Как да разберете, че сте прост субект от мъжки пол

| от Дилян Ценов |

Преди две седмици излизаме с приятели на ресторант. Мястото се води едно от хубавите в столицата. Всичко е хубаво – приятелите, разговорът, хуморът, околните.

До момента, в който трима субекти от мъжки пол влизат в заведението и сядат на маса точно в средата на залата. Изглеждат като изплюти от конвейер – около метър и седемдесет, по сто килограма всеки, набити, с мускули, които се показват „апетитно“ изпод тениска, каквато яките пичаги носят през декември. Може би жените наоколо всеки момент ще започнат да саливират, както се изразява една от приятелките ми?

Това е едва началото на цирка. След влизането следва триумфално разполагане по местата в стил „султан Абдул Азис“, а ролята на момичето от харема за зла участ се падна на една от сервитьорките. За още по-голямо съжаление униформата  й се състои от къса (прекалено даже) пола. Идеално за нашите трима субекти. Отива да им вземе поръчката. Единият чичо пуска погледа си по тялото й бавно, отмерено, на лицето му се появява ехидна усмивка. Оглежда я отдолу нагоре и се спира върху лицето й. Тя не го поглежда, макар и добре да знае какво се случва.

„Учиш ли?“

Не нужно да описвам отвращението, което всички изпитахме при създалата се сцена. Не знам как е продължила, нито каква е вината на сервитьорката, и откровено казано, не ми пука. Знам само, че субектът от мъжки пол не спря да я гледа по най-безпардонния начин, сякаш няма търпение да й свърши смяната, докато тя се навежда да вземе нещо от шкафовете по стената. Няма да споменавам и разговорите на висок глас между компанията, които са продължили дълго след като ние си тръгнахме.

Най-гнусното в онази (и в още милиони сцени) не е въпросният сакат опит за свалка. Потресаващото е, че става дума за огромна група субекти, които обитават Земята, имат мозъци на гълъб, побиращ се в тяло на четирикрилен гардероб, и мислят, че имат изконното право да се отнасят по гореспоменатия начин с една жена. Каквато и да е тя. Която и да е тя. Каквото и да прави. Защото това не беше редовия въпрос „Учиш ли?“ Не беше както когато бяхме малки и започвахме разговор с „Как се казваш? Искаш ли да си играем?“ Това беше гнусно поведение, което няма общо с назадничавост или прекалена романтичност.

Не знам дали тази сцена учудва някого. Може би много хора ще я счетат за маловажна. Но истината е, че тя е важна. Важна е, защото не е единичен случай. Грубите и унизителни задявания са много, по всяко време, навсякъде. Уви, има жени, които влизат в ролята на обекти и подобно псевдомачовско поведение помпа самочувствието им до степен на главозамайване. Това от своя страна дава увереност на напомпаните алфа мъжкари, че това е начинът да засвидетелстват своята мъжкарщина пред една жена.

В същото време, за жена, чиято цел е да си върши работата (какъвто е случаят със сервитьорки, често ставащи жертви на такива селски прояви), подобни гнусни намеци са отвратителни. Но тя не е в позицията да им се противопостави. Жените в сферата на обслужването са най-често таргетираните жертви на wannabe мъжкарите с широки гърди и тесни хоризонти.

И ако наблюдавате отношението към тях достатъчно внимателно, ще получите един идеален ориентир за това как да разберете, че сте прост субект от мъжки пол.

Ако с един поглед и една фраза може да сринете години кървава борба за равенство между половете, вероятно сте такъв. Ако не разбирате предишното изречение – също. Ако смятате, че жена, която носи къса пола си проси секс – voila. Ако мислите, че обслужващият персонал е там, за да обслужва всички ваши нужди… знаете.

Всички от мъжки пол имаме качеството да се самозабравяме. Понякога даже да се оливаме. Но субекти като онези тримата, които тази вечер вероятно отново ще щракат с пръсти на сервитьорката в някое заведение, ни помагат да видим онова, което е откровено грозно. И ако сме умни, никога няма да погледнем с този поглед някоя жена. Не и в такава ситуация. Просто не.

 
 

Какво (още) не трябва да казваме и правим през 2019 г.

| от Вучето |

Когато бях малка и четях Жул Верн и джобните издания на библиотека “Галактика”, си представях как в далечното бъдеще (а в моите представи това беше, когато човек е на 40 години), ще живеем във фантастичен нов свят.

