Какво щеше да попита Ницше “най-търсените” на България, ако беше жив

| от Вучето |

Едно време покойната ми майка ме упрекваше, че много робувам на разни марки. Според нея нямаше значение какво пише на етикета на дрешката, а как я носиш. Майка беше Коко-Шанела на моето детство и юношество. Тя ме окуражаваше във всичките ми прояви на ексцентричност и свободомислие, но същевременно не пестеше шамарите, когато се налагаше да ме върне на земята, при другите биологични единици.

Без да ме поучава, успя да ме научи, че силната и харизматична личност се изгражда върху основите на реалната самооценка, а не върху оценката на другите. Както и че външната претенция струва жълти стотинки, ако не е подплатена с интелект, мъдрост и доброта. А добротата не трябва да се бърка с овчедушие.

Сега като се замисля, майка щеше много да се забавлява, гледайки риалитито ВИП Брадър, защото щеше да види как личната й етично-морална система е карикатурно-трансформирана в “Система за управление на празноглави индивиди”. Но определено би се изкефила на прозорливостта на сценаристите на шоуто да съберат в един едномесечен сезон 12 души, всичките от които са приели за своя основна мисия в живота да бъдат

тренд-сетъри,
ентъртейнъри,
проводници на Исус, Долче и Габана и Есте Лаудер,
фешън икони,
създатели на фешън-икони,
принцове и принцеси от ново поколение,
татуирани въплъщения на Жана д’Арк,
мъченици за каузи,
разплакани от съдбите си търсачи на 15-минутна слава.

Не, съвсем не искам телевизионни формати, в които се разискват сложни взаимоотношения на ниво Бог-човеци, човеци-вечност и смърт-забвение. Не желая да гледам събрани около лагерния огън съквартиранти, облечени в бели одежди, да четат откъси от “Тъй рече Заратустра” на Ницше и в обредно мълчание да гадаят по вътрешностите на заклано агне кога ще настъпи апокалипсисът или най-малкото ще има ли предсрочни избори в страната.

Но и Златка и Благой не мога да гледам, без да искам да се разплача сякаш съм наясно, че утре метеорит с големината на Австралия ще удари Земята. Защото картинката, която ни представят тези двама влюбени, по никой начин не се вписва в представата ми за автентичност на човешките взаимоотношения. Разбира се, любовта има различни лица и проявления – ескимосите потъркват носове, за да покажат, че са обичат, а богомолката изяжда богомолецът в знак на признателност, че е била оплодена. Но тези двамата правят така, че да искаме да не се влюбваме. А аз лично по-скоро бих си прегризала вените, отколкото да повярвам в един абсурден любовен маркетингов сценарий, който иска да ни внуши, че “life in plastic – its fantastic”.

Еднакви пижамки с дизайнерски щампи, драматични вричания във вечна-обич-и-любов и задължителното парадиране в стила на ранните Бекъм: Това, което бедните и неизвестните нямат, ние го имаме в повече, било то татуси, зъби, цици, и, разбира се, не на последно място, християнски ценности.

Към момента в шоуто разполагаме още с: една пеперудена Мис Силикон, чиято пяна за лице струва колкото доходът на семейство от Бобов дол за месец, гримьор на звездите, зациклил в гей стилистиката на 90-те, телевизионна “кобра”, футболист-зевзек, поп-фолк магьосница с промискуитетно минало и настояще, актьор и рапър със съмнителни успехи в своите поприща, емигрантка без ВИП лейбъл, но с много татуировки и още повече емоционален багаж, както и лидер на религиозна секта с един последовател. И още много продуктово позициониране, тъпизми, дегизирани като мъдрости и, разбира се, драматични сблъсъци между доброто и злото.

Сега обаче някак ме тегли обратно към Ницше, понеже намирам, че има особено забавна аналогия между най-гледаното риалити в републиката и неговия живот и философия. Вярвам, че много от читателите са запознати поне отгоре-отгоре с идеите на гениалния германец, но съм сигурна, че много малко хора зная подробности за живота му.

По време на войната, например, независимо, че редник Ницше само е пренасял с носилка ранените, в последствие не преставал се хвали, че бил “наперен стар артилерист”, в чиито крака жените едва ли не се въргаляли от обожание. Всъщност обаче бил един самотен дядка, емоционален запартък, застинал в победоносната поза на Наполеон. Ницше напълно вярвал на лъжите и фантазиите, които раждала главата му. Но какво пък толкова, нали, както сам казва, “всичко е приемливо, стига да обслужва живота”!

