shareit

Как петата власт погълна всички останали

| от Иван Бондоков |

Авторът Иван Бондоков, на 32, е изучавал политология в Германия, живее в България. Мечтае за силно гражданско общество, образована нация и прогресивно мислещи българи. Други статии от автора, както и много интересни коментари по темите на деня можете да намерите на http://www.progforbg.eu/

„Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките.“
Уинстън Чърчил

 cartoon Free press

В днешният свят всичко е свързано с глобалността. И колкото по-глобално е нещо, толкова по-неясно е то.  Благодарение на брутално глобализиращата се реалност, в днешно време физическото е повече от всякога разделено от виртуалното. Пари, информация, събития циркулират по земното кълбо без  да познават физическите граници и ограничения, които има материята и в частност хората. Трансгранични концерни определят политиката и случващото се в международните отношения. Политиците са едни умело манипулирани инструменти на различни лобистки интереси, които акумулират в себе си корпоративна и политическа страст за власт. Движението на капиталите задъхва човешката мобилност и, колкото и хората да могат да пътуват по света, където и когато си поискат, те просто не са по-бързи от парите.

Свидетели сме не само на outsource- ване на бизнеси, но и на държавни компетенции. От години наред, дори самото право на война е приватизирано. Доказателство за това е бумът на частните военни фирми, със силни лобита в държания апарат, който през последните години се наблюдава в Афганистан, Ирак и Северна Африка.

Всичките тези тенденции на ерозия на националната държава, в една постнационална констелация, както Хабермас нарича глобализацията в едноименната си книга, ни водят и до темата за медиите и тяхната мутация във времена на глобалност, където информацията не просто тече, а извира от всички краища на света и е най-достъпното нещо в този нематериален свят.

Бих леко модифицирал един известен цитат от култов филм : „Парите са оръжието, а политиката – знанието, кога да натиснеш спусъка.“  като заменя думата „политика“ с думата „медии“.

Медиите днес са основното средство за контрол над хаотично разпространяващата се информация и вкарването й в някакви предварително заложени рамки.  Бих дори казал, че днес информацията е по-бърза от светлината. В тази брутално протичаща стихия на знанието корпоративният бизнес, държавата и властовите центрове, не могат да си позволят да не  се опитват да „сложат ръка“ върху темите, които биват лансирани в мейнстрийм информационния поток.

Ако човек е привърженик на подобна теза, то България е идеалното място за търсене на факти и доказателства за нейното подсилване.

Последните години, а още повече и последните месеци доказаха едно – медиите са Господарите. Но дали на Истината, това е вече под въпрос. Има едно семантично звучене на терминът „Четвърта власт“ и то е точно във връзка с останалите три власти, които от времето на Монтескьо, по презумция би трябвало да съществуват автономно една от друга, за да може да се контролират и така оптимално да са в полза на обществото. Следователно и четвъртата власт би трябвало да има за цел своята независимост и автономия от другите три. Но едва ли е така. Или по-скоро аз бих въвел нов термин и това е „Пета власт“, която всъщност има за цел влияние над останалите четири.

Петата власт това е корпоративната машина.

Онази брутално внедрена във всички сфери на политическото и общественото битие власт, която в държави като България, страдащи от легитимационното отслабване на традиционните три власти , успява с лекота да контролира политически процес, медийно влияние и обществени нагласи. Петата власт в България погълна не само четвъртата, но и всички останали. Срастването на тези лостове за държавно и публично формиране на политики, доведе до сериозна ерозия на общественото доверие в институциите и практически уби всякакви надежди човек да получава истината, когато я иска.

Медийната среда в България на пръв поглед е повече от хаотична. Потребителят, зрителят, читателят биват „атакувани“ с информация по всевъзможни начини. Създава се  усещането, че хората са пределно информирани и нищо не бива скрито от обществото. Изгражда се едно възприятие, че всъщност има сериозен медиен плурализъм и човек е свободен да избира медиите, от които иска да се информира. Но това е само привидно така.

Може би наистина медиите са господарите на истината. Но тази истина, която е удобна за Петата власт. Истината, която би формирала „правилното“ обществено поведение.

