Какво щеше да попита Ницше “най-търсените” на България, ако беше жив

| от Вучето |

Едно време покойната ми майка ме упрекваше, че много робувам на разни марки. Според нея нямаше значение какво пише на етикета на дрешката, а как я носиш. Майка беше Коко-Шанела на моето детство и юношество. Тя ме окуражаваше във всичките ми прояви на ексцентричност и свободомислие, но същевременно не пестеше шамарите, когато се налагаше да ме върне на земята, при другите биологични единици.

Без да ме поучава, успя да ме научи, че силната и харизматична личност се изгражда върху основите на реалната самооценка, а не върху оценката на другите. Както и че външната претенция струва жълти стотинки, ако не е подплатена с интелект, мъдрост и доброта. А добротата не трябва да се бърка с овчедушие.

Сега като се замисля, майка щеше много да се забавлява, гледайки риалитито ВИП Брадър, защото щеше да види как личната й етично-морална система е карикатурно-трансформирана в “Система за управление на празноглави индивиди”. Но определено би се изкефила на прозорливостта на сценаристите на шоуто да съберат в един едномесечен сезон 12 души, всичките от които са приели за своя основна мисия в живота да бъдат

тренд-сетъри,
ентъртейнъри,
проводници на Исус, Долче и Габана и Есте Лаудер,
фешън икони,
създатели на фешън-икони,
принцове и принцеси от ново поколение,
татуирани въплъщения на Жана д’Арк,
мъченици за каузи,
разплакани от съдбите си търсачи на 15-минутна слава.

Не, съвсем не искам телевизионни формати, в които се разискват сложни взаимоотношения на ниво Бог-човеци, човеци-вечност и смърт-забвение. Не желая да гледам събрани около лагерния огън съквартиранти, облечени в бели одежди, да четат откъси от “Тъй рече Заратустра” на Ницше и в обредно мълчание да гадаят по вътрешностите на заклано агне кога ще настъпи апокалипсисът или най-малкото ще има ли предсрочни избори в страната.

Но и Златка и Благой не мога да гледам, без да искам да се разплача сякаш съм наясно, че утре метеорит с големината на Австралия ще удари Земята. Защото картинката, която ни представят тези двама влюбени, по никой начин не се вписва в представата ми за автентичност на човешките взаимоотношения. Разбира се, любовта има различни лица и проявления – ескимосите потъркват носове, за да покажат, че са обичат, а богомолката изяжда богомолецът в знак на признателност, че е била оплодена. Но тези двамата правят така, че да искаме да не се влюбваме. А аз лично по-скоро бих си прегризала вените, отколкото да повярвам в един абсурден любовен маркетингов сценарий, който иска да ни внуши, че “life in plastic – its fantastic”.

Еднакви пижамки с дизайнерски щампи, драматични вричания във вечна-обич-и-любов и задължителното парадиране в стила на ранните Бекъм: Това, което бедните и неизвестните нямат, ние го имаме в повече, било то татуси, зъби, цици, и, разбира се, не на последно място, християнски ценности.

Към момента в шоуто разполагаме още с: една пеперудена Мис Силикон, чиято пяна за лице струва колкото доходът на семейство от Бобов дол за месец, гримьор на звездите, зациклил в гей стилистиката на 90-те, телевизионна “кобра”, футболист-зевзек, поп-фолк магьосница с промискуитетно минало и настояще, актьор и рапър със съмнителни успехи в своите поприща, емигрантка без ВИП лейбъл, но с много татуировки и още повече емоционален багаж, както и лидер на религиозна секта с един последовател. И още много продуктово позициониране, тъпизми, дегизирани като мъдрости и, разбира се, драматични сблъсъци между доброто и злото.

Сега обаче някак ме тегли обратно към Ницше, понеже намирам, че има особено забавна аналогия между най-гледаното риалити в републиката и неговия живот и философия. Вярвам, че много от читателите са запознати поне отгоре-отгоре с идеите на гениалния германец, но съм сигурна, че много малко хора зная подробности за живота му.

