shareit

Като се почна… та цяла година

| от |

Автор : Иво Никодимов

1462941_582276358488166_1668057659_n

Януари се започна тихо със спорове дали да го бъде или не АЕЦ Белене. Седмица преди суверена да се произнесе, обаче, бомба заглуши дебата за Втора атомна. Един младеж насочи пистолет срещу лидера на ДПС Ахмед Доган. Не го уби, но направи ярко слизането на Доган от председателския пост в партията. Спектакълът беше грандиозен и с продължението си.  Прокуратурата първо обвини нападателя в закана за убийство, месеци по-късно, може би заради предстоящите избори, премисли и  промени обвинението в доста по-тежкото – опит за убийство.  Референдумът мина, без особен интерес от страна на хората, но пък всички партии – очаквано – обявиха, че са го спечелили. В 80% от гласувалите в полза на „Белене“ БСП видя своя успех. В 80% не отишли да гласуват пък ГЕРБ видя, че те са печеливши. Политическата шизофрения започна да завладява цялото ни общество.

Февруари ни предложи нови изпитания. Високите сметки за ток породиха недоволство. То доведе до масови протести, в които хората посочиха монополите и олигарсите за препъникамъка на свободната икономика. Посочиха връзката на политиците с монополите и олигарсите за причината да бъден най-бедната страна в Европа. Хората се превърнаха в граждани, които поискаха да контролират властта, да изискват от нея и да й поставят задачи.  Правителството на Борисов подаде оставка, протестите продължиха. Събудилото се гражданско общество поиска нови правила в държавата и скъсване с задкулисието.

Март дойде служебното правителство и стана ясно, че предсрочно през май, вместо редовно в началото на юли ще гласуваме за нов Парламент. Кабинетът „Райков“ коригира правителството „Борисов“, като разпредели пари за най-бедните и подпомогна майките с деца. Намали цената на тока, страстите утихнаха. Започна подготовката на изборите – задача на служебното правителство.  То се зае да доказва, че те, изборите, могат да бъдат честни и прозрачни. Не подозираше, обаче, че честността и прозрачността не зависят само от администрацията.

През април поредица от бомби взривиха обществото.  Първо избирателите бяха атакувани със сигнал, че сив ван с антени се разхожда из центъра на София и подслушва масово политици, държавници и магистрати. От БСП посочиха като поръчител на подслушванията опонента си и бивш вътрешен министър Цветан Цветанов. Седмици по-късно и в разгара на кампанията прокуратурата се намеси и обяви, че щом преминат изборите ще искат имунитета на Цветанов, за да му повдигнат обвинение. Във връзка с предполагаемите незаконни подслушвания, но не заради тях, а защото не бил упражнил контрол върху подчинените си.  Така Цветанов бил позволил те да извършат престъпление. От прокуратурата, обаче не казаха, дали престъпление е извършено – оставиха хората сами да преценяват, а политици, анализатори и журналисти да спекулират – кой както може и колкото информация има.  След това, като по поръчка, излезе запис на подслушван политик – но не от опонентите на бъдещия обвиняем Цветанов. Записан разговор на Бойко Борисов с бившия му земеделски министър Мирослав Найденов и тогава градския прокурор на София Николай Кокинов взриви страстите политически и магистратски. От този разговор става ясно, че главният прокурор Сотир Цацаров май не бил избран от Висшия съдебен съвет, а назначен от премиера Бойко Борисов – ама подчертавам МАЙ. Мирослав Найденов, май бил забъркан в далавери, ама не съвсем – бил по-скоро набеден – пак всичко е под съмнението МАЙ. А в градската прокуратура май имало прокурори с двойна сексуалност – ама пак МАЙ.  След този запис Кокинов подаде оставка и беше уволнен от съдебната система, защото бил отишъл на гости в дома на бившия премиер и така уронил престижа на съдебната власт.