Истината, която всъщност да ни отдалечава от самата Истина.

Тук е редно да се спомене „независимостта“ на социалните мрежи, с оглед на техния възход през последните 5 години. Сякаш този виртуален свят на Фейсбук, Туитър и тн. , е последното останало място, където Истината (писана нарочно с главна буква) да може да достига до неограничен брой хора, преди някой контролирано да я моделира и промени. Социалните мрежи дадоха възможност за огранизирането на човешката масовост. Дадоха този, дали фалшив или не, усет, че обществото контролира все още своето бъдеще. Самоорганизацията на протестите срещу непрозрачността на управление и политика, на която станахме свидетели не само в България, даде сякаш зрънце надежда, че контролът на Петата власт върху другите четири, отслабва и може да бъде премахнат или ограничен.

Но Петата власт се погрижи и в социалните мрежи да нарасне неимоверно недоверието.

Биват създавани фалшиви профили, организирани хора за „праведни“ каузи и в крайна сметка дори тази екзотична дистанция от материалният свят, не остана незасегната от пипалата на корпоративната върхушка. И в един прекрасен за хората, контролиращи мейнстрийм медиите момент, се стигна до там, че обикновеният човек просто се пренасити и спря да се интересува. Хората вече не четат различни мнения. Не четат дълги статуси, камо ли книги. Публиката просто не успява да поема от този фалшив медиен плурализъм и крайната цел на това презасищане, особено в България изглежда постигната – незаинтересоваността. Хората вече не знаят в какво да вярват и предпочитат да не вярват в нищо. Зрители и читатели избират да необременяват мисленето си и с радост „купуват“ най-вече предавания и новини с развлекателен характер, който уж няма политическо съдържание и пропаганда. Най-гледаните предавания станаха т.нар. „реалити“ шоута, където зрителят просто гледа себеподобните си, поставени в клетка и се забавлява за тяхна сметка, хранейки чрез очите си с „правилните неща“  силно обеднялата си душа. Медийната презентност в нашия живот създаде усещането за безизходица.

Деградирането на трите основни власти, доведе до възможността Четвъртата власт да бъде погълната от Корпоративната реалност. На всякъде по света това е факт. Разбира се, в държави с функциониращи институции и закони, мейнстрийм медиите са тези, които не си позволяват очевидни политически пропаганди, а по-скоро това се извършва по периферията чрез малки, частни медии. В България, както много други неща и това е наобратно. Тук масовите медии е трудно да бъдат назовани „независими“. Тук основният поток от информация е този, който е контролиран на политическо и идеологическо ниво. Независимата журналистика е рядкост в големите медии или по-скоро е изтласкана на локално ниво, където достигането до голям брой потребители е невъзможно. Истината с главно И се превърна в абонат на Теорията на конспирацията. А реалността в България сама по себе си се оказа една конспирация, която работи много добре в услуга на Петата власт, водейки до там, че никой вече не иска и да знае Истината.

За това, както и преди казвах – трудно е в днешно време да си Истина. Господарите на медиите, властта и манипулацията, разкръстват  Истината и в един момент дори самата тя не е сигурна дали е истинската Истина. Хората започват да вярват само на материалното и реално се вклюва един защитен механизъм, който блокира желанието за участване в какъвто и да е граждански процес, обществена дейност или активно изразяване на позиция.

Хората просто вече не вярват. Те си мислят, че биват лъгани, дори и когато им казват истината.

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Кончета-водачи за незрящите

| от |

С магията на селективното чифтосване на много поколения коне, човекът успява да създаде порода от малки кончета, високи едва няколко десетки сантиметра. Те се наричат (прекалено удачно) миниатюрни коне, а височината им варира от 50 см. до 1 метър. Те не са ново изобретение – има ги още от 17 век, когато са отглеждани за домашни любимци на европейските благородници. През последните няколко века те се използват и в мините в Англия, където дърпат количките с въглища.

Но в последно време те са впрегнати в друга работа: като водачи на незрящи хора. 

