Кой остави „половин София“ без вода?

| от |

Автор : Владимир Каролев (http://karolev.com)

Преди десетина дни някои медии прогърмяха, че половината столица е останала без вода. Всъщност както стана ясно, става въпрос за авария в квартал Оборище, която води до прекъсване на водоснабдяването на няколко блока. Общински служители обявиха, че подизпълнител на Софийска вода е направил огромна грешка и заради нехайството на лошите частници, гражданите са без вода.

12-08-23-99648_19

Имайки предвид пост-социалистическия манталитет на голяма част от българското общество, който е удобен за експлоатация от политиците, винаги ставам крайно мнителен, когато чуя държавни или общински чиновнци да говорят как лошите частници издевателстват над народа. Не, че това не се случва понякога – но обикновено реалните случаи се потулват от местните власти, а раздухваните такива са провали на държавните и общински служби, които си прехвърлят вината върху удобна мишена.

Какво всъщност, се случи в Оборище? Софийска вода АД е концесионер на водопреносната инфраструктура, като огромна част от нея продължава да бъде наследство от социалистическо време, не е сменена и дори на места не е изобщо виждана с просто око. Не малка част от обществото вярва в мита за безупречното строителство по времето на социалистическия режим, но практиката често е тотална различна. Например, ВиК фирмите боравят с предоставени от общината и държавата чертежи на водната инфраструктура, които често нямат почти нищо общо с фактическото разположение на съоръженията. Когато има нужда от ремонт, концесионерът праща свои екипи или подизпълнител да работят на дадено място като се ориентира по т.н. ГИС (географска информационна система) и предадените от общината и/или държавата чертежи. На теория, всичко трябва да е наред, но на практика, когато проблемът е в район, където скоро не е имало ремонт, твърде често се копае на сляпо, тъй като чертежите са абсолютно неточни. Такъв е и случаят в Оборище – Софийска вода праща подизпълнителя “Станилов ЕООД”, последният започва да копае и „прас“ – удря и поврежда заровен кран, който не съществува никъде по чертежи и проекти.

Откриването и отстраняването на подобни несъответствия между предоставените от държавата чертежи и проекти и реално съществуващата инфраструктура е възможно единствено по метода проба-грешка и не зависи нито от компетентност, нито от качество на изпълнение и професионализъм. Последните е трябвало да бъдат приложени по времето на социализма, когато се е строила и отразявала документално водопреносната система, но уви. Въпреки големия мащаб на извършената тогава работа и относително доброто качество на някои материали, много често изпълнението е било мърляво, хаотично и често некачествено като краен продукт.

За жалост, левите политици и медии през последните вече над 65 години умело са манипулирали обществото да вярва в редица митове за социалистическия режим. Не един и два се отнасят до водопреносната инфраструктура. Например, че тогава не е имало загуби на вода, а всъщност това изобщо не е било възможно да се отчете, тъй като нито влизащата, нито излизащата вода са били засичани. Другият мит е именно за висококачествената водопреносна инфраструктура, която днес концесионерите единствено експлоатирали за лесни печалби. Всъщност, социалистическите строители дори не са могли адекватно да документират къде копаят и къде – какво полагат, да не говорим за изработването на качествен краен продукт.

Поддържането на такива митове от медии и политици може да е полезно за изборните резултати на някои леви и популистки партии, но определено не и за потребителите на вода. Втълпяването на такава пропаганда помага на държавните и местни власти да прехвърлят последствията от собствената си некомпетентност, върху вечно виновните им частници. Но това не може да продължава до безкрайност, тъй като социалистическата водопреносна инфраструктура вече е безнадеждно остаряла, а държавата/общините нямат средства за сериозни инвестиции в сектора. И това се вижда с просто око – докато Софийска Вода възстанови водоснабдяването на три блока, поради авария на несъществуващ в държавната документация кран, в Добрич, където оперира „добро“ държавно ВиК, за пореден ден нямаха вода.

 
 

Дискусията за Истанбулската конвенция започва в 11ч. в СУ

| от chronicle.bg |

Председателят на Народното събрание Цвета Караянчева организира обществена дискусия по законопроекта за ратифициране на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие.

