Какво ще кажат хората 2.0

| от Антония Антонова |

Който твърде много внимава за това какъв имидж гради, изглежда има от какво да се притеснява.

Репутацията би трябвало да е естествено продължение на личността, отражение на делата на човека, а не някаква притурка, възникнала от напъна да посееш в чуждите глави привлекателна представа за себе си.

Постоянният ангажимент към създаване на добро впечатление у околните често издава отсъствие на достатъчно потенциал или желание за творене на добро по принцип. Показва вероятно оправданото съмнение на човека в собствената му правота, в редността на действията му. Залага на опаковката за сметка на съдържанието.

Докато по-голямата част от истината все повече остава някъде извън рамките на поредния инстаграмски квадрат съвършенство, поддържането на имидж днес е естествено занимание в ежедневието на почти всеки, който има профил в поне една социална мрежа и мобилно устройство с камера в джоба си.

Важно ни е какво впечатление създаваме не просто у заобикалящите ни, но и в обществото – приоритет за известните и значимите от времето, когато двете понятия съвпадаха.

Дори едно от последните модни течения в социалните мрежи – да бъдем естествени и „себе си” – без грим, с едри бедра и стрии, с някой-друг разпилян кичур коса пред челото – сякаш, парадоксално, също произлиза от култа към образа, от културата на привидното, от желанието да изглеждаме еди-как-си в очите на хората.

И ето че изведнъж да си „обикновен”, „нормален”, „естествен” и „непретенциозен” не са обичайни състояния. Те вече правят живота “по-инстаграмабъл”. Те са част от изключителността, последен писък, тренд, претенция.

Изключителни сме със своята „естественост“, изключителни сме със своята състрадателност, социална ангажираност, гражданска позиция, физическа активност.

Изключителни сме със своите вежди и проекти. Кучета и котки. Любовници и деца.

Изключителни сме с това, че готвим за семействата си. С общата си култура. Защото „знаем столици” и сме помогнали на бабичка да пресече на пешеходна рано сутрин преди работа.

Изключителни сме, защото сме дръзнали да покажем на снимка пъпката и бръчката си. Щрак! Заради човешкото, само по себе си. Защото сме спасили коте от прегазване или сме посадили дърво. И изобщо заради доброто в ежедневието си. Сякаш последното е изключение. А то не би могло да бъде. Просто трудно се разпространява с „share”.

 
 

Стелан Скарсгор на 68: Високият рус мъж с големия талант и осемте хлапета

| от Вучето |

В момента той е най-актуален с ролята  на Борис Щербина в хитовия сериал на HBO “Чернобил.” Толкова много прилича (и се държи) като съветски държавен и партиен деятел от ерата на развития социализъм, че като го гледа човек, постоянно му се иска да си сипе 200 г водка. Сериалът приключи, но оттук до края на 2020-а година е плътно ангажиран с още пет филмови проекта. Просто при Стелан Скарсгор няма празно. И не е имало от далечната 1968 г., когато прави филмовия си дебют с ролята на капазанчето Бомби Бит в шведския сериал със заглавието “Бомби Бит и аз”.

t0523chernobyl-1

Стелан Скарсгор като Борис Щербина в „Чернобил“

От малък носи псведонима Скарци. Кръщелното му име обаче до известна степен предопределя бъдещето на момчето от Гьотеборг. Мама Гудрун и татко Ян кръшават родения на 13 юни 1951 г. син Стелан. Името произхожда от латинското stella, което значи “звезда”. И един ден Стелан-Скарци Скарсгор от Гьотеборг, Швеция ще бъде не каква и да е звезда, а  една от най-ярките европейски филмови звезди, осветяващи световния филмов хоризонт!

