Как да победим ИДИЛ?

| от chronicle.bg по Slate |


Френският президент Франсоа Оланд заяви, че „нацията е във война” с ИДИЛ. Президентът Барак Обама обеляза в края на срещата на върха на Г-20 , че „ние сме обединени срещу тази заплаха”. Но какво означават тези твръдени? До какво трябва да доведат те?

Дванайсет френски военни самолети изстреляха 20 бомби по цели в ИДИЛ в сирийския град Ракка в неделя вечерта. Това изглеждаше като началото на една мащабна капания, след като стана ясно, че товарния кораб Шарл де гол пътува с още дузина военни самолети на борда в Арабско море.

Американският държавен глава обеща интензивни въздушни удари. Той заяви и че ще има други военни операции, като тази с американските самолети, които излетяха то Турция и удариха 116 цистерни с петрол на „Ислямска държава” в източната част на Сирия. Добро начало, особено ударът върху петролните активи, които са основен източник на приходи за ИДИЛ. Остава загатка защо атаки срещу нефтените доставки не са извършвани по-интензивно през цялото време.  През последните седмици ИДИЛ търпи атака по всички фронтове – от кюрдите на север, от иранските милиционери в централна Сирия, от иракската армия в Западен Ирак и  всичко това подкрепено от въздушните удари на САЩ. Това бележи нов етап в битката срещу терористичната организация, чиито командири досега оттегляха или активизираха бойците си когато си пожелаят.  Това е моментът, в който  всички сили, които се изправят срещу ИДИЛ се консолидират, за да постигнат реални резултати. Вече е ясно, че тези държави имат политическа воля и са готови да отвърнат на ударите. Има няколко стъпки, които могат да отведат антитерористичната коалиция по-близо до победата.

Първата стъпка е НАТО да се позове на член 5 от Северноатлантическия договор, който гласи, че нападението срещу всяка държава –член се третира като нападение срещу всички. Това е по-скоро жест, отколкото задължение, но може да се използва, за да държи съюзниците близо до огъня, за да  им даде тласък за военна ангажираност. Франция бе атакувана от врагове; ако НАТО продължава да значи нещо, неговите членове трябва да се надигнат в колективна отбрана.

На второ място, американската база в Турция и тези в другите страни ( не само Франция) трябва да приведат в действие всичките си въздушни сили, за да може ИДИЛ да бъде бомбардирана още по-ожесточено. Бомбардировките не трябва да бъдат безразборни. (Може би французите прекалиха до известна степен с отмъстителни бомбардировки в Ракка, защото прекъсването на тока и водата в един град с население 200 хиляди души, повече от които самите са жертви на ИДИЛ, а не членове на екстремистката групировка, не показва някаква ядна и стратегическа цел, а по-скоро е емоционален акт). Има нужда от фокусирането на специфични военни цели и координирането им с  сухопътни нападения, доколкото това е възможно.

Третата стъпка – въздушните сили трябва да бъдат насочени в подкрепа на сухопътните войски, които са ангажирани в битката с ИДИЛ, без значение чии са те, включително и иранските сили. Това не е просто сблъсък от типа на Студената война. В битката с ИДИЛ съюзниците са всички, които са срещу тероризма – независимо дали са съюзници или опоненти в мирния живот. Трябва да се направят избори: ако основната цел е победата над ИДИЛ, особено след нападенията в Париж, трябва да се преглътнат всички други интереси, а усилията да се обединят в полза на каузата като не се пречи на държавите и организациите, които не харесваме през останалото време.  През Втората световна война, Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил съюзява с Йосиф Сталин да победи Адолф Хитлер – и ако те не трябваше, от отвращение за съветския комунизъм, а след това Хитлерова Германия щеше да спечели. Вярно е, че в резултат на това след края на войната, на Съветския съюз заема цяла Източна Европа за следващите 45 години, но тази съдба, обаче ужасно, се разглежда като предпочита да се виждат нацистки флаг къдрене в целия континент. Не да се простират на аналогията, но делото може да се направи, че се присъединяват към по-иранското влияние в Иран и Сирия (което е вероятно да се случи така или иначе) е за предпочитане да се види ISIS простре своя халифат през обширни откъси от Близкия изток. По време на Втората Световна война Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил се обединяват с Йосиф Сталин, за да победят Адолф Хитлер. И ако не го бяха направили, въпреки неприемането на съветския комунизъм, тогава Хитлерова Германия щеше да спечели. Вярно е, че в резултат на това Съветския съюз окупира Източна Европа в следващите 45 години, но тази съдба, колкото и да е ужасна, е за предпочитане от развятия нацистки флаг на целия континент. И без да се отплесваме в аналогии, в случая  малко повече иранско влияние в Сирия и Иран ( което най-вероятно ще се случи така или иначе) е за предпочитане пред възможността „Ислямска държава”  да разпростре халифата си из целия Близък Изток.

