Как да изгониш Uber

| от |

Пореден хитър трик готви правителството за пришълеца Uber – с промени в закона да се забрани на таксиметровите фирми като Uber да преотстъпват лиценза си на външни шофьори, които са самонаети лица.

Това е втори опит Uber да бъде изгонен от пазара. Още през февруари българските органи на реда приложиха и друга хватка. В битката с американската компания, която изкара на пазара своя мутант-„гражданското такси”, бяха хвърлени агенти под прикритие или така наречените „тайни клиенти”.

Невижданият хибрид бе ударен по най-слабото място – взимат му колата и той спира да се размножава. Ето така се убива присмехулник.

Аргументите: Превозът на пътници срещу заплащане без разрешително и лиценз за транспортна услуга противоречи на закона за автомобилите, категорични са от транспортното министерство.

Наказанието: 1500 лева глоба, отнемане номерата на колата и конфискуване за 6 месеца. До 6000 лева скача глобата при многократно нарушение, а „арестът” на автомобила става година.

Българската негостоприемност не изненадва, но някак лъха на типичната за тези географски ширини хронична непоносимост към алтернативността, срещу която следва опълчване.

В чужбина появата на Uber първоначално бе посрещната по-радушно, отколкото у нас. Фирмата получи признание за технологичния си прогрес със залегнал социален елемент в него.

След няколко документирани инцидента с пътници в чужбина обаче, последваха моментални крути мерки, а реторичния въпрос на писателя Дан Кийрън „Наистина ли искаме да пътуваме, или само да пристигнем” доби нов смисъл.

Uber бе забранена в Делхи, след като шофьор на компанията беше обвинен в изнасилване на клиентка. Шофьор на Uber в Сан Франциско пък е обвинен в убийството на шестгодишно момиче навръх Нова година преди година. В други градове, като Рио де Жанейро и Мадрид, продължават разследвания срещу шофьори на компанията.

В Холандия съдът забрани на Uber да извършва услугата UberPop, която е представена като споделено пътуване, при което всички в колата си поделят разходите. През октомври компанията навлезе в Лас Вегас, където услугата й беше обявена за незаконна, като в рамките на часове някои шофьори бяха глобени.

Последва яростен обществен отпор под формата на протести на таксиметрови шофьори, таксиметрови компании, управляващи.

Началото на 2015 донесе забрана за дейността на Uber в Германия, Испания, Тайланд, Индия, Франция и Холандия. Дейността на алтернативните таксита е под въпрос в САЩ и Австрия, където се водят ожесточени спорове.

Сигурността на пътниците е основният аргумент, с който правителствата бетонираха решението си. Като прибавим към това становищата, че Uber извършва незаконни таксиметрови услуги и прилага нечестни бизнес практики – гащите са вързани.

В действителност обаче Uber са една идея по-прозрачни от обичайните таксита поне в България: GPS мониторинг, електронно заплащане и отчитане на разстоянието в реално време. От инциденти, уви, никой не може да бъде 100% предпазен.

В България дори не са много по-евтини.

Доказателството: Калкулаторът на Uber показва, че разстоянието от квартал „Младост” до центъра ще струва между 7 и 11 лева. Калкулаторът на една от големите таксиметрови компании изчислява, че сметката ще бъде 8 лева. Излиза, че разликата в цените между нормалното такси и Uber у нас не е толкова голяма, колкото в Европа.

В САЩ и на стария континент гражданските таксита са много по-евтини от стандартните таксита. Например в Мюнхен с такси курсът център-летище е 50-70 евро според тарифата и трафика. Естествено Uber може да го предложи на половин цена и пак да е на печалба. Но в София този маршрут е между 5 и 7 евро с такси, което означава, че„гражданските таксита” няма как да печелят и едновременно с това да предлагат много по-ниски цени.

Така че за дъмпинг в цената и нелоялна конкуренция на нашия пазар реално не може да се говори. Може би бакшишите се притесняват по-скоро от рейтинга, които биха могли да въведат шефовете им по пример на Uber.

Ако всеки клиент на такси може да оцени шофьора и качеството на превоза, то тогава бакшишите ще се срещнат очи в очи с хамлетовата дилема „да бъда или да не бъда”. Затова и е толкова силно желанието за затягане на примката около гражданските превози.

 

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на хляба

| от chronicle.bg |

Хапвахте ли сандвич днес? Какво по-хубаво от лютеница със сирене върху филия. Или пица. Или топла питка. За хляба се смята, че е първата преработена храна в историята на човечеството, а същевременно е и най-потребяваната – повече хора по света ядат хляб под някаква форма, отколкото който и да е друг хранителен продукт.

