Като не искате хорo, играйте валс

| от Стефан Генадиев |

„ …тряба да махнете тези просташки хора̀ и да ги заместите с европейските дансове. Тогаз, който европеец ви види, ще рече: браво, и тез хора стъпали в пътя на цивилизацията.”

Думите принадлежат на Маргариди от пиесата „Криворазбраната цивилизация”. Написани са преди повече от 130 години. В пиесата един гръцки лекар (Маргариди) в продължение на 5 действия убеждава семейството на еснафа Хаджи Коста как единствената възможност за прогрес е захвърлянето на всички национални белези и заместването им с външните културни прояви на страните от Западна Европа. В това число влизат, разбира се, и хората, които според Маргариди са нещо, което излага народа и час по-скоро трябва да бъдат заменени от валса, полката мазурка и други европейски „дансове”.

Над 130 години по-късно в социалните мрежи все по-често се натъкваме на видеа и снимки, в които българска дружина извива кръшно хоро на някой централен площад по света и у нас. Анонсът обикновено е нещо гръмко, в прослава на българския дух, традиция и закани как „България няма да умре”. В центъра на София, често можете да се видите такива групи, които понякога сякаш от нищото се хващат на поредното хоро пред Народния театър или на друго оживено място. Повечето коментари са в духа на патриозтизма. На другия полюс обаче стоят на снобизма и нарастват все повече. Онези, които виждат народните танци като крачка назад в културното развитие.

Дали в този ред на мисли няма да е по-добре да забраним народните танци? На обществени места, те може би не са най-удачното нещо, но защо да не ги забраним изобщо? И без това като се хванат повече от 10 човека, ритъмът се губи тотално. По-надарените жени предизвикват смях, но най-вече чужденците гледат странно. Може би сме в грешка като учим и малките деца в училище да играят народни танци. После емигрират в чужбина и почват да играят хоро на Шанз-Елизе. Не е прилично.

За щастие има достатъчно неща, с които можем да заменим народните танци и някои други „вредни“ обичаи, които на практика не правят пейзажа по-неприятен, отколкото вече е.

Играйте валс

Няма по-добър и универсален заместител на „мечешкото” хоро от валса. Изискан танц, музиката няма нито един ориенталски ритъм и ще го разпознаят на всеки площад в Европа. Можем да го играем навсякъде от източна Унгария до северна Шотландия без да се притесняваме, че изглеждаме глупаво в очите на другите. Правото хоро  ще бъде заместено от английския валс, който е по-бавен и лесен, а Елениното – от Виенския, който е по-бърз и сложен за изпълнение. Може и някой друг танц… но казачокът се играе само в Русия а и той е много селски май, тиролските танци – те са известни само в австрийските планини. Може ирландските народни танци? Ирландският фолклор е относително известен по света… проблемът е, че танците са много трудни. Много по-трудни от това да не харесваме българското хоро.

Занаятите

Становете – на трески. Чергите – горим ги. Розите в Казанлък – изкореняваме ги и засаждаме авокадо. Глинените грънци – на сол. Носиите – разплитаме ги и от материала правим уникална и ексклузивна арт инсталация-пърформанс с елементи на хепънинг в галерията за съвременно изкуство „галерияТА”. И без това носиите и чергите са прекалено шарени и кичозни…

Българската кухня

Стига вече с шкембе чорбата, шопската салата, боба в гърне и побългарената версия на оригиналния гръцки таратор! Така и така вече не можем да кажем кое ястие е българско и кое е взаимствано от съседни нам култури, направо да се изкорени подобието на българска кухня. А покрай нея и онези механи с дървени маси, пейки и шарени покривки, в чийто двор задължително има поне две колела от стара каруца, направени на цветарник. Всичко друго е по-добре. Например изискано заведение, където тишината наподобява тази в библиотека. Или пък непринуден ресторант с грамофонни плочи по стените, 118 различни вилици и чинии и меню, в което има осем разновидности на нахутени кюфтета с къри.

Курбаните

Както е тръгнало с кухнята, да махаме и курбаните. Първо – едва ли има по-селска дума в нашия език. Второ – традицията е жива само по селата вече. А и кой знае тази чорба как са я правили. Никакви европейски стандарти… коля се агне, на някои места се готви и в двора на църквата. А на сутринта бабите тръгват към църквата, всяка хванала малка тенджера с олющено покритие и изрисувани цветя… кич не, ами КИЧ. Колкото до онези курбани, които се правят в семействата на лични празници – правете ги, но не се бийте в гърдите.

Съборите

Да ги забраним сега преди да тръгнат от малките населени места към големите градове. Не че има такава опасност, но за всеки случай. Това са онези мероприятия, когато на определен църковен празник цялото село отива на площада (или на хълма) и се свири народна музика, продават се кебапчета, бира, вино и има сергии, на които се продават играчки за малките на тройна цена. Хубавото е, че те са почти на изчезване – сега има fest-ове. Много по-модерно, по смислено и никой там не играе хоро.

Списъкът може да продължи до безкрай. Но никой няма нужда от това.  Защото както при всичко останало, истината е някъде по средата. Къде е това, не можем да кажем категорично. Две неща са сигурни. Тя не е в извиването на кръшни хора, където и когато ни се покачи ендорфина, и на представянето им като „свръхсилата на българския дух”. Но със сигурност не е и в отричането на народните танци (и останалите културни белези) и принизяването им до обикновена кръчмарска проява.

