shareit

Какво прави Мандела толкова специален

| от |

20010429-concert_2423651k

Брайън Пиърсън, директор на отдел „Близък Изток“ във Франс прес, работи като кореспондент на агенцията в Йоханесбург, отразявайки периода от освобождаването на Нелсън Мандела от затвора през 1990 г. до края на мандата му като първи чернокож президент на Южна Африка през 1999.

Какво прави Нелсън Мандела толкова специален? Освен факта, че се появи, след като прекара 27 години в затворите на апартейда, питаейки толкова малко злоба.

И настояването си „помирението“ да заема централно място в комисия за установяване на истината, за да се излекуват раните, причинени от годините на горчива расова омраза. И това че облече екип на Спрингбок и излезе на терена по време на финала на Световната купа по ръгби през 1995 г. в дързък опит да обедини нацията зад състоящия се предимно от бели южноафрикански отбор.

И това че се оттегли след едва един мандат като президент, за разлика от много други световни лидери, които, веднъж получили властта, се вкопчват в нея, докато тя ги разруши или те разрушат страната, която ръководят.

Това са едни от най-известните качества на иконата в борбата с апартейда. Но за журналистите, които са имали късмета да проследят забележителната му кариера от деня, в който излезе от затвора през 1990 г. до годините на преход към първите избори с участието на всички раси, президентския мандат от 1994 г. до 1999 г. и прекалено бързото му според мнозина оттегляне от политическата сцена, качествата му са още много.

Това не беше обикновен политик.

Отразяването на „историята на Мандела“ беше поучително преживяване. Той смири всички нас и се опита да ни накара да бъдем по-добри хора и по-специално да започнем помирение в момент, когато всички южноафриканци, бели и черни, все още носеха белезите на апартейда. Спомнете си за онзи много напрегнат политически митинг в Александра, околностите на Йоханесбург, когато тълпата беше настръхнала срещу белите след още едно масово убийство на чернокожи, извършено от бялата „трета сила“. Мандела спря по средата на речта си и погледна бяла жена, стояща някъде в края. „Онази жена там спаси живота ми. Тя ми помогна да се върна към здравето, когато бях болен от туберкулоза.

Той я извика на сцената и я прегърна горещо, разказвайки как през 1988 г., докато бил в затвора Полсмур в Кейптаун, се заразил с туберкулоза и бил приет в болница, където получавал нейната професионална помощ на медицинска сестра. Настроението на тълпата се промени. Силни възгласи на одобрение надделяха над исканията за отмъщение.

Забележителен е още един момент, когато като президент на Южна Африка Мандела е домакин на среща на Южноафриканската общност за развитие, регионална икономическа организация. Всички ключови президенти и премиери от региона присъстваха на срещата. Те трябваше да постигнат единен отговор на друга криза в Африка. Журналисти чакаха от сутринта за пресконференция. Развълнувана радио репортерка трябваше да излезе следобед, за да вземе сина си от училище, молейки се пресконференцията да не се състои, докато я няма.

Тя се върна точно навреме и момчето седеше до нея, когато лидерите влязоха, Мандела с неговата емблематична „Мандиба риза“, а останалите в официални костюми. Мандела видя момчето и без колебание се отправи право към него, ръкува се с него и каза: „А, здравей. Колко мило от твоя страна да намериш време в натоварения си ученически график, за да бъдеш с нас днес“. Момчето засия от радост, както и майка му. Журналистите бяха омагьосани, а африканските лидери гледаха смутено.

Това се превърна в негов стил. Гледахме с възхита, докато Мандела беше президент и след това, когато лесно встъпи в ролята на голям световен държавник и после гледахме смирено, когато излезе наяве собствената му крехка човешка природа. По време на бракоразводното дело той обяви публично, че жената, която обичаше толкова дълбоко, Уини, не е прекарала и една нощ с него, откакто излязъл от затвора. Активистът Стрини Мудли, който лежи в затвора на Робен Айлънд, разказва как Мандела държал снимка на Уини в килията си. Мудли помолил да вземе за малко снимката, за да я нарисува. Мандела му казал: „Можеш да я имаш през деня, но през нощта тя се връща при мен“.

