Казусът „Мойс“

| от |

Отдавна се канех да напиша нещо относно ситуацията с Дейвид Мойс и сега уволнението му ми даде идеална причина да се захвана.

Предполагам как мислят повечето любители на играта за него и за това какво (не) е свършил до момента начело на Ман Юнайтед. Аз обаче ще изложа моето мнение и изобщо за мениджърите, които биват употребени, така да се каже.

David-Moyes-Manchester-United_3090504

Най-напред искам да кажа, че времената вече са коренно различни и ако самият САФ беше на негово място, т.е. да дойде в такъв отбор на мястото на някоя легенда, едва ли щяха да го чакат толкова, колкото са го чакали навремето. В това съм сигурен 100%. Дали е бил правилният избор? Може би не, най-вероятно не е бил, след като Червените дяволи се представиха толкова ужасно през настоящата кампания. Много хора ще кажат, че Мойс не е спечелил нищо досега с Евертън за толкова години и не става за голям клуб. Тук принципно не съм съгласен с тази теза по простата причина, че първо Евертън са доста голям клуб, разбира се не от калибъра на най-големите, но все пак… преди него кретаха в средата на таблицата доста време, че дори и във втората половина. Откакто дойде Мойс клубът се стабилизира, дори се класираха за ШЛ една година, но не успяха да влязат в групите.

За целия си престой на Гудисън Мойс доказа, че може да работи с ограничени средства и да постига резултати. Да, не е спечелил купи, но макар Венгер спечели някакви от 2005 насам? Това не означава автоматично, че тези хора не са се справили. Защото не е само важно да печелиш титли, а да изградиш облик на тима с годините, да има този отбор стил, начин на поведение. Карамелите не са ми от любимите отбори, точно защото са доста корав съперник и особено у дома могат да победят всеки. И поради тези съждения считам, че шотландецът е добър специалист, познава живота във Висшата Лига, но просто не му бе дадена нужната среда и време.

Той завари един разбит отбор, поне психически и неговият щаб не бяха замесени в почти никакви трансфери. Това не е оправдание, но все пак изиграва огромна роля. Още повече се доказа моята теза, че досега Юнайтед е печелил доста от мачовете си и титилите си заради САФ, който със своето влияние буквално и преносно даваше увереност на своите подопечени.

Но в съвременният футбол времената са такива, че се искат резултати тук и сега. Отделно, че феновете на отбора да доста разглезени откъм трудност за постигането на купи и титли, защото бяха свикнали да ги получават едва ли не ей така. Да, ама не както се казва! За мен играчите носят 60% вина за състоянието на отбора, 20% собствениците и феновете и 20% за Мойс и хората му. За мен е недопустимо играчите да определят дали им харесва даден треньор или не и поради това да бойкотират някои мачове, за да може даденият човек да напусне. Убеден съм, че примерно Ман Сити – Уигън за Купата миналата година бе един от тези двубои, където ако не всички, то поне половината играчи не си даваха никакъв зор. Което е недопустимо и абсурдно, защото ти играеш най-вече за себе си и после за мениджъра. Преди години се случи същото и с Фелипао в Челси. Луиш Фелипе Сколари бе изритан като куче от Абрамович, само защото неговите методи не се харесаха на тарторите на сините от Лондон. Сигурен съм, че има безброй много други примери.

Лошото е, че не се дава почти никакво време да даден човек да развие идеите си, защото за година или по-малко няма как да стане. Не знам с кой акъл и за какво се подписват някакви безумни договори, които всички знаят, че може и най-вероятно няма да се изпълнят. Пълни глупости са лично за мен, но кой съм аз да им давам акъл? Фактите обаче са такива, че няма никаква сигурност за никой и заради това ще виждаме все по-малко хора като Мойс, Венгер и САФ, които са в даден клуб повече от 10г, че и повече. Няма как да се случи, защото шефовете в даден момент ще си кажат, че няма смисъл да чакат и чао. А много добре знаем, че колкото и да си добър винаги ще има моменти, в които ще има спадове и дупки. Но това не значи, че на момента си аут, защото това са хора, не роботи. В случая и аз сигурно бих махнал Дейвид Мойс, но според мен не може да се съди за него с абсолютна строгост при дадените обстоятелства.