Ще има летящи коли, а заради променения климат хората ще ходят омотани само в ластични бинтове, като героинята на Мила Йовович в научнофантастичната класика “Петият елемент”. Само че “далечното бъдеще” дойде, колите все още се движат по земята, а хората дефилират разсъблечени само в ревютата на Готие и на прайдовете.

На практика начинът, по който живеем, не се промени драстично.

Промени се обаче начинът, по който говорим, или по-скоро по който не говорим. От напълно резонните в зората на политкоректността призиви да не се дискриминира една цяла етническа общност, назовавайки представителите й “негри”, се стигна дотам, че вече едва ли не всяка втора дума, всеки анекдот, всяка волна или неволна закачка се считат за също толкова обидни и унизителни, колкото думата с Н. Вече всички са “негри” – белите, зелените, латиносите, азиатците, бременните, хомосексуалните, хетеросексуалните, третият пол, жените, мечките. Прекалената загриженост за индивида и неговите права превърна политическа коректност от либерална интерпретация на солидарността в конюктурно средство за манипулация. Всеки се сърди за нещо на някого, а накрая нароченият излиза в социалните медии и се извинява за прическата си, че го хванали да яде суджук в присъствието на вегани или задето е казал нещо на ученически лагер през 92-а.

През миналата седмица Кевин Харт доброволно се отказа да бъде водещ на наградите “Оскар” заради злепоставящ го пост в Twitter отпреди едва ли не сто години. Злопаметни представители на LGTBQ общността припомниха, че Харт си позволил да се пошегува, казвайки, че се надява синът му да не стане гей комик.

По същото време една друга силна организация в САЩ, тази на защитниците на животни PETA, започна нова кампания под наслова “Да спрем анти-животинския език”. Действията им обаче няма да бъдат насочени против хората, които наричат половинките си “крава”, “прасе” и “говедо”, а против използването на конкретни идиоматични изрази, които според тях нараняват чувствата на животните и нарушават правата им. Сред тези изрази са, например, “Да хванеш бика за рогата”, “Да убиеш с един куршум два заека” и “Да вадиш пръчка на умряло куче”. Любителите на животни предлагат тези изрази да се заменят с други, по-малко зловещи: “Да хванеш розата за тръните”, “Да нахраниш две птици с един хляб” и “Да даваш салам на сито куче”.

Така както вървят нещата, ето какво можем очакваме, че ще се случи на бойното поле на политкоректността у нас и в световен мащаб през 2019 година.

След като от новите издания на “Пипи Дългото чорапче” отпаднаха изрази, които се считат за дискриминационни, напълно логично е заглавието на “Снежанка и седемте джуджета” да се промени на “Снежанка и седемте мъже с хипофизен нанизъм”. Много възможно е и главната героиня да бъде преименувана, понеже Снежанка е прекалено показателно за принадлежността й към бялата раса, а политическата коректност, както знаем, се стреми към обезличаване на расовите белези. “Десет малки негърчета” на Агата Кристи официално става “Десет малолетни афро-американеца”, а фразата “Мечо, ти нямаш никакъв мозък”, която Зайо казва на Мечо Пух в едноименната детска книжка, ще бъде премахната, за да не се правят непристойни алюзии с ниския коефициент на интелигентност на хората с определени генетични синдроми.

Думата “пол” ще отпадне от всички формуляри, в които се вписват лица до 18-годишна възраст, тъй като за официално валиден ще се признава пола на индивида, избран от него самия след навършване на пълнолетие.

Заради все повече разрастващото се движение на хората, които се борят срещу т.нар. “културна апроприация” (терминът означава присвояване на елементи от културата на малцинствена група от страна на доминантната такава в едно общество) през 2019 г. ще се счита не само за скандално и неприлично, а направо за престъпно, ако:

носиш фон-дьо-тен в по-тъмен нюанс от твоята кожа
ходиш с прическа раста
увиваш кърпата за баня като тюрбан на главата си
пиеш чай точно в пет следобяд
казваш “мерси” вместо “благодаря”.

Освен това на строги санкции ще бъдат подлагани лица за следните нарушения на кодекса на политкоректност:

Изказвания от типа на “Днес на автобусната спирка бяхме само аз, един човек и една жена.”

Ако в кафене в чужбина те попитат какво кафе ще поръчаш, да отговориш с “black” (чисто).

Ако направите забележка на жена, която кърми на обществено място. Дори ако кара градски автобус.

Да напишете слаба оценка на ученик или студент, само защото не може да чете и пише. Неграмотността, както и алкохолизмът и наркозависимостта, ще се считат за заболявания, заради които човек няма вина.

