shareit

Колко дълго ще може да оцелее Китайската Комунистическа Партия?

| от |

Ако беше преди време, щях да представя Иван Петров като нашия експерт по китайските въпроси. Понеже обаче думата експерт вече не е с екзактното си значение, и за да не вземат да го назначат за зам.-министър без да знае, ще се дозирам да кажа, че Иван е просто едно „news junkie“, прекарало прекалено много време в Китай,  където е учил и работил с китайци и като добър наблюдател на човешката природа има какво да сподели. А тъй като текстът е много адекватен и за българската политическа система към момента съм сигурен, че ще ви бъде интересен.

Скътано между училището за шпиони и древния императорски дворец, намиращ се в източен Пекин, се намира единственото място, където крахът на управляващата ККП може да бъде свободно обсъждан. Но там не е адресът на спонсориран от САЩ think tank или група от образовани дисиденти. Там се намира Партийната Школа на Централния Комитет на ККП, елитна академия, в която се обучават лидерите на бъдещия Китай. Тази академия е „пещ за насърчаване духа на партийните членове“ както е обявено от официалната пропагандна машина.

10 000 years of Prosperity for CCP

Училището е учредено през 1933 с цел да обучи кадрите в идеалите на Марксизма, Ленинизма, а по-късно и в теорията на Маоизма. Мао, сегашният президент на КНР Си Цинпин и неговият предшественик Ху Дзинтао са сред директорите на академията. За да са в крак с времето, учениците освен да изучават „Капиталът“ и „Теорията на Дън Сяопин“ имат часове по икономика, право, религия, военни стратегии и западни политически течения. Бъдещите кадри на ККП гледат анти-корупционни документални филми и пеят революционни песни.

На професорите в академията не е разрешено да комуникират с западни журналисти, но някои от тях споделят „Провеждаме семинари с групи от много влиятелни членове на Партията и си задаваме въпроси като „Колко дълго ще остане ККП на власт?“ или „Какво ще стане когато ККП падне““
Колко дълго наследниците на Мао ще могат да задържат властта е основен въпрос още от протестите на площад Тиенанмън от 1989 и разпада на СССР. Въпреки всички прогнози за колапса на системата, Партията е успяла да оцелее и даже просперира, след като отваря вратите си за капитализма по времето на Дън.

China Congress

След по-малко от пет години ККП ще стане най-дълго управлявалата партия, повече от СССР (69 години) и Институционната Революционна Партия на Мексико (71 години до 2000). Теорията на модернизацията на Дюркер обаче твърди, че авторитарните режими се демократизират с нарастването на доходите, а създаването на голяма средна класа ускорява процеса. Забавянето на икономическия ръст след дълъг период на растеж прави този преход все по-вероятен, а голямото неравенство в съчетание с високи нива на корупция добавят към желанието за промяна.

 

Всички тези фактори вече ги има в Китай, но някои политолози, включително много от академиците в Партийната Школа, твърдят, че страната е изключение и Арабската Пролет, която сваля много авторитарни режими, никога няма да се случи там. Други, включително голяма част от китайската интелигенция, западни синолози, а даже и по-либерални членове на Партията, смятат, че крахът на комунистическата ера е близо и Партията няма да може да оцелее, ако не се реформира.

Чън Шу е професор по „История на ККП“ и „Маоизъм“ в академията и неговите възгледи са споделяни от висшите ешелони на ККП. „Теориите за кризата в Китай или колапса на ККП са западна пропаганда. Колкото повече натиск се оказва върху ККП, толкова по-единна и сплотена става тя. Така се постигат чудеса“, твърди професор Чън.

Лин Джъ е професор, която е посветила последните две години да изучава как Партията се бори с корупцията в редиците си. Тя смята, че ККП ще празнува своята стогодишнина във властта през 2049 и ще бъде готова да управлява, както е в старата китайска поговорка, „хиляда есени и десет хиляди поколения“ (бел. 10 000 е символ на безкрайност в китайската култура). Но Лин и Чън също така предупреждават, че легитимността на Партията е заплашена от корупцията, която се е разпространила във всички нива на системата. „Този проблем е много опасен и както Президентът Си спомена, това може да доведе до разпадането на ККП и краха на нацията“, казва Лин.

