shareit

Как Университетът се превърна в университетче

| от Иванка Пешева |

Преди Великденските празници медиите съобщиха, че Софийският университет ще „прецизира” текстовете, с които регламентира как ще разговаря с обществото. Кой от кого трябва да иска разрешение, за да изкаже мнение. От практиката знаем, че щом нещо трябва де се поправя в текст, той е объркващ, неясен или дискредитиращ.

Докато изчакваме новите брилянтни формулировки на регламента, можем да надзърнем само през входчето до спирката на метрото, защото всички останали са здраво залостени. За вечно затворения централен вход се писа толкова много, че няма смисъл да отваряме дума. Университетът се изолира от света и за по-сигурно добавя табелка на кафенето в двора, че то работи само с негови „преподаватели, служители и студенти”.

Защо се вълнуваме от някого, който дори не иска да разговаря с нас или още не е решил как? Защото сме учили в най-старото висше учебно заведение, защото родителите ни, които също са завършили там, са ни внушили почит към това свято място. Защото винаги сме искали да сме с шапка, за да можем да я свалим на блестящите си преподаватели.

Днес нещата са много променени и гордостта, че сме получили образование в Софийския университет – посмачкана. Наближава времето на кандидатстудентските изпити, след които следват воплите за незаетите места. Критериите за прием драстично падат и никой не се учудва, че в четвърти курс студенти се уговарят да пият кафе „на центъра, чуек!”

Да направим опит да разберем защо университетът вече не е с главна буква в нашето съзнание.

Преподавателският състав не е същият. Тук не са най-знаещите, най-можещите, най-достойните, най-признатите. Разбира се, ние изпитваме почит към възрастта, защото тя носи опита и мъдростта. Но невинаги е така. Много преподаватели са заслужили своята почивка и трябва да са у дома, вместо с усилие да следят собствената си мисъл на лекции, преподавайки по остарелите си учебници. Ако имате занятия в някои от факултетите, не бъдете сигурни, че преподавателят ви ще дойде, защото той може да е по работа в Ректората.

Броят на служителите е прекомерно голям. Дублират се длъжности, работят хора с неясни функции – администрацията е тежка и тромава. За да платите семестриалната си такса, трябва да изчакате на една предълга опашка, защото само част от гишетата на паричния салон работят. Всякакъв вид справки се правят сложно и бавно, защото работното време е ограничено, а и задължителното вписване в тефтери и книги отнема време.

Централната библиотека на университета е мрачна обител. Осветлението не е достатъчно, а в зимните вечери, поради липса на външни лампи, сградата изглежда, меко казано, потискащо. Ако влезете вътре, след като се блъснете в една предпазна витринка, ще срещнете множество хора, които нямат нищо общо с академичния дух. Те просто минават да закусят на стълбите пред библиотеката. Университетската библиотека не може да си позволи да приема всеки – това е задачата на обществената.

Университетът се охранява здраво. Макар и затворен отвсякъде, той разчита на армия от охранители – хора много над пенсионна възраст и млади любители на чалгата, наскоро приключили средното си образование. Те си приличат по това, че не познават нито един преподавател и не знаят къде се намира нито една зала. Ако проявите наивност да попитате в кой кабинет е еди-кой си професор, ще разберете, че много сте сгрешили – в другия край на коридора има табло, вижте си го сам.

Пъстри гроздове от хигиенистки висят на оградата. От тях, дори да не питате, можете да научите, че Университетът пари за миещи препарати няма, те карат с парцал и вода. Копирната хартия също не достига, а всеки служител недискретно върви по коридора с личната си тоалетна хартия и шишенцето с течен сапун. Пак от тази група можете да разберете, че професор го „върнали на доцент”. Сякаш е разжалван генерал.

От завършилите студенти не очаквайте да грейне елитът на нацията, защото какъвто е университетът, такъв е и студентът. Какъвто е Университетът, такава е и държавата…Едно управление без далновидност, знание, умение, дръзновение, себеотдаденост…

Дали да се примирим?!

 
 
Коментарите са изключени