Миналата събота президентът на САЩ Барак  Обама посети малка книжарница. Направи го с шумен PR и веднага увеличи продажбите на книги. Никой не го обвини в евтина реклама, защото когато става дума за образование, всяко действие е полезен ход. Сред  многобройните примери от историята е и този на Маргарет Тачър, чиято първа задача е да инвестира в образователната система.

Защо ли?

Образованите кадри правят по-добър бизнес, повече пари и подпомагат икономиката. И всяка „бяла“ държава влива пари в книжнина, култура и образование. Българската позиция на тема образование още от тоталитарно време се свежда до  “ Учи мамо, за да не работиш“.  Единствената отличителна “ книжна“ инициатива на властта в последно време бе кампанията “ Чети с мен“ на служебното правителство, но и тя беше оплюта, съвсем по български. Оредялата група български интелектуалци, чиито предложения в сферата на книгоиздаването и образованието са обект на непрестанна критика, вече си мълчат.

Научени сме да обвиняваме, пък после да мислим.

Виновни за това, че вече не сме сред най-образованите нации в света винаги ще се намерят- учители, мисис България, правителства, САЩ, соросоидите и кой ли още не. Всеки, който пише и чете на-що годе правилен български вече се е упражнил по темата във форумите на жълтите издания. Словесните храчки, с които „обогатяваме“ ръкописа си подобряват самочувствието ни, но все повече сриват надеждата за качествено образование и книгоиздаване у нас.

Биневщината в културата е диагноза на цял един народ.

И все пак, има лекарство. Ако възпитаваме децата си както трябва, ако ги учим на книги, култура и морални ценности, няма защо да се страхуваме. Образованието и кутурата започват у дома. Тогава и книжарниците ни ще бъдат пълни, и законите пълноценни, а и ДДС върху книгата намалено. За справка:  ДДС върху книгите е намалено в страни като Конго, не и у нас. Дотогава изглежда, че ще останем само хубави. За да бъдем хем хубави, хем умни ще трябва да почакаме още няколко поколения

 

 
 
Коментарите са изключени