В книгата си „Краят на историята и последният човек“ Францис Фукояма твърди, че западният тип демокрация представлява окончателната форма на управление и е крайна точна на идеологическата еволюция. Този негов аргумент бива подкрепен от демократизирането на стотици държави през 20-ти век. През 1900 г. нито една нация не е имала мулти-партийна система, в която всички да имат право на глас, а само 12% от човечеството е живеело във форма на управление, която сега би била разглеждана като демократична, според Freedom House. В зората на 21-ви век, 120 страни в света са управлявани от демократично избрани правителства.

Фукояма, който сега е старши научен сътрудник в Станфордския Университет, е убеден, че Китай ще последва пътя на повечето други страни, най-вероятно чрез постепенна либерализация, която ще доведе до демократизация в управлението. Но ако това не стане, „революции“ от типа на Арабската Пролет също са възможни.

„Политическият модел на Китай просто не е устойчив заради създаването на средната класа – същата сила, която е двигател на демокрацията в другите страни,“ казва той. „Новото поколение в Китай е много по-различно от това, което е било зад индустриализацията на Запад. Те са по-добре образовани и доста по-богати, имат изисквания, като чист въздух, чиста вода, безопасни храни и други въпроси, които не могат да бъдат решени с бърз икономически растеж.“

Оценките за размера на средната класа в Китай се различават в зависимост от използваното определени, но едно е сигурно: тя почти не е съществувала преди две десетилетия, но в момента расте експоненциално. McKinsey твърди, че това, което в момента се нарича „горна средна класа“ – сегмент от населението с годишни доходи между $17,350 и $37,500 – сега е 14% от градското население в Китай, но ще достигне до 54% в рамките на по-малко от десетилетие.

ShowDataServlet-1

Китай често е сочен като доказателство против теорията на Фукояма от неговите критици. Те твърдят, че ККП е в постоянен процес на преоткриване и е далеч по-отзивчива към нуждите на хората, отколкото другите авторитарни режими. До преди няколко години, Дейвид Шамбо, директор на Програмата за Политика в Китай от Университета Джордж Вашингтон и водещ експерт в областта, беше силен привърженик на този възглед. Но той бързо променя мнението си и сега вярва, че страната е в състояние на упадък, което напомня за последните дни на династия Цин.     Признаците включват празна държавна идеология, в която обществото не вярва, но се преструва, че спазва, влошаване на корупцията, липса на адекватна социална помощ и широко разпространено обществено чувство за несигурност и неудовлетвореност. Други признаци включват нарастването на неравенството в доходите, свръх данъчно облагане на приходите, което остава в джобовете на партийния апарат, и липса на върховенството на закона.

Шамбо казва, че силен индикатор за това колко малко вяра съществува в системата е броят на богатите китайци с офшорни сметки, чужди паспорти и деца, които учат в западни университети. „Тези хора са готови да забегнат във всеки един момент, но ще останат в Китай до краха на система, за да успеят да се облагодетелстват до последния юан. Тяхното поведение говори много за крехката стабилност на Китай днес“

 
 

Франсоа Митеран и „Френският Уотъргейт“

| от |

Франция винаги е обичала да се хвали със своята история, както и с добре изкованата си свобода. Историята помни и някоя друга величествена армия, като тази на Наполеон, но на практика спомените от Втората Световна война ще заличат всичко това. В началото на новото хилядолетие ще стане ясно, че Франция не е точно толкова либерална и демократична, колкото ни се представя.

Френският Уолтъргейт, както го наричат мнозина, изплува в средата на 90-те години и хвърля сериозни кални петна по Франсоа Митеран.
Бившият президент на Франция, заемащ престижната позиция от 1981 до 1995-а г. ще бъде запомнен с един от най-грандиозните скандали в правителството. Подслушването очевидно се превръща в дежурна практика за френската власт и някои от първите сигнали за подобни нерегламентирани действия изплуват в издания като New York Times още през 1974-а година.

Във въпросното издание се говори, че непознати личности са се опитали да инсталират няколко бръмбара в новия кабинет на тогава все още само лидер на социалистическата партия Франсоа Митеран. Интересното е, че години по-късно ще се говори за този случай, но този път виновен ще бъде именно Митеран.

??????????????

