Какво ни очаква в социалките до началото на 2018

| от |

Това лято, точно преди морето, си счупих телефона и в резултат една седмица се разхождах без него и съответно без интернет. Беше доста готино всъщност. Тази зима трябва да направя същото.

Като изключим константното мрънкане по общината, до края на годината в социалните мрежи ни очакват няколко вълни от еднотипни постове и статуси, които се появяват всеки декември. Те са общо взето лесни плиткоумни оригиналности, от които всеки е изкушен, за да получи внимание, приемане, одобрение или каквото там му е нужно.

Всеки има право да си поства каквото иска, разбира се. Въпросът не е в правото, а в това, че то се използва за глупости.

Вторият първи сняг

Понеже времето навън е като за мартеници, първият първи сняг бързо ще бъде забравен. Някъде през декември ще завали отново и това е така нареченият „втори първи сняг“. Тогава късопаметната порция от народа ще си зачеститят погрешно първия сняг. От самата покривка пък следва една социалкова подвълна – оплакването от състоянието на пътната обстановка. Това ще се усети особено силно във фейсбук, където фейсбук лешниците ще омрънкат и окрънкят всички групи как не им е изчистено. Друг е въпросът, че лопата им за сняг сигурно са я правили елфите и ги пари като тръгват да изринат снега пред входа

Колко е празна София

Документирано със снимки на пустеещата столична инфраструктура. Колкото повече София заприличва на село, толкова по-хубав град става. Не трябва да забравяме и вечния лаф: „Софиянци заминаха за родните си места“. На такъв хумор Хачо Бояджиев си удря капата в пода и обръща масата със сармите от яд, че не го е измислил той.

Ако вие сте един от хората, които качват снимки на празни улици с гореспоменатия лаф, давайте, кои сме ние да ви съдим. Но знайте, че когато всички сме със семействата си и видим на смартфона снимката ви, ще ни стане мъчно за вас, че сте навънка самичък, вместо да празнувате с компания.

Трапезата на Бъдни вечер

Снимки на сарми и надписи „сърми“. Въпреки че трапезата в този ден е строго регламентирана и всички знаем какво има на масата на всички в държавата (закръглям), някои хора държат да покажат. На този ден, когато отвориш прозореца, за да се измирише от сармите, от долния етаж започва да влиза миризма на сарми. Знаем какво готвите, нали и ние готвим същото. Само че по-хубаво – ако не вярвате, намерете ни във фейсбук.

Коледни песни и филми

Ако не тази, то другата, най-късно до 2020 година ще се появи коледна песен с Криско и Кичка Бодурова, и Галена, и още няколко човека да допринесат за еклектиката. Тази песен евентуално ще иска да замени Майкъл Бубле, Марая Кери и останалите коледни хитове по стените на хората.

Отделно от това, дори ме е страх да кажа „Сам вкъщи“. Имам чувството, че някой ще влезе в офиса и ще ме цапардоса с празна кутия от боя.

Колко сме се наяли на Бъдни вечер и Коледа  

Статуси, в които оплакваме безпомощното си от храна състояние. Присъствието й е било по-силно от нас и не сме могли да надвием черните й влияния. Сега си плащаме и искаме всички да знаят.

Колко сме се напили на Нова година

Всъщност сме изпили съвсем малко повече, отколкото по принцип си пием. Разликата е, че този път сме имали повод.

Изхвърлени елхи през терасата

Има два варианта за мрънкане тук – единият е, че елхата цапа ландшафта, другият е, че как може да се убиват дръвчета. По който и от двата наивни пътя да е поел постващият, трябва да не му обръщаме внимание, а да се радваме, че не му е станало лошо от сЪрмите.

 
 

Apple официално придоби Shazam

| от chronicle.bg |

Apple официално придоби Shazam за 400 милиона щатски долара. Познавате Shazam: това е приложението, което ви позволява да разпознавате песни, филми, телевизионни предавания, реклами и кратки аудио октъси.

По време на последния кръг на финансиране, цената на придобиването на Shazam бе обявена за 1 млрд. долара. Компанията обаче трудно намери бизнес модел, като генерира едва 54 милиона приходи през 2016 г.

След покупката, можем да очакваме, че Shazam ще бъде вкаран в Apple Music.

Очаква се сделката да бъде финализирана през следващите седмици в очакване на одобрение от регулаторните органи.

 
 

Как да разберете, че сте прост субект от мъжки пол

| от Дилян Ценов |

Преди две седмици излизаме с приятели на ресторант. Мястото се води едно от хубавите в столицата. Всичко е хубаво – приятелите, разговорът, хуморът, околните.

До момента, в който трима субекти от мъжки пол влизат в заведението и сядат на маса точно в средата на залата. Изглеждат като изплюти от конвейер – около метър и седемдесет, по сто килограма всеки, набити, с мускули, които се показват „апетитно“ изпод тениска, каквато яките пичаги носят през декември. Може би жените наоколо всеки момент ще започнат да саливират, както се изразява една от приятелките ми?