По време на войната, например, независимо, че редник Ницше само е пренасял с носилка ранените, в последствие не преставал се хвали, че бил “наперен стар артилерист”, в чиито крака жените едва ли не се въргаляли от обожание. Всъщност обаче бил един самотен дядка, емоционален запартък, застинал в победоносната поза на Наполеон. Ницше напълно вярвал на лъжите и фантазиите, които раждала главата му. Но какво пък толкова, нали, както сам казва, “всичко е приемливо, стига да обслужва живота”!

Така че в контекста на развлекателното шоу, което обичаме да мразим, риторичният въпрос, който философът задава в творбата си “ Ecce Homo” – “Защо да не живееш една лъжа?” – просто не може да звучи по̀ на място.

 
 

„България Ер“ с три приза на авиационните награди Sky Awards 2018

| от chronicle.bg |

„България Ер“ бе отличена с голямата награда „Най-предпочитана авиокомпания на българския пазар“ на годишните престижни награди Sky Awards 2018.  Отличията бяха връчени на Международния ден на гражданската авиация в присъствието на официални гости, представители на авиокомпании, собственици и управители на туристически агенции и медии. Te се присъждат от международно жури въз основа на онлайн гласуване сред българските пътници и професионалисти. Номинирани за наградата в същата категория бяха Lufthansa и Turkish Airlines.

Националният превозвач спечели награди и в още две категории – „Най-предпочитана авиокомпания за къси и средни полети от/до България“ (Sky short/middle haul) и “Най-предпочитана авиокомпания от професионалистите“ (Sky Friend). Победителите в отделните категории се определят на база на онлайн проучване сред пътници и професионалисти, което се e провело от организаторите на конкурса APG Bulgaria в периода 30.10-29.11.2018 г. В него са участвали 237 професионалисти от туристическия бизнес и 3 940 пътници.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Critics Choice Awards: кои са най-добрите филми на 2018 според критиците?

| от chronicle.bg |

След дългоочакваните номинации за награди „Златен глобус“, които излязоха в четвъртък, една по една различните асоциации започват да обявяват своите номинации с най-доброто от киното на 2018 г.

Скоро след глобусите Асоциацията на филмовите критици на Лос Анджелис и тази на Ню Йорк обявиха своите фаворити, а днес е ред и на другата организация от филмови критици да се „произнесе“. Наградите „Изборът на критиците“ (Critics Choice Awards) са сред най-представителните кино награди, раздавани в Холивуд и вече е ясно кои са тазгодишните номинирани.

„Рома“ на Алфонсо Куарон и „The Favourite“ на Йоргос Лантимос определено яхват гребена на вълната след като вече попаднаха в списъците на повечето награди. Присъствието им е осезаемо и на Critics Choice Awards.

Филмът на Йоргос Лантимос е с общо 14 номинации, сред които за най-добър филм, най-добра актриса, най-добра актриса в поддържаща роля, най-добър режисьор, сценарии, кинематография, декор и др.

Ежегодните награди „Изборът на критиците“ се провеждат от Broadcast Film Critics Association и Broadcast Television Journalists Association. Смята се, че те са най-точният показател за това кой ще спечели „Оскар“, тъй като зад тях застават общо 300 телевизионни, радио и онлайн критици.

Наградите ще бъдат връчени на 13 януари. А ето част от филмите и творците, участващи в надпреварата. Номинациите за най-добър филм, можете да видите в галерията горе.

Най-добър актьор

Крисчън Бейл, Vice
Брадли Купър, A Star Is Born
Уилям Дефо, At Eternity’s Gate
Раян Гослинг, First Man
Итън Хоук, First Reformed
Рами Малек, Bohemian Rhapsody
Виго Мортенсън, Green Book

Най-добра актриса

Ялица Апаричо, Roma
Емили Блънт, Mary Poppins Returns
Глен Клоуз, The Wife
Тони Колет, Hereditary
Оливия Колман, The Favourite
Лейди Гага, A Star Is Born
Мелиса Маккарти, Can You Ever Forgive Me?

