shareit

Как да оцелееш с бебе в метрото

Докато първолаците сричат стихчета за софийското метро в буквара (справка – изд. „Просвета“), пътуването с този „национален обект” се превръща в истинско изпитание за майките на по-малките

Придвижването с градския влак си е същинско ходене по мъките, за което със сигурност няма да има стихчета, особено за трудноподвижните пътници с бебетата.

Всеки път, когато тръгна с количката към спирката на метрото, коремът ми се свива. Проблемът не е, че пътуването е над 20 минути, в които едва ли някой ще ми направи място да „паркирам“ удобно количката с бебето, а защото не се знае дали въобще ще мога да сляза до входа на метрото под земята.

В началото бяха асансьорите…

…до които, ако се добера ще бъде чудо. Близо месец всички надземни асансьори на новооткритите метростанции в столичния квартал „Дружба” НЕ РАБОТЯТ. По цялото протежение на булеварда и трите спирки няма нито една рампа, по която количка – инвалидна или бебешка, да може да премине през изпитанието „стръмно стълбище”.

Единственият работещ ескалатор е за излизане в метрото и, уви, не мога и да си помисля да сваля бебето си с навирени предни колела, за да стигна до целта, без жертви.

Безплодни остават опитите да разбера и кога ще мога да ползвам “услугата“, без да оглеждам 15 минути за случаен минувач, който да ми помогне да сваля количката си през 40-те стъпала надолу.

А, тъй ли? Ама не работят ли асансьорите? Ама идея си нямам, това не ми влиза в задълженията”, е отговорът на силно гримираната касиерка на средна възраст в 9 сутринта, докато дъвче дъвка, попълва кръстословица и едновременно с това говори по мобилния си телефон. Сходна е ситуацията с колежките й в следващите часове и дни.

„Да, госпожо, асансьорите не работят от 1 месец? Не е ли ставало дума, не сте ли коментирали с другите служители, че кола се вряза в асансьора и го потроши в края на май?”, питам търпеливо аз.

Следва празен поглед: „Госпожо, колко пъти да ви обяснявам. От вас научавам, че асансьорите не работят, не работят госпожааа!”.

40 минути по-късно…

След добутването на количката до метростанцията с канска мъка, започва следващата ми битка за оцеляване с бебе в метрото. Влакчето пристига и всички се струпват от двете страни на вратите. Възрастни жени с щайги, колички, туби вода и сакове се опитват да влетят в мотрисата. Тийнейджъри крещят, блъскат се застрашително в близост до жълтата линия и псуват истерично, след което усилват чалга ритъм от мобилните си телефони. Едри мъже с мускули и впити тениски ме оглеждат от горе до долу, но дори за секунда не помислят да ми помогнат с количката.

Все някак успявам да вляза в претъпканото влакче с количката. В средата между две редици седалки, над детето ми застрашително виси препълнена чанта със салами и 10 връзки копър. Пускам сенника над главата му.

И малко по-късно…

Станция „Сердика” – кошмарът за майките с колички в метрото. Асансьор, разбира се, няма. Има криви, ръждясали рампи, обслужващи стандартен модел колички. Колелата на моята, разбира се не влизат. Има и ескалатор, който често се оказва развален, а проблемът е само за майките с колички и хората със затруднения в движението.

Преди две седмици след 20 минути потене и дърпане, 4 непознати жени хванаха количката от всички страни и я понесоха на горе към изхода пред смеещите се безгрижно „мъже”.

Буден минувач ме съветва да стигна до другата част на метрото, която ще ме изведе на ул. „Княз Борис I”. Там имало асансьор.

И то какъв…

В мръсната кутийка със син пластмасов обков има мъжделива светлина. Трябва да държиш бутона непрекъснато, докато буташ количката и през цялото време, докато бъдеш изведен над земята. В задната част на асансьора са струпани кашони и чаши от кафе. Между клаустрофобията и затрудненията на дишането от смрадта излизам от опасното съоръжение с благодарност, че и този път кабинката не падна.

Обратно към „Дружба”

Прибирам се с прекачване, за да използвам по-модерните асансьори на метростанция „НДК”. Чакам близо 5 минути асансьора на бул. „Витоша”. От него излизат около 5-6 души без колички и багажи, усмихнати и подвижни.

Слизам на второ ниво, където отново чакам асансьор. Появяват се глутница ученици, които ме изблъскват и влизат на бегом в асансьора.

За мен и бебето място няма.

Всичко това изглежда безоблачно на фона на това, което ме очаква на станция „Дружба”. Трябва да моля някой да качи количката ми или да поема рисковата маневра на задни колела по ескалатора.

Е, поне имаме метро, биха казали някои. И нерви, достатъчно нерви, за да оцеляваме в подобни типично български ситуации.