Как избягах в Канада

| от | |

Автор : Лола Монтескьо (http://chuime.bg)

Аз съм потенциален емигрант. От ония, дето са в Канада. Канада още не съм я виждала, ама един ден ще се установя там. Тая година на 15 август станаха 17 години как бягам в Канада. Всичко съм планирала. Всяка вечер обсъждам подробно плана с комшиите от 13-ия етаж, Мацко от капанчето и още двама-трима авери. Събираме се пред блока на тенекиеното.

Още преди 17 години им заявих на другите: „Аз в тая тъпа държава няма да седя и ден повече.“

И почнах да се подготвям за заминаване. Значи, ще ида първо във френската част. Там търсели жени. Само дето трябва да знаеш френски. И да имаш някакъв занаят. Ама колко му е – ще науча френски, колкото да си изкарам една добра заплатка. Той френският е лесен. Панталон, кроасан, мерси боку…. Ето, аз направо си го говоря. А за занаята, т’ва чужденците много се втеляват, значи. К’во па толко требва да му учиш? Е, на комшийката големата дъщеря учи, учи, учи, даже и университет завърши и пак я взима 500 лева, я не. За к’во да уча аз тогава? Освен това аз повечето неща си ги мога. Първо, аз мога да готвя. Пържени яйца, гювеч, филийки с кашкавал. Що да не стана една гурме-готвачка? Кво толко трябва да му учиш на това да готвиш? Мяташ в тигана, пържиш и си облизваш пръстите. И да чистя мога, и да сервирам мога, и да пиша мога, нали на училище съм ходила – все някъде ще ме вземат. Я чистачка, я келнерка, журналистка, я нещо такова. Имам и шофьорска книжка, може пък едно такси да подкарам. И въобще който ми обяснява, че занаят трябва да се учи, значи никога не е пипвал работа.

Ето, свако ми оная година сложи плочките в банята на шефа си във фабриката. Никога не е слагал плочки, ма то не е голямата философия. Лепиш, мажеш, все някак си става. Тя баба ми все на плочки е живяла, аре бе. Едно време, като са си мазали къщите с кравешки тор, та не са били хора ли? А сега – плочки! Лиготии. А па и с претенции как си им ги сложил. Ма неравно било, ма хлопали, ма мухлясвало отдолу, лелеееее като ми почнат с тия претенции. Ми да си ги слагат сами, бе! Той затова свако не му ги сложи докрая, остави го половината на мозайка, че много мрънкал. К’во като плаща, нема да му лепи. Прав е, подкрепям го. И въобще, тия, дето дават пари да им работиш, аз не знам какво си въобразяват. Че за 300 лева ще седи некой да им работи ли? Аз от 17 години съм безработна, ама не щото не си търся работа. Търся си. Ходя по интервюта. По хиляди съм ходила. Обаче, като ми кажат, че не дават повече от 600 лева, аз си взимам папките и бегом. Те на мене ще ми подхвърлят милостиня, разбираш ли. Че с 600 лева к’во по-напред да платя?

А и искат и всеки ден да им работя, разбираш ли…

И да седя от 9 до 5.

Е Сончето от супера, по цел ден виси на едно щандче и продава китайски гащи. То силно казано, че продава, щото никой не ги купува, ама тя по цял ден виси. Обаче иначе си е господар на времето. Като трябва да си напазарува, ходи да си пазарува. Като иска да скокне до Мимето да й направи един сешоар, скача. Никой не й търси сметка. Това е работа. Оня ден идва една мацка и иска да си купи гащи. Викам й, ела утре, миличко, Сончето е на маникюр. Тя се фръцна. Ма да се фръцка бе, ай са ще й тичаме по задника да й продаваме гащи, щото тя точно сега па е решила да си ги купува.

Не, то това нито шефовете шефове, нито клиентите клиенти в тая държава.