Във форума, който ще бъде открит от 11.00 часа в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, ще участват депутати, представители на изпълнителната власт, на неправителствени организации, експерти и др.

Текстът на Конвенцията е публикуван на сайта на Народното събрание.

БНТ 2 ще предава дискусията пряко.

Също от 11 ч в градинката между Народно събрание и Софийския университет е организирана демонстрация в подкрепа на ратификацията на Истанбулската конвенция. Организатори на инициативата са близо 200 неправителствени организации, подкрепени от представители на академичните среди и граждани. „Защото за нас всеки един човек, измъкнат от живот с насилие, е огромна победа. Това е нашата кауза“, пишат в отворено писмо организациите.

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done

 
 

„Devilman Crybaby“ – агресия и секс от Netflix

| от |

Към края на първия епизод на новото аниме от Netflix „Devilman Crybaby“, ученикът Акира Фудо и най-добрият му приятел Рио Асука се озовават по средата на оргия сред голи, мърдащи тела и неонова светлина. Партито прераства в кървава баня, когато Рио атакува някои от непознатите хора. Миризмата на кръв привлича демони, които също разкъсват хората или ги правят зли.

Не е възможно да погледнеш настрани от тази сцена, която перфектно подготвя нещата предстоящия ужас.

„Devilman Crybaby“, режисьор Масааки Юаса, е оригинална адаптация на мангата Devilman от 70-те години. Светът е атакуван от смъртоносни демони и Рио вярва, че за да се преборим с тях, човешко същество трябва да се съедини с един от демоните и да се превърне в супер силният „devilman“ (човек-демон). Неговият приятел Акира се превръща точно в това и става важно оръжие в борбата срещу демоните.

Въпреки новите хоризонти на безпощадна агресия и секси външен вид (всички стават много по-готини, след като са обладани от демон), Акира запазва голяма част от идентичността си. Доброто му сърце компенсира за тъмните импулси на неговия демон, Амон, вместо да бъде погълнат от тях.

„Devilman Crybaby“ може да бъде доста труден за храносмилане – гледайте на собствена отговорност. Гологръда жена се трансформира в демон докато гърдите й се клатят преди на мястото на зърната й не се отварят усти. Оргазмите често завършват с разрязването на нечие тяло на две.

Потресаващият секс и насилие обаче не е само за шокиращ ефект – те са и за да демонстрират колко разглезен и гнусен може да е човекът и колко ненужна агресия може да пръсне.

Сериалът също така ни кара да погледнем по друг начин на хората, които не разбираме. Човечеството обръща гръб на демоните си и дори на хората демони и сериалът съдържа директно сравнение с модерния фанатизъм.

Доста е лесно да мразите „Devilman Crybaby“ заради това, че е анимиран или заради това, че е толкова кървав и мръсен. Но сериалът счупва очакванията как трябва да изглежда един такава продукция на Netflix. Той преминава от шокиращ до трогателен за един момент.

 
 

Награди в Давос за Кейт Бланшет, Елтън Джон и Шах Рук Хан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмовата звезда Кейт Бланшет, певецът и композитор Елтън Джон и боливудският актьор Шах Рук Хан бяха наградени на Световния икономически форум в Давос за дейности, насочващи вниманието към правата на човека.

Бланшет получи Кристалната награда на форума за работата си с хора, принудени да напуснат домовете си, бягайки от конфликти. Джон получи своето отличие за благотворителната дейност на неговата фондацията за борба със СПИН, а Хан – за защита на правата на жените и децата в Индия.

Кристалните награди се присъждат от Световния икономически форум на хора на изкуството, допринесли за положителни промени в обществото. Отличията бяха връчени на церемония в швейцарското село, където от утре започва среща на световни политически и бизнес лидери.

Кейт Бланшет, носителка на два Оскара, стана през май 2016 г. посланик на добра вола на агенцията за бежанците на ООН. В Ливан и Йордания тя се срещна със сирийски бежанци. Актрисата предупреди, че ако не се направи повече, за да се помогне на бежанците, това ще има сериозни последици. Изгубените поколения от необразовани, лишени от права и напуснали домовете си деца са не само огромна загуба на потенциал, но и заплаха за бъдещата глобална сигурност и просперитет, каза тя.