Кучетата, разбира се, се използват за тази цел от години – първите училища за трениране на кучета-водачи са отворени в Германия по време на Първата световна война, за да са в услуга на ветераните, ослепели в битка. В САЩ Seeing Eye започва да действа още през 1929. Преди около 20 години обаче на някой му хрумва да тренира малки кончета със същата цел. И се оказва че те имат някои изненадващи предимства пред кучетата!

Вероятно най-големият (и доста печален) плюс на конете пред най-добрия приятел на човека е по-дългият им живот. Повечето кучета, тренирани за водачи, са едри породи – немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори – които живеят стандартно между 8 и 10 години. Те са 2-годишни, когато са готови за служба, което означава, че живеят със стопанина си около 6-8 години. Неизбежната раздялата не е само трудна, но и представя проблема, че трябва да се тренира ново куче. Малките кончета отнемат горе-долу същото време за обучение, но животът им е около 30-40 години.

Кончетата също така дават алтернатива на тези хора, които имат алергия към кучета или пък някаква фобия/страх от тях. И за разлика от кучетата, кончетата не са пристрастени към човешкото внимание, така че изискват малко привързаност от стопаните си. Те също така могат да живеят навън при почти всякакво време.

Подобно на по-големите си роднини, миниконете имат някои предимства и във виждането – тяхното зрително поле е 350 градуса, а очите им са силно чувствителни на движение и виждат превъзходно през нощта.

Малките кончета може и да не са подходящи за повечето незрящи, но когато някой има нужда от алтернатива, тази нужда обикновено е остра, така че добичетата са добре дошли.

 
 
Коментарите са изключени

Адам Райнер – джуджето, което стана великан

| от |

Малко детайли се знаят за живота и личността на Адам Райнер, въпреки че е необикновена част от медицинската история. Мъжът е роден в Грац, Австрия, през 1899 и докато расте и се развива става ясно, че осанката му е по-ниска от на средния човек. През 1920, когато е на 21 години, той е висок едва 1,18 метра. Докторите официално го класифицират като джудже.

Но някъде през 20-те си години с Адам се случва нещо необикновено – той започва да расте стрeмглаво. И като казваме стремглаво: до 32-ата си годишнина Адам Райнер е висок 2,18 метра. Това прави по 10 сантиметра на година. Тялото му обаче се изтощава сериозно от този процес и скоро мъжът е прикован за леглото. 

Изглежда че секрецията на хипофизната жлеза на клетника – жлезата, която отговаря за хормона на растежа – минава от просто шуртене в цял водопад след като става на 21. Неизправният орган кара тялото му да отдели всичките си ресурси за неконтролирния растеж, което в крайна сметка го прави слаб и неспособен да стои прав. През декември 1930 мозъчен хирург прави местна упойка на Райнер и вкарва инструменти в носа му, за да стигне до хипофизата му – малък дял от мозъка, който се намира в труднодостъпната му основа. Хирургът открива и премахва еозинофилен аденом – доброкачествен тумор, който притиска хипофизата. Тази процедура спира силния растеж на Адам, но щетите вече са нанесени.

Адам Райнер прекарва остатъка от дните си неспособен да седи изправен. По-късно той е приет в старчески дом, където живее до кончината си на 4 март 1950, на 51 години. В деня на смъртта си той е висок 2 метра и 34 сантиметра – двойно повече, отколкото когато е на 21. Въпреки че в младежките си години е един от най-ниските мъже в Австрия, с времето Адам става най-високият мъж държавата.

До ден днешен той е единственият човек в историята на медицината, който е класифициран и като джудже, и като гигант.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Шведският боен маратон (1700г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица. Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на XVII век е бурен период в историята на Европа. Старият континент е разкъсан от войни и противоборства. Франция води дълга и тежка война срещу грамадна коалиция държави в Западна Европа. Не по-малко грандиозна християнска коалиция се бори с Османската империя на Балканите и в Средиземно море. В тази напрегната ситуация, Балтийският регион изглежда като спокоен остров сред разбеснялото се море на войни и насилие. Причината за тази стабилност е Швеция. Могъщото северно кралство остава една от Великите сили на тогавашна Европа. Стокхолм може да се похвали с най-качествената полева армия, изградена и въоръжена по последните стандарти на епохата. Шведката данъчна система е адекватна и подхранва хазната, а кралската институция в ръцете на Карл XI е стабилна. Владетелят е амбициозен, премерен и стабилен. Умее да манипулира парламента Риксдаг за да получава нужните закони и субсидии, а аристокрацията е здраво обвързана с трона. Накратко, Швеция е обект на завист и страх у своите съседи.