По време на предизборната кампания Мандела никога не пропускаше да попита журналистите сутрин как са спали и дали са успели да закусят. Той знаеше по име мнозина репортери и фотографи, често спираше да разговаря с тях и винаги добавяше: „Колко е хубаво, че те виждам пак“. Един от многото определящи моменти от неуморните му усилия за помирение на дълбоко разделеното общество беше, когато посети Бетси Вервурд, вдовица на архитекта на апартейда Хендрик Вервурд, който на практика праща Мандела в затвора.

По време на мандата на Вервурд като премиер от 1958 г. до убийството му през 1966 г. Африканският национален конгрес и Южноафриканската комунистическа партия са забранени от закона, Мандела минава в нелегалност и в крайна сметка е арестуван, съден и получава доживотна присъда през 1964 г. за „актове на саботаж“ и „заговор за сваляне на правителството“.

Срещата „чай с Бетси“ се състоя в дома й в населения само с бели квартал Ораниа в Нордън Кейп през август 1995 г. Вервурд, по онова време на 94 години и в много крехко здраве, заяви след това, че е щастлива, че президентът я е посетил. Нейната внучка Елизабет не беше толкова гостоприемна, тя казала, че й се искало Мандела да беше президент на съседна страна.

Мандела беше благ и щедър, казвайки, че в Ораниа бил приет като в Совето, голям квартал с чернокожи в околностите на Йоханесбург, където е смятан за герой. Винаги готов да подчертае, че се смята просто за един от дългата редица южноафрикански лидери, той позира до близо двуметрова статуя на Вервурд, издигната в Ораниа.

Месеци преди това на 27 април 1994 г. журналисти се събраха в училище край Дърбан, където Мандела трябваше да пусне бюлетината си на първите избори с участието на всички раси в страната. Всички си помислихме: „Това наистина ли се случва? Наистина ли Мандела гласува? Апартейдът наистина ли е свършил?“.

Да, беше свършил. Мандела произнесе кратка реч, подчертавайки зараждането на „нова Южна Африка, в която всички южноафриканци са равни“. След това пусна бюлетината си в урната и буквално сияещ в ранната сутрин се усмихваше дълго и щастливо.

Това беше една от тези усмивки, които знаеш, че не са просто за пред камера. От тези, които извират от дълбините на душата. В случая с Мандела, много рядко срещана душа.

 
 
Коментарите са изключени

Забравеното клане в Париж от 1961

| от |

Франция и Алжир имат дълга история на конфликти помежду си. Първият по-значителен контакт между тях се случва през 1526 г., когато Алжир все още е част от Османската империя. Прехвърляме се обаче през 1830 г., когато Франция решава да нахлуе в страната, за да създаде колони. Превземането става доста бързо и сравнително безболезнено, но последвалото установяване на хора не е чак толкова лесно. Бавно, но сигурно, Алжир попадна под властта на Франция, въпреки сравнително малкия брой французи, които живеят там. Местните с течение на времето се обедняват и напрежението между тях и френските заселници започва да се покачва.

През 1954 г. в Алжир живеят девет милиона алжирци и един милион французи. Същевременно във Франция живееха само 200 000 алжирци. През тази година се съставя Националният освободителен фронт (НОФ) и започва войната в Алжир.

Логото на НОФ

Животът на алжирците във Франция се влошава през следващите няколко години. По-рано същата година настъпва така наречената Криза от май 1958 г., при която Шарл дьо Гол се връща на власт. Шарл призовава за нова конституция и дава възможност на всички френски колонии да гласуват или за тази нова конституция, или да станат независими. За съжаление на Алжир, те чисто административно не бяха считани за колония и не им е предоставен този избор. Що се отнася до войната, Дьо Гол призова към „мир на храбрите“, което всъщност означава, че иска алжирците да се предадат мирно и тихо.

Алжирците не се вслушват в призива му. Мнозина съдействат на НОФ като изнасят пари от Франция в Алжир, за да се финансират войната. Привържениците на НОФ бяха често задържани, а през август алжирските терористи убиват трима френски полицаи.

11.12.67 Présentation officielle du Concorde (1967) - 53Fi1793 (Maurice Papon)

Морис Папон

Днес скандално известният Морис Папон, който беше префект на полицията, си отмъщава, като организира набези на хора в алжирските квартали. Полицията събра около 5000 алжирци и ги задържа в болница, която преди това е била използвана като център за задържане. Папон има значителен опит в този процес благодарение на участието си в събирането на френските евреи от нацистите и организирането им до концлагерите по време на германската окупация на Франция през Втората световна война.

Не всички парижани обаче бяха съгласни с действията на френското правителство. Много от тях се противопоставиха на войната в Алжир и дори търсеха контакт с НОФ, за да помогнат за освобождаването на страната.

Но Папон и полицията не се задоволиха само със задържането на хора – слуховете за изтезания изобилстват. Хората са задържани въз основа на външния си вид като е било необходимо само да изглеждат като алжирци. А често произходът на човека дори не е бил проверяван, което води до това северноафриканци от други държави и дори италианци също да бъдат взимани за алжирци.

Мотивите за това ужасно отношение бяха изяснени от Папон, който заяви: „За един техен удар по нас ние ще им върнем десет!“ Алжирските терористи – които са незначителен брой от алжирците във Франция – убиват още 11 полицаи и раняват 17. Много хора обаче виждат истинското лице на отмъщението и едно християнско списание пише: „Не е възможно да останем неми, когато в нашия Париж се възкресяват методите на Гестапо.“

На 5 октомври 1961 г. полицията обявява вечерен час, който ще бъде въведен за всички алжирци и френски мюсюлмани. Между часовете от 8:30 вечерта и 5:30 сутринта, на тях им е забранено да излизат от домовете си. В отговор НОФ заявява, че на 17 октомври ще се проведе протест.

Папон беше готов. С около 7000 полицаи и 1400 жандармеристи той успява да блокира обществения транспорт в града. Въпреки това между 30 и 40 000 души все пак успяват да стигнат за демонстрацията. От тях 11 000 са арестувани.

Демонстрацията от страна на алжирците е мирна. Те просто се опитват да протестират срещу несправедливото отношение към тях, както и заради несъгласието си с войната в Алжир. Полицията обаче скоро открива огън по тълпата. Точният брой на смъртните случаи не е ясен – Папон твърди, че са убити само двама души, но френското правителство признава няколко години по-късно, че броят им достига 40. Доказателствата сочат, че и 40 е ниско число, защото много от телата са изхвърлени в рекла Сена.

La-Sante-Prison-MCB

Затворът La-Sante, където е затворен Папон

И французи, и алжирците са разгневени от събитията:

Това, което се случи на 17 октомври 1961 г. и в следващите дни срещу мирните демонстранти, у които не бяха намерени оръжия, морално ни принуждава да дадем своите показания и да предупредим обществото… Всички виновни хора трябва да бъдат наказани.

Папон се държеше така, сякаш знаеше, че няма да има никакви последствия за него. Същата година той дори е награден с френския Почетен легион на честта. Френското правителство прикрива клането като това прикриване бе спомогнато и от друго широко отразено събитие – смъртта на 8 комунисти, които също бяха убити от полицията пред метростанцията в Шарон. Хората си спомняха за Шарон, но рядко помнеха касапницата от 17 октомври.

Алжир получи независимостта си на следващата година. По-късно престъпленията на Папон бяха изтъкнати по време на друго несвързано съдебно следствие и в резултат на това правителството най-накрая признава за клането през 2012 г. Повечето историци, като например един от водещите експерти по клането, Жан-Люк Ейнауди, смятат, че количеството на жертвите е трябвало да е най-малко 48 във въпросната нощ и още 142 за целия период, включително 110, чиито тела са намерени в Сена.

В правителственото изявление просто се казва:

На 17 октомври 1961 г. алжирци, които протестират за независимост, са убити в кърваво клане.

 
 
Коментарите са изключени

Първият папа в историята на света

| от |

През 1 век, след смъртта и възнесението на Христос, неговите апостоли продължават учението му, начело с Петър, рибарят на хора и опорният камък на Римокатолическата църква. В началото Петър се е казвал Симон и заедно с брат си изкарва прехраната си като рибар. След като брат му Андрей научил за Месията от Йоан Кръстител, той:

Доведе [Симон] при Исус. Исус го погледна и каза: „Значи ти си Симон, син на Йоан? Ще се наричаш Кефа” (което означава Петър).

Известно време по-късно Исус, докато проповядваше пред голяма тълпа, се качва на лодката на братята. След като проповедта приключи и въпреки ужасния риболов предходната нощ, Исус казва на Петър „да пусне мрежите си“. Изпълнявайки, но не вярвайки, Петър е изненадан, когато хваща достатъчно риба да напълни две лодки, и възкликна:

„Отклони се от мен, защото съм грешен човек, Господи“, а в отговор Исус отговори: „Не се страхувай; от сега нататък ще хващаш хора“.

Петър се споменава първи в евангелията и това отразява уважението, което Исус е имал към него. В съответствие с това почетно място, на Петър беше позволено да придружава Исус, когато възкреси дъщерята на Яир от мъртвите. 

Гетсиманската градина

Петър също беше един от малкото избрани да бъде с Христос по време на агонията му в Гетсиманската градина в навечерието на Разпятието и беше един от тримата, на които беше разрешено да станат свидетели на Христовото преображение:

Исус взе със себе си Петър и Яков и брат му Йоан и ги поведе нагоре на висока планина. И той се преобрази пред тях и лицето му блесна като слънцето… Ярък облак ги засенчи и глас от облака каза: „Това е любимият ми син, с когото съм много доволен; Слушайте го“.

Името „Петър“ произлиза от гръцката дума за камък (кефас пък е „скала“ на арамейски език) и неговата непоколебимост е показана в цялата Библия. Например, когато Исус предизвикал учениците си да го идентифицират, Петър казал: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ и в отговор Исус обяви:

Благословен си, Симон Бар Йона! Защото плът и кръв не са ти разкрили това, а моят Отец, който е на небето. И аз ти казвам, ти си Петър, и на тази скала ще построя църквата си и силата на смъртта няма да надделее над нея. Ще ви дам ключовете за небесното царство…

Оказва се, че някои библейски учени, главно с некатолически вярвания, считат, че Исус е не имал предвид Петър в смисъла на „скала“. Те основават това твърдение, наред с други неща, на разликата между съществителните имена „Петрос“ (Малката скала) и „Петра“ (Голямата скала). Тоест „… ти си „Малката скала“ и „на тази „(голяма )скала“ ще построя църквата си …“ като „Голямата скала“, не се отнася до „Малката скала“, Петър, а до „това“, което Петър каза: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“.

Апостол Павел в 1 Коринтяни 3:11 изглежда потвърждава това схващане, защото казва: „Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос.“

El Descendimiento, by Rogier van der Weyden, from Prado in Google Earth

Свалянето на Христовото тяло от кръста

Петър беше един от първите, които разбират, че Исус, който наскоро беше погребан, е напуснал гробницата, където Йосиф от Ариматея го беше сложил. Скоро след това, в съответствие с високата почит на Исус, той се явява първо на Кефа и чак след това на останалите апостоли“.

По време на третото си откровение пред учениците след възкресението, Исус разпитал Петър три пъти: „Симоне… обичаш ли ме повече от останалите?“ и всеки път Петър отговарял: „Да, Господи; знаеш, че те обичам.“ В отговор Исус инструктира Петър: „храни агнетата ми… грижи се за овцете… храни овцете ми… [и] ме следвай“.

Приемайки буквално тези инструкции, Петър се захваща за работа. Той ръководи всички и намира заместник на Юда. По-късно, на Петдесетницата (когато Светият Дух се яви на апостолите), Петър започна своето служение:

Мъже от Юдея… нека това да ви е известно… Бог заявява, че ще издигнe Духа си над всичко плътско… И всеки, който призове името Господне, ще бъде спасен… Нека Израилевият дом следователно знае със сигурност, че Бог го е създал и Господ, и Христос, този Исус, когото сте разпнали.

Събирайки новопокръстените с речи и чудеса, извършени от Соломон в Йерусалим, Петър работи неуморно, разпространявайки новата религия.

Saint Peter A33446

Като мисионер той също така покръства Лида, Йопе и Кесария като в последния той кръсти първите християни-езичници.

Връщайки се в Йерусалим около 42-44 г. сл. Хр., Петър е хвърлен в затвора от Ирод Агрипа I, но въпреки че е бил строго охраняван, с божията помощ, Петър успява да избяга:

Петър спеше между двама войници, вързани с две вериги, и стражи пред вратата охраняваха затвора; и ето ангел Господен се появи и… Събуди го, казвайки: „Ставай бързо“. И веригите паднаха от ръцете му…

През следващите години малко се пише за местонахождението на Петър, но се смята, че той е пътувал много, проповядвайки посланието на Исус. Във всеки случай той е обиколил в Рим и въпреки че точната дата не е известна, много учени смятат, че е екзекутиран някъде между 64 и 67 г. сл. Хр.

Ранните историци са съгласни, че „Петър е разпнат в Рим с главата надолу, както самият той е искал“. Широко се смята, че Петър е поискал да бъде обесен с главата надолу, тъй като „се е обявил за недостоен да умре по същия начин като Господ“. Мнозина вярват, че смъртта на Петър е предсказана от Исус малко преди Възнесението, когато Исус каза: „Когато остарееш, ще протегнеш ръцете си, а друг ще те опази и ще те пренесе там, където не искаш да отидеш“.

Католическите учени смятат, че Петър е разпнат в Неронските градини във Ватикана и е погребан на Ватиканския хълм. По-късно, през 323 г. сл. Хр., Константин (първият римски император, който приема християнството) започва изграждането на базилика, която според легендата е поставена директно над гроба на Петър. През 16 век това е заменено с днешната базилика „Свети Петър“. През изминалите години останките на Петър очевидно са били загубени.

Тогава през 1939 г., докато търсеше подходящо място за тялото на наскоро починалия папа Пий XI, се открива ковчег, на който беше изписано на гръцки: „Петър е тук“. Осем или девет костни фрагмента в него са идентифицирани от Църквата да принадлежи на Петър –  папа Павел VI, който извършва идентификацията през 1968 г. казва, че начин, който са използвали е „убедителен“.

Що се отнася до втория папа, има някои спорове, но като цяло Св. Лин се смята, че е на тази позиция, като папството му обхваща периода от смъртта на Петър през 64-67 г. сл. Хр. до около 76 г. сл. Хр.

 
 
Коментарите са изключени

Как SnotBot събира жизнена информация за китовете

Изследването на китове не е особено лесно занимание. Животните отдавна са свикнали да бягат доста далече, когато видят лодки с изследователи, натоварени с цял арсенал епроветки, инжекции и друга лабораторна стъклария. Никой не обича да посещава доктора, но китовете в това отношение са готови да бягат много бързо.

Щом забележат приближаващите лодки, повечето от тях са готови да потеглят към по-сериозните морски дълбини. Изследователите пък имат нужда от необходимите данни. На база тях могат да разглеждат от какво страдат тези морски обитатели, и как се развива тяхната популация. След като животните обаче са значително по-срамежливи, модерната технология идва с много добър отговор. Вместо да преследват животните с лодки, учените са изобретили дрон. Технологията е значително по-тиха от традиционната лодка и носи името The Parley Snotbot. Въпросното устройство лети с видео камера над вълните и разполага с епроветки за събиране на течности и секрети от дихателната дупка на животното. Когато китът изплува, обикновено изпразва дробовете си и ги пълни отново за отрицателно време.

Имайки предвид, че по размер са с обема на средно голяма кола, налягането е впечатляващо. Въпросният дрон се спуска в ниското, когато се очаква от кита да издиша, събира всички необходимите данни и след това отлита. Дори и тук има определена технология и правилник за събирането на проби. Идеята е, че устройството се спуска от 12 метра височина до 4 метра над морското равнище. След като китът издиша, дронът минава през облака и след това се отдалечава на безопасно разстояние. Причината за тази операция е свързана с факта, че филтрите за улавяне са поставени върху горната част. Събраната информация позволява изследване на флората и фауната в организма на животното, сексуалната активност и нивото на стрес.

Това автоматично премахва и нуждата от обстрелване със стрели, от които по-късно да се набави необходимата проба. Освен това камерата заснема движенията на морският обитател и може да направи анализ на евентуални наранявания и прочие. Междувременно екипът използва тази техника много далеч и не причинява никакъв стрес на обитателите. Цената на тази техника също е особено добра – 4500 долара. Имайки предвид цената на по-модерните изследователски лодки, това спестява не само пари, но и дава достатъчно информация.

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Лепанто (1571 г.) – едно мащабно морско сражение

| от Александър Стоянов |

Военната история на света обикновено се върти около сухопътните походи и кампании. Военноморските експедиции и битки са не по-малко решаващи за изхода от конфликтите. В историята на човечеството са се случвали множество легендарни морски сражения, но малко от тях могат да съперничат по популярност с битката при Лепанто. Тя е последната голяма битка, водена между кораби, задвижвани с гребла в историята на Европа. Тя е и една от най-големите морски битки в историята като цяло, тъй като в нея са ангажирани над 400 съда.

Противниковите страни

Сражението край Навпакт (или Лепанто, както го наричат венецианците) е част от цяла поредица морски битки, водени между католическите Свещени лиги и силите, подчинени на Османската империя. Тази надпревара за Средиземноморието започва още в началото на XVI век и продължава през цялото столетие. Лепанто се явява един от ключовите моменти в това противоборство.

Свещената лига

Коалицията включва силите на Католическата монархия, Венеция, Папството, Генуа и рицарите-хоспиталиери от Малта. Католическата монархия е предшественик на съвременна Испания, но в нейно владение се намират също така значителни части от Италия, както и владения в днешните Франция, Белгия, Холандия и Люксембург. Освен това, под неин контрол са и колониалните владения в Латинска Америка, от където идват прочутите галеони, натоварени със злато и сребро. Католическата монархия осигурява втория по-големина сегмент от съюзническата армада – 49 галери.

Венеция все още представлява значителна военноморска, икономическа и политическа сила в региона, но е загубила значението си на общо европейска търговска величина. Въпреки това, републиката на Сан Марко осигурява основния контингент в съюзената флота – 109 галери и 6 галеаса. Генуа, верен съюзник и де факто васал на Католическата монархия предоставя 27 галери, а Папата отделя 7 галери от своята собствена флотилия. Тосканското херцогство на Медичите изпраща 5 галери, а херцогство Савоя и рицарите-хоспиталиери участват с по 3 съда. Отделно от тях има още няколко галери, осигурени от частни лица, поддържащи крал Фелипе II. Общо, Лигата разполага с 212 кораба, командвани от дон Хуан Австрийски, полу-брат на крал Фелипе II, адмирал Андреа Дориа и венецианският „капитан-генерал на морето“ Себастиано  Вениер.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Ignazio Danti? (based on a 1572 etching by Fernando Bertelli?), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=142856

Османската империя

Флотът на Османската империя се състои както от галерите, подчинени на Високата порта, така и от ескадрите на берберските пирати. Пиратите владеят по-голямата част от бреговете на Северна Африка от Либия до Мароко. Те са постоянна заплаха за Католическата монархия, а набезите на берберите са постоянен бич за търговията в Западното Средиземноморие. Самата Османска империя се намира на върха на своята мощ.

Владенията й се простират от границите на днешна Словакия до Иран и от Крим до Йемен. Владетелят й Селим II носи едновременно титлите султан и халиф и претендира да е върховен владетел на целия ислямски свят. До този момент, с изключение на обсадата на Малта, османците доминират изцяло централното и източното Средиземноморие. Османско-пиратският флот наброява 278 кораба, начело с Мюезинзаде Али паша, Шулук Мехмед паша и Кълъч Али паша (италианец, приел исляма и постъпил на служба при султана)

The_Battle_of_Lepanto_by_Paolo_Veronese

Снимка: By Paolo Veronese – Paolo Veronese, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359523

Битката

Двете флоти се срещат край Навпакт призори на 7-ми октомври, 1571 г.  Дон Хуан свиква военен съвет, на който е взето решение да се даде решително сражение. Подреждането на такъв голям брой кораби отнема значително време. Още повече, че до обяд, вятърът духа в посока изток, давайки предимство на османските кораби, които се разгръщат значително по-бързо.

И двете страни разделят силите си на три части – център, ляво и дясно крило, поддържани от резерв. Християнските сили разполагат пред центъра си 4 от своите шест галеаса – тежки гребни кораби, натоварени с повече оръдия. Замисълът е те да се използват като плаващи батареи, които да нанесат максимално много щети на приближаващите се вражески кораби, преди да се стигне до самото сражение и сблъсък между двете флоти.

Първото съприкосновение се случва между левия християнски фланг начело с венецианеца Агостино Барбариго и противостоящия му десен османски фланг, командван от Шулук Мехмед паша. Корабите им се вплитат в мащабно меле, в което чрез абордаж екипажите започват да водят палубни боеве по цялото протежение на фронта. В хода на сражението, християнските сили освобождават част от робите-гребци , въоръжават ги и те също се включват в битката, тъй като мнозина от тях са бивши войници и моряци от Иберия или Апенините. В разгара на боевете и Барбариго и Мехмед паша падат убити.

Giorgio-vasari-battle-of-lepanto

Снимка: By Giorgio Vasari – Zeno.org: http://images.zeno.org/Kunstwerke/I/big/77j404a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20755973

В центъра, двата флагмана буквално се сблъскват един в друг, а корпусите им са заклещени. Първоначално, еничарите на борда на османския кораб „Султана“ успяват да завземат голяма част от испанския „Реал“. В последния момент, коръбът на дон Хуан получава подкрепления и османците са изтласкани от бойците от испанските терции. След повече от час ожесточен бой, целият екипаж на „Султана“, в това число и Мюезинзаде Али паша, са избити, а на мачтата на кораба е издигнат един от флаговете на Свещената лига. Въпреки този сериозен успех, битката в центъра продължава още около два часа.

На десния фланг, адмирал Андреа Дория допуска сериозна тактическа грешка и изтегла корабите си в посока югоизток, с идеята да предотврати османски обход на християнския фланг. Тази маневра отваря широка пролука между собствените му кораби и центъра, начело с дон Хуан, в която се вклиняват част от османско-берберските съдове, начело с Кълъч Али паша. Ситуацията става критична и въпреки успеха срещу османския център, християнските сили с азаплашени от разгром. В този ключов момент, дон Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз хвърля в битката своя резерв и разбива османските части. Това принуждава Кълъч Али да се изтегли, следван от остатъците от османския флот и резерва.

След продължило няколко часа кърваво сражение, силите на Свещената лига пленяват 137 вражески съда и потапят 50. Останалите около 90 съда се изтеглят. Победата е категорична и бляскава и бързо се превръща в повод за празненства в целия християнски свят. Въпреки това, успехът предизвиква няколко митове, които и до сега битуват сред обществото.

Lepanto_f1

Снимка: By Tommaso Dolabella – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1482908

Митовете около Лепанто

Първият мит е, че османското числено превъзходство им дава качествено предимство. В действителност, галерите от онази епоха били с различни размери, като берберските пирати разполагали със значително по-малки по-размер съдове, в сравнение с редовният османски флот. Там също имало значителни разлики, като най-качествените галери били строени в арсеналите на Истанбул, които са по-малко от половината от османската флота. За сравнение, гръбнакът на Свещената лига се състои от първокласните съдове, строени във Венеция и Генуа. Вторият важен момент е качеството войските, използвани в битката. Макар еничарите да са отлични бойци за сухопътни кампании, само малка част от тях принципно се ползват като морска пехота. Обратно, по-голямата част от войниците на християнските съдове са ветерани с богат опит в морето. Присъствието на берберските пирати до някъде изравнява баланса на военноморския опит, но в никакъв случай не го накланя в османска полза.

Вторият голям мит, свързан с битката е за нейната стратегическа стойност. Според старите схващания, загубата при Лепанто бележи началото на падението на Османската империя. В действителност, година след битката, Портата вече е възстановила броя загубени кораби. Далеч по-сериозен удар е загубата на опитни екипажи – османците дават над 30 000 убити, много от които стари морски вълци, отлично познаващи Средиземно море. Въпреки това, разединението в християнския лагер и невъзможността за развиване на постигнатия успех, позволяват на Османската империя успешно да завземе остров Кипър през 1573 г., с което на практика превръща Източното Средиземноморие в свое неоспоримо владение. Както се изразява султан Селим II – “Когато християните ме победиха при Лепанто, те отрязаха брадата ми. Когато аз завзех Кипър, отрязах ръката на Венеция. Моята брада ще порасне отново“.

След победата при Лепанто и падането на Кипър, в Средиземно море се установява равновесие на силите, което се запазва до средата на XVII ве, когато османците завземат остров Крит, с което окончателно слагат ръка над Източното Средиземноморие и практически установяват контрол над около ½ от Средиземно море, чрез директен контрол или посредством своите васали и съюзници от Берберските пристанища. Междувременно, с откриването на пътищата към Азия през Атлантика и създаването на търговския маршрут от Китай през Филипините и Мексико към Испания, стойността на Средиземно море като икономически хъб (да използваме модерния термин) намалява драстично. Едва с прокопаването ан Суецкия канал в края на XIX век, Средиземно море отново ще придобие ключовата стратегическа стойност, която има в края на Средновековието и през Ренесанса.

 
 
Коментарите са изключени