В началото на май (месеца, а не съмненията МАЙ) заради Великден и Гергьовден страстите се успокоиха, въпреки че до изборите оставаха броени дни. В края на светлата (не страстната) седмица, обаче и точно в деня за размисъл взрив удари избирателя.  В съботния следобед, една телевизия, уж случайно разбрала, че полицаи, агенти на ДАНС и прокурори влезли предната вечер в печатницата за бюлетини. След дълги часове мълчание, от прокуратура писмено и кратко заявиха, че са задържали 300 хиляди бюлетини, готови за извозване с цел да манипулират вота на хората.  И толкова. Отново в спекулации – кой какво разбрал и чул се упражниха всички партийни лидери и куп анализатори и журналисти.  На следващия ден изборите произведоха неочакван резултат. Най-ниска активност в гласуването за парламент и на пръв поглед  патова ситуация. ГЕРБ първи и заедно с Атака – 120 депутати, БСП втори и заедно с ДПС – 120 депутати.От старата десница СДС и ДСБ за първи път след 1990-та не влязоха в парламента. Още в нощта на изборите, обаче патовата ситуация се показа не съвсем патова.  Атака – непримиримият враг на ДПС даде сигнал, че е готова на прегръдка с партията на Доган и Местан.  Нещо, което заприлича на перверзна и публична двойна сексуалност. Само две седмици по-късно тази прегръдката, Атака – ДПС, стана факт. Партията на Сидеров първо помогна за първи път в най-новата ни история за председател на Парламента да бъде избран представител не на най-голямата, а на втората по големина парламентарна група. След това със златния пръст на Волен Сидеров беше избрано и правителството на Пламен Орешарски, в което влезе министър, който публично агитира в българските училища да се учи турски език.  Отбелязвам това, не защото имам против многоезиковото обучение ( то винаги е богатство), а защото Атака е партията, която винаги е била твърдо против изучаването на турски език в българските училища.

В началото на ЮНИ, непредставените в Парламента започнаха рехави протести срещу новото правителство.  Новият парламент обаче, явно забрави за протестите от февруари и вместо със законите за енергетиката се захвана със закона за ДАНС. И оказа се съвсем умишлено промени първо изискванията за председател на агенцията. Така на 14 юни, рано сутринта шокиращо Народното събрание избра за председател на ДАНС Делян Пеевски. Депутат от ДПС, започнал политическата си кариера в НДСВ и зам. Министър в правителството на Станишев до 2009-а. Пеевски определя себе си като „млад и успял“, а обществото определя Пеевски като неясно как забогатял медиен магнат и собственик на телевизията разбрала за печатницата за бюлетини в деня преди изборите. Това противоречие буквално за часове извади на протест по улиците на София десетки хиляди. Протест срещу системата и задкулисието, който продължи, въпреки че Пеевски се оттегли от поста си в ДАНС. Протест, който утвърди гражданина като човек, който не се страхува от властта и не се възприема като нейн поданик. В края на юни прокуратурата се реши да покаже бюлетините, които намери готови са експедиция. Камерите обаче видяха, че огромната част от „готовите за експедиция“ бюлетини дори не са нарязани и сгънати, а са подредени като чаршафи върху палета. Оказа се още, че няма доказателства за манипулиране на вота, а само за неосъществен контрол от един чиновник върху процеса на печат.

994773_10151422026452084_195278168_n

През ЮЛИ протестът продължи и стана все по-масов. Полицията обгради широко парламента, за да може управляващите да работят на спокойствие. Протестиращи блокираха ту премиера, ту депутатите, но полицаите кога с бял автобус, кога с камионетки и след сблъсъци с тези, които плащат данъци, успяваха да отведат до домовете им тези, които получават депутатските си заплати от данъци. Появи се и явлението „контрапротест“ в подкрепа на правителството и срещу президента, защото държавния глава видя протеста срещу правителството като симпатичен и интелигентен. И защото Росен Плевнелиев каза, че с назначаването на Пеевски неговото доверие в кабинета „Орешарски“ се е изчерпало.