Не е чудно тогава, че през 1698 г., когато Крал XI умира, лешоядите започват да се оглеждат за възможност да отхапят парчета от това, което смятат за умиращо тяло на една гаснеща империя. Причината за това се дължи най-вече на факта, че престолонаследникът е още хлапе – 16 годишният Карл XII. Момчето е същинска енигма – затворен, мълчалив, враг на светския живот и дворцовите празненства. Не преследва жени по салони, бални зали или в бардаците на пристанищните квартали, нито пък се е появявал в някоя от бащините си кампании – още не е бил роден когато Швеция е тръгвала на война за последен път. Всичко това кара неговите съседи да очакват, че Швеция ще бъде лесна плячка за разграбване.

Karl_XII_1706

Снимка: By David von Krafft – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1046327

Архитектът на оформящата се анти-шведска коалиция е всъщност шведски поданик – Йохан Рейнхолд Паткул. Паткул е низвергнат латвийски аристократ, каран в затвора и задочно осъден на смърт от Карл XI. В типичната за бароковата епоха помпозност, Паткул, отплавайки от бреговете на родината си, се заклева тържествено да получи отмъщение. През следващите години на своето изгнание, той се бори да създаде съюз, в който да привлече всички съседи на Швеция. Възползвайки се от техните завоевателни амбиции, Паткул успява да придума владетеля на Саксония и крал На Полско-литовската държава Август II Ветин да се договори с датския крал Фредерик IV и руския цар Петър I (тогава все още не е наричан Велики – б.а.) и да изгради коалиция, която да нападне и разгроми Швеция.

Към лятото на 1700 г., всичко изглежда готово. Дания се готви да мобилизира своите войски и флот, Русия също организира голяма полева армия, а Саксония, макар и да не успява да вкара Полша във войната, издейства от Сейма правото да минава през нейна територия. Общо, коалицията разполага с над 100 000 души, съсредоточени в три полеви армии и потенциал да изкара на бойното поле още поне толкова от своите резерви. За сравнение, цялата шведска армия наброява 77 000 души, от които в полева армия могат да бъдат ангажирани не повече от 10-15 000 души. Единственото предимство на Швеция е, че флотът й дава пълно господство над Балтийско море.

Военните действия започват през март, 1700 г. датчаните навлизат в съюзното на Швеция херцогство Холщайн-Готорп (дн. Южна Дания и Северна Германия) и го окупират, след което обсаждат пристанищният град Тьонинг, контролиран от шведски гарнизон. Същевременно, войските на саксонския електор и полски крал Август II навлизат в контролираната от шведите Латвия, превземат крепостта Дунамунде и обсаждат столицата на провинцията – град Рига. Руските приготовления текат по-бавно и през лятото на 1700 г., силите на Петър все още се движат от Москва през Новгород към Нарва – шведската крепост, която контролира Финския залив, недалеч от мястото, където днес се намира Санкт Петербург.

Hms Wachtmeister Fighting Against The Russian Squadron On Juny 4

Снимка: GettyImages

На пръв поглед ситуацията изглежда безнадеждна. Вероятно мнозина в Стокхолм изпадат в паника. В този момент, младият крал взима нещата в свои ръце. Затвореният и тих младеж не дава особени признаци да е наследил импозантността на баща си и през първите две години от царуването си остава в сянка на бурните политически събития. Оказва се обаче, че младият Карл XII съвсем не е така плах и нерешителен, за колкото го смятат. Навършил пълнолетие, той поема кормилото на кралството и започва да действа с неподозиран устрем.

В началото на юли, ударна шведска десантна армия е качена на балтийския флот и отправена по море. Шведите ловко надиграват датските кораби, разположени в пролива Зунд и успяват да извършват десант в непосредствена близост до столицата Копенхаген. Фредерик IV е в шах. Армията му е в Германия, а шведите са на километри от столицата му. Без да се е провело и едно важно сражение, Дания е извадена от войната, принудена да подпише бърз и унизителен мир. Шумните приготовления, обещанията за реванш и териториални придобивки на шведски гръб се изпаряват като утринна мъгла в летен ден.