Още в началото на забележителната си кариера Стелан Скарсгор бива сравняван с чудовищно талантливия си сънародник Макс фон Сюдов. Обаче това се случва в Европа. А никой не може да твърди, че е постигнал кой знае какво в кино-индустрията, ако ликът му не се е появил на тениска или чаша за кафе в Щатите. Такива са неписаните закони на шоубизнеса, човече! Стелан успява да пробие и в Холивуд, благодарение на забележителното си изпълнение в макар и второстепенната роля на “Инженера” в еротичната дарама на режисьора Филип Кауфман и по сценарий на Милан Кундера “Непоносимата лекота на битието” (1988). Обаче ролята, която наистина го изстрелва във висините на известността е тази на парализирания работник на нефтена платформа Ян Нюман в датската драма на Ларс фон Трир “Порейки вълните” (1996). Холивуд направо полудява по снажния швед. Оттогава Скарсгор се превръща в нещо като реквизит в повечето от последвалите филми на ексцентричния датски режисьор.

В България разбрахме за съществуването на Скарсгор (и го харесахме въпреки превъплъщението му в самовлюбен професор по математика в елитен американски университет!), когато тандемът Афлек-Деймън печели първия си “Оскар” с бокс-офис разбивача “Добрият Уил Хънтинг” (1997). Следват забележителни роли в “ Амистад” (1997), “Ронин” (1998) , а през 2000 г. актьорът прави завръщане, но не в Синята лагуна, а в поредната  Оскарова продукция на любимия режисьор Фон Трир, “Танцьорка в мрака” (2000).

През следващите 20 години сме го гледали в какво ли не –  като грозника Бил Търнър в “Карибски пирати-3” и като едно от пеещите гаджета на Мерил Стрийп в хитовия мюзикъл “Мама Миа”; като бившия  затворник Улрик в шведския “Един доста добър човек” и като Мартин Вагнер в американския римейк на шведската лента по едноименния роман на Стиг Ларшон  “Мъжете, които мразеха жените” . От богатата му филмография го помним още с участието му “Меланхолия” ( апокалиптичната драма на Ларс Фон Трир, от 2011), “Нимфоманката” (дали изобщо има смисъл да споменаваме кой е режисьорът!) и още някои, по-закачливи заглавия от 2015 г. като “Отмъстителите” и “Пепеляшка”. Последната му забележителна роля в пълнометражен филм (в която феновете му трябваше да се напънат, за да го разпознаят заради плешивото теме) беше на дългогодишния треньор на шведската тенис-легенда Бьорн Борг в “Борг/Макенроу” от 2017 г.

"Out Stealing Horses" Photocall - 69th Berlinale International Film Festival

На 69-ото Берлинале (Getty Images)

Ако се чудите какво прави 68-годишният актьор със забележителна осанка (висок е 191 см), когато не се снима, веднага ви отговаряме. Прави деца. При това не какви и да е, а красиви и талантливи деца. Към този момент актьорът е горд баща на осем: шест са от първата му съпруга Май, с която са женени от 1975 до 2007 г., а две – от настоящата, Меган.  Петима синове с фамилия Скарсгор са актьори: Александър (42), Густаф (38), Сам (37), Бил (28) и Валтер (23). И всички те вече са дали заявка, че имат потенциала да надминат един ден по професионални успехи знаменития си татко.  Може да не сте гледали всичките момчета в действие, обаче няма как да сте пропуснали изпълнението на най-големия, Александър, като секси съпруга-насилник в първия сезон на “Малки големи лъжи”, както и във вампирския сериал “Истинска кръв”. Густаф се снима във “Викингите” и “Западен свят”, а Бил… О, няма как този “злодей” с плътни устни и хипнотизиращ поглед  да не присъства  в еротичните сънища на много девойки по света след участието си в няколко хитови американски сериали. Най-малко за децата от първия брак на Стелан се знае за Еия (27), която е бивш модел, и единствената, неизкушена от актьорската професия. Сам също избягва светлината на прожекторите и е единственият от братята, който избира професията на майка им, докторската, а не на бащата. Най-малките Скарсгор от брака с втората съпруга също са момчета, Осиан и Колбьорн, съответно на 10 и 6 години.

