shareit

Как Путин си направи грешно сметката в борбата за Украйна

| от |

1161Гидиън Рахман, в. „Файненшъл таймс“, 2 декември 2013 г.

За Москва „цветните революции“ бяха нещо зловещо, което застрашава сферата й на влияние.

През последното десетилетие няма събитие, което да е стреснало Кремъл повече от Оранжевата революция в Украйна през 2004 г. Сега изглежда, че най-тежкият момент за Владимир Путин е на път да се превърне в повтарящ се кошмар след като демонстранти отново запълниха площад „Независимост“ с искане страната им да се приближи към ЕС и да се отдалечи от Русия.

Демонстрациите в Украйна са както унижение, така и заплаха за Путин. Руският президент може и да хвали силните културни и исторически връзки между Украйна и Русия, но открива, че десетки хиляди украинци биха предпочели да се борят с мразовитите температури и размахваните палки, отколкото да бъдат въвлечени още по-навътре в руската сфера на влияние.

Нещо повече, ако едно народно въстание може отново да заплаши да свали корумпираното и на моменти деспотично държавно управление на Украйна, потенциалният урок за Русия е ясен. Все пак няма и две години откакто демонстранти изпълниха улиците на Москва, за да протестират срещу връщането на Путин на президентския пост и да нарекат партията му „Единна Русия“ „партия на крадци и мошеници“.

Бунтът в Украйна в подкрепа на ЕС също така застрашава визията на Путин за мястото на Русия в света. Главната му външнополитическа цел е изграждането на сфера на влияние на Русия, която да обхваща по-голямата част от бившия Съветски съюз. Украйна със своите 45 милиона жители, обширна територия, икономически ресурси и отколешни връзки с Русия е предназначена да е перлата в короната. Тя е много по-ценна от Молдова или Беларус. Ако украинците се насочат на запад, а не на изток, външната политика на Путин се разпада.

Руското правителство обаче може да се сърди само на себе си за начина, по който се развиха събитията. То наложи грубо противоборство с ЕС за съдбата на съседа си, забравяйки очевидния урок от първоначалната Оранжева революция – че ако се опитваш да решиш бъдещето на Украйна през главата на жителите й, те могат да излязат на улицата толкова масово, че да променят политическия курс на страната си.

В опит да убедят Украйна да се ориентира към Москва, а не към Брюксел, руснаците подходиха към правителството на Янукович с пачка в едната ръка и палка в другата. През лятото бяха наложени търговски ограничения на украински стоки, за да се внуши, че страната може да плати тежка цена ако обърне гръб на Русия. В същото време руснаците се позоваха на финансовите интереси на Украйна, и по-важното, тези на украинския елит.

Две срещи в последно време между Путин и президента Виктор Янукович изглежда са били решаващи да убедят украинския лидер, че интересите му, както и тези на семейството му и близките му сътрудници, са да застане на страната на Москва. В Украйна досегът до властта често е път към забогатяване. Синът на президента Александър, който е завършил стоматология, сега е много богат бизнесмен със солидни връзки.

Моментът, в който украинският лидер обяви, че няма да подписва споразумение за асоцииране с ЕС, трябва да е бил почувстван като сладка победа в Москва. Триумфът обаче бе краткотраен. Дори ако бруталната полиция на Янукович успее да затвори устата на опозицията чрез насилие, украинското правителство ще бъде тежко ранено, а идеята за Евразийски съюз ще пострада.

Путин може да си е направил грешно сметката, защото е повярвал в собствената си пропаганда за Оранжевата революция. Според него това далеч не е било народно въстание, а събитие, подготвено от западни разузнавателни служби, които са използвали като маша финансирани от САЩ и ЕС неправителствени организации. За Путин т.нар. „цветни революции“ са двойно зловещи. Първо, те заплашват да изтеглят държави извън естествената руска сфера на влияние и да ги прикачат в орбитата на Запада. Второ, те може да се използват като образец за подобни въстания в самата Русия. Факт е, че когато избухнаха протести срещу съмнителни изборни резултати в Русия през зимата на 2011-2012 г., реакцията на Кремъл бе да вземе крути мерки срещу западни неправителствени организации, които според него подстрекавали вълненията.