На четвърто място, за да може едновременно да се предотврати иранската експанзия, но и същевременно да се осъществи спешен контакт с иранските бойци с цел смачкването на ИДИЛ, трябва да бъде направено всичко възможно да се активизират, въоръжат и ако се наложи да се превозят с влакове сунитските милиции и командни групи. Това е доста  трудно като организация ако същевременно се подкрепят и иранските шиитски групи в тази борба, но историята е виждала много по-тромави коалиции, а устойчивостта на тази срещу ИДИЛ може да бъде заздравена с огромни суми пари, масивни запаси от оръжие и подхранване на егото.

Петата стъпка – всичко изброено по –горе със сигурност не може да се случи без помощта на интензивна дипломация. След като секретарят Джон Кери вече е изчерпал голяма част от ходовете си, следващият му ангажимент би трябвало да бъде насочен към следната тема: да държи с ласки и уверения сунитите на борда на анти- ислямистката коалиция. През 1990-91 година, по време на войната в Залива, държавният секретар  на САЩ Джеймс Бейкър, заедно с президентът Джордж Буш , осъществиха редица пътувания в региона, за да сплотят коалицията срещу Саддам Хюсеин. Една част от визитите бяха осъществени по време на масивната американска мобилизация през целия месец, посветен на въздушните и сухопътни удари атаки. Хубаво е да си спомним, че саудитска Арабия, Египет, Йордания и Сирия се мобилизираха дивизиите си и военновъздушните си сили, за да помогнат на  силите на Ирак в Кувейт. Те не направиха кой знае какво в битката, но тяхното присъствие обезсмисли критиката , която можеше да бъде унищожителна, ако бе вярна – че войната срещу Саддам Хюсеин е битка само на Запада, а не антиислямска коалиция.

Шесто- поради тази причина, между другото, Обама е прав да отхвърли варианта за впрягането на всички американски и други западни военни сили само в тази битка. На пресконференцията си той заяви, че американската армия може да превземе отново Мосул , Ирак , както и много други градове, но какво ще последва от това. Десетките военни ще бъдат ангажирани да останат там с години, за да задържат и възстановят градовете; те ще бъдат използвани като инструменти от терористите, които са нетърпеливи да обявят джихад срещу неверниците-империалисти. Накратко тази мисия не би била успешна. Яростните критици на републиканците, които твърдят, че президентът „не прави каквото трябва” в Сирия, призовават за разполагането на сухопътни войски в големи количества. (Освен това предложението на кандидатът за президент сенатор Линдзи Грейъм, която предлага в кампанията си пращане на хиляди военни в Ирак и Сирия, успя да събере по-малко от процент привърженици).

Седмо, тази сдържаност в изпращането на бойни части не трябва да спира удвояването и дори утрояването на специалните операции, като тази с цистерните нефт, които в комбинацията с въздушен огън са най-доброто нападение в борбата с тероризма.