През втората половина на годината нещата продължиха все така – протести и контрапротести. Политическата шизофрения премина във фазата – изгубилите изборите управляват, значи са ги спечелили. А спечелилите изборите са в опозиция, значи са ги изгубили.  Математически ни убеждаваха, че това е логично и справедливо. Никой, обаче не се обърна към реалните цифри, за да види, че при тази ситуация трябва управление в диалог с всички, а не управление въпреки диалога. Защото истината е наистина в цифрите, но в реалните цифри. През 2009-та БСП привлича 748147 гласа , а ДПС 610521 или двете партии с общ резултат от 1 358 668 гласа са в опозиция. ГЕРБ тогава взима управлението сама, защото е събрала 1678641 гласа. През 2013 БСП привлича в своя полза 942 541 избиратели, а ДПС – 400 466, така двете партии сега управляват с подкрепата на 1 343 007 избиратели или около 15 хиляди по-малко от общия им резултат през 2009-та.  Така управлението, на което беше нужен диалог, но се реализира като управление без диалог доведе до там, че студенти окупираха Университета. А полицията вместо да покаже уважение към закона, въпреки закона, за да защити депутатите нахлу в автономната територия на Университета и никой не понесе отговорност за това. Така през втората половина на годината станахме свидетели на много действия срещу Закона и дори срещу Конституцията. Въпреки прокламираната от нея свобода на словото – управляващи открито размахваха пръст на медиите. Протестиращи и полиция често влизаха в сблъсъци, за да се гарантира сигурността на депутатите, които си гласуваха бюджета, който им осигурява партийните субсидии и заплатите. Така приключи 2013-а, като година на протести, спорни назначения и задни изходи за премиера. В очакване на следваща – отново година на избори, протести и политическа шизофрения в споровете кой спечелил и кой загубил поредния вот на хората, които си плащат данъците.

П.П.

За любителите на числа и сметки ще добавя:

През 2013 са гласували общо 3 632 953 българи.

За партиите, които официално подкрепят правителството са гласували 1 343 007 българи или 36,97 % от всички гласували на 12 май 2013 година.

Ако прибавим и неофициалната подкрепа на Атака – 258 481 избиратели, това прави 1 601 488 гласа или 44,08% от гласувалите на 12 май 2013 година.

Изводът е, че 55,92 % от отишлите до урните не са гласували за тази управленска конфигурация.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Балто е истинска и автентична

| от |

Дивата Аляска винаги е привличала златотърсачи, авантюристи и писатели. Не случайно Джек Лондон пише някои от най-добрите си разкази и романи за ледената пустиня. Суровата местност поставя обитателите на сериозни изпитания, но когато човек успее да се приспособи ще опознае и нейната дива красота. „Дивото зове“ е един от тези разкази и проследява историята на много странна порода куче, което в един момент тръгва с вълците и намира своето място в глутницата.

Мнозина спекулират дали това наистина е истинска история или не, но пък има една, за която бихте се изненадали. Анимационния филм „Балто“ е история, която през 1995 година е хванала мнозина пред екрана. 2 часа от анимационните преживявания са доставили сериозни детски емоции, а най-добрата новина е, че всичко е истинска история. Историята за малко градче, което страда от епидемия и остава без лекарства е позната. В страховитата зима на Аляска, екип решава да впрегне кучетата и да премине повече от хиляда километра, за да достави необходимите медикаменти. По пътя се появяват мечки, опасни наклони, виелици и още много други невероятни приключения. Истинската история за Балто започва да се документира през 1925 г. отново в Ном. Единственият лекар в региона е Къртис Уелч.

Gunnar_Kaasen_with_Balto

Балто

Снимка: By Brown Brothers – image, website, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3607283

Същият много добре знаел, че ако скоро не се стигне до Анкъридж, градът му ще се изправи срещу зловеща епидемия. Разстоянието във филма е около 1000 километра, но дистанцията за покриване е от 1600 километра в едната посока. Самолетите в тази ера били изключително скромни и през зимата се прекратявали всички полети. Най-близкият град по жп линия бил Ненана, но разстоянието също било около хиляда километра. Екипът тръгва със 150 кучета и 20 човека на една от най-тежките експедиции.