Защото никой не може да знае, ако беше останал и изградил отбора по своите виждания с негови играчи как ще се развият нещата. В крайна сметка той се опитваше да продължи мисията на САФ, но видя, че не става и по едно време почна да гради отбора по негово осмотрение. Може би това му изигра лоша шега. Надявам се да почне скоро някъде, където да може да докаже, че го бива. Неговият наследник в Евертън в момента прави чудеса с отбора, но все пак той бе изграден от Мойс. И въпреки това аз съм голям привърженик на Мартинес и мога само да го похваля за неговата превъзходна работа.

Все пак вярвам, че има и ще има хора, на които ще им се даде възможност да се развиват, защото иначе играта отива на кино – както за треньорите, така и за играчите и за нас, феновете!

Станислав Рангелов

 
 

Далчев – творецът, който ни разкри красотата на грозното

| от chronicle.bg |

Не можем да си представим българската поезия без приноса на Атанас Далчев към нея. Труден би бил и достъпът на милиони българи до едни от най-великите световни произведения на литературата, без преводите му. Чехов, Стендал, Емили Дикинсън, Гьоте, Лорка и още десетки автори излизат на български език за първи път благодарение на работата му като преводач.

Представителят  на диаболизма ни показа красотата в грозното, жизнеността в старото, статичния, спрял, минорен свят на мъгла, самота и отчаяние. Предците ни го обикнаха, ние го обичаме, тези след нас също ще го обичат.

Един от ярките умове на миналия век описва в поезията си предметите, не само защото още като млад се запознава с експресионизма – заплашен от ослепяване, той започва да пише за вратата, прозореца, часовника, камъка, за да може да ги запечати и  те да могат  да бъдат видяни винаги. Завършва философия  и педагогика в Софийския университет, живее за кратко в Париж, основава мисловния кръг „Стрелец“. След 1944 г. творческият му път е спрян от новия политически строй и ще минат години, докато го публикуват отново. Строят не гледа с добро око  на този вид поезия. Едва през 60-те на пленум на ЦК на БКП е  взето решението да бъде обновен културния пейзаж на страната и Далчев е удостоен със звание „Заслужил деятел на изкуството и културата“. По-късно става и „Народен деятел на изкуството и културата“. Умира на 17 януари 1978 година.

Не можем да си представим българската поезия и проза без следното и много повече от него, което е невъзможно да сложим тук. 

„Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме.“

„Когато се изкачва по планината, пътят захваща да лъкатуши, отбивайки се веднъж в едната, после в срещуположната посока. Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре.“

„Героизмът съществува за другите. Никой не изглежда герой на себе си.“

„Човек много често приказва само, за да не мълчи. Мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота.“

„Приятелството се измерва с искреността, която то може да понесе.“

„Езикът е развитие, но и традиция. Днес ще чуеш писатели и редактори, пък и други интелигенти да казват често: „тази дума е остаряла”, „тази дума не се употребява вече”. И за да се обосноват, те почват да теоретизират, че езикът се менял: той бил развитие. Без съмнение, езикът е развитие. Но той е и традиция. Инак, ако се откъсне от корена си, той скоро ще престане да бъде български. Развивайки се, езикът се обогатява непрекъснато, като прибавя новото към старото.“

„Изостанеш ли назад, щом не виждаш вече никой зад себе си, обхваща те паника. Да можеш да бъдеш последен е необходимо, види се, не по-малко мъжество, отколкото да бъдеш пръв.“

„Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност.“

„Старостта – тази безобразна възраст, когато космите падат от главата и почват да растат по ушите.“

„Популярността е опасна: тя плоди подражатели, обръща оригиналните приумици в общи места, води след себе си пресищане, ускорява идването на забравата. Неуспехът, наопаки, запазва произведението, както флаконът запазва парфюма от изветряване.“

„Ние умираме по малко със смъртта на всеки свой близък.“

„Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.“

„Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.“

„Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно.“

„Някога, когато бях млад, обичах да дружа с по-възрастни от мене. Сега за приятели предпочитам млади хора. Старите няма вече на какво да ме научат – аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето.“

„Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.“

„Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.“

„Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.“

И за финал, нещо любимо:

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

 

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

 

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

 

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

 

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

 

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

1927 г.

 
 

Студентка спечели 50 000 лева от билет „Бързи 50“ на Лотария България

| от Спонсорирано съдържание |

Виктория Попова от град Хасково е поредната късметлийка, която попада в дългия списък на печеливши от Лотария България. Нейният щастлив билет се оказва „Бързи 50“, който й носи 50 000 лева!
Купува го от пункта на „Евробет“ на бул. „България“ № 15, а изненадата идва по-късно. Разкошната печалба се разкрива пред нея, когато се прибира у дома и с вълнение открива, че печели петцифрената сума.