Правителството на Путин изглежда се затруднява да приеме мисълта, че едно народно въстание наистина може да е народно, а не да е продукт на задкулисна манипулация. (Това в известен смисъл е странно, предвид собствената история на Русия, макар и може би не чак толкова странно, ако погледнем ролята, която игра заговорниченето при вземането на властта от болшевиките през октомври 1917 г.)

Този ограничен и конспиративен поглед върху първоначалните цветни революции може да е направил Москва уязвима за друга неприятна изненада по улиците на Украйна, където обикновените хора решават да разтрогнат сделки, сключени през главите им от лидери, които за тях са корумпирани и нелегитимни.

Като руски националист Путин обича да изтъква, че Русия е уникална „цивилизация“, различна от европейската. В резултат на това борбата за Украйна за него не е само заради богатства или власт – тя е цивилизационна. Схващането, че украинската средна класа, поне в столицата и в по-развитата западна част на страната, се чувства по-привлечена към цивилизациите на Варшава, Берлин и Лондон, вместо към тази на Москва, е оскърбително за руските националисти в и извън Кремъл.

Всъщност обаче перспективата за приближаване на Украйна към останалата част от Европа, при което да стане по-богата и по-добре управлявана, в крайна сметка би било в интерес на Русия. То би могло да послужи за образец за бъдещото развитие на самата Русия. Точно по тази причина обаче събитията в Украйна силно застрашават личните интереси и идеология на Путин и хората около него.

 
 
Коментарите са изключени

Изстреляхме ракетата, писмото ви е на път

| от |

В разгара на Студената война, подводница изстрелва ракета над САЩ, носеща малко по-необичаен товар. Изстреляна през юни 1959 от USS Barbero (SSG-317) във водите на Вирджиния, тази ракета Regulus I носи 3000 писма, адресирани до висши държавни служители. Президентът Айзенхауер, вицепрезидентът Никсън, членовете на кабинета и федерални служители са в списъка на адресатите заедно с всички губернатори на Съединените щати, членовете на Конгреса и на Върховния съд.

Тестът на този метод за доставяне на поща, който първоначално се пази тайна от обществеността, преминава успешно. Ракетата Regulus I стига до целта си, движейки се с впечатляващите 965 километра в час, след което забавя и каца, оставяйки шефа на Пощата Артур Самърфийлд очарован от резултата. „Тази небойна употреба на ракети за пренасяне на поща е и първата официална употреба на ракети от пощенска служби в света“, хвали се той.

Самърфийлд също така прогнозира, че „преди човекът да стъпи на Луната, пощата вече ще се доставя в рамките на няколко часа от Ню Йорк до Калифорния, Великобритания, Индия или Австралия с помощта на ракети.“

Още през 1810 германският писател Хайнрих фон Клайст предлага система от артилерийски батареи, които да препредават поща из цялата страна. Писмата, сложени в специални черупки, се изстрелват към целта си и след това се изстрелват обратно. Той преценява, че една мрежа от 300 километра, от Берлин до Вроцлав, може да предаде едно съобщение само за половин ден, което за онова време е впечатляващ срок.

През идния век много други ще се опитат да разнасят поща по въздуха. Говори се дори как да се създадат презатлантически ракетни маршрути за международна комуникация – такива ракети могат да съкратят сроковете за доставка от седмица (или повече) до ден. Поредица опити за изпращане на поща с ракети в рамките на Европа завършват с колеблив успех като някои ракети се закачат в дървета, а други просто експлодират при удар.

При теста с USS Barbero през 1959 системите за ориентиране и управление на ракетите вече са достатъчно развити. Този конкретен тест не е само за изпращане на поща. Той изпрати и друг вид съобщение – от Министерството на отбраната на САЩ до останалите държави – в което се казва ясно, че управляемите ракети на американските военни могат да постигнат висока степен на точност. Както при много други експериментални технологии от средата на 20-ти век, тази ракета за пренасяне на поща също е демонстрация на сила.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки – Битката при ридовете Ал Рашад (2017г.)

| от Александър Бояджиев |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 2017-та. В Ирак вече от над петдесет месеца се води кървава борба за оцеляване между правителствените сили и кюрдите от една страна и зловещата джихадистка организация „Ислямска държава“ от друга. Ситуацията е доста оспорвана и проблематична за местните сили. Джихадистите разполагат с множество опитни бойци, въоръжени с модерни автомати, хитро измайсторени самоделни миномети и гаубици и разбира се страховитите им атентатори-самоубийци, чийто действия отварят огромни пробойни в редиците на иракските сили за сигурност.