Повечето хляб попада в една от две категории: подквасен, който бухва с помощта на някаква съставка (най-често мая) и безквасен, който на практика е плосък. Много от плоските хлябове – например, мексиканската тортила, еврейския маца, норвежкия флатброд или индийския чапати – са същите, каквито са били преди хиляди години. Но историята на хляба всъщност е история на плоския хляб, който се променя и става подквасен.

bread-brown-close-up-162769

Всичко започва с дивото зърно. Някъде около 11 000 година преди Христа с отдръпването на глетчерите в югозападна Азия се появяват огромни полета със зърно и първоначално номадите приемат семената сурови (както всичко останало, което ядат).

До 8000 година пр. Хр. те вече се научават да садят тези семена и да се грижат за всякакви растителни култури, с които могат да изхранват семействата си. Това е и началото на селското стопанство и така номадският начин на живот постепенно се застоява, за да се гледа земята. Първият хляб е плосък и се появява след изобретяването на хаванчето и пестика, с които зърното се превръщало в брашно.

През следващите няколко хиляди години аграрният сектор вижда много подобрения, които помагат хляба да добие статут на основна храна. Около 4000 година пр. Хр. фермерите по река Ефрат създават плуговете и напоителните системи; шумерите имат сърпа, китайците култивират пшеница и ечемик, които са издръжливи на ниски количества валежи, а в източна Европа, където сезонът е прекалено кратък за отглеждане на пшеница, ръжта става основна култура.

Мехурчета въглероден двуокис по време на варене на бира

Около 2000 година пр. Хр. египтяните откриват подквасването (най-вероятно съвсем случайно). Квасът е микроорганизъм, който се среща в околната среда – по растения, по животни и в почвата. В подходящите условия (топла влага, с нишесте или захар, с която да се храни), този организъм расте и произвежда въглероден двуокис, който кара тестото да бухва. (Квасът също така кара захарите в зърното да ферментират. Така се получава алкохол, което прави възможна друга храна – бирата – която египтяните ценяли много високо.)

Те също така открили, че с два камъка зърното ще се стрие много по-фино, отколкото в хаванчето. 

Около 600 година пр. Хр. финикийски моряци донасят хлебните методи на египтяните в Гърция. Гърците вече имат практика в сферата, но бързо усвояват изложените им подобрения, а от себе си дават фурната с предно зареждане (тази от Египет се зарежда отгоре). От Гърция технологията за правене на хляб тръгва към западен Рим. Римляните считат хляба за по-важен дори от месото освен заради качествата му, и заради това, че с него лесно може да се изхранва голямо количество хора – войски, социално слаби и т.н. Развитието на Империята разпространява тези похвати из Европа, но с нейното угасване през 400 хлябът постепенно се връща към предишната си плоска форма.

През първата половина на средновековието (400 – 1000) историята на хляба става малко мъглява. След това обаче се твърди, че норманите възраждат квасения хляб в Англия през 12 век, а до 13 – из цяла Европа отново се съсредоточава върху качеството като ползва по-добро брашно и по-добри фурни.

Мелничарите и пекарите стават висококвалифицирани професионалисти , което им носи известна власт и богатство. Заради големите си пещи пекарните били много пожароопасни и затова се строяли далеч от магазините за хляб – най-често на феодална земя като за ползването им феодалът получавал такса или направо хляб. Постепенно пекарите направили собствени пещи (някои били обществени) и се организирали в гилдии, за да се защитават и да регулират производството си.

През 1266 в Англия се въвеждат набор от закони, с които се поставят норми около теглото и цената на хляба. Понеже той е толкова важна храна, производителите на хляб могат да злоупотребяват с цената. Законите обвързват цената му с цената на зърното и ако някой от пекарите ги наруши (те са в сила до 19 век), наказанията били сурови като дори може да му се забрани да пече хляб до живот.

964px-Prise_de_la_Bastille

Превземането на Бастилията

През следващите няколко века хлябът продължава да е основна храна в диетата на хората, но тъй като повечето от тях са бедни, по-консумираният хляб бил от по-евтино зърно – ечемик, овес или ръж. Добруването между власт и общество до голяма степен зависело от това дали правителството може да снабдява хората с достатъчно хляб… или дали може да контролира бунтовете, които произвежда липсата му. Превземането на Бастилията в Париж, например, с което тръгва Френската революция през 1789, първоначално започва с бунт за хляб.