 
 

Дедпул се закача с Хю Джакман за #10YearChallenge

| от chronicle.bg |

Шегите на гърба на Хю Джакман от страна на Дедпул (и респективно на неговия приятел и колега Райън Рейнолдс) продължават. Уолварийн е емблематичен образ още от началото на X-Men като Джакман се появява в ролята общо 11 пъти. Дедпул – не чак толкова.

Официалният акаунт на филма „Deadpool“ в Twitter също участва в предизвикателството #10YearChallenge, в което хората пускат две свои снимки – от сега и отпреди 10 години. В поста виждаме снимка от „X-Men Origins: Wolverine“ с Логан в цялата му екшън красота, а до нея – снимка на гроба му, маркиран с X от Лора – негов клонинг и дъщерна фигура.

За сега Джакман не е отговорил на закачката, но сме сигурни, че отговорът се подготвя. Шегите между него и Рейнолдс не са от вчера. Дедпул обаче не спря с Уолварин. Следващият пост е насочен директно към добродушния гигант Колосъс:  

Хю казва, че с радост би играл друг супер герой, но никога няма да се завърне в ролята на Уолварийн. Това, разбира се, не спира Рейнолдс и много други да се опитват да променят мнението му – най-често чрез шеги. Дедпул често се подиграва на на колегата си като веднъж носи негова маска, а във втория филм имаше музикална кутия със сценката от смъртта на му.

Deadpool-Movie-Hugh-Jackman-Mask

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Кевин Харт ще играе във филма по играта Монополи

| от chronicle.bg |

Комикът и актьор (но не и водещ на Оскарите) Кевин Харт е подписал с Lionsgate за роля във филма по класическата игра Монополи, режисиран от Тим Стори. В момента Харт си партнира с Брайън Кранстън в драмата „The Upside“, която успя да детронира „Aquaman“ в боксофиса.

Монополи за първи път излиза през 1935 година и става една от най-популярните игри за всички времена с 250 милиона продадени бройки. Идеи за филм по играта се появяват още през 2008 година, когато Universal и Ридли Скот проявяват интерес към евентуален проект. Той обаче не се случва и през 2012 Lionsgate купуват правата за екранизиране и наемат Андрю Никол да напише сценарий.

Проектът този път явно е сериозен, щом имаме новина за участието на Харт в главната роля. Стори освен режисьор ще е и продуцент. Двамата не се срещат за първи път – те работят заедно по „Think Like a Man „, „Think Like a Man  Тоо“, „Ride Along“ и „Ride Along 2″. Стори, заедно с Лесли Смол, режисираха и три комедийни представления на Харт.

Историята с Оскарите изглежда не е разклатила имиджа на Кевин и той продължава да бъде търсено лице в Холивуд. Най-големият проблем остава да видим как въобще Монополи ще се превърне във филм.

 
 

Тилан Блондо – новата Кейт Мос

| от chronicle.bg |

В края на миналата година еднa от световните класации с близо 30-годишна история публикува ежегодния си списък с най-красивите женски лица за 2018 г.

Начело на него е момиче, което е свикнало да бъде под светлината на прожекторите още от 6-годишна. След като преди 10 години печели титла за „най-красиво момиче в света“, 17-годишната французойка Тилан Блондо стана „най-красиво лице в света“ Класацията е на филмовия критик TC Chandler, който e част от асоциацията „Independent Critics“.

Това е напредък за Блондо, тъй като за предходната 2017 г., тя е била на второ място  в същия списък.

Как започва всичко?

Моделската звезда на Тилан Блондо изгрява, когато тя е още четиригодишна и се появява на модно ревю на Жан-Пол Готие.

Още тогава предизвиква фурор, а дискусиите дали това, което прави, не противоречи на нормите започват с появяването й на корицата на френския Vogue, когато тя е едва на 6 години. Четири години по-късно, преди още да е влязла в тийнейджърските си години, отново се появява на страниците на списанието с тежък грим и облекло на възрастна жена.

Независимо от реакциите, че списанието сексуализира образа на дете, това дава старт на моделската кариера на Блондо. Скоро след това тя вече е сравнявана с Бриджит Бардо, която се появява в списание Elle едва на 15 години.

Тилан Блондо е дъщеря на френския футболист Патрик Блондо и модния дизайнер Вероника Лубри.

От времето на онези първи кадри, в който тя гали заек или се черви в огледалото, моделът в нея получава все повече и повече възможности да се реализира в света на модата. Когато е на 13 г. за първи път се появява на корица на списание. Френското списание Jalouse я нарича „Новата Кейт Мос“.

От тогава до сега са минали 4 години.

Разликата е, че днес Блондо вече е представлявана от същата агенция, която стои зад сестрите Джиджи и Бела Хадид и зад Кая Гербер (дъщерята на Синди Крауфорд). Работи за световноизвестна козметична компания и е редовен посетител на Седмиците на модата в различните краища на света.

В интервю за W magazine споделя, че хората, които я вдъхновяват са Кара Делевин, Барбара Палвин и Джиджи Хадид.

В момента Тиери Блондо живее в Южна  Франция със семейството си, а по нейните думи тайните на поддържането на добрия външен вид са многото сън и махането на грима преди лягане вечер.

Повече от Тиери Блондо, най-красивото лице в света за 2018 г., можете да видите в галерията ни горе.