alexander-skarsgard-big-little-lies-lead

Александър Скарсгор в „Малки големи лъжи“

Това, което малко фенове на фамилия Скарсгор обаче знаят, е че по-големите деца са израснали в крайно разкрепостена, бохемска среда. През 80-те някои забранени от закона субстанции са в свободно обръщение в домакинството на Скарсгор и в резултат на това взаимната любов и взаимопомощ царуват навсякъде. Александър, като най-голям, получва зелена светлина от родителите си още 12-годишен да води гаджета у дома. Въпреки че бракът й със Стелан не е проблематичен, първата съпруга на Стелан, Май, по професия лекар, се пропива зловещо и бракът им приключва през 2007 г. Две години по-късно Стелан среща втората си съпруга, с 25 години по-младата Меган Еверет, с която са щастливо женени и до днес. Любопитен за отбелязване факт е, че въпреки световната си слава и привлекателна външност Стелан Скарсгор никога, ама никога не е бил “хващан” да кръшка. Статутът му на примерен съпруг и баща винаги е бил железобетонен и поради това буди истинско озадачение и възхищение в холивудските среди.

Mamma Mia! Here We Go Again World Premiere

Стелан Меган на премиерата на „Mamma Mia! Here We Go Again“ (Getty Images)

Въпреки че синовете Скарсгор щурмуват Холивуд, популярността им в Щатите все още не може да се сравни с тази в родната Швеция. Там те се ползват със статут равностоен на този на кралското семейство. Почти е невъзможно да цъкнеш телевизора и да не попаднеш на филм или телевизионно шоу, в което да не участва някой Скарсгор. Членовете на семейството обаче не са се главозамаяли от славата и въпреки, че заради професионалните си ангажименти, им се налага да прекарват голяма част от годината в САЩ,  нямат търпение да се върнат у дома. Стелан и Меган живеят в Стокхолм, а Стелан се хвали, че заради близостта на морето често готви прясна морска храна за семейството си.

“Аз съм скандинавец до мозъка на костите си,” казва актьорът в интервю пред датския ежедневник Berlingske. “Стабилен и здравомислещ човек съм. Но това не значи, че не съм преживявал неща и кризисни периоди, които да не са изваждали на показ наранимата страна на характера ми. Обаче имам прекалено много деца, за да губя време като се вглъбявам прекалено много в проблемите. Не съм от тези, дето ще лежат по цял час на кушетката в кабинета на психолога и ще му разказвам за детството си и после заедно ще умуваме дали съм искал да спя с майка си. “

Запитан дали се чувства почитан и обичан в родината си,Скарсгор отговаря така: “Шведите се гордеят със Златан Ибрахимович. Мисля, че и с мен се гордеят, но най-вече защото в чужбина свързват името ми с Швеция. Въпрек обаче, че си международно известен, шведът ще те погледне веднъж-дваж и после веднага ще отклони поглед встрани, понеже ние сме си такива хора, резервирани, не обичаме да ни досаждат и да досаждаме на другите. В Щатите обаче някой постоянно върви по петите ти и ти крещи в ухото: “Леле боже, ама това наистина ли си ти?!”  Това е възможно да се случи в Швеция, само ако се намираш в два след полунощ в някой бар. Само тогава всички се обичат и са си най-големи дружки.”

На 13 юни Стелан Скарсгор навършва 68 години. На тази възраст той вече е доказал, че е сред най-известните актьори в света в момента, а в личен план е успял да сложи нещата си в ред така, че да може с чиста съвест да каже: “Да, амбициозен съм и има още много неща, които искам да ми се случат в професионално отношение. Но дори да стане така, че да не получа ролята, която съм искал, не е болка за умиране! Единственото, което има значение е, когато в семейството всичко е наред и всички роднини са в добри отношения помежду си. Само тогава се чувствам на мястото си и истински богат.”