В началото на 19 век повечето хляб се прави с домашна мая (или от пивоварна), която била времеемка за отглеждане и действала непредсказуемо. През 1825 немски пекари създават пакетирана мая, която позволява лесното домашно приготвяне на хляб и гарантира предвидими резултати. Двама австрийски братя, Чарлз и Макс Флайхман, купуват иновацията и я представят в Америка.

До края на 19 век Индустриалната революция вече работи с пълна пара и газифицираните печки заменят тези на дърва или въглища. С развитието и на мелниците, за първи път в историята белият хляб вече е достъпен за повечето хора. Същевременно новообразуваната централна област на Америка произвежда толкова много пшеница, че вече хлябът може да се пече в индустриални количества. Така до началото на 20 век белият хляб, какъвто го знаем днес, вече е навсякъде из Европа на съвсем допустими цени.

 
 
Коментарите са изключени

Възможно ли е да сме алергични към фитнеса

| от chronicle.bg |

Повечето мързели все някога са произнасяли думите „Не мога да тичам, защото след това имам чувството, че ще почина!“ Някои от тях може и на шега да казват, че са алергични към фитнеса…

Колкото и странно да изглежда, всъщност има едно за щастие рядко заболяване, което е именно алергия към физическо натоварване – анафилаксия при физически усилия (АФУ).

ana_655x492

Алергиите като цяло се проявяват по най-различни начини, които варират от почти незабележими до смъртоносни. За щастие смъртоностна алергична реакция – анафилаксия – е рядкост. Като цяло тя засяга около 2% от населението, а АФУ имат около 5-15% от тях. Интересно е да се отбележи, че за жените е два пъти по-вероятно страдат от заболяването, отколкото мъжете.

Упражненията сами по себе си може и да не са достатъчен стимул за анафилаксия – може да са необходими някои от стандартните алергени като храна, полени и лекарства. Най-често тя се проявява след комбинацията между физическо натоварване и храна – 30% до 50% от случаите. С две думи: тялото ни може да издържи алергенната храна, може да издържи и спорта, но двете заедно взривяват имунната ни система.

Какво точно се случва?

Имунната ни система е изключително сложна и има много видове клетки и молекули, които работят заедно, за да ни пазят от патогени. Всяка нейна реакция обикновено попада в една от две категории – вродена и адаптивна, всяка от които използва конкретен тип клетки. Всички тези клетки са събирателно известни като бели кръвни клетки.

Вроденият имунитет може да бъде активиран не само от патогени, но и от неща като студено/горещо време или физическо натоварване. Клетките, които ползва, са базофили, еозинофили, неутрофили, моноцити и мастоцити. Адаптивната имунна система от своя страна реагира само на специфични патогени. Нейните клетки са B и Т и се произвеждат от лимфна система. Имунитета ни може да произвежда бързо различни видове такива клетки според появилата се заплаха, които да я атакуват и унищожат.

B-клетките не нападат директно патогена, а произвеждат антитела – протеинови молекули, които атакуват конкретни патогени, наречени антигени. Тези антитела помагат на T-клетките (и на други болестоубийци – фагоцитите) да разпознаят заплахата и да я неутрализират. Самите T-клетки са няколко вида – едни произвеждат химикали, които задействат B-клетките да произвеждат плазма, други убиват клетки, които са инфекциозни или ракови, трети помагат регулират имунната система, за да не излезе извън контрол, а четвърти (подобно на B-клетките) остават в кръвта, за да „патрулират“ и ако заплахата се появи отново, да я атакуват.

800px-Angioedema2010

Ангиоедем на лицето

Когато имунната ни система реагира на алергии, това може да се прояви със симптоми, които могат да застрашат живота. По-слабите симптоми са треска, кашлица, течащ нос, сърбеж и болка – те не изискват специално ходене при доктора и могат да се третират със стандартните лекарства. Ако алергичната реакция продължи и се засили, тя може да се превърне в анафилаксия. Тя се приема за застрашаваща живота и включва няколко органа и системи, а симптомите са гадене, повръщане, коремни болки, замаяност, затруднено дишане, подуване на лицето, гърлото и дробовете. Вените и артериите на човек може да се разширят до степен, в която кръвното налягане става прекалено ниско и той припада. Всичко това може да премине в ускорено сърцебиене, аритмия и сърдечен арест.

Анафилаксия, предизвикана от спортуване, не се различава от всяка обикновена анафилактична реакция. В текст, публикуван в Journal of Allergy and Clinical Immunology (Журнал по алергии и клинична имунология) през 1979, авторите описват случай, в които пациент получава анафилактична реакция към миди, но тя се проявява, чак когато той излиза да потича. Без спортно натоварване алергичната реакция към храната на същия пациент е съвсем слаба, а ако не консумира миди, може спокойно да тича. Реакцията се проявява само при наличието на двете.