За финал ето и моя приятелски съвет: Мерете си думите! Защото в този наш “фантастичен нов” свят, в който политическата коректност е приела формата на познатия ни до болка от епохата на комунизма “дух, който броди из Европа” (а и много извън нейните предели!), вече не само всяка безобидно подхвърлена забележка или шега могат да се превърнат в камъчето, което прекатурва каруцата на социалното статукво. На практика всяко малко нещо, което си направил и е станало достояние на обществеността, може да ти лепне етикета “расист”, “сексист”, “фашист” или най-малко претенциозното “простак”.

 
 

Apple строи нов кампус за 1 милиард долара

| от chronicle.bg |

Apple съобщи повече детайли за плана си да създаде още 20 000 работни места в САЩ през следващите 5 години. 

Компанията ще инвестира $1 милиард в строежа на нов компус в Остин, Тексас. Градът вече е дом на един кампус с 6 200 служители, който е и най-големия след щаба на Apple в Купъртино, Калифорния.

Новата сграда ще е на около километър от сегашната и ще заема площ от 0,5 кв. км. Очаква се така технологичния гигант да стане най-големият работодател в града с още 5 000 работни места и потенциала за допълнителни 10 000. Плановете включват и нови офиси в Сиатъл, Сан Диего и Кълвър Сити, които ще отворят през следващите 3 години. Те ще имат капацитет от над 1 000 служители всеки.

Разрастването идва след приемането на новите закони за данъците в САЩ, което спира Apple да не плаща данъци върху приходите от други държави.

През януари компанията съобщи, че ще инвестира $30 милиарда в сгради и ще създаде 20 000 нови работни места в Щатите до 2023. Тя също така ще създаде и стотици нови длъжности във вече съществуващи офиси в цялата страна, включително Ню Йорк, Бостън, Питсбърг и Портланд. Предвижда се офисът в Маями да удвои размерите си.

След последното увеличаване на служителите си с 6 000 тази година, Apple вече има над 90 000 само в САЩ.

 
 

Главната роля, която никой в Холивуд не иска

| от chronicle.bg, по The Hollywood Reporter |

Вече сме в най-интересния период от годината за всички киномани.  Почти няма да има седмица в следващите два месеца, в която да не се раздават награди, да не се обявяват номинации за награди, или изобщо да се говори за награди. Най-доброто, което видяхме през 2018 г. впряга всичките си усилия в добрата реклама и очаква с нетърпение кулминацията. 

Тази година тя ще се състои на 24 февруари, както повелява обичаят, в Долби тиътър в Лос Анджелис. Наградите „Оскар“ ще бъдат раздадени за 91-ви път след по-малко от три месеца. А кой ще ги води? Все още не е ясно. Кевин Харт се отказа. Академията, по думите на медиите, е в паника. Домакинът обикновено е ясен половин година по-рано, за да могат да започнат репетиции и подготовка на церемонията. В момента оттеглянето на Харт е поредният минус за и без това намаляващата популярност на „Оскарите“.

Най-престижните награди в киното се намират в период на криза, каквато не ги е сполетявала от десетилетия. И най-голямата криза към този момент е липсата на домакин, който да води церемонията. Заради намаляващия рейтинг на „Оскарите“, обществения натиск и още ред причини, на практика в момента това е главната роля, която никой в Холивуд не иска.

Защо?

Някои от нас все още помнят гафа на „Оскарите“ през 2017 г., когато погрешно беше обявено името на „La La Land“ за най-добър филм, а победителят беше „Moonlight“. Тогава домакинът на церемонията, популярният водещ Джими Кимъл каза: „Не знам какво стана. Обвинявам себе си за това. Знаех си, че ще прецакам шоуто и наистина го направих.“

Кимъл може и да се е шегувал. Въпреки това думите му породиха мисли, че дори опитен водещ на вечерно предаване като него, е застрашен от подобен безпрецедентен провал.

Ако се обърнем назад, страхът на Джими Кимъл далеч не е неоснователен. Достатъчно е да погледнем изпълнителите, нагърбвали се с най-трудната задача в Холивуд и ще разберем защо. Откакто легендарният Били Кристъл предаде щафетата през 2004 г. (и се завърна по изключение през 2012 г., когато не беше приет с големи овации), Американската академия за филмово изкуство и науки не спира да се опитва да намери своя домакин. Но никой не пожелава да поеме ролята повече от два пъти. Сред смелчагите, осмелили се да водят „Оскарите“ два пъти са Кимъл, Елън Дедженеръс, Хю Джакман, Крис Рок и Джон Стюарт – и повечето от тях казват, че никога не биха го направили втори път. Контрастът със славните дни на „Оскарите“  е очевиден. Наградите помнят няколко култови свои домакини сред които Джони Карсън (5 пъти), Били Кристъл (9 пъти) и рекордьорът Боб Хоуп със 19-те церемонии, които води. Последните трима поемат тази задача във време, когато има само три големи телевизии, конкуренцията е слаба и „Оскарите“ са задължителна част от програмата на повечето американски семейства.