Това е едва началото на цирка. След влизането следва триумфално разполагане по местата в стил „султан Абдул Азис“, а ролята на момичето от харема за зла участ се падна на една от сервитьорките. За още по-голямо съжаление униформата  й се състои от къса (прекалено даже) пола. Идеално за нашите трима субекти. Отива да им вземе поръчката. Единият чичо пуска погледа си по тялото й бавно, отмерено, на лицето му се появява ехидна усмивка. Оглежда я отдолу нагоре и се спира върху лицето й. Тя не го поглежда, макар и добре да знае какво се случва.

„Учиш ли?“

Не нужно да описвам отвращението, което всички изпитахме при създалата се сцена. Не знам как е продължила, нито каква е вината на сервитьорката, и откровено казано, не ми пука. Знам само, че субектът от мъжки пол не спря да я гледа по най-безпардонния начин, сякаш няма търпение да й свърши смяната, докато тя се навежда да вземе нещо от шкафовете по стената. Няма да споменавам и разговорите на висок глас между компанията, които са продължили дълго след като ние си тръгнахме.

Най-гнусното в онази (и в още милиони сцени) не е въпросният сакат опит за свалка. Потресаващото е, че става дума за огромна група субекти, които обитават Земята, имат мозъци на гълъб, побиращ се в тяло на четирикрилен гардероб, и мислят, че имат изконното право да се отнасят по гореспоменатия начин с една жена. Каквато и да е тя. Която и да е тя. Каквото и да прави. Защото това не беше редовия въпрос „Учиш ли?“ Не беше както когато бяхме малки и започвахме разговор с „Как се казваш? Искаш ли да си играем?“ Това беше гнусно поведение, което няма общо с назадничавост или прекалена романтичност.

Не знам дали тази сцена учудва някого. Може би много хора ще я счетат за маловажна. Но истината е, че тя е важна. Важна е, защото не е единичен случай. Грубите и унизителни задявания са много, по всяко време, навсякъде. Уви, има жени, които влизат в ролята на обекти и подобно псевдомачовско поведение помпа самочувствието им до степен на главозамайване. Това от своя страна дава увереност на напомпаните алфа мъжкари, че това е начинът да засвидетелстват своята мъжкарщина пред една жена.

В същото време, за жена, чиято цел е да си върши работата (какъвто е случаят със сервитьорки, често ставащи жертви на такива селски прояви), подобни гнусни намеци са отвратителни. Но тя не е в позицията да им се противопостави. Жените в сферата на обслужването са най-често таргетираните жертви на wannabe мъжкарите с широки гърди и тесни хоризонти.

И ако наблюдавате отношението към тях достатъчно внимателно, ще получите един идеален ориентир за това как да разберете, че сте прост субект от мъжки пол.

Ако с един поглед и една фраза може да сринете години кървава борба за равенство между половете, вероятно сте такъв. Ако не разбирате предишното изречение – също. Ако смятате, че жена, която носи къса пола си проси секс – voila. Ако мислите, че обслужващият персонал е там, за да обслужва всички ваши нужди… знаете.

Всички от мъжки пол имаме качеството да се самозабравяме. Понякога даже да се оливаме. Но субекти като онези тримата, които тази вечер вероятно отново ще щракат с пръсти на сервитьорката в някое заведение, ни помагат да видим онова, което е откровено грозно. И ако сме умни, никога няма да погледнем с този поглед някоя жена. Не и в такава ситуация. Просто не.

 
 

Правим бира от хляб

| от |

Тонове хляб се изхвърлят на боклука всяка година. За да се бори с това пилеене на храна, британска асоциация започна да произвежда бира от непродадения хляб и дори изнася идеята си в чужбина, съобщи Франс прес.

Десетки филии корав хляб се изсипват в огромен казан от неръждаема стомана в пивоварната Уърлд Топ (Wold Top) близо до Дрифийлд, в северното английско графство Йоркшър. Хлябът е съвсем пресен, но пристига от цех за сандвичи, където се използват само меките филии, без коравите крайчета, които не се харесват особено на потребителите. Досега те се изхвърляха, но вече се преработват.

„Заместваме част от малца с хляб“, обясни Алекс Болчин, ръководител на бирарията, където от 2016 година се произвежда златистата напитка, като към малца и хляба се добавят вода, хмел и дрожди. Инициативата е на асоциацията за борба с пилеенето на храни Фийдбек (Feedback).

Бирата, наречена Тоуст ейл (Toast ale – букв. бира от препечена филийка – бел. р.) се е появила благодарение на основателя на Фийдбек, Тристрам Стюарт. Той се е вдъхновил от брюкселските пивовари от Брюкселския бирен проект (Brussels beer project), започнали да произвеждат бирата Бабилон (Babylone) от зърно и неизползван хляб.
Днес „по света се изхвърлят промишлени количества хляб и асоциациите за хранителни помощи не успяват да раздадат всичкия хляб, който им се дава“, изтъква Стюарт. В същото време, отбелязва той, има голям интерес към т. нар. занаятчийски бири (крафт бири).