Снимка: By SPC 5 James Cavalier, US Military – File:Reagan Mitterrand 1984.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4003832

Изборите на 1994-а година ще маркират един сериозен трус за социалистическата партия. Само седмица по-рано ще избухне скандал, поставящ президента в много неизгодна позиция. Митеран е официален поръчител на серия незаконни телефонни подслушвания. Сред имената на подслушваните е и френската журналистка Едуи Пленел, известна с това, че разкрива участието на френски чуждестранни разузнавачи, допринесли за потъването на легендарния кораб на Грийн Пийс през 1986-а година. Корабът потъва, защото е насочен към бреговете на Франция, където възнамерява да протестира срещу провеждането на ядрени опити.

Журналистката е била обект на сериозни интереси, но изобщо не е била сама. В списъка с пострадали се крият и имена като Франсоа Фромент-Меурис (лидерът на социал демократите), актрисата Карол Буке, адвокатът Антоан Конт и още много други. Еврпейският съд по правата на човека осъжда френското правителство за този вид нелегални операции, но това е само повърхността на един много дълбок скандал. Авторът Питър Швайзер споделя, че Франция е обичала да хвърля по едно ухо и на чуждестранните компании, опериращи на френска земя. Никой не е подозирал, че френското правителство може да провежда държавен индустриален шпионаж, който по-късно да се предлага на родни компании. Според Швайзер, компании като IBM били задължавани да изпращат нелегална информация до своите колеги, за да могат да бъркат работата на разузнавачите.

Близо 20 години историята ще се развива в определена посока, но без резултат. Причината за всичко това е, че Митеран винаги държи последната карта. Повече от 12 души ще се озоват в съда за нарушаването на личното пространство на ключови фигури в страната. В съда ще седнат близо 12 подсъдими. Сред тях са личности като Жил Менаж, Лу Швайцер (в онзи момент вече директор на Renault) и Кристиан Пруто (бивш директор на анти-терористичните сили във Франция). Микрофоните са поставени още в началото на 80-те години след серия детонирани бомби в еврейския квартал на Париж.

Микрофоните трябвало да помагат за битката срещу тероризма, но според всички останали са създадени, за да пазят извънбрачната връзка на Митеран с Ан Пингет и да държат журналистите на страна от дъщеря им Мазарин. В архивите на Митеран присъстват повече от 3000 разговора, а на повечето досиета е написано ръчно „Видяно“. Един от хората с особен интерес за разглеждане е Жан-Едерн Халиер. Бивш довереник на френския президент, който тайно се надявал за добър пост в администрацията. След като се разминал само с горчивите очаквания, Халиер се превърнал в добре разследван човек.

In Data Center Two Military Men Work with Open Server Rack Cabinet. One Holds Military Edition Laptop.

Причината се крие в това, че подготвя книга на име „Тонтон и Мазарин – изгубената чест на Франсоа Митеран“. Тонтон означава на френски „чичо“ и очевидно е прякорът на президента. Френската демокрация очевидно работи доста добре, след като авторът заплашва тогавашната власт, че ще публикува всичко написано и след това ще го представи в различни телевизионни предавания, Халиер получава студеното потупване по рамото. Предаването е спряно, ушите на властта са навсякъде, всяка следваща стъпка е известна, преди да бъде направена. Писателят умира през 1997-а година, запазвайки цялата тайна за себе си.

В един от малко по-смразяващите случаи става ясно, че Митеран е получил бележка от своя подчинен Пруто. Там е написано, че екипът е открил бившия проблемен телохранител на лидера на Националния фронт Жан Мари Льо Пен в Парагвай. Пруто предлагал арестуването на човека, както и алтернативи на неговото изчезване.
Разкриващият цялата информация се казва Жан-Пол Валат. Магистратът прекарва времето си в сериозна битка с онази част от френската администрация, предпочела да се скрие в така наречената „държавна тайна“. Валат разследва целият случай, но на финала получава забрана за разглеждането на архива.

Заподозреният, отговорен за всички видове разговори и записани архиви умира в странни обстоятелства, но няколко дни след случилото се, Валат получава по пощата една кутия с дискове, които ясно показват имената и адресите на подслушваните.
Делото все пак стига до съда, но закъснява достатъчно, позволявайки на Митеран да напусне този свят, без никой да му потърси отговорност за извършените престъпления. Неговите подчинени плащат символични глоби и сякаш всичко се забравя. Случаят остава в историята с двойствения живот на френския президент, както и с интригуващото име „Френският Уотъргейт“.