Връщането е била по-трудната задача. Медицинският екип знае, че след като серумът е изкаран на жестоките минусови температури ще има около 6 дена, преди да изгубят неговите лечебни качества. Пришпорени да бързат, животните започват да умират по пътя в следствие на измръзване. Маршрутът е изминат за точно 5 дена и половина. Как светът разбира за този подвиг? Макар и комуникацията да не е била една от най-съвършените, подвигът бил споделен по радио вълните и мнозина слушали и се надявали, че смелите авантюристи ще успеят да стигнат на време. По време на радио предаванията, някои лекари решават да предотвратят бъдещи тежки експедиции и започват да работят за създаването на ваксина срещу дифтерит – заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска и псевдомембрана върху сливиците.

Togo_the_dog_2014-06-17_22-40

Того

Снимка: By User:Wynford Morris – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33449859

Може да откриете статуята на Балто в Сентрал Парк, Ню Йорк. Според много от жителите трябва да се отдаде почит и на друго куче на име Того, което е успяло да изведе шейните до финалната права. Освен това е водил кучетата около 500-600 километра по някои от най-трудните маршрути, Балто от друга страна е изминал едва 100 километра. Не е най-справедливото разпределение на славата, но какво да се прави. Филмът също е помогнал за преразпределянето на идеята, но това е друга тема. Важно е да споменем, че нито едно от животните не се е борило с мечка гризли, но пък са спасили около 10 000 човека.

 
 
Коментарите са изключени

Специалната операция на ЦРУ за деморализиране на СССР

Студената война отдавна се смята за синоним на всички безумия, които човек може да измисли. Връщайки лентата назад можем да попаднем на сериозно разнообразие от красиви идеи. Някога в сградата на МИ6 се решава да не се гасят лампите, когато служителите си тръгват от стаята. Идеята зад тази маневра е външни наблюдатели и доброжелатели никога да не знаят кога един човек е там и кога не е. След като автомобилите на по-важните лица са със затъмнени стъкла, шансовете да се следи човек стават минимални.

Разбира се след едно определено време започнали да идват и сметките за ток, което автоматично ги отказало от тази стратегия. Много имена остават следа в историята на шпионските игри, но трябва да признаем, че Франк Уиснър може да даде много повече на света, отколкото сме подозирали. Уиснър започва да работи за ЦРУ през 1947 година и отговаря за офиса за специални проекти. И съответно новият агент трябва да отговаря за координирането на действия в чуждестранни региони. В зародиша на тази война е ясно кои са регионите. Заеманата длъжност позволявала работа с пропаганда, икономически войни, предотвратяване на директен конфликт чрез саботаж и антисаботаж.

През 50-те години работи в Румъния и остава изумен какви зверства се случват с благословията на политическия режим. Очевидно Франк не се справял особено добре, защото през цялото му време и кариера се оказва, че работи със съветски шпиони под прикритие. Почти всеки негов агент се оказва къртица, но пък със сигурност всички са се смяли на най-брилянтния план. Уиснър искал да покаже превъзходството на американската армия и западния блок. Подобно доказване не може да стане с директен контакт и премерване на силите. Липсват поводи за демонстрация и така се стига до последната инстанция – пропагандата. Решението на Франк е да използва помощите за обществото. Неговата идея е да използва каналите на различни благотварителни организации.

В тях ще се поставят различни подаръци и козметични стоки, както и презервативи. Тук идва голямата идея на Франк. В кутийките трябвало да бъдат поставени презервативи. Обикновено пише какъв размер могат да бъдат и съответно геният искал да постави надпис „Medium“, но самите презервативи да бъдат „Large“. Не всички залагали на този вид логистика и планът се променил злачително. Вече щели да се използват самолети, които да прелетят и да хвърлят презервативите. По този начин мъжете щели да знаят колко по-сериозни са армиите на запад. Имайки предвид европейската полова карта, подозираме, че нито една армия от източния блок не би могла да се впечатли. Планът никога не се осъществява, но стратегията за деморализация би могла да свърши много работа, особено ако се прилага в страни като Китай и Япония.