Най-тежките часове на правителството в Багдад са отминали с офанзивите от 2014 г., когато ИДИЛ почти успяват да достигнат столицата. В рамките на по-малко от две седмици, джихадистите извършват светкавична кампания в дълбочина от близо хиляда километра и без проблеми завземат някои от най-големите градове в Ирак – Мосул, Тикрит, Самара, Фалуджа и Рамади. Над 30% от територията на страната попада в техни ръце, а изглежда скоро и самият Багдад може да падне.

Колапсът на иракското правителство предизвиква намесата на водена от САЩ международна коалиция. Коалиционните сили, използвайки чести и масирани бомбардировки, успяват да спрат настъплението на ИДИЛ. Въпреки това, през 2015-та и 2016 г., джихадистите в основни линии запазват главните си позиции, а битките с тях коства живота на хиляди убити и ранени военни, полицаи и цивилни. През октомври, 2016 г., иракската армия започва своята най-голяма офанзива до тогава – битката за Мосул. В нея са ангажирани над 40 000 иракски войници, още около 10 000 чуждестранни военнослужещи, целия ВВС потенциал на Ирак, както и силите на Коалицията, а отделно от тях се мобилизират и кюрдските сили в Иракски Кюрдистан.

20160208054949!Wildschein,_Nähe_Pulverstampftor_(cropped)

Снимки: By Valentin Panzirsch – File:Wildschein, Nähe Pulverstampftor.jpg, CC BY-SA 3.0 at, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46902117

Кампанията срещу Мосул се очаква да продължи няколко седмици. Оказва се, че в щабовете на анти-джихадистките сили са сбъркали – битката трае до юли 2017 г. През това време, освен основните джихадистки сили около и в Мосул, в тила на коалицията и иракските части действат други отряди на ИДИЛ, които атакуват конвои и снабдителни части. Борбата се оказва дълга и кървава, а изходът й – не така сигурен.

През април, 2017 г., иракските сили вече са затворили обръча около Мосул и са го изолирали от останалите владения на ИДИЛ. Въпреки това, в тила на основните части, джихадистите продължават да разгръщат своята мрежа от местни клетки и атентатори, с която постоянно тероризират цивилното население и пречат на снабдяването. В териториите, все още контролирани от групировката, се прилагат жестоки закони и ограничения. Всеки опит за бягство се наказва със смърт, а ултра консервативните изисквания към населението носят след себе си заплахи, глоби и публично линчуване.

В тази напрегната обстановка, в пограничните зони между позициите на ИД и кюрдите около Киркук, се води една непрекъсната партизанска борба. Освен джихадисти и пешмерга, в сраженията участват и местните арабски племена, част от които подкрепят ИД, а другите – Коалицията. За да сплашат своите подопечни, ИД извършват постоянни публични екзекуции на хора, обвинени в дезертьорство – както сред цивилните, така и от собствените им редици. При една подобна показна акция в средата на април, 25 души са разстреляни в областта около град Хауиджа – една от крепостите на ИД в централен Ирак.

Няколко дни по-късно, вероятно на 20-21 април, Ислямска държава изпраща свой ударен отряд в засада срещу кюрдските части. Подобни ударни звена са с размера на стандартно отделение – ок. 8-10 души. Снабдени са с огнестрелно оръжие, експлозиви и РПГ-та. Целта им е да заемат стратегически удобни позиции край ключови снабдителни пътища и да ликвидират противникови конвои с припаси и оръжие. При подобни светкавични атаки, джихадистите се стремят да ударят тила и челото на конвоя, да блокират движението му и да заграбят каквото могат от доставките, избивайки възможно най-много врагове. Следва бързо оттегляне в планини, пещери и скрити бази, за които знаят само джихадистите. Плячката в последствие се преразпределя по специално изготвена мрежа от скрити снабдителни депа. На базата на тази изпитана система, „Ислямска държава“ успява да се снабдява адекватно с муниции, оръжие и гориво в продължение на месеци, особено в зони, където установяването на директен териториален контрол е невъзможно.