„Вече съм добре, но минах през толкова много емоции. Всъщност не разбираш веднага, че си спечелил – първо не вярваш, проверяваш, после проверяваш пак и накрая разбираш, че наистина си късметлия“, разказва младата дама.

Вики е на 21 години и в момента следва биотехнологии в град София. Споделя, че ще инвестира печалбата в образованието си и ще заведе цялото семейство на екскурзия.

Лотария България Ви желае много приятни емоции и късмет!

 
 

Основната причина за изневяра

| от chr.bg |

Екип от американски изследователи установи, че главната причина за изневерите е липсата на любов, пише в. „Индипендънт“.

Учените проведоха проучването с 495 пълнолетни на средна възраст около 20 години. Всеки от участниците беше попитан дали е изневерявал и защо. Така учените стигнаха до извода, че съществуват седем главни причини да лъжем партньора си.

Отлетялата любов е основната причина за 77 % от хората. Те казаха, че са потърсили забранена връзка, защото вече не са влюбени в половинката си.

Според експертът по връзки Челси Трескот, това по-скоро означава, че кръшкачите не чувстват любовта на партньора си.

Сексуалното разнообразие е втората по популярност причина. Много хора отговориха, че искат „по-голямо разнообразие от сексуални партньори“.

41 % от хората казаха, че не се чувстват обвързани с половинката си.

„Бях толкова пиян/а“ може да изглежда като най-древното извинение, но то важи за много прелюбодейци, всъщност за 70 % от тях. Алкохолът обаче може да замъгли преценката на човек, но не може да го направи напълно друга личност. Прелюбодеянието не е нищо друго, освен коктейл от емоции.

Повече от половината участници в изследването признаха, че несигурността им ги кара да изневеряват. Мотивацията им е да подсилят самочувствието си. Изглежда гимназистът продължава да живее в някои хора.

Гневът е причината 43 % от запитаните да прелюбодействат. Дали те си връщат за това, че и на тях са им изневерили, или са имали вбесяващ ден в офиса, което ги кара да се отдадат на ласките на страстен колега, не е ясно.

Приблизително една трета от доброволците са изневерили, защото им се е правело секс. По-голямата част от онези, които избират секса като главна причина, са мъже. В същото време, жените са по-склонни да посочват като причина пренебрегването или игнорирането им във връзката.

 
 

„Манифест на 343 кучки“ или как го правят французойките

| от Дилян Ценов |

Първо дойде #MeToo, във Франция се появи #Balancetonporc, сега на мода е Time’s Up. Първият хаштаг беше избран за личност на годината на списание Time. Всички сте наясно с мащаба на това цунами. Светът (особено САЩ) стигна дотам, че ако се обявиш против всеобщата борба за равенство между половете, която не стъпва на никакви реални доказателства, няма ясна цел и се води по лицемерен начин, Ашли Джъд е готова лично да те линчува.

Време, в което анонимни мъже и жени, с помощта на социалните мрежи съсипват кариерите на гиганти.

Това не е текст против изкривения феминизъм (макар че днешният феминизъм наистина е такъв). Това е текст за мнението на една личност, което към момента най-много се доближава до онова, което всички хора по света искаме, но не знаем как да постигнем.

Оставаме настрана за момент фалша и лицемерието на хаштаговете и се пренасяме във Франция.

Годината е 1971. Абортът във Франция е незаконен и всяка жена, извършила такъв, следва да бъде осъдена. Въпреки това ежегодно във Франция се извършват 1 милион незаконни аборта. Не се знае още колко жени бягат в Англия, тъй като там процедурата вече е легализирана. Жените нямат право на контрол над тялото си.

Какво прави Симон дьо Бовоар? Пише манифест, подписан от 343 жени, които признават, че са направили незаконен аборт. Le Nouvel Observateur го публикува на 5 април 1971 г. Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Катрин Деньов и Жан Моро са малка част от имената в списъка.

Седмица след публикуването на манифеста, на първа страница на сатиричния вестник Charlie Hebdo се появява карикатура, озаглавена, „Кой забремени тези 343 кучки?“ – така се появява прякорът (от фр. Manifeste des 343 salopes). Година по-късно момиче от френско предградие е осъдено за направен аборт след изнасилване. Oще четири жени (сред които и майката на момичето) са изправени пред съда за извършване на процедурата. Това предизвиква масово недоволство. Симон дьо Бовоар и още няколко жени дават показания, в които признават, този път пред съда, че са извършили аборт.