 
 

Великите военни изцепки: как четирима български войводи превзеха Кавала (1912г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.

??????????????

Български войски, 1912

Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.

Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.

За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.

Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.

Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.

Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.

Mihail_chakov

Михаил Чаков

В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.

На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.

Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.

пейо яворов

Пейо Яворов

В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.

- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени…

556px-Hristo_Chernopeev_by_Dimitar_Karastoyanov

Христо Чернопеев 

По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.

Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.

„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“

Yonko_and_Nikola_Vapcarovi1

Йонко Вапцаров със сина си

Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.

Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:

„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“

Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.

Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.

 
 

Лошите момичета на историята: Будика – Духът на отмъщението

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Годината е 1871 г. и известният английски скулптор и инженер Томас Торникрофт работи вече от 20 години по своя проект – статуя на кралица Будика.

В ателието му навсякъде има скици от близък и далечен план, измервания и бележки за изработката запълват всяко ъгълче на работните му листа, направен е дори модел от пластилин на бъдещата статуя. Г-н Торникрофт така и не доживява да види своята кралица превъплътена в бронз, но мечтата му е сбъдната от сина му. Така през 1902 г. Будика се възкачва на своята колесница, обградена от своите дъщери и намира вечния си дом в края на Уестминстърския мост срещу сградата на абатството в Лондон.

Тя не е единствената жена оспорила властта на Римската империя, нито е първата британка, опълчила се срещу властта на императора. Това, което отличава Будика от други жени войни от Древността, е огромната символика, която век след век натоварва образа на тази войнствена кралица, превръщайки я в идеализиран образ на британското обединение и сила. Първо кралица Елизабет I изтупва от прахта споменът за нея и прави аналогия със своето управление и сблъсъкът й с Испанската армада. Говори се, че даже копира части от речи на Будика преди битките с римляните.

През XVII в. дори са смятали, че Стоунхендж е издигнат в чест на червенокосата кралица. През ХІХ в. кралица Виктория намира прилики между себе си и жената войн и те не се коренят само в близките им имена. За Будика пишат както открити женомразци като Милтън, така и известни драматурзи на своето време като Глоувър. Името й носят викториански кораби, в трите опустошени от нея градове са издигнати нейни статуи, а през 2003 г. животът й получава своя прочит и на телевизионния екран.

Въпреки огромното й влияние върху британската история и култура, остава един въпрос – коя всъщност е Будика?

Не знаем истинското й име, от къде е дошла, нито кога е била родена, от данните не става ясно също така лобното й място и начина, по който е загубила живота си. Въпреки многото въпросителни за живота, военните действия и личността на Будика сведения за нея откриваме основно в „Аналите“ на Тацит, „Римска история“ на Дион Касий, които се допълват с информация от археологическите находки. Тя е била висока, с яростен поглед, дълга огнена коса и дрезгав глас. Според източниците само видът й всявал страх. В историографията за нея е прието името „Будика“, което идва от келтската дума за „победа“, т.е еквивалента на съвременното име „Виктория“. В някои произведения може да се срещне като Бодицея и Будуг. Не може да се каже със сигурност дали това е рожденото й име, но по времето, когато хваща меча и се изправя срещу римляните, това е било името, което е карало провинция Британия да трепери от мощта на отмъстителния й дух.

Античността има своята военна суперсила в лицето на Римската империя. Тя е владеела „света“ или поне по-голямата част от познатия тогава свят. На юг държавата се разпростира в Северна Африка, на север владее част от територии от дн. Германия и Франция, на изток достига до земите на Месопотамия, а на запад е успяла да се добере до Британските острови. Всички са в краката на императора, а тези които не са или скоро ще бъдат изкушени да го сторят, или ще склонят глава пред римските гладиуси (мечове). В провинция Британия повечето благородници приемат властта на императора – в замяна на своята покорност и вярност. Те се превръщат в т.нар „крале-клиенти“ на императора. Още от 43 г., при нашествието на острова, се изгражда тази уговорка: бритските благородници имат право да задържат земите си пожизнено, но в замяна на това те трябва да подкрепят политически римляните и да плащат данъци, но не могат да я завещават, защото тя вече е собственост на империята.