 
 
Коментарите са изключени

Журналистът, който се самоуби с два куршума в главата

| от |

Да си разследващ журналист е твърде рисково занимание. Търсещите истината подписват официалната си смъртна присъда. Някои журналисти имат дарбата да се внедрят точно там, където не трябва. Дълбаенето за истината понякога показва много повече, отколкото човек може да понесе. Гари Уеб е точно такъв журналист. Неговото разкритие излиза твърде скъпо, но нека започнем от самото начало.
80-те години на миналия век са известни като голямата наркотична вълна. САЩ вижда сериозно разрастваща се епидемия от наркозависими, а най-страдащи са гетата, където са съсредоточени афроамериканци.

Когато Гари започва да работи за The Mercury News, неговият първи голям хит ще бъде отразяването на земетресението в планината Санта Круз. Земетресението Лома Приета е и причината за първата сериозна награда Пулицър за Гари. Това е единият интересен материал на журналиста, а другият е история на ужасите, в която се преплитат твърде много интереси.
През 1979 година се забелязват сериозни политически трусове в Никарагуа. След като сандинистите успяват да свалят диктатора Анастасио Дебайле, правителството на САЩ започва да се намесва драстично под предтекст, че страната може да бъде ухажвана от Съветския съюз и Куба. Никой не можел да допусне подобно влияние и лично президентът Рейган одобрява финансирането на различни бунтовници в страната, които да се опълчват срещу новия режим. Политическата картина е достатъчно объркана от предварителните водени битки, но с вдигането на дима става ясно, че голямата битка за власт се води от Националния фронт за освобождение на Санданиста или сандинистите (кратка версия) срещу контрареволюционерите или просто контрите.

Gary_Webb_In_His_Own_Words_623

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=27298284

Контрите трябвало да получат оръжие и обучение, с което да свалят налагащия се режим, в началото на годината са едва 1000-2000 човека, които да помогнат в сраженията. До края на 1983 година стават значително повече. Уеб доказва, че в Никарагуа са извършени редица престъпления, както и многократното нарушаване на правата на човека. Когато журналистът започва работа, ситуацията вече затихва. Въпреки това чува от няколко различни места, че от Никарагуа се изнася стабилно количество кокаин за САЩ.

Журналистът решава да направи това, което никой друг не е направил все още – да проследи линията на снабдяването. Неговият път тръгва от улиците на Лос Анджелис, преминава доста дълъг път и накрая свършва някъде в бараките на контрите. В толкова популярната си поредица „Тъмен съюз“, той разказва как САЩ официално подкрепя армия от бунтовници, рекрутирана специално за промяната на политическия режим в Никарагуа, а в замяна получава нещо друго. Статистиката показвала, че кокаин не се продавал в нито едно от гетата на Лос Анджелис, докато не дошли 80-те години.

Пазарът трябвало да се задвижи, следователно кокаинът се продавал в промишлени количества, а някои от дилърите споделят, че не могат да смогнат да продават. И така разследването става все по-интересно. Не е ясно дали ЦРУ наистина е знаело какво се случва или изпратените агенти са решили да се възползват от промоцията в страната, която се борила за независимост. Уеб е във вихъра си и бавно и сигурно разплита сложната мрежа от конспирации. В хода на разследването се запознава с един от бившите лидери на Контра. Оскар Данило Бландо Рейес признава, че агент от ЦРУ е успял да продаде около тон кокаин само през 1981 година.

Парите от наркотици се вливали директно в армията и подхранвали революцията. Революция от кокаинови продажби не би оправдала особено действията на ЦРУ. Когато историята излиза в уебсайта на редакцията, никой не успява да обърне толкова внимание. Добрата новина е, че програмистите успяват да го превърнат в сензация и малко след това всички искат парче от Гари. За кратко време разкритията започват да обикалят цялото интернет простраство. Разследващият журналист говори по радиото, появява се в различни телевизионни предавания. За първи път в историята на ЦРУ се оказва, че директорът на агенцията Джон Дойч ще лети до Лос Анджелис, за да отвори вратите на физкултурен стадион. При опити да успокои населението и да обясни, че никой не се опитва да създаде нови наркозависими, публукита го освирква.