Днес от домакинът се изискват редица неща. Да вдигне рейтинга на церемонията. Да е известен. Да е забавен без да обижда. Да е актуален, но не и провокативен. Да е политически коректен. Да е млад, но не прекалено, за да не „изплаши“ управителния съвет на Академията. И да е удобен както за президента на Академията, така и за телевизията, която излъчва „Оскарите“ – ABC.

Изискванията отказват дори най-добрите кандидати, които не желаят да рискуват седмици от живота си за ниски шестцифрени суми, след като накрая обикновено медиите ги критикуват, а самата дейност рядко вдига рейтинга им.

Едва ли някога ще видим отново Джеймс Франко и Ан Хатауей, които са домакини през 2011 г., както и Сет Макфарлън през 2013 г., който беше критикуван заради песента „We Saw Your Boobs“. Единствено Нийл Патрик Харис е казвал, че би го направил, но предвид слабото му изпълнение , това едва ли ще се случи.

Мнозина, които се идеални за тази работа, вече са я отхвърлили. Опра Уинфри. Джъстин Тимбърлейк. Джулия Луис Драйфус. Джери Зайнфийлд. Колкото са по-подходящи, толкова по вероятно е да откажат. Дори Тина Фей и Ейми Полър, който направиха фурор на церемониите по връчването на наградите „Златен глобус“ през 2013, 2014 и 2015 г. са отказали да водят „Оскарите“. Споменава с за имена като Стивън Колбърт и Джеймс Кордън, но ABC не биха позволили звезди от конкурентни телевизии да водят това шоу.

Всъщност кой е подходящ за ролята? Кой е подходящ да води церемонията във време, когато една погрешно казана дума може да струва рейтинг, репутация, пари?

В своята същина обаче, проблемът е естествено следствие от политиката на Академията от няколко години насам. Тя иска да играе на сигурно във време, което възнаграждава риска. Време, което признава тези, които приемат противоречията, а не си затварят очите за тях. Защото ако последните години ни научиха нещо, то е че колкото по-безличен е домакинът, толкова по-безлично е и шоуто. Затова Елън Дедженръс беше толкова добра и се шегуваше с възрастта, парите, произходът на хората. И вдигна летва, която изисква поемането на голям риск, за да бъде прескочена. Но пък ако някой се осмели да направи скока, „Оскарите“ могат да влязат в нов „златен период“. 

 
 

Джеймс Бонд може да спре с мартинито

| от chronicle.bg |

Може да видим любимият ни агент 007 по-често да посяга към сокчетата, отколкото към драгоценното му, друсано, а не бъркано мартини. Джеймс Бонд всъщност може да има тежък проблем с алкохола след над 60 години употреба на любимото си питие. Ново изследване на Медицинския журнал на Австралия показва, че Бонд пие мартини общо 109 пъти за всички филми от 1962 до 2015. Това според журнала са много мартинита.

Главният автор на изследването Ник Уилсън казва в изявление: „Често агентът пие преди сбиване, шофиране (включително и преследване), хазарт, операция на сложни машини и устройства, контакт с опасни диви животни, тежки атлетични изпълнения и секс с врагове, докато в леглото има ножове и пистолети. Беше забавно да изследваме филмите – абсурдностите, които Бонд прави след като пие, ни дадоха и повод за смях.“

В изследването, озаглавено „Licence to Swill: James Bond’s Drinking Over Six Decades“, се отбелязва, че в „Quantum of Solace“ агентът пие не по-малко от 6 Веспъри – коктейл от джин, водка и няколко вина. Според учените това може да вдигне нивото на алкохол в кръвта му до около 036 грама на децилитър. Това е достатъчно да причини сърдечна недостатъчност, кома и дори смърт.

В книгите нещата не са по-различни. В един от романите Иън Флеминг и Антъни Хоровиц пишат, че Бонд изпива 50 единици алкохол за 1 ден. Това е количество, което би убило всеки.

Препоръчва се сценаристите да си вземат бележка от това и 007 да потърси помощ за консумацията си на алкохол.