Аз затова не им работя. Че като ти дадат 600 лева и искат от тях данъци да плащаш, че социални, че здравни, че за пенсия. Ще умра от смях, бе. Ама как ще плащам аз на циганите помощите? Оня ден чета, една взела 1000 лева социални помощи, щото от 11 места успяла да ги взима. За деца, за възрастни, за болест…. И така се събрали 1000 лева. Ей затова аз не работя. Да не плащам на тия. Значи, некои как умеят да се уреждат. Големи тарикати са. Аз може тарикат да не съм, ма и балък не съм. Седя си на тенекиеното, пия си кафенцето и им гледам сеира. Примерно Ани от денонощния. Тая па жена в коя държава живее, не знам. Ама скъсва се от работа, казвам ви. Денонощно продават в супера с мъжа си, на една почивка не са отишли. Че и големи мазници бе, когато и да ида в магазина, все ми вика „Добър ден“, па „Довиждане“. А иначе ми лепят бележки по входа да си платя асансьора. Няма да го плащам, аз вече им казах. Който е сакат, да си го плаща.

Не, и на съседи не случих в тая скапана държава, то моето не е живот! Затова твърдо съм решила, ще се махам. В Канада. Мацко от тенекиеното ме подкрепя. И той все тръгва занякъде. Даже веднъж беше в Испания, ма бързо се върна. Нищо не им разбирал, вика, та трудно било да намери работа. А и се беше забъркал в някакви проблеми – видял една кола на паркинга и му хрумнало да я открадне. „Ей така, казва, вървим си с Пешо по улицата и гледаме – колата отворена. И хич не ни е хрумвало да крадем коли, ма тя сама ни се изпречи. И к’во ни стана, качихме се. Тамън да я подкараме обаче, появи се един полицай. Бесен беше, чул ни, че говорим на български. Оказа се, че и той е българин. Удари ни по един як шамар и ни срита по задниците да си ходим право в България!“ Та си дойде Мацко като посран, ма пак ще ходи. Аз пък да ви кажа, това някои българи, като отидат в чужбина, и се самозабравят. Ей като този полицай. Е к’во като е станал кука в Испания, бе, да не е по-голяма работа от мене, ама ха!

Идат, значи, някъде в чужбината, изкарат някой лев и се правят вече на западняци. Мазници!

Идват си тук за малко и почват с претенциите. Били работили по 12 часа на ден цяла година и затова държавите им били уредени. Акъл ще ми дават. Ма аз не им ща акъла бе, да не съм ги карала аз да ходят да работят, продажници нещастни. Па да си дойдат тук, да седнат с нас на тенекиеното, да видят лесно ли се плаща бира от 2 лева с нашите социални помощи. Щото то с техните и баба знае. Аз затова искам да емигрирам в Канада. Щото там и помощите им помощи, и пенсиите им пенсии. Леж си по цял ден, взимай 1000 долара и остави балъците да работят. Ще ида аз в Канада, казала съм. И ден повече няма да седя в тая скапана държава!

 
 

Опасностите от късната вечеря

| от chr.bg |

Испански учени предупредиха за опасностите от късната вечеря – ако се хранят в период по-малък от два часа преди заспиване, хората са изложени на по-голям риск от рак на гърдата и простатата, съобщава сайтът Лайф.

Екип от Глобалния институт за здравето в Барселона изследвал 1205 жени с рак на млечната жлеза и 621 мъже с рак на простатата. В тестовете взела участие и контролна група доброволци, без онкологични заболявания. Те попълнили формуляри за своя режим на сън и хранене.

Специалистите установили, че на най-малък риск от развитие на рак на млечната жлеза са имали жените, които са вечеряли минимум два часа преди заспиване. Туморите най-рядко били откривани при хората с железен режим на хранене и сън, като интервалът между двата процеса бил достатъчно отдалечен във времето.

Учените често обясняват възникването на рака на гърдата и простатата с активността на хормоните, чиито колебания зависят от денонощните ритми на организма. А късното хранене една от причините, нарушаваща циркадните ритми и водеща до рак.

 
 

“Mamma Mia: Here We Go Again”: продължението, чакано 10 години

| от Дилян Ценов |

4 юли 2008 г. Стокхолм, Швеция. Денят ще остане в историята. Четири световни звезди се събират за втори път на публично място за последните 22 години. Поводът е премиерата на мюзикъла, чийто гръбнак е тяхната музика. Шест месеца по-късно, на края на годината, „Mamma Mia!” вече е най-успешният мюзикъл в историята на киното, най-успешният британски филм на годината и петият най-печеливш филм на годината с приходи от 609 млн. долара.