За да бъдете диагностициран с АФУ, трябва да бъде установена точно връзка между физическото натоварване и анафилаксията. Също така трябва да се има предвид, че реакцията може да се появи и при съвсем леко натоварване – не е задължително то да е интензивно или продължително.

Алергията може и да е непостоянна – един ден да се появява при определено упражнения, а на другия при същите условия да не се появи.

allergy-1738191_640

Та отново – какво точно се случва?

Конкретният фактор (или фактори) не е установен, но общото медицинско мнение е, че отделянето на хистамин е в основата на всичко. Хистаминът е автакоид, които се държи като хормон, но има по-место действие. Отделя се от базофилите и мастните клетки на вродена имунна система, а процесът се нарича дегранулация.

Хистаминът помага за абсорбирането на алергени от органите на тялото като например кожата. Веднъж там, други мастни клетки дегранулират имуноглобулин (IgE), за който е известно, че в комбинация с този тип клетки сочи за остра алергична реакция.

С по-прости думи: физическото натоварване ускорява абсорбирането на храна от стомашно-чревния тракт. Съответно алергените имат по-голям контакт с имунната система в корема. Така че – да, човек може да е алергичен към фитнес. Но явлението е изключително рядко.

 
 
Коментарите са изключени

Най-гениалното музикално пиратство в историята

| от chronicle.bg |

Волфганг Амадеус Моцарт е известен с много неща, не само с музиката, повечето от които са известни. Но не сме убедени дали знаете за случая, когато Моцарт копира тайна хорова композиция от Ватикана изцяло по памет.

Произведението се казва Miserere mei, Deus (буквално „Имай милост към мен, Господи“) и е базирано на Псалм 51. То е написано от католическия свещеник Грегорио Алегри през 30-те години на 17 век.

Sistina-interno

Сикстинската капела

Днес Miserere е една от най-популярните и често записвани композиции на Късния Ренесанс, но в миналото, заради папски декрет, единственият начин да я чуеш, е да отидеш във Ватикана. Наказанието за пренебрегване на забрана за изнасяне на произведението е отлъчване от католическата църква.

И за да се добави още към мистериозния елемент, композицията е позволено да се изпълнява само два дни в годината – по време на страстната седмица, на велика сряда и разпети петък. Заради това, плюс невероятната акустика на Сикстинската капела и таланта на папския хор, Miserere mei, Deus става почти митично произведение и хората от цялото земно кълбо идват, за да го чуят. 

Ето една съкратена, но изключително красива версия.

Въпреки цялата тайнственост и системния отказ на Ватикана да покаже нотописа в продължение на около 150 години, през 18 век Църквата склонява да подари 3 копия на изявени личности. Едно отива при краля на Португалия, едно при известния композитор и католически монах Джовани Батиста Мартини и едно при император Леополд I.

Императорът изглежда е чул произведението във Ватикана още през 17 век (в края на века, разбира се) и се влюбва в него. Той използва позицията и влиянието си, за да убеди папата да му даде копие на нотите. След това събира най-добрите певци, които може да намери, и урежда изпълнение на произведението в двореца Хофбург във Виена. Изпълнението обаче е мрачно и скучно. Императорът сериозно подозира, че са го измамили и изпраща човек, за да получи обяснение от папата. Сам папата разочарован, че заповедите му не са изпълнени както трябва, освобождава маестро, който е направил копието.

Излиза обаче, че Леополд е получил правилните ноти. През годините папският хор е добавил различни орнаменти и украси към оригиналната музика, които не са отбелязани на хартия, нито пък където и да е. Когато това обстоятелство се изяснява, маестрото се връща обратно на работа. От тогава копието на Леополд I се съхранява в Имперска библиотека във Виена.

Така стигаме до 1770, когато 14-годишният Моцарт обикаля Италия с баща си. 

След като идва в Рим, Моцарт, който на този етап вече е смятан за музикално чудо, присъства на служба по повод великата сряда, където чува цялата Miserere. По-късно същия ден, малкият транскрибира цялото 15-минутно произведение по памет. След това отива и на изпълнението на разпети петък, за да свери оригинала с пиратското си копие. (Някои твърдят, че вкарва на концерта своята транскрипция тайно в шапката си и я поправя на момента)

Въпреки че знае, че копирането на точно това произведение