Wild_Boar_Habbitat_2

Снимки: By Richard Bartz, Munich Makro Freak – Own work, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2142197

Като избрана позиция, джихадисткият отряд избира ридовете Ал Рашад, разположени на ок. 88 км южно от Киркук. Пресеченият терен е идеален за прикриване движението на групата, а в равнинната местност, северно от ридовете минават няколко важни снабдителни маршрута на пешмергите. Освен височините, провинцията е заета и от обширни царевични насаждения. Избрали мястото, джихадистите преминават през нивите и заемат позиция в близост до пътя. Операцията се развива безпроблемно с изключение на няколко подплашени от бойците глигана, които се скриват в гъсталаците.

Привечер, вероятно на 21ви или 22ри април, 2017 г., всичко изглежда спокойно на позицията на ИД. Бойците са изпълнили успешно началната фаза от операцията, а идващите дни обещават да са благодатни за атаки срещу кюрдите. Бойците се приготвят за сън, оставени са и часовои. Тогава, изневиделица връхлита враг, който бойците на ИД не са очаквали.

От околните царевични полета, срещу джихадистите се надига вълна от…глигани. Дивите прасета са се събрали на голямо стадо, вероятно провокирани от подплашването на техните побратими няколко часа по-рано. Глиганите лесно улавят дирята на джихадистите и открили позицията им се хвърлят за разплата. На пръв поглед нищо твърде сериозно за хора с автомати. На практика, както би ви казал всеки ловджия, глиганът хич не е лесен за убиване, а освен това е и доста бърз и свиреп.

Хванати неподготвени и полузаспали, бойците на ИД нямат време за реакция и са пометени от вълната козина и бивни, която прегазва бивака им като валяк. Всички осмина бойци на групировката са тежко ранени, но за трима срещата се оказва фатална. Докато другарите им се опитват да се измъкнат, трима от бойците на ИД са подхванати от глиганите, които ги разкъсват почти до неузнаваемост с бивните си. В рамките на няколко кървави минути, невъзпятата битка за ридовете Рашад приключва с категорична и пълна победа на дивите прасета. Иронията разбира се е пълна – кълнящите се че са най-праведни мюсюлмани джихадисти, са позорно избити от едно от най-нечистите животни в ислямската традиция.

Мнозина европейци възприемат случката като забавен куриоз, но за местното население тя има и силно символично значение. Фактът че именно диви прасета надделяват над джихадистите само доказва абсурдността и неправоверността на тяхната кауза в очите на мюсюлманите от района. Позорната случка и до сега се използва в анти-джихадистките проповеди на мюсюлманските духовници в Близкия Изток и служи като анекдотичен пример, че неправомерното позоваване на божията воля за извършване на човеконенавистни дела, рано или късно води до възмездие, често доста неочаквано.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Борис Руменов – зевзекът, обичан от всички

| от |

Ако се движите по бул. „Черни връх“ и преминете ул. „Филип Кутев“ на юг, следващите две пресечки ще бъдат ул „Джон Атанасов“ и „Борис Руменов“. Подозираме, че няма човек, който да не е чувал за Джон Атанасов. Българския учен е дал много на човечеството, а в замяна е получил не само име на столична улица, а и световно призвание. Кой тогава е Борис Руменов? Кратка справка в Уикипедия ще покаже, че става въпрос за Борис Николов Руменов. Той е известен повече с псевдонима си „Борю Зевзека“ – известен хуморист, актьор и издател на едно от първите хумористични списания в България.

Борю е роден в Цариброд на 27 декември 1884 година. Там израства, завършва Първа мъжка гимназия в София и следва литература в Софийския университет. Благодарение на щедрата си баба, заминава във Виена, където иска да продължи обучението си, но за беда театралната школа печели неговото внимание и губи уважението на баба му, която спира издръжката. След като липсва силния финансов гръб, Борю завършва драматургия в Загреб.