В средата на първи век племенен лидер на ицените и владетел на областта, която обхваща съвременен Норфолк, Северен Съфолк и Североизточен Кеймбриджшайър е Прасутаг, съпругът на Будика. Дори след смъртта му, неговото семейство е щяло да бъде подсигурено благодарение на въпросната договорка „крале-клиенти“, ако племенният вожд не беше направил немислимото – разделя наследството си между император Нерон (54-68 г.) и двете си дъщери.

Не е ясно защо Будика е изключена от това завещание и какви са били взаимоотношенията между двамата съпрузи, но резултатът от постъпката му е открит бунт. Прасутаг издъхва и не става свидетел на отговора на Римската империя, а той не закъснява. По това време управител на провинция Британия е Гай Светоний Павлин, който има зад гърба си славата от няколко потушени въстания и подвига си да е първият римлянин прекосил Атласките планини в Северозападна Африка. Откритото неуважение от един племенен вожд и то в пределите на неговата провинция не е сред нещата, които този известен пълководец би преглътнал. Неговата реакция е брутална и цели да прекърши в зародиш всякакво бъдещо неподчинение.

По заповед на Павлин, римляните нападат двореца на Прасутаг, каквото могат плячкосват, а другото – унищожават. Поробват всички близки на вожда и изземват земите на всички благородници от племето на ицените. Те обаче не спират дотук. Будика е поругана, публично бита и унижена, а дъщерите й са изнасилени многократно от войниците. Както би отбелязал Сун Дзъ – ако ще отнемаш всичко на някого, постарай се той да не остане жив, защото няма нищо по-страшно от човек, който няма какво да губи. Действията на римляните имат две измерения – политическо и духовно. За ицените, вождът и неговото семейство имат сакрален характер. Будика не е просто кралица, а въплъщение на богинята Андрасте (богиня на войната).

Поругаването й е пряк удар върху тяхната религия. Според Дион Касий има и политически причини за последвалите събития – благородниците били или затънали в дългове, или лишени от земите си, тяхната политическа власт била отнета и единственият им изход била откритата борба.

През 60 г. Павлин предприема поход срещу друидите на остров Мона. От отсъствието му се възползват Будика и предвожданата от нея армия от бритски въстаници. Говори се, че те са над 200 000 души, които не са само ицени, а също така тринованти, както и други бритски племена, които допреди това са били врагове помежду си. Обединява ги омразата към Римската империя , завладява ги желанието за мъст , а Будика ги повежда напред. Според някои историци Будика не е пълководец, а просто обсебена от мъст жена, която хаотично унищожава всичко по пътя си благодарение на огромната армия зад гърба си. Това обаче не е точно така.

Всъщност въстанието, което червенокосата кралица повежда, се случва в момент, когато управителят на провинцията и основните му военни сили са далеч, базирано е на определена тактика, а действия на въстаниците са точни, жестоки и отправят категорично послание. Според Тацит, бунтът заварва римляните напълно неподготвени. Първи под прицела на Будика пада Камулодунум (дн. Колчестър) – сърцето на провинция Британия и нейна столица по онова време. Градът бил населяван както от римляни-ветерани, така и от бритите, а в чест на император Клавдий, в центъра му бил издигнат негов храм. Армията на Будика бързо и успешно нападнала града, според археологическите данни всичко било извършено много методично. Неколцина се измъкнали живи, всички останали били избити, дори криещите се в храма, а по заповед на кралицата всичко било изгорено до основи.

Тези методи на унищожение се използват и при следващите й нападения.