Франсоа Митеран си дава сметка, че жените съставляват 53% от населението на Франция и успява да ги привлече за свои гласоподаватели на изборите през 1974 г.  Следващата година неговият здравен министър, Симон Вей, която е била затворник в концентрационен лагер през Втората световна война, подписва закон, според който абортът е разрешен до десетата седмица. Години по-късно срокът е удължен на дванадесет седмици.

Тази история отекна ясно в съзнанието на някои хора в последните 24 часа.

На фона на масовото недоволство против сексуалното насилие над жените на работното място, миналата седмица Катрин Деньов и още 100 жени публикуваха писмо във френския ежедневник Lе Monde, което беше посрещнато от остри реакции на онези „защитнички“ на правата на жените, които вместо да помагат, на практика поляризират проблема, заглушавайки всяко друго мнение. Вчера вестник Liberation публикува отговора на актрисата на нападките, отправени към нея, а те са че „вреди на борбата за равенство между половете“.

Отговорът на Катрин Деньов е повече от изчерпателен. Той е достоен и представя ситуацията такава, каквато е. Против сексуалното насилие, но и против излишното създаване на напрежение и възползване от ситуацията. Против злоупотребата с жените на работното място, но и против силите на социалните мрежи. Той е против унищожаването на продукти на изкуството, под фалшив претекст за хуманизъм.

„Упрекват ме, че не съм феминистка. Трябва ли да напомням, че бях една от 343-те кучки, заедно с Маргьорит Дюрас и Франсоаз Саган, които подписаха манифеста „Аз направих аборт“, написан от Симон дьо Бовоар?“

Дали всички днешни временни активистки си дават сметка, че група „кучки“ (едни от най-великите личности на миналия век) рискуват немислимо много, за да имат жените наистина някакви права? И ако Симон дьо Бовоар, Франсоаз Саган, Жан Моро и Маргьорит Дюрас вече не са между нас, то за щастие Катрин Деньов е. За да ни напомни що е то феминизъм, що е то истинска борба за равенство между половете.

Погледнато днес, във време на анонимни обвинения и предварителни извинения (справка – Майкъл Дъглас) и шумотевицата около #MeToo, единственото което може да ни каже историята, е колко сме смешни в опитите си. Смешно е да предявяваш искове от позицията на анонимен човек, който се страхува да излезе на светло, но претендира за съдебна отговорност над лицето Х. Няма да задълбаваме в абсурда на тези обвинения. Само ще кажем, че Джеймс Франко беше обвинен от своя бивша приятелка, Вайълет Пейли, че извадил пениса си, докато двамата са в колата и настоял тя да му прави орална любов. След като са имали връзка… Обяснението на Пейли – „… просто не исках да ме намрази и го направих“.

Този път не става въпрос за жертвите на сексуалния тормоз, които след случая Харви Уайнстийн станаха смешни. И не е нужно да сме били там и да сме видели, за да го твърдим. Смешни са заради признанията, в които прозира абсурдът на описаните ситуации. Кевин Спейси беше обвинен от 48-годишен актьор, който е бил във връзка с него преди повече от 20 години, но приключва взаимоотношения след като Спейси се опитал да го „изнасили“.

С Харви Уайнстийн беше в реда на нещата. Там доказателствата са неоспорими. Там не става въпрос за нагло поведение, а за неприемлива злоупотреба с власт, за уволняване, съсипване на кариери. За човек с позиция, който действително е спирал професионалния път на някои жени. Само ще напомним признанието на Лина Хийди („Игра на тронове“), че след като разбира за какво става въпрос, никога повече не се снима във филм  на Miramax (компанията на Уайнстийн). Леа Сейду е трябвало да се защитава от физическа разправа.

Този път става въпрос за Катрин Деньов – една истинска защитничка на правата на жените, на която хората се нахвърлиха единствено защото тя умее да мери своите думи. Да разграничи истинския сексуален тормоз от наглостта (която нали, не е наказуема). Днес говорим за една от жените, които винаги ще са на мода. И не защото и до днес тя е сред най-красивите жени на планетата, а защото знае какво, кога и как да каже и най-вече – какво да направи. Защото истинската промяна идва, когато рискуваш, а не когато обясняваш, какво направил Джеймс Франко с теб в колата.

Дотук с феминизма на ХХI век. Деньов ги отвя всичките.