Започва своята актьорска кариера в Народния театър, но винаги намира време, за да помага на хумористичните страници в печата. Вниманието му е насочено към списание „Барабан“, което за наша голяма радост вече може да се разглежда и в онлайн формат – тук. Писателите в скромното издание наричат себе си „Барабанистите“. Хумористичното перо е наказвало редица дръзки личности, а когато за него се грижат хора като Чудомир, Александър Божинов, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Сава Злъчкин и Никола Костов, хуморът е не само гарантиран, но и брониран.

За разлика от днешните хапещи шеги, екипът на г-н Зевзека не се е опитвал да удуши всичко, до което се допре. В повечето случаи можете да видите лек и приятен хумор, забавни истории, някоя друга алкохолна вечер пълна с бисери и всичко това само в 20-на страници, както и доста приятни карикатури. Един от върховете на илюстрациите е в юбилейния брой 100 на изданието от 1911 година. Точно там се крият нарисуваните лица на всички, които бият барабана. Добрата новина е, че все още може да притежавате това парче история на символична сума и цялата карикатура може да видите тук. Към края на годината ще стане ясно, че идва време за оръжие и за по-малко усмивки. Балканската война ще мобилизира всички редактори, а вместо перо ще им бъдат зачислени пушки.

Борис Руменов излиза на преден план, оставяйки своето прозвище за списанието и надеждата за по-добри дни. Участва в трите предстоящи войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След демобилизацията се завръща обратно и възстановява изданието „Барабан“. Бившият главен редактор и вече издател установява с мъка, че огромна част от хората, с които се е смял на своята юбилейна карикатура няма да се завърнат. Всички войни отнемат много повече от смешките на Зевзека – разделят го с приятели като Димчо Дебелянов, Страшимир Кринчев, Август Розентал, Петър Стоянов, Поручк Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле и Неделчо Василев. Въпреки тежкият удар, Борю не се предава и продължава да развива изданието си. Впрочем трябва да се признае, че дори и по време на войната се стреми да бъде полезен на изкуството и не случайно създава един от първите фронтови театри в – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия. Автор е на „Балканска комедия“, където познати герои като Ганю Балкански, Газда Джуро и Хасан ага.

Ясно е, че мотивът е обвързан около балканската война и след като сърбинът и черногорецът получават своя дежурен бой, българинът се оттегля от сцената, пък дори и изгубил, той запазва достойнството си. За Зевзека казват, че е човек, който не може да се обвърже с титли и внимание. Той разсмива хората и точно този смях е неговата достатъчна награда. По тази причина може да бъде забелязан сред елита, но и сред обикновените хора. За него всеки човек е интересен. Освен това, покрай всички шеги, Борю е запален на тема „Птицевъдство“. Редактира и същата рубрика във вестник „Заря“. Точно по тази линия променя и хумористичните страници на в-к „Утро“ и „Дневник“ на „Кукуригу“ и „Кудкудяк“. През Втората световна война, Борю вече е насочил таланта си в една друга посока – радиото.

През цялото време зад микрофона се стреми да остане далече от политическия живот. И до някаква степен успява да го прави, докато не идват чуждите стремежи. На 10 октомври 1944 г. пред дома на Борю се появяват двама души. Те заявяват на хумориста, че е арестуван, да вземе минимално количество вещи и да тръгне след тях. Застрелян е в Борисовата градина, а тялото му е хвърлено в Перловската река. Много по-късно ще стане ясно, че никой не е смятал Борю за враг на когото и да било. Неговият единствен опонент се казва Станислав Бъчваров, който сам се прекръства на Вихров. Докато Руменов работи в „Заря“, „Утро“ и „Дневник“, Вихров се опитва да пробие и носи свои творби. За разлика от скромните артисти, Станислав Бъчваров се смята за следващия Шекспир и точно това създава една безумна омраза. Именно Руменов отхвърля огромна част от неговите предложения. Станислав Бъчваров така или иначе искал да разчисти още интелектуални сметки, но за жалост вторият враг Елин Пелин така и не успява да бъде намерен. Безумията на този пишман творец продължават и след разчистването на сметките. Един ден влиза с кон в радио „София“, за да предаде своите творби, които да се четат в ефир. Човешката злоба убива Борис Руменов, а по думите на г-н Вихров/Бъчваров, няколко питиета са помогнали допълнително за тази цел.

 
 
Коментарите са изключени