Следващият град на пътя на Будика е Лондиниум (дн. Лондон). Той, за разлика от предходния, е сред новопостроените градове и е процъфтяващ търговски център – т.е добра плячка. 30 000 негови жители знаели, че няма на кого да разчитат за помощ, затова след като узнали, че армията на Будика се е насочила към тях, започнали да се подготвят за бягство. Не успели да се организират навреме и скоро бритите били пред града. Според Тацит и Дион Касий съдбата на Лондиниум била дори по-тежка от тази на Камулодунум. Градът бил унищожен и опожарен. Всички жители били избити, а благородните дами били набучени на кол, с отрязана гръд зашита за устите им. Говори се, че Будика дори събирала част от черепите на победените врагове и ги окачвала на колесницата си. Както и при прабългарите зад тези действия, се криели религиозни причини – взимала силата на врага, а и за римляните е било ужасяваща гледка.

Третият по големина град в провинция Британия бил Веруламиум (дн. Сейнт Олбанс). Той бил муниципиум, зависим от Рим град, чийто жители имали определени задължения, но и се радвали на римско гражданство. Жителите също бързо се досетили какво ги очаква и започнали да се евакуират. Армията на Будика отново се оказала по-бърза. Някои били хванати в града, а на други била устроена засада по пътя. Според Тацит били избити над 70 000 римски граждани. Данните могат да са преувеличени, но едно е сигурно – с третата си атака Будика най-после привлича вниманието на римския управител на провинцията – Гай Светоний Павлин. Вероятно това е била и една от целите й през цялото време, тъй като той е прекия отговорник за личните й нещастия.

Военните подвизи на Будика не са добре дошли за Павлин и ако той не предприеме действия срещу нея, го очакват дълги обяснения пред император Нерон. Пълководец с неговото минало и его не би позволил това да се случи. За по-нататъшните събития има някои разминавания в изворите. Авторите не цитират точното място, където армиите на Будика и Павлин се сблъскват, но според проучвания от последните 10 години, това най-вероятно е било около селището Чърч Стоу, Нортхемптъншър.

Според римските извори, въстаниците на Будика били около 230 000, заедно със своите семейства, а римляните били едва 10 000, но добре обучени и тренирани в битки. Първите били добри при партизански атаки, докато вторите били истинска, добре сработена военна машина. Бритите нападат яростно римляните, но армията на врага е построена на няколко реда и благодарение на късите си мечове нанася бързи и смъртоносни удари още в първите минути на сражението. Това, което последва, е ужасяващо клане, в стила на Павлин, който иска да даде добър урок на бритите и да отправи послание към всеки, който посмее да оспори римската власт. За съжаление при повторната си среща Будика не успява да победи своя омразен враг – управителя на провинцията. Дали умира от собствената си ръка, поглъщайки отрова, или случилото се на бойното поле я поболява и тя издъхва малко по-късно, не е ясно, но едно е сигурно – тази битка слага край както на голямото британско въстание, така и на неговата всяваща ужас предводителка – Будика. Според Тацит загиват повече от 80 000 брити – мъже, жени и деца, докато римляните дават едва 400 жертви.

Въстанието на Будика няма дълготрайни последици, то не слага край на римската власт в провинцията.

Влиянието й обаче отеква през вековете до наши дни. Облечена в ярки дрехи, Будика е изваждала заек изпод полите си преди битка и е тълкувала по него изхода на сражението, след което се качвала на своята колесница, обградена от дъщерите си и е отправяла някоя от известните си речи към своята армия. Думите й са били силно въздействащи: „Спечелете битката или умрете: поне това е, което ще направя аз, една жена, а вие, мъже, може да живеете в робство ако това е, което желаете“.

Във време, когато патриархалният ред господства и римляните се радват на власт и страхопочитание, една жена се осмелява да въстане срещу тях и да поведе своите сънародници. Това е огромен удар срещу империята и носи позор за нейните управници, което ясно се долавя в историческите хроники. Будика загива при Чърч Стоу, но образът й на обединител на британците и на изключително силна жена и пълководец оцелява през вековете.