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Кончета-водачи за незрящите

| от |

С магията на селективното чифтосване на много поколения коне, човекът успява да създаде порода от малки кончета, високи едва няколко десетки сантиметра. Те се наричат (прекалено удачно) миниатюрни коне, а височината им варира от 50 см. до 1 метър. Те не са ново изобретение – има ги още от 17 век, когато са отглеждани за домашни любимци на европейските благородници. През последните няколко века те се използват и в мините в Англия, където дърпат количките с въглища.

Но в последно време те са впрегнати в друга работа: като водачи на незрящи хора. 

Кучетата, разбира се, се използват за тази цел от години – първите училища за трениране на кучета-водачи са отворени в Германия по време на Първата световна война, за да са в услуга на ветераните, ослепели в битка. В САЩ Seeing Eye започва да действа още през 1929. Преди около 20 години обаче на някой му хрумва да тренира малки кончета със същата цел. И се оказва че те имат някои изненадващи предимства пред кучетата!

Вероятно най-големият (и доста печален) плюс на конете пред най-добрия приятел на човека е по-дългият им живот. Повечето кучета, тренирани за водачи, са едри породи – немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори – които живеят стандартно между 8 и 10 години. Те са 2-годишни, когато са готови за служба, което означава, че живеят със стопанина си около 6-8 години. Неизбежната раздялата не е само трудна, но и представя проблема, че трябва да се тренира ново куче. Малките кончета отнемат горе-долу същото време за обучение, но животът им е около 30-40 години.

Кончетата също така дават алтернатива на тези хора, които имат алергия към кучета или пък някаква фобия/страх от тях. И за разлика от кучетата, кончетата не са пристрастени към човешкото внимание, така че изискват малко привързаност от стопаните си. Те също така могат да живеят навън при почти всякакво време.

Подобно на по-големите си роднини, миниконете имат някои предимства и във виждането – тяхното зрително поле е 350 градуса, а очите им са силно чувствителни на движение и виждат превъзходно през нощта.

Малките кончета може и да не са подходящи за повечето незрящи, но когато някой има нужда от алтернатива, тази нужда обикновено е остра, така че добичетата са добре дошли.

 
 
Коментарите са изключени

Адам Райнер – джуджето, което стана великан

| от |

Малко детайли се знаят за живота и личността на Адам Райнер, въпреки че е необикновена част от медицинската история. Мъжът е роден в Грац, Австрия, през 1899 и докато расте и се развива става ясно, че осанката му е по-ниска от на средния човек. През 1920, когато е на 21 години, той е висок едва 1,18 метра. Докторите официално го класифицират като джудже.

Но някъде през 20-те си години с Адам се случва нещо необикновено – той започва да расте стрeмглаво. И като казваме стремглаво: до 32-ата си годишнина Адам Райнер е висок 2,18 метра. Това прави по 10 сантиметра на година. Тялото му обаче се изтощава сериозно от този процес и скоро мъжът е прикован за леглото. 

Изглежда че секрецията на хипофизната жлеза на клетника – жлезата, която отговаря за хормона на растежа – минава от просто шуртене в цял водопад след като става на 21. Неизправният орган кара тялото му да отдели всичките си ресурси за неконтролирния растеж, което в крайна сметка го прави слаб и неспособен да стои прав. През декември 1930 мозъчен хирург прави местна упойка на Райнер и вкарва инструменти в носа му, за да стигне до хипофизата му – малък дял от мозъка, който се намира в труднодостъпната му основа. Хирургът открива и премахва еозинофилен аденом – доброкачествен тумор, който притиска хипофизата. Тази процедура спира силния растеж на Адам, но щетите вече са нанесени.

Адам Райнер прекарва остатъка от дните си неспособен да седи изправен. По-късно той е приет в старчески дом, където живее до кончината си на 4 март 1950, на 51 години. В деня на смъртта си той е висок 2 метра и 34 сантиметра – двойно повече, отколкото когато е на 21. Въпреки че в младежките си години е един от най-ниските мъже в Австрия, с времето Адам става най-високият мъж държавата.

До ден днешен той е единственият човек в историята на медицината, който е класифициран и като джудже, и като гигант.

 
 
Коментарите са изключени