Изваждайки Дания от войната, Карл трябва да избира – атака срещу саксонците в Литва или пресрещане на руснаците. Неуспехът на Август II да пробие отбраната на Рига, кара Карл да потегли към Нарва. Стените на Рига се оказват недостъпни за саксонците, а смелият 4000-ен гарнизон, начело с граф Ерик Йонсон Далберг извършва чудеса от храброст, отбивайки всички атаки на четирикратно превъзхождащия ги противник. Докато саксонците губят хъс и сили в Латвия, Карл поема на север.

Mazepa2

Снимка: By Gustaf Cederström – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2753530

Армията, с която пристига в Ингрия (земите около Финския залив – б.а.) е скромна – ок. 10 500 души. Срещу тях, изпратеният да обсади Нарва Борис Шереметев разполага с над 37 000 войници. Самият гарнизон на Нарва наброява ок. 2000 души. При съотношение 3:1, нещата изглеждат относително ясни. Шереметев е ветеран от кампаниите на Петър срещу Османската империя, армията му е многобройна, а освен това е заел удобни отбранителни позиции около обсадената крепост. Трябва само да чака. Карл XII е принуден да атакува превъзхождащия го противник и да търси деблокиране на крепостта.

На 29 ноември, сред сковаващият студ на настъпващата северна нощ, Карл XII прави последен преглед на армията си. През нощта бурните ветрове донасят огромна облачна маса, която покрива небето, а на сутринта на 30 ноември, докато шведските войски се подреждат на изходна позиция, от запад задухва пронизващ леден вятър, който се смесва със завалялия сняг и се превръща в същинска виелица. В тази ситуация, смята Шереметев, шведите няма как да атакуват. Но греши. Карл се възползва че вятъра духа от към гърба на армията му и я хвърля в концентрирана атака срещу руските позиции.

Използвайки своя любим прийом „на нож“ (наричан на шведски га па), скандинавците помитат руската отбрана и хвърлят цялата армия в хаос. В този момент шведите започват флангова атака срещу разкъсаната руска линия, а гарнизонът на Нарва организира излаз. Руснаците са позорно разгромени, давайки поне 8 000 убити и ранени, като в последствие заради дезертьорите и тежките климатични условия загубите се увеличават до над 15 000 души – близо 40% от цялата полева армия.

Kriegsführung in früherer Zeit : Krieg Russland-Schweden 1700

Сника: GettyImages

Последният етюд от големия шведски боен маратон идва на пролет. Карл организира силите си в Естония след зимна пауза и възползвайки се от продължаващата безплодна обсада на Рига, придвижва войските си необезпокоявано към Латвия. Около 14 000 шведи се придвижват на юг. Междувременно, Август също получава подкрепления – ок. 10 000 руски войници, начело с княз Аникита Репнин подсилват саксонските позиции. Отново при съотношение 2:1, шведите избират да поемат инициативата в свои ръце и атакуват, при това форсирайки р. Западна Двина (наричана от латвийците Даугнава). Очакванията за разгром на шведите при форсирането на реката не се сбъдват.

Карл създава специални салове-батареи, които пуска по течението и с които постига смазващо огнево предимство пред враговете си. Под прикритието на батареите, ок. 7 000 шведски войници прехвърлят реката и щурмуват окопите на двойно повече руски и саксонски бойци. Отново на нож, скандинавците обръщат враговете си в отстъпление и слагат край на и без това провалящата се обсада на Рига. Датата е 8 юли, 1701 г. Точно в рамките на 12 месеца, Карл XII е успял да разбие всичките си противници, при това категорично и против всякакви предвиждания, направени от неговите съвременници.

Тоталната липса на координация от страна на съюзниците, прекомерната им самоувереност и сериозния недостиг на талантливи пълководци, спомагат за светкавичния шведски успех. Войната, която трябвало да приключи за няколко месеца, продължава 21 години.

 
 
Коментарите са изключени