shareit

Как се кърши зелен боб?!

| от |

Няколко години преди промените гостът в студиото на „Всяка неделя“ закова водещия с откритието, че автор на в. „Пулс“ надълго и нашироко внушавал как хубавите момичета трябвало да са за отличниците, а грозничките – за двойкаджиите. „Сериозно?!“ – както никога дотогава се усмихна и под, и над мустак Кеворкян.

Гледах и не вярвах на… ушите си. Този абсурден в много други моменти израз на проф. Вучков в случая е съвсем на място. В онова време да те пуснат върху цялата трета страница на националния младежки седмичник за литература и изкуство си беше признание за можене. Но нивото на вестника предполагаше и читателят да е в състояние да вниква в материята, а не да профанизира авторовата идея с произволни и лековати заключения. Особено пък, ако е известен критик, какъвто беше гостът в студиото.

А ставаше дума за ученичка, дошла да поработи в заведението, в което обичах да се отбивам за сутрешното си кафе. Момичето яко хващаше окото, откъдето и да го погледнеш, всичко му беше наред. А и от него не можеше да се чуе някоя глупост, каквито други хубавици ръсят изобилно. Беше повече от приятно да си пиеш кафето, тъкмо когато то е на смяна.

Веднъж ме изненада присъствието на момче, чието облекло и маниери се отличаваха рязко от тези на постоянните клиенти. Беше от онези, които тогава причислявахме към неучещата и неработещата младеж. И към които девойките, дори, а може би най-вече, минаващи за хубави, се лепваха на секундата, сякаш напук на цялата възпитателна работа в семейството и в школото. Все ми се струваше или пък по-скоро се надявах, че момичето от заведението не е като тях. Когато видях обаче, че момъкът е дошъл тъкмо заради него, кафето ми загорча, и не защото не бях разбъркал захарта. А тъй като пред леко кривия му като на голата маха поглед, събрал цялата безцеремонност на света, красавицата стоеше вкаменена като сталагмит. Той настоя да отидат някъде – тяхна работа къде, макар че беше лесно за досещане, а тя се опитваше да му обясни, че следобед е на училище. Или идваш, или чупката – отсече той, преди да яхне мотора си.

Тогава си спомних гласа на взводния командир, от който ехтеше целият плац: „Какво се кършиш като зелен боб?“ Думи, изкрещявани при маршировки, престроявания и други казармени маневри. И чийто смисъл не само през войниклъка, но и доста след това, не можех да схвана. Чак до историята, която разказах във в. „Пулс“. Едва в този момент видях с очите си как някой се прекърши като зелен боб. И този някой беше тъкмо момичето!

Случката действително даде повод за обширни разсъждения, но не за това, че е редно хубавиците да се полагат за отличниците, а другите да останат за слабаците. Животът е не само несравнимо по-пъстър, но и доста по-различен от онова, което във философията се нарича мяра, в народното творчество – лика-прилика, в брака – сходство, в разговорния език – да си намериш еша. Хубаво е това съответствие да е налице, но невинаги го има. Гърнетата все повече не си намират похлупака, колкото и да се обръщат. Така е било и сигурно още по-често така ще бъде.

Онова, което идва в повече, е не липсата на елементарно съответствие, а грубостта, с която тя се налага. И под чиято тежест момичето от кафенето се прекърши. Това се случва хиляди и милиони пъти, и далеч не само в личните отношения. Вместо ние – нея, престъпността нас пречупва. И когато сме здравно осигурени, медицината ни бърка дълбоко в джоба. Образованието навежда гръб пред налагани отнякъде критерии, особено за истината и неистината в историята. Стойностни имена в културата въстават срещу пошлостта, чиито вълни обаче ги потапят. Предприемачи коленичат пред бухалките, които сами или с протекциите на приближени властници им превземат бизнеса. Партийци и цели структури се бунтуват срещу лидерите си, пък в решаващите моменти клякат. Избиратели се кършат пред политиците, дори когато предизборно им обещават не подобряване, а по-високи цени и даже глад.

Най-лошото е, че целокупният зелен боб вече не се и кърши. Кършенето все пак предполага съпротива, а такава сега липсва. Има само маньоври, които я имитират. Европа се гъне пред задокеанския партньор и уж показва характер в името на принципи и интереси, но всъщност се съгласява с всичко. Ние се щураме насам-натам да осигурим по-евтина енергия, но в крайна сметка друг ни казва коя тръба къде да мине и кой блок да се строи. Зеленият боб вече не се кърши, той се увива. Около силата на властта и властта на силата. Около транснационалните компании и родните олигарси. Около пошлостта и бездуховността. По-добре му е сякаш така. Което прави положението още по-безнадеждно. Дотолкова, че ако сега някой постави темата във „Всяка неделя“, дори и по познатия отпреди години изопачен начин, Кеворкян няма да се усмихне. Нито под, нито над мустак. И далеч не само той.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info

 
 
Коментарите са изключени за Как се кърши зелен боб?!