Точно преди 10 години видяхме за първи път Дона да прави онзи шпагат над леглото, да пада през капандурата на покрива, да плаче, докато приятелките й я наливат с коктейл и наивно да запълва пукнатината в каменната настилка със силикон. А Кристин Барански даде на малките момчета най-ценния съвет – да не си играят с огъня, защото ще се изгорят. 10 години, през които публиката не обърна гръб на остров Калокаири и гръцкото море, на историята на Дона, Сам, Бил, Хари, Софи и периодично се връщаше, за да плаче и да се смее заедно с тях, под звуците на една от най-успешните музикални групи в света – AББA.

Киното няма да бъде кино, ако не направи това, за което се говори тихомълком още от 2008 г. – продължението. Десет години по-късно пред нас вече е „Mamma Mia: Here We Go Again„. Старите персонажи, вечната музика на АББА, шареният остров, две паралелни истории преди и след случките от първия филм, нов снимачен екип и нови попълнения в актьорския състав. На теория имаме всичко необходимо за достоен наследник. На практика „Mamma Mia!” е от онези неща, за които казваме, че „са един път”. Нещо неповторимо, което ако се опиташ да възпроизведеш, резултатът ще бъде имитация на нещо феноменално. Това е грубата равносметката от „Mamma Mia: Here We Go Again”, който от днес вече е по родните кина.

download

Пет години са изминали от сватбата на Софи и Скай и една година от смъртта на Дона. Заварваме Софи леко променена – все така ранима, но и решена да сбъдне мечтата на майка си и да превърне старата “Villa Donna” в приказен хотел. Скай заминава за САЩ на семинар по туризъм, а на помощ на Софи идва новият управител – сеньор Фернандо Сиенфуегос (в ролята е Анди Гарсия). Несигурна за своето бъдеще, това на брака си и на хотела, Софи несъзнателно върви по пътя на майка си, която преминава през същите трудности при идването си тук. Едновременно с това сме въведени и в другата история – тази на младата Дона (Лили Джеймс). Запознаваме се с нея по време на дипломирането й в университета, където заедно с випускниците тя пее „When I Kissed the Teacher“. Действието се развива през 70-те години. Хипитата все още вярват в мечтата си, а младата Дона иска да опита всичките сладости, които животът и момчетата могат да й предложат. Скиталческият й дух я отвежда първо в Париж, а след това на гръцкия остров Калокаири, където тя се установява за постоянно. Тук пътищата й се преплитат и с младите Бил и Сам, а плътно до нея са двете й приятелки – Роузи и Таня. 25 години по-късно компанията отново се събира, за откриването на хотела. Всеки е малко остарял, но все така очарователен. Към тази картина добавяме и бабата на Софи и майка на Дона, в чиято роля влиза Шер.

MV5BODc2MjUyZWQtOGE1ZC00MTcyLTg4M2UtNWRjNGQ4NTg5OWZjXkEyXkFqcGdeQXVyNTc5OTMwOTQ@._V1_SY1000_CR0,0,1499,1000_AL_

Липсва само Дона, чиито портрети висят по стените. Духът й обаче се усеща.

Mamma Mia: Here We Go Again” пристига със съответните смени в екипа. На мястото на Филида Лойд, която режисира първата част, сяда Ол Паркър („Най-екзотичният хотел „Мариголд”), който пише и сценария. За историята съдейства Катрин Джонсън, автор на Бродуейския мюзикъл от 1999 г. и на сценария за филма от 2008 г. Лили Джеймс в ролята на младата Дона и е най-доброто ново попълнение в тези 114 минути. Джесика Кийнан Уин и Алекса Дейвис са 20 годишните Таня и Роузи, а Джеръми Ървин, Хю Скинър и Джош Дилън влизат съответно в ролите на младите Сам, Хари и Бил. Именно тази част от актьорския състав дава на филма това, от което той най-много има нужда – нещо ново. Различен прочит на вече известната история, за която сме чували от дневника на Дона от първата част. Всички знаем какво се е случило в онези млади години в общи линии. И тъй като тази изходна ситуация вече е известна, интересното е да видим как тя достига до нас през изпълненията на новите лица. За щастие всичките те са достатъчно встрастени и успяват да ни потопят в разказа.