Така че в контекста на развлекателното шоу, което обичаме да мразим, риторичният въпрос, който философът задава в творбата си “ Ecce Homo” – “Защо да не живееш една лъжа?” – просто не може да звучи по̀ на място.

 
 

Новите кадри от предстоящия филм „Имението Даунтън“ се гледат на чаша чай

| от chronicle.bg |

It’s teatime… again. Вадете чайника, фенове на „Имението Даунтън“, защото от вчера разполагаме с нови кадри от предстоящия филм по един от най-популярните сериали на това десетилетие. 

След първия тийзър трейлър, за който ви разказахме, екипът на „Имението Даунтън“ пусна кадри от пълнометражния филм, който трябва да излезе тази есен. Макар 6-те снимки да са крайно недостатъчно, за да задоволят глада на феновете, е прекрасно да видим как Лейди Мери (Мишел Докъри) прегръща Хенри Толбът (Матю Гуд) докато танцуват (предполагаме на романтична музика) на връх Св. Валентин.

Дори да сте върли противници на западното влияние в празничния източноправославен календар, кадърът ще стопли сърцето ви така както само чаша чай от кухнята на Даунтън може.

Последно бяхме с голямата фамилия Кроули и техните слуги на 1 януари 1926 г. Или поне в този момент приключи действието в последния коледен епизод на сериала на PBS. Сега цялата компания от последния сезон се събира в имението 18 месеца по-късно за едно голямо и мистериозно събитие, както става ясно от снимките, публикувани от Entertainment Weekly.

Какво правят всички тези наши любими персонажи между стените на готическия Даунтън, ще разберем 13 септември, когато е премиерата на филма. А като за начало, вижте галерията горе, където са събрани красивите кадри, напомнящи за хубавите времена, когато всяка година получавахме своята доза „Имението Даунтън“.

 
 

Запознайте се с френската двойничка на Риана

| от chronicle.bg |

Следващия път, когато сте във Франция и видите момиче, което прилича на Риана, погледнете отново.

Социалните мрежи обърнаха вниманието си към на 23-годишната французойка Уна Серталф, която прилича забележително много на певицата от Барбадос. Момичето каза пред BuzzFeed News, че приликата е явна „откакто е на 15 или 16″, въпреки че не е съгласна на всяка цена. Това, че прилича на Риана, разбира се, има и своите ползи. Уна казва, че по-лесно я пускат в дискотеки и я черпят повече, но тя е по-резервиран човек и не се възползва.

Има обаче и недостатъци. Серталф казва, че често идват хора, които искат да се снимат с нея, но когато стане въпрос за лични връзки, никога не може да знае дали даден човек не е с нея, защото прилича на известна личност или не. „Когато си говоря с някой мъж, често ми казват „Приличаш на Риана“ и виждам колко са радостни от това и как искат да ме покажат на приятелите си. Но се чудя дали някога ще можем да пренебрегнем външния ми вид.“

Като цяло обаче тя намира ситуацията за забавна.

Един потребител на Twitter казва „Тя прилича на Риана повече, отколкото Риана прилича на Риана“. Реплики като „Кога пускаш албума“ също не липсват. „Ако имаш време за селфита, имаш време и да запишеш албум.“

Ето няколко снимки на Уна Серталф.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от ℯ (@ynasertalf) на

 


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от ℯ (@ynasertalf) на

 


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от ℯ (@ynasertalf) на

 


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от ℯ (@ynasertalf) на

 
 

Почина сръбският певец Шабан Шаулич

| от chronicle.bg |

Кралят на сръбската музика, Шабан Шаулич, почина след сериозно пътнотранспортно произшествие.

Инцидентът се е случил в град Билефелд, в северозападната част на Германия, където той е имал концерт.

След инцидента Шаулич е откаран в болницата, където е починал въпреки усилията на докторите.

Очаквайте подробности

„Всяка дума е излишна. Напусна ни една легенда…“

 
 

„Фаворитката“ е абсолютният фаворит

| от |

Сигурно вече сте чули и чели достатъчно за „Фаворитката“ (The Favourite) – третия англоезичен филм на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос, който е първенец по номинации за „Оскар“ тази година (той и „Рома“ си делят първото място с 10 номинации). За него се говори още от лятото на миналата година, когато триумфира на кинофестивала във Венеция. След премиерата на филма в България на 8 февруари можем само да свалим шапки на Лантимос и съвсем заслужено да наречем „Фаворитката“ абсолютният фаворит в киното на 2018 г.