И не на последно място – нито едно от тези усилия в дългосрочен план не би могло да се осъществи без да има политическо решение в Сирия – тоест без официален, международно признат преход към съставянето на правителство в Дамаск, което не включва сирийския президент Башар Асад. Възходът на ИДИЛ е резултат от подклажданото недоволство на народа срещу бруталните издевателства на държавния глава над собствения му народ и изоставените електроцентрали след гражданската война. По същата логика, ИДИЛ няма как да бъде победена преди гражданската война да бъде приключена. Интересно е, че на срещата на върха във Виена международната група за подкрепа на Сирия, която включва 20 страни, сред които  САЩ, Китай, Русия, Иран и държавите от ЕС, както и членовете на Арабската лига, излязоха с официално изявление за точно такъв преход за спиране на огъна и сформиране на ново правителство.

Бойците на ИДИЛ неминуемо ще срещнат своята гибел, защото прекрачиха много човешки граници. Те създадоха мощен анти-ислямистки враг от участници, които трудно достигат до консенсус помежду си, но са обединени от обща цел. Нищо не е вечно, а ИДИЛ определено отслабва. Но групировката не може да бъде победена освен ако всички сили не започнат да взаимодействат заедно. Ако не предприемат същите неестествени , враждебни и дори сектантски действия, подтикнати от националните интереси на участниците в коалицията – това е задължение на основните регионални и световни сили и те трябва да предприемат съответните действия.

Това не е обикновена война. И тя трябва да бъде спечелена.  

 

 

 

 
 

Какво (още) не трябва да казваме и правим през 2019 г.

| от Вучето |

Когато бях малка и четях Жул Верн и джобните издания на библиотека “Галактика”, си представях как в далечното бъдеще (а в моите представи това беше, когато човек е на 40 години), ще живеем във фантастичен нов свят.

Ще има летящи коли, а заради променения климат хората ще ходят омотани само в ластични бинтове, като героинята на Мила Йовович в научнофантастичната класика “Петият елемент”. Само че “далечното бъдеще” дойде, колите все още се движат по земята, а хората дефилират разсъблечени само в ревютата на Готие и на прайдовете.

На практика начинът, по който живеем, не се промени драстично.

Промени се обаче начинът, по който говорим, или по-скоро по който не говорим. От напълно резонните в зората на политкоректността призиви да не се дискриминира една цяла етническа общност, назовавайки представителите й “негри”, се стигна дотам, че вече едва ли не всяка втора дума, всеки анекдот, всяка волна или неволна закачка се считат за също толкова обидни и унизителни, колкото думата с Н. Вече всички са “негри” – белите, зелените, латиносите, азиатците, бременните, хомосексуалните, хетеросексуалните, третият пол, жените, мечките. Прекалената загриженост за индивида и неговите права превърна политическа коректност от либерална интерпретация на солидарността в конюктурно средство за манипулация. Всеки се сърди за нещо на някого, а накрая нароченият излиза в социалните медии и се извинява за прическата си, че го хванали да яде суджук в присъствието на вегани или задето е казал нещо на ученически лагер през 92-а.

През миналата седмица Кевин Харт доброволно се отказа да бъде водещ на наградите “Оскар” заради злепоставящ го пост в Twitter отпреди едва ли не сто години. Злопаметни представители на LGTBQ общността припомниха, че Харт си позволил да се пошегува, казвайки, че се надява синът му да не стане гей комик.

По същото време една друга силна организация в САЩ, тази на защитниците на животни PETA, започна нова кампания под наслова “Да спрем анти-животинския език”. Действията им обаче няма да бъдат насочени против хората, които наричат половинките си “крава”, “прасе” и “говедо”, а против използването на конкретни идиоматични изрази, които според тях нараняват чувствата на животните и нарушават правата им. Сред тези изрази са, например, “Да хванеш бика за рогата”, “Да убиеш с един куршум два заека” и “Да вадиш пръчка на умряло куче”. Любителите на животни предлагат тези изрази да се заменят с други, по-малко зловещи: “Да хванеш розата за тръните”, “Да нахраниш две птици с един хляб” и “Да даваш салам на сито куче”.

Така както вървят нещата, ето какво можем очакваме, че ще се случи на бойното поле на политкоректността у нас и в световен мащаб през 2019 година.