Липсва само Мерил. Духът й обаче се усеща.

Това е и факторът, който „Mamma Mia: Here We Go Again” не може да превъзмогне. Той обаче е следствие на други липси, заложени още в началното ниво – историята. Такава на практика тук няма. Поне не и в непознат досега вид. Като картина за оцветяване, чийто щрихи са поставени още през 2008 г., а сега само някой е добавил акварела. Запълнени са празнините, които зрителят няма вопиюща нужда да бъдат запълвани. Той вече знае къде ще го отведат събитията.

mama-mia-two-new-movie

Липсва размахът на първата част, онова препускане през ситуациите и тяхната динамика, които ни връхлитат още с началните кадри, когато звучат акорди от “Gimme, Gimme, Gimme”. Липсва и онази свързаност между песните, които правеха историята завършена, напрегната и ненатрапчиво лирична. При първият филм персонажите нямат друг изход, освен да запеят. Хитовете на АББА са точно на мястото си, защото само чрез тях може да има развитие. Тук песните са по-скоро цел, оправдание за достигане до определен момент, но без изграденото първончално напрежение.

Безспорно всичките песни са заснети впечатляващо. Подборът им обаче може да бъде недотам атрактивен за зрителите, които са по-слабо запознати с творчеството на АББА. За запалените фенове песни като “Angeleyes”, “The Name of the Game” и „I’ve Been Waiting for You” носят същото усещане като „Mamma Mia” и „Money, money, money”. Но имайки предвид, че касовият успех на тази история се дължи именно на най-големите хитове на групата, до известна степен присъствието на толкова много B-side песни, е минус. Малък минус обаче, защото дори тези песни носят уникалния ABBA sound, заради който днес светът отново преживява една нова АББА мания. Връх в мащабите са изпълненията на „Waterloo”, която Лили Джеймс и Хю Скинър пеят в парижкото бистро и „Dancing Queen”, която е своеобразен tribute на предшественика си от 2008 г. с десетките танцуващи хора и най-приятната препратка в целия филм – бабата, която преди захвърли снопа с пръчки, за да се присъедини към танцуващите кралици, днес вече няма силите за това. Пак носи своя сноп, пак е очарователна, но знае, че вече няма как да разпери ръце. Такава е и аналогията между двата филма.

Следствието, както вече стана ясно, е непрестанното дебнене за нея – Мерил. Чакаш момента, в който тя ще се появи зад вратата, защото тя е едно от най-силните попадения в предишната част, без което (и това е ясно на всички) този сюжет не би имал същия художествен успех. Когато дойде нейният момент, всичко се променя. Не от сантименталност. Просто защото тя е на мястото си. Там, в ситуацията, в кулминацията, с гласа, енергията, присъствието. Тя е Кралицата на танца и на филма, докато изпълнява заедно с Аманда Сийфрид My Love, My Life”.

Mamma-Mia-2

Най-обсъжданото ново попълнение в актьорския състав несъмнено беше Шер в ролята на Руби – бабата бохемка с избелена коса, която пристига от Лас Вегас и отпраща поздрав на френски към ses enfants (от фр. своите деца). Тя се появява за кратко, ролята й е почти пистолетна и кулминацията е главозамайващо доброто изпълнение на „Fernando”, в което й партнира Анди Гарсия. Ефектно присъствие, безспорно, но нейният образ в голямата картина е като ефектна брошка върху вече направен тоалет. Нека всеки сам прецени дали има нужда от нея.

Mamma-Mia-Here-We-Go-Again-ft.-Cher-HD

Нека да е ясно, „Mamma Mia: Here We Go Again” е добър филм, разглеждан сам по себе си. Работата е там, че да се разглежда самостоятелно е почти невъзможно предвид високата летва, която постави Филида Лойд. Сравнението е естествено и неизбежно. Това е рискът при подобни начинания – когато изградиш нещо като „Mamma Mia!” можеш ли да си позволиш да кажеш „Here We Go Again”…?