Най-добър актьор в поддържаща роля

Махершала Али, Green Book
Тимъти Шаламе, Beautiful Boy
Адам Драйвър, BlacKkKlansman
Сам Елиът, A Star Is Born
Рикард Е. Грант, Can You Ever Forgive Me?
Майкъл Б. Джордан, Black Panther

Най-добра актриса в поддържаща роля

Ейми Адамс, Vice
Клеър Фой, First Man
Никол Кидман, Boy Erased
Реджина Кинг, If Beale Street Could Talk
Ема Стоун, The Favourite
Рейчъл Вайс, The Favourite

Най-добър режисьор

Деймиън Шазел, First Man
Брадли Купър, A Star Is Born
Алфонсо Куарон, ROMA
Питър Фарели, Green Book
Йоргос Лантимос, The Favourite
Спайк Лий, BlacKkKlansman
Адам Маккей, Vice

Най-добър млад актьор/актриса

Алси Фишър, Eighth Grade
Томасин Маккензи, Leave No Trace
Ед Оксенбоулд, Wildlife
Милисънт Симъндс, A Quiet Place
Амандла Станбърг, The Hate U Give
Съни Сулжич, Mid90s

Най-добър оригинален сценарий

Eighth Grade
Roma
The Favourite
Vice
First Reformed
Green Book
A Quiet Place

Най-добър адаптиран сценарий

Black Panther
Can You Ever Forgive Me?
If Beale Street Could Talk
A Star Is Born
First Man
BlacKkKlansman

Най-добра кинематография

Roma
If Beale Street Could Talk
A Star Is Born
Black Panther
The Favourite
First Man

Най-добър декор

Black Panther
Roma
Crazy Rich Asians
The Favourite
First Man
Mary Poppins Returns

Най-добър комедиен сериал

Atlanta
Barry
The Good Place
The Kominsky Method
The Marvelous Mrs. Maisel
The Middle
One Day at a Time
Schitt’s Creek

Най-добър драматичен сериал

The Americans
Better Call Saul
The Good Fight
Homecoming
Killing Eve
My Brilliant Friend
Pose
Succession

 
 

Защо Aston Martin прави старите си коли електрически

| от chronicle.bg |

Aston Martin използва носталгията, за да бутне на клиентите към електрическите коли. Последната програма на британската автомобилна компания е „Heritage EV“ и предлага собствениците на ретро автомобили на марката да ги преработят в електрически.

Но няма ли да е това едно кощунство! Всъщност не. Прогарамата е стартирана по една специална причина. Все повече градове по света и особено в Европа явно забраняват колите с двигатели с вътрешно горене, които са преминали определена възраст. И това е само част от цялостното настроение в полза на електрическите автомобили. Така, че съществува опасност, ако си купим класически Aston, да не можем да си го караме.

Технологията, която се използва за преработването, е базирана на модела Rapide E – напълно електрически, лимитиран спортен автомобил, който пристига догодина. Той има 800-волтова, 65kWh батерия, с която може да измине 321 километра и да вдигне 100 км/ч за под 4 секунди като максималната му скорост е 250 км/ч. От модела ще бъдат направени само 155 бройки, които вече са продадени.

Компанията казва, че първият модел, който ще може да конвертира, ще е DB6 MkII Volante от 1970 година. Специални „касети“ ще се поставят на мястото на двигателя и скоростната кутия и дори ще се занитват по същия начин. Колата ще получава и екран и това е. Това означава, че ако собствениците имат желанието и парите, лесно ще могат да я върнат обратно в оригинален вариант.

Подобна практика вече има от известно време като и компаниите, и клиентите се фокусират предимно върху ретро колите – Porsche, Range Rover и VW, както и върху автобусите. Скоро Jaguar обяви, че смята да пусне на пазара изцяло електрическа версия на легендарния E-Type от 1960 година. С времето очакваме още марки да се присъединят.