Всички приходи от продажбите на Тоуст ейл се превеждат на Фийдбек, а останалото след приготвянето на бирата зърно се рециклира и се използва за храна на добитък.

Досега във Великобритания са използвани 9,75 тона хляб за производството на над 300 000 бири, продавани между 2,5 и 3 британски лири бутилката (2,80-3,40 евро) – цена, отговаряща на средната за занаятчийските бири.

Тоуст ейл се разпространява много бързо и вече се произвежда в Ню Йорк, Рио де Жанейро и Кейптаун (РЮА).

Целта на Фийдбек е също така да се намали масовото производство на хляб, за да не бъде изхвърлян на боклука.

 
 

Не като от баба, а от баба

| от Мартина Стоименова |

По Коледа обикновено си говорим за добри дела, благотворителност и традиции. Това е златното време на корпоративната социална отговорност, на даренията и на обществените каузи.

Сега обаче ще ви разкажем за една българска компания, започнала с добрите дела много преди да падне първият сняг, а именно – в сезона на лютеницата.

В края на лятото „Филикон-97“ прави нещо, което бизнесът обикновено не прави – наема хора в пенсионна възраст, заради опита и експертизата им, които да приготвят традиционната българска лютеница във фабриката на компанията в Пловдив.

Philicon 1

Възрастните хора, участвали в създаването на едросмлените лютеници „Нашенска“ и „Балкански вкус“, са една пета от всички служители в есенната кампания на пловдивския производител. Впоследствие на постоянен щат остават 7 души между 60 и 70 години – четирима мъже и три жени. Те получават възнаграждение според изискванията на трудовото законодателство на позиции, които не изискват голямо физическо натоварване.

Всеки, който познава пазара на труда в България знае, че това не е обичайна практика. Работодателите обикновено предпочитат млади хора, дори и те да нямат богат трудов опит. Младите се адаптират по-бързо, знаят езици, справят се по-добре с технологиите.

Има сфери обаче, за които търсенето на хора от третата възраст и назначаването им на трудови договори се оказва ползотворно и за двете страни.

За възрастните това е възможност както за допълнителни доходи, така и за социализация – да се срещат с други работещи, да са извън дома си и да получават сигурни доходи към пенсиите си.

Традиционната технология на производство във фабриката за лютеница се оказва добре позната на тяхното поколение, което години наред е правило зимнина, изпробвало е рецепти и продукти, затваряло е буркани.

Това е пример за сфера от живота и пазара на труда, в която пенсионерите се вписват като характер, знания, манталитет и отношение към работата. „Филикон-97“ е наследник на държавна фабрика в плодородния тракийски район със 70-годишна традиция – за подобни предприятия връзката с миналото, когато храната е била нещо качествено, е много важна.

Социалната кампания по осигуряване на работни места за хора в пенсионна и предпенсионна възраст на пловдивския производител е нещо ново за България и е доказателство, че завръщането на възрастните хора на пазара на труда не би трябвало да бъде екзотика или сезонен компромис. Това е сериозна възможност за бизнеса на фона на емиграцията на младите, недостига на кадри, особено в индустрията, и застаряването на населението.

Пловдив е един от най-динамично развиващите се райони – само за две години заплатите са нараснали с 30%, а безработицата е „нездравословно“ ниска – около 3%. Това изправя работодателите пред тежки проблеми.

На фона на липсата на работна ръка и високата конкуренция при заплащането, професионалната етика се превръща в абсолютно ключов елемент – и тук възрастните хора определено не са за подценяване. „В нашето производство сме имали служители с над 40-годишен стаж и добре знаем какво означава преданост и лоялност, както и какво означава работата да е вторият ти дом“, коментира търговският директор на „Филикон-97“ Иван Калибацев.

Philicon 4

Според него поколението на по-възрастните се отличава с по-различни трудови навици от това на по-младите работещи: „Хората от по-възрастните поколения имат свой морал, трудова етика. Вълнуват ги и ги мотивират други неща“. За разлика от пенсионерите, хората в работоспособна възраст са много по-капризни по отношение на личното си време. Особено през лятото, в пика на производството и обирането на реколтите, е трудно да бъдат убедени да не си вземат отпуска, например.

Иван Калибацев казва, че проблемът дори не е толкова в заплащането и признава, че има технически позиции, за които буквално не се намират служители. За неквалифицираните места обаче трудът на пенсионерите е решение, при това с голяма социална стойност.

„Нашенска“ и „Балкански вкус“ се консервират в шестоъгълни бурканчета именно в периода септември-октомври, когато доматите, чушките и патладжаните са съвсем пресни. При тази лютеница „няма лъжа“, обяснява още Иван Калибацев, защото „няма как да произвеждаш точно този традиционен продукт от зеленчуци, които нямат сок“.  Затова и в случая възрастта не е толкова важна, колкото човекът да е „читав“, „лоялен“ и да разбира процеса на производство.

Друг е и въпросът, че когато лютеницата е направена от ръце, които имат опит и отношение към работата – тя е по-вкусна.

Philicon 2