Няма да разберем дали „освежаването” на екипа в лицето на Ол Паркър е било добро решение. Винаги ще се питаме дали нещата не биха изглеждали по-добре, ако продуцентите бяха заложили на Филида Лойд. Може би да. Поради две причини: Ол Паркър не успява да се разпише със своя почерк върху историята, а филмът и без това върви по сигурния и добре утъпкан път на първата част. В резултат на това днес гледаме една приятна, забавна, интересна имитация на мюзикъла от 2008 г.

Хубавото е, че дори да е имитация, няма да загубите времето си. Отидете да гледате “Mamma Mia: Here We Go Again”. Забавлявайте се с историята на младите Дона, Сам, Хари, Бил, Роузи, Таня, плачете, смейте се с тях. Правете всичко, което правихте в последните 10 години. Персонажите са живи. Те няма да остареят толкова лесно. Музиката на АББА няма да остарее толкова лесно. Тя, както Мерил, Филида Лойд, Ол Паркър, Агнета, Бьорн, Бени, Ани-Фрид и всичко останали винаги ще отразяват ярката светлина на своя “Super Trouper”.

banner

*trouper – прожектор, който се управлява ръчно и следи водещите изпълнители на сцената, на театрален жаргон, „следач“

 
 

Проектът FISHLOVE идва в България с фотографска изложба

| от FISHLOVE |

Серията от снимки, в които известни личности позират с морски обитатели, ще бъде представена в галерия Credo Bonum от 26 юли до 27 август, със сътрудничеството на

д-р Атанас Грозданов от Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и помощта на WWF-България и БАКБ. Инициативата е част от световно движение, посветено на опазването на моретата и океаните от разрушителните риболовни практики.

Oколо 33% от световните запаси на риба са подложени на свръхулов, а годишната консумация на риба нараства два пъти по бързо от нарастването на населението на Земята, показва доклад на Организацията по прехрана и земеделие на ООН (FAO). Европа потребява много повече морска храна, отколкото може да улови в своите води или да отгледа в рибни ферми. Към днешна дата Европа вече е изконсумирала запасите си от риба за годината и започва да разчита само на внос на риба и рибни продукти, за да посрещне потребителското търсене.

JEAN MARC w MAKO SHARK_photo DENIS ROUVRE

През 2009 г. Никълъс Рол, съсобственик на японския ресторант MOSHIMO и актрисата Грета Скаки, създават благотворителната организация FISHLOVE. Тяхната основна цел е да насочат обществено внимание към неустойчивите риболовни методи, които с бързи темпове унищожават морските екосистеми на планетата.

GILLIAN ANDERSON w EEL_DENIS ROUVRE

Предстоящата изложба FISHLOVE-България беше включена официално и в поредицата събития, посветени на Европейския ден на морето, координирани от Европейската комисия. По време на откриването ще бъде представена важна информация за проблемите, свързани с морските ресурси и начините, по които можем да въздействаме за тяхното опазване.

ASLI BAYRAM w Thresher Shark_photo JOHN SWANNELL

Впечатляващите фотографии, които предизвикаха значителен обществен интерес в кампании на множество световни организации – Marine Conservation Society, OCEAN2012, Deep Sea Coalition, The End of the Line, and Blue Marine Foundation ще бъдат показани за първи път в България.  Oфициалното откриване e на 26 юли в 18:30 ч. с вход свободен.

 
 

Скоро ще ядем изкуствено месо

| от chr.bg |

Учени от холандската прохождаща компания „Моса мийт“ получиха финансиране от 10 млн. долараза стартиране на промишленото производство на изкуствено телешко месо, което ще служи за пълнеж на хамбургери, пише в. „Дейли мейл“.

Новата продукция може да се появи на пазара през 2021 г., а първите клиенти на „Моса мийт“ ще станат ресторантите. Методът за създаване на изкуствено месо е сравнително прост.

Синтетичното телешко се получава чрез стволови клетки от мускулна тъкан на обикновени крави. След това клетките, които притежават способността да се регенерират, се култивират в разтвор с хранителни вещества. Подобна храна първоначално беше разработена за космонавтите, но много скоро пролича нейният търговски потенциал.

Специалистите изтъкват, че след няколко години подобни продукти ще престанат да бъдат нещо необичайно, а освен изкуствено телешко е възможно да се появи и изкуствено пилешко месо.