След като от новите издания на “Пипи Дългото чорапче” отпаднаха изрази, които се считат за дискриминационни, напълно логично е заглавието на “Снежанка и седемте джуджета” да се промени на “Снежанка и седемте мъже с хипофизен нанизъм”. Много възможно е и главната героиня да бъде преименувана, понеже Снежанка е прекалено показателно за принадлежността й към бялата раса, а политическата коректност, както знаем, се стреми към обезличаване на расовите белези. “Десет малки негърчета” на Агата Кристи официално става “Десет малолетни афро-американеца”, а фразата “Мечо, ти нямаш никакъв мозък”, която Зайо казва на Мечо Пух в едноименната детска книжка, ще бъде премахната, за да не се правят непристойни алюзии с ниския коефициент на интелигентност на хората с определени генетични синдроми.

Думата “пол” ще отпадне от всички формуляри, в които се вписват лица до 18-годишна възраст, тъй като за официално валиден ще се признава пола на индивида, избран от него самия след навършване на пълнолетие.

Заради все повече разрастващото се движение на хората, които се борят срещу т.нар. “културна апроприация” (терминът означава присвояване на елементи от културата на малцинствена група от страна на доминантната такава в едно общество) през 2019 г. ще се счита не само за скандално и неприлично, а направо за престъпно, ако:

носиш фон-дьо-тен в по-тъмен нюанс от твоята кожа
ходиш с прическа раста
увиваш кърпата за баня като тюрбан на главата си
пиеш чай точно в пет следобяд
казваш “мерси” вместо “благодаря”.

Освен това на строги санкции ще бъдат подлагани лица за следните нарушения на кодекса на политкоректност:

Изказвания от типа на “Днес на автобусната спирка бяхме само аз, един човек и една жена.”

Ако в кафене в чужбина те попитат какво кафе ще поръчаш, да отговориш с “black” (чисто).

Ако направите забележка на жена, която кърми на обществено място. Дори ако кара градски автобус.

Да напишете слаба оценка на ученик или студент, само защото не може да чете и пише. Неграмотността, както и алкохолизмът и наркозависимостта, ще се считат за заболявания, заради които човек няма вина.

За финал ето и моя приятелски съвет: Мерете си думите! Защото в този наш “фантастичен нов” свят, в който политическата коректност е приела формата на познатия ни до болка от епохата на комунизма “дух, който броди из Европа” (а и много извън нейните предели!), вече не само всяка безобидно подхвърлена забележка или шега могат да се превърнат в камъчето, което прекатурва каруцата на социалното статукво. На практика всяко малко нещо, което си направил и е станало достояние на обществеността, може да ти лепне етикета “расист”, “сексист”, “фашист” или най-малко претенциозното “простак”.

 
 

Кларксън, Хамънд и Мей с промо видео за „The Grand Tour“

| от chronicle.bg |

Джереми Кларксън, Ричард Хамънд и Джеймс Мей разбудиха апетита на феновете като пуснаха ново промо видео, в което да обнародват информация за предаването им „The Grand Tour“. 

Триото работи заедно от 2002 година, когато за първи път се събраха в този си състав, за да водят „Top Gear“. Изглежда, че наративът помежду им не се е променил дори в новото предаване. В клипа тримата седят на сив фон, почти не мърдат, освен когато говорят, и все пак са забавни.

Хамънд: Здравейте, ние сме водещите на „The Grand Tour“.

Мей: Да, и снимаме новите епизоди с пълна скорост.

Кларксън: Или поне щяхме, ако не бяхме тук да снимаме това глупаво, времеемко и безсмислено маркетингово съобщение…

Въпреки „проваления край“ на видеото, феновете са силно развълнувани от новината, че автомобилното предаване се завръща на 18 януари догодина. „Класически Кларксън. Нямаше как да стане друго…“, пише в един от много коментари. 

Тройката се премести от BBC в Amazon Prime след като Джереми удари с юмрук своя колега Ойсин Таймън на „Top Gear“, заради което беше уволнен като водещ и продуцент на предаването. Двамата му колеги напуснаха заедно с него като нба тяхно място бяха избрани нови водещи начело с Кристофър Евънс (не актьора), но рейтингът на предаването не успява да се възстанови.