 
 

Джон Ленън за малко да си направи трепанация

| от chronicle.bg |

През март 1969 Джон Ленън и Йоко Оно отиват на меден месец в луксозен хотел в Амстердам. Там ще изпълнят и популярния си протест срещу войната във Виетнам „Bed-in for Peace“. Сред репортерите и феновете, които Ленън кани, е и 34-годишният датчанин Барт Хюджис. Той е повикан, защото бийтълсът има една странна молба: „Искам трето око“

И Ленън не говори за метафорично духовно трето око, а за истинска физическа дупка на челото. Тази процедура се нарича трепанация.

John_Lennon_en_zijn_echtgenote_Yoko_Ono_op_huwelijksreis_in_Amsterdam._John_Lenn,_Bestanddeelnr_922-2302

Ленън и Йоко в леглото си в Амстердам, 25 март 1969 

Трепанацията (от гръцката дума trypanon – свредел) се практикува още от праисторически времена за лечение на най-различни неща от главоболие до демони. Но през 60-те години на 20 век тази процедура е нещо като каприз на изгряващото Ню Ейдж движение. И един от най-известните и практици е Барт Хюджис – библиотекар, който скоро е изключен от Медицинския университет за бясна употреба на наркотици.

През 1964 той публикува „научен“ труд – оформен като свитък – наречен „Homo Sapiens Correctus“. В него твърди, че откакто човеците са се научили да вървят изправени, гравитацията пречи достатъчно кръв да стига до мозъка и предлага като решения пробиване на дупка в черепа, която да намали налягането в него и съответно да увеличи обема кръв във мозъка. Ползите са: повишена креативност и енергичност, и дори още по-добре: „състояние на постоянна надрусаност“.

„Марихуаната и ЛСД са временни“, казва Барт, „трепанацията е вечна“.

Bart_Huges_trepanning_himself

Барт Хюджис трепанира себе си 

Джон Ленън, който е известен с това, че постоянно търси нови начини да разшири съзнанието си, наистина иска Барт да пробие „трето око“ в главата му. Колкото и съмнителен човек да е Хюджис (а според горе-долу всеки медицински професор той е доста съмнителен), той все пак увещава музиканта срещу процедурата като му казва: „Сигурен съм, че вече го имаш. Хората с трето око са твоя тип хора.“

Метафорично Брат говори за влиянието, което имат The Beatles и в частност Ленън, върху поп културата и хората по света. Но има предвид и реална дупка в фонтанелата, която имат около 10% от населението – черепът на ембриона е съставен от различни части и фонтанелата помага за облекчаване на напрежението от бързо растящия мозък (както и за това главата да мине през родилния канал).

След раждането тези различни части се сливат в монолитен череп, поне при повечето хора, което е и причината Хюджес да ламти за трепанация. Въпреки уговорките Джон продължава да иска процедурата, „а аз продължих да му казвам да не се пробива, това е заблуда, няма да усети никаква разлика“, спомня си „медикът“. Ленън настоява, докато Йоко не се намесва на страната на Барт и го отказва. Поне за известно време.

***

По-късно, когато се връщат в Англия, Джон и Йоко канят Пол и Линда Маккартни на вечеря, където Ленън отново повдига въпроса: „Ти искаш ли да си направиш трепанация?“ Маккартни нямат идея за какво говори приятеля им, затова той пояснява „Ами пробиват ти дупка в черепа и така се отпуска налягането.“

Пол си мисли, че това е шега. 

„Не, не е шега“, уверява го Ленън. „Хайде другата седмица да идем. Ние познаваме един човек, който може да я направи и можем всички да си направим.“

Пол възпитано отказва: „Виж, ти отиди и си я направи, и ако проработи, супер. Разкажи ни след това и и ние ще си направим.“

Джон обаче никога не отива.