Историята на филма започва през далечната 1998 г. – Дебора Дейвис пише сценария, в който главни персонажи са една кралица и две братовчедки, готови на всичко, за да бъдат нейни верни спътнички в живота. Години по-късно историята стига до Йоргос Лантимос, който възлага на Тони Макнамара да подобри текста на Дейвис. Това трио стои в основата на „Фаворитката“.

The-Favourite-TF_03557-FEATURED

Действието се развива в началото на XVIII век, когато начело на Великобртиания стои овдовялата и разпадаща се физически и психически кралица Анна (Оливия Колман). Здравословни проблеми я правят трудноподвижна. Загубата на съпруга й и на 17 деца (някои мъртвородени, други починали скоро след раждането) са сринали психиката й.

Неотлъчно до нея стои лейди Сара Чърчил, Херцогиня на Марлборо (Рейчъл Вайс), която на практика управлява държавата. Върховенството на лейди Сара в кралския двор е нарушено от появата на братовчедка й, Абигейл Хил (Ема Стоун) – обедняла благородница, която пристига да търси работа в двореца. С течение на времето между кралицата и Абигейл се заражда приятелство, което слага начало на триъгълника между жените. В него се преплитат безброй общовалидни за човека мотиви, от които всеки зрител ще открои свой собствен акцент – и на практика всеки ще има право в твърденията си.

Това е най-силното качество на „Фаворитката“. Историята в този филм е многопластова до степен, в която всеки може да прозре онова, което според неговата отправна система е ключово в тази история. Стремеж към власт, лейди Сара? Да. Моралното падение на еснафа, докоснал се до бляскавия живот в двореца, Абигейл? Разбира се. Сривът на човешкото в човека вследствие на непреодолимата трагедия, Ваше Величество? Абсолютно. Това е само на повърхността.

file-20190125-108367-11vugo3

Под основния конфликт между трите жени виждаме войната между Франция и Великобритания, политическите игри на парламента, нравите на една отдавна отминала епоха – всичко това, пречупено през призмата на Йоргос Лантимос.

Режисьорът този път представя симбиоза между характерния си експериментаторски подход и лесносмилаемия кинопродукт, показвайки почти гениално дълбочината на историята с помощта на комедийните елементи. Последните са толкова класно въведени, че е същински душевен оргазъм да гледаш как лейди Сара коментира грима на кралицата или как Абигейл се измъква от стаята, докато братовчедка й задоволява „г-ца Морли“. Същият душевен оргазъм се изпитва и от самото слушане на диалозите, които с подбора на думи и звуци създават характерно музикално звучене и ритъм на разказа, граничещи с поезия. Добавете към това и майсторското показване на личния път на всеки един от персонажите и получавате съвършения сценарий.

Снимачният подход на оператора Роби Раян, а след това и монтажът на Йоргос Мавропсаридис са поредната добавена стойност към диаманта „Фаворитката“. Филмът не страда от типичната за тези историческите сюжети кичозност и претруфеност, благодарение на различните ъгли, от които е разказана историята. На практика от всеки кадър би могла да излезе творба на изкуството, достойна за ренесансов художник.

the-favourite-emma-stone

Най-сладкото оставяме за най-накрая, а това са Оливия Колман, Рейчъл Вайс и Ема Стоун. Лантимос събира три различни актриси, с различни средства, възможности и мащаб и изважда от всяка от тях най-силните й страни. Резултатът са три ярки и стабилно изградени персонажи, които доказват високото майсторство на актрисите.

По ирония на съдбата, видима не за всички, „Фаворитката“ се поява именно в годината, когато два филма, стоящи на противоположни полюси, са рамо до рамо в битката за наградите. На единият полюс е „Рома“, който събира на своя страна представителите на доброволно депресиращата се аудитория, а на другия е „Роди се звезда“ – олицетворение на леснодостъпния кинопродукт, идеален за масовата аудитория. Безспорно и двата филма са добри. Но нито един от тях не би могъл, поради своята характерност, да бъде наречен „най-добър филм на годината“. Доброто кино не дели хората на лагери, основаващи се на субективното усещане. Доброто кино е добро от всички ъгли… точно както „Фаворитката“.