Джереми, Ричард и Джеймс водят „The Grand Tour“ от 2015 година.

 
 

Тази Коледа подарете по един гей на всеки хомофоб

| от chronicle.bg |

Да мразиш не само гейовете, а въобще всички хората, заради секса, който си правят у тях си, е все едно аз да ви мразя вас заради това, че сте закусвали нещо, което не обичам. Стига сексът да е с пълнолетни и съгласни хора, какво те интересува теб кой как си мачка чаршафите.

Хомофобите са като дебелите радикални феминистки – и двете групички очакват хората да променят какво ги възбужда волево (?!), за да им е добре на тях (?!). Не знам вие какво мислите за това…

Във Варна вандали са заляли с боя и нарязали билборд, който е част от кампания за повече разбиране и толерантност към ЛГБТ общността. Това е повод и за текста ни, за една-две нови мисли по този страхотен проблем кой с кого спи.

Според мен, целият проблем не е в характера на ЛГБТ любовта, а в непренебрежимата сексуалена тематика на тази любов. Заради него, всеки път, когато говорим по ЛГБТ теми, представата за секс се появява в главите на хората. Някои от тези хора са по-консервативни и не обичат мисълта за секс между непознати в съзнанието си. И това съответно ги отблъсква, съответно смятат гейовете са лоши. Разбира се, и сред гей хората има неприятни, но те с когото и да правеха секс, пак щяха да са неприятни. Както има много хетеро противняци. Един мой приятел гей нарече онези, които се разсмърдяха срещу туитовете на Кевин Харт, цитирам, „педерастки фашуги“. Та това си е просто фактор сред човешката популация.

Според мен, това е проклятието на ЛГБТ общността – че не може да се говори по темата без сексуалния нюанс да отблъсква консервативните по темперамент хора. Затова, за да акцентираме върху личността повече за сметка на секса, предлагам на за Коледа до всеки хомофоб да застане по един гей. Не за да прави секс с него, не намеквам това, спокойно. Без агресия. Ей така, просто да прекарат някакво време заедно. По-дългичко – месец поне. За да видят и двете страни, че няма нищо лошо по природа в това да си гей и в това да си консервативен.

 
 

Netflix показва документалка за харизматичния сериен убиец Тед Бънди

| от chronicle.bg |

Netflix добавя към портфолиото си документален сериал за кръвожадния сериен убиец Тед Бънди. Това става 40 години след като през 1978 той е екзекутиран за убийството на Кимбърли Лийч. Платформата, на която вече можем да гледаме няколко криминални сериали по реален случай като „Making A Murderer“ и „The Keepers“, пуска „Conversations With A Killer: The Ted Bundy Tapes“ на 24 януари 2019. Автор на продукцията е носителят на Еми Джо Берлингер.

Четирите епизода ще ни покажат непускано досега аудио интервю с Бънди, докато той чака екзекуцията си във Флорида, а също така и ще ни разкаже за убийствата му. Тед Бънди признава за 30 убийства на жени, които извършва през 70-те години.

Сериалът ще задълбае и около неестественото идологизиране на Бънди от множество дами, както и за брака му с Каръл Ан Буун, докато е в затвора. Цялата медийна шумотевица около делото също ще бъде отразена.

Джо е режисьор и на филма „Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile“ – също за Тед Бънди, в ролята Зак Ефрон. Лили Колинс, Джон Малкович и Ким Парсънс също ще участват и във филма, който излиза догодина. Той ще разказва за убиеца през очите на приятелката му Елизабет Клопфер, която не може да повярва на деянията на гаджето си.

Януари ще бъде голям месец за Netflix с няколко дебюта. „A Series of Unfortunate Events“ сезон 3 идва в новогодишния ден, а след това „Sex Education“ и последния сезон на „Unbreakable Kimmy Schmidt“. Скандалният „Girl“, който тази година взе наградата Caméra D’Or на Фестивала в Кан, също излиза, въпреки непристойните голи сцени с непълнолетни.