До края на октомври, авторът на историята забелязва как и големите медии започват сериозна работа по отразяването на събитието, но по негово мнение всичко се прави така, че Гари да се превърне в некадърника, който търси евтина сензация. Докато това се случва, той успява да стигне до име като Рики Рос – трафикатн, който купува по 10-15 килограма на седмица от дилъри, използващи протекцията на ЦРУ. Версията на журналиста е, че именно ЦРУ не позволявали на полицията да продължи разследването. Финансовият интерес на революцията очевидно идва с цената на наркотична зависимост. И така достигаме до 1989 година, когато Сената подготвя изслушване и сериозно разглеждане на „хуманитарните помощи, които се изпращат на контрите“.

Самото изслушване присъства в YouTube и може да бъде добре разгледано. Уеб разкрива една много интересна тенденция. Всеки разследващ полицай, който достигне до разкритието, получава заповед за уволнение. Всеки път, когато някой успее да намери следата, ЦРУ започва да разчиства по един или друг начин. Документите за воденето разследване също изчезват. Проблемът е, че липсват по-сериозни доказателства. И точно по тази линия ще бъдат вдигнати писалките на останалите медии, готови да направят всичко достатъчно съмнително за читателя. Всеки възможен коментар е превърнал г-н Уеб в абсолютна дупка на журналистиката. Всеки следващ текст трябвало да дискридитира работата му колкото се може по-сериозно.


View this post on Instagram

***Never forget that Gary Webb committed suicide by shooting himself twice in the back of his skull after he published proof of the CIA’s involvement in distributing metric tons of crack cocaine to south-central LA. Never forget your government will poison you and murder you if you do something about it. Never forget that.*** _There will be no end to the troubles of states, or of humanity itself, till philosophers become kings in this world, or till those, we now call kings and rulers really and truly become philosophers, and political power and philosophy thus come into the same hands._ **Plato** #goverment #garywebb #awekening #sheeple #truth #fuckthesystem #slaves #deletetheelite #beprepared #stormiscoming #quotestoliveby #fteedominacell #freedomthinkers #freedom #freerangeslaves #memes #meme #memestagram #quotestagram #memesdaily #dailyquotes #quotesdaily #freethinker #quotesoftheday #aslavenomore #dankmemes #mkultra #brainwashed #killyourTV

A post shared by martiny (@imati23) on

С времето всички започват да се оттеглят от Гари Уеб. Дори собственият вестник, където историята е първоначално публикувана, официално се отдръпва от материала и спира да го коментира. От герой, журналистът бързо започва да се превръща във враг и въпросите във всяко следващо интервю стават от безумни към по-безумни. Към края на 1997 година, Гари е принуден да напусне работното си място и никой няма да поиска да вземе разследващия журналист на работа. Неговите разкрития са твърде опасни или не толкова удобни за някого. Официалното твърдение на ЦРУ е, че въпросната организация е използвала наркотици, които да заменя за оръжие и пари. Съответно в определено време са прелитали самолети, които разтоварват оръжие и товарят наркотици. Официален документ на разузнавателното управление доказва, че самолетите са летяли в северна посока към САЩ.

Официалният документ също доказва, че американското правителство е подпомагало организация на бунтовници, чийто основен интерес може да е именно разпространяването на наркотици.
Свободоното време на Уеб му позволява да започне книга, с която да запуши устите на критиците. След като изслушването не дава вълнуващи резултати, а всички негови колеги тръгват директно в битка срещу него, доказвайки, че цялото разследване е пълна измишльотина. Уеб събира информацията от последните си посещения в Никарагуа и решава да напише книга. Издадена е през 1998 година и след това става бестселър. След това нещата не тръгват по-добре. Това разследване сякаш изгаря всички мостове, Гари се развежда със съпругата си, започва да живее сам, изпада в депресия и лека полека върви към пропастта на своя край. На 10 декември 2004 г. ще бъде открит дома си с две огнестрелни рани в главата. Полицията ще заяви, че това е самоубийство. Според патолога има подобни случаи, в които човек може да потърси втори куршум.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени