Какво прави Мандела толкова специален

| от |

20010429-concert_2423651k

Брайън Пиърсън, директор на отдел „Близък Изток“ във Франс прес, работи като кореспондент на агенцията в Йоханесбург, отразявайки периода от освобождаването на Нелсън Мандела от затвора през 1990 г. до края на мандата му като първи чернокож президент на Южна Африка през 1999.

Какво прави Нелсън Мандела толкова специален? Освен факта, че се появи, след като прекара 27 години в затворите на апартейда, питаейки толкова малко злоба.

И настояването си „помирението“ да заема централно място в комисия за установяване на истината, за да се излекуват раните, причинени от годините на горчива расова омраза. И това че облече екип на Спрингбок и излезе на терена по време на финала на Световната купа по ръгби през 1995 г. в дързък опит да обедини нацията зад състоящия се предимно от бели южноафрикански отбор.

И това че се оттегли след едва един мандат като президент, за разлика от много други световни лидери, които, веднъж получили властта, се вкопчват в нея, докато тя ги разруши или те разрушат страната, която ръководят.

Това са едни от най-известните качества на иконата в борбата с апартейда. Но за журналистите, които са имали късмета да проследят забележителната му кариера от деня, в който излезе от затвора през 1990 г. до годините на преход към първите избори с участието на всички раси, президентския мандат от 1994 г. до 1999 г. и прекалено бързото му според мнозина оттегляне от политическата сцена, качествата му са още много.

Това не беше обикновен политик.

Отразяването на „историята на Мандела“ беше поучително преживяване. Той смири всички нас и се опита да ни накара да бъдем по-добри хора и по-специално да започнем помирение в момент, когато всички южноафриканци, бели и черни, все още носеха белезите на апартейда. Спомнете си за онзи много напрегнат политически митинг в Александра, околностите на Йоханесбург, когато тълпата беше настръхнала срещу белите след още едно масово убийство на чернокожи, извършено от бялата „трета сила“. Мандела спря по средата на речта си и погледна бяла жена, стояща някъде в края. „Онази жена там спаси живота ми. Тя ми помогна да се върна към здравето, когато бях болен от туберкулоза.

Той я извика на сцената и я прегърна горещо, разказвайки как през 1988 г., докато бил в затвора Полсмур в Кейптаун, се заразил с туберкулоза и бил приет в болница, където получавал нейната професионална помощ на медицинска сестра. Настроението на тълпата се промени. Силни възгласи на одобрение надделяха над исканията за отмъщение.

Забележителен е още един момент, когато като президент на Южна Африка Мандела е домакин на среща на Южноафриканската общност за развитие, регионална икономическа организация. Всички ключови президенти и премиери от региона присъстваха на срещата. Те трябваше да постигнат единен отговор на друга криза в Африка. Журналисти чакаха от сутринта за пресконференция. Развълнувана радио репортерка трябваше да излезе следобед, за да вземе сина си от училище, молейки се пресконференцията да не се състои, докато я няма.

Тя се върна точно навреме и момчето седеше до нея, когато лидерите влязоха, Мандела с неговата емблематична „Мандиба риза“, а останалите в официални костюми. Мандела видя момчето и без колебание се отправи право към него, ръкува се с него и каза: „А, здравей. Колко мило от твоя страна да намериш време в натоварения си ученически график, за да бъдеш с нас днес“. Момчето засия от радост, както и майка му. Журналистите бяха омагьосани, а африканските лидери гледаха смутено.

Това се превърна в негов стил. Гледахме с възхита, докато Мандела беше президент и след това, когато лесно встъпи в ролята на голям световен държавник и после гледахме смирено, когато излезе наяве собствената му крехка човешка природа. По време на бракоразводното дело той обяви публично, че жената, която обичаше толкова дълбоко, Уини, не е прекарала и една нощ с него, откакто излязъл от затвора. Активистът Стрини Мудли, който лежи в затвора на Робен Айлънд, разказва как Мандела държал снимка на Уини в килията си. Мудли помолил да вземе за малко снимката, за да я нарисува. Мандела му казал: „Можеш да я имаш през деня, но през нощта тя се връща при мен“.

По време на предизборната кампания Мандела никога не пропускаше да попита журналистите сутрин как са спали и дали са успели да закусят. Той знаеше по име мнозина репортери и фотографи, често спираше да разговаря с тях и винаги добавяше: „Колко е хубаво, че те виждам пак“. Един от многото определящи моменти от неуморните му усилия за помирение на дълбоко разделеното общество беше, когато посети Бетси Вервурд, вдовица на архитекта на апартейда Хендрик Вервурд, който на практика праща Мандела в затвора.

По време на мандата на Вервурд като премиер от 1958 г. до убийството му през 1966 г. Африканският национален конгрес и Южноафриканската комунистическа партия са забранени от закона, Мандела минава в нелегалност и в крайна сметка е арестуван, съден и получава доживотна присъда през 1964 г. за „актове на саботаж“ и „заговор за сваляне на правителството“.

Срещата „чай с Бетси“ се състоя в дома й в населения само с бели квартал Ораниа в Нордън Кейп през август 1995 г. Вервурд, по онова време на 94 години и в много крехко здраве, заяви след това, че е щастлива, че президентът я е посетил. Нейната внучка Елизабет не беше толкова гостоприемна, тя казала, че й се искало Мандела да беше президент на съседна страна.

Мандела беше благ и щедър, казвайки, че в Ораниа бил приет като в Совето, голям квартал с чернокожи в околностите на Йоханесбург, където е смятан за герой. Винаги готов да подчертае, че се смята просто за един от дългата редица южноафрикански лидери, той позира до близо двуметрова статуя на Вервурд, издигната в Ораниа.

Месеци преди това на 27 април 1994 г. журналисти се събраха в училище край Дърбан, където Мандела трябваше да пусне бюлетината си на първите избори с участието на всички раси в страната. Всички си помислихме: „Това наистина ли се случва? Наистина ли Мандела гласува? Апартейдът наистина ли е свършил?“.

Да, беше свършил. Мандела произнесе кратка реч, подчертавайки зараждането на „нова Южна Африка, в която всички южноафриканци са равни“. След това пусна бюлетината си в урната и буквално сияещ в ранната сутрин се усмихваше дълго и щастливо.

Това беше една от тези усмивки, които знаеш, че не са просто за пред камера. От тези, които извират от дълбините на душата. В случая с Мандела, много рядко срещана душа.

 
 

9 професионални съвета за добра снимка

| от chr.bg |

Леятото е чудесен повод да обърнем внимание на една категория визуално изразяване, доста различна в своите техники и ефект от самостоятелния кадър. Ще я срещнете под имената „разказ в картинки“, „фото есе“, „история в снимки“ и други вариации, а в конкурса за мобилна фотография Huawei Next Image awards – като категория Story Board”, в която аранжирате 9 снимки в 3×3 квадратна решетка.

Какво е важно да имаме предвид, когато заснемаме своята визуална история? Първо, тя е преди всичко и на първо място история, и ако една снимка е запечатан момент, то във фото есето имаме развитие на момента във времето и пространството. На практика има два основни подхода при заснемането й – тръгвате да снимате като вече сте я композирали в главата си, или в последствие се връщате към голям набор от снимки, които сте правили по някакъв повод, и избирате няколко от тях – оптималното е между 6 и 12, с които да разкажете история. Визуалните истории следват основните правила за всеки разказ – въдеждане, обстановка, завръзка, развръзка, главни герои и т. н., поради което при втория подход може да се окаже, че любимата ви снимка като самостоятелен кадър просто не стои на място в историята. Използвайте я самостоятелно като такава, а с другите разкажете история.

Ето и няколко практически съвета от Вера Гоцева- lomovera, споделени на последния от серията уъркшопи за мобилна фотография.

Photo_by_Lomovera_3

  1. Изберете или заснемете въвеждащ кадър: такъв, който вкарва зрителя в историята. Тoй задава контекст и обикновено указва мястото на развитие на историята. Пътна табела, разпознаваем интериор с надписи са добри примери, ако търсите конкретика, морски пейзаж също става, ако искате да кажете просто, че историята ви се развива на морето и т. н.
  2. Покажете детайл – снимките с детайли създават наситеност и плътност на историята.
  3. Включете пострети – хората са най-важното нещо за добрата история и е добре да имате поне един портрет. Отново припомняме, че портретът не е задължително да е буквално лице, по-скоро търсете одушевено присъствие – силует, ръка, животно и други според идеята на историята ви.
  4. Предайте настроение – настроението е привлекателно и заразително във фото есетата.
  5. Внимавайте за цветовата тоналност – добре е историята да бъде в една хомогенна тоналност.
  6. Предайте конфликт – добрата история разчита на конфликт. Това е аналогът на завръзката в традиционните разкази. Във фотографията тази роля играят контрастите – емоционални или чисто геометрични и цветови.
  7. Моментът e важен и в серията и от снимки – опитайте да уловите кадър, който е извън линеарната част на историята и я показва под друг ъгъл.
  8. Покажете общата картина чрез поне един кадър, който дава общ поглед върху историята.
  9. Завършващ кадър: ако правите затворена история, сложете кадър, който едновременно да препраща към началото, но и да ви извежда от историята. Това е развръзката и тя е много важна.

Photo_by_Lomovera_2

 
 

Романът „Отворени рани“ е красива кутия, пълна с бръснарски ножчета

| от Дилян Ценов |

„Понякога, като позволяваш на хората да ти правят разни неща, всъщност правиш тези неща на тях.“

Още от първите редове на дебютния роман на Джилиан Флин, „Отворени рани“ (издателство ЕРА), читателят разбира, че Камий Прийкър е жена, която не иска да среща в реалния живот. Освен ако не е същият изрод като нея. Тя не се впечатлява от история за майка, забравила децата си в затворено помещение за три дена, за да излезе да „смукне лула“. Това е битова драма. Тази нейна реакция е само ежедневно проявление на травми, които идват от далечното вече минало, преливащо от алкохол, леки наркотици, секс (във всевъзможни варианти) и обтегнати до краен предел семейни отношения. Но нека да е ясно, тя не може да бъде сложена в плоското и опростено понятие „жена с проблеми“. В света на Джилиан Флин няма етикети.

Камий е посредствен репортер в малък чикагски вестник, който отчаяно се нуждае от атрактивно съдържание. Когато главният редактор намира достатъчно интересен случай, неговото „паленце“ се оказва най-подходящият човек да го отрази.

Уинд Гап е малък град в щата Мисури, наблизо е река Мисисипи. Макар да се намира в Средния Запад от него лъха чист южняшки полъх. Архитектурата, нравите, хората – всичко напомня на отминалите и неосъществими южняшки идеали, които са донесли повече страдания, отколкото щастие. Уинд Гап е родното място на Камий Прийкър и завръщането й там е последното, което тя иска. Миналата година 9-годишната Ан Неш е намерена удушена с въже за пране в гората, а преди броени дни е изчезнала 10-годишната Натали Кийн. Репортерката трябва да разбере какво се случва в малкото градче и да се върне при редактора си с история. Задачата обаче е по-трудна от колкото изглежда, защото за да се върне с история, Камий трябва да преживее отново своята собствена. А това означава да се срещне с майка си, Адора Крелин, и нейния нов живот.

На пръв поглед романът на Флин („Не казвай сбогом“ (Gone Girl) и „Мрак“ (Dark Places)) е типичното лятно неангажиращо четиво. Главен женски персонаж, убийство в отдалечен малък град, тайни, вманиачена майка, лениви полицаи. Това, което издига „Отворени рани“ над лятното неангажиращо четиво е пътят, по който авторката минава през гореизброените задължителни за всяка кримка елементи. Да ни каже кой и как е извършил престъплението, е нейна последна цел.

Вместо това, тя поставя пред читателя редица въпроси, които излизат над обикновената битова драма в малко американско градче – Защо?, Къде?, Кога? Докога? Колко? Защо някои родители имат неконтролируемо желание да причиняват болка на собствените си деца? Къде можеш да избягаш от демоните от миналото? Кога се прекрачва границата, отвъд която поставяш самия себе си в опасност? Докога можеш да продължаваш по този начин? Колко дълбоки могат да бъдат вечно отворените рани?

Флин взима един банален „Who done it?” сюжет и го превръща в качествен психологически трилър, който развенчава сладникавата представя за женските персонажи в литературата и ги представя в друга светлина – отблъскваща, брутална, грозна.

Трите основни персонажа са Камий, нейната майка и полусестра й Ама. На повърхността Адора Крелин е абсолютното въплъщение на южняшката жена. Невероятно красива, изтънчена, от добро семейство, богобоязлива, ранима, с множество неосъществени идеали, разбити мечти, но приела геройски съдбата си. Подобно на Бланш Дюбоа от пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание“, товарът на Адора през годините натежава непосилно и днес склонността й да обгрижва 13-годишната Ама е добила унищожителни размери. На този фон заварваме самата Ама – преждевременно развита за крехката си възраст и гладна да опита всички преживявания, до които има достъп младата и разкрепостена жена. Тя е звездата в местното училище и тарторката на компанията. С антуража си от приятелки тя е най-отличаващото се и най-властното момиче в младежкия кръг на Уинд Гап. Вкъщи играе ролята на крехката порцеланова кукла на Адора, която връзва косата си с панделки и отдава цялото си внимание на куклената къща – умален модел на имението, в което семейство Крелин живее. Домът е обитаван и още един женски образ – този на починалата преди 14 години полусестра на Камий, Мериан. Всяка от жените (живите) е изкривена по свой начин, а историята постепенно показва как травмите при всяка една от тях са дело на предното поколение жени.

Едно от най-приятните неща в „Отворени рани“ е да проследяваш тънката нишка, която следват мислите на разказвача (в случая Камий). Джилиан Флин има ясната идея къде трябва да стигне разказът и пътят към финала, дълъг 300 страници, е отрупан с дребни символични детайли. Те задават не само атмосферата, в която се развива действието, но и рисуват разпадащия се външен свят на персонажите. Постоянството, с което Флин настоява над тях е една от най-силните части на романа.

„Отворени рани“ е подарък, който Флин прави на читателите. От този подарък разкриването на убийството е само панделката, с който е опакован. А кутията е пълна с бръснарски ножчета, водка, всякакви хапчета… и 56 човешки зъба. Не се колебайте да разопаковате този подарък… ще се изненадате, но е много вероятно някои от предметите вътре да са точно за вас.

212918_b

„Отворени рани“, американска („Sharp Objects, 2006)
Марин Загорчев – превод
Фиделия Косева – худ. оформление на корицата
Издателство ЕРА, София, 2018

 
 

Арета Франклин е тежко болна

| от chronicle.bg |

Легендарната певица Арета Франклин е много тежко болна, съобщава журналист и близък приятел на семейството ѝ.

Певицата, която е на 76 години е „тежко болна в Детройт. Семейството ѝ призова почитателите ѝ да се молят за нея и да уважат уединението ѝ“, написа журналистът Роджър Фридман на сайта си Showbiz 411.

Кралицата на соула се разболя от рак през 2010 г. Тя не е пяла от ноември 2017 г., когато се включи в гала на фондацията на Елтън Джон срещу СПИН. Последният й концерт беше във Филаделфия през август 2017 г.

През дългата си кариера Арета Франклин е спечелила 18 награди „Грами“. Сред най-големите й хитове са „I Say a Little Prayer“, „(You Make Me Feel Like) A Natural Woman“, „Day Dreaming“, „Jump to It“, „Freeway of Love“, „A Rose Is Still A Rose“. През 2005 г. тя получи Медала на свободата – най-високото американско гражданско отличие. През януари 2009 г. Арета Франклин пя на церемонията за встъпване в длъжност на президента Барак Обама.

Арета Франклин е първата жена, въведена в Залата на славата на рокендрола.

През 2008 г. списание „Rolling Stone“ я обяви за най-великата певица в историята.

 
 

Хоро на Седемте рилски езера? Това е само началото!

| от |

Най-голямото планинско хоро се изви днес край Бъбрека – петото от Седемте рилски езера. В него участваха над 400 танцьори, както и много граждани и с него ще кандидатстват за рекорд на Гинес. Ми много добре, но… защо да спираме дотук?

След като мозъците ни напуснаха държавата, ще трябва да крепим това БВП и бюджета с телата си! Най-голямото хоро в планина в историята на човешкия род вече е взет рекорд.

Имаме още няколко предложения за рекорди. С тях ще кандидатстваме по европейски програми и ще видим дали няма и някой лев в тая работа.

Прескачане на Дунава

Това е следващият и най-патриотичен рекорд! Събираме се най-отбраните мъже на родината в Русе, засилваме се хубаво и се опитваме да прескочим до Гюргево. Неуспелите се връщат по Дунав мост и пробват пак. Успелите да продължават нагоре по Германия, Великобритания, Испания…

Така ще продължим примера на Левски, който не е във всеотдаен труд в полза на другите в обществото, а е в скокове. То не може само с татуировки на Апостола, трябват и дела. И за да ни е максимална националната гордност, скачаме през Дунава а’ла Стефка Костадинова.

Варене на буркани в Марица

Събираме се в Пловдив и си носим чушкопеците. Kойто няма, да си купи от OLX или от сергиите отпред. Продават се и чушкопеци-магнитчета за хладилник, както и тениски с надпис „Аз съм много (чушко) печен“. По пладне всички палим чушкопеците и ги хвърляме в реката. Когато водата заври под тяхната мощ, слагаме бурканите и варим. Сварените буркани отиват за благотворителност към бедните студенти в столицата.

Игрите на глада

Събираме се на Националния стадион – трибуна и паметник на гордостта. Разделяме се на три отбора: мутри, жени и народ. Самите игри се състоят в това мутрите да бият жените, а народът да няма какво да яде. След като подобрим рекорда по най-дълго продължили 90-те години, всеки вади собственото си копие на Истанбулската конвенция и го пали. Или го изяжда. Или го сгъва на руло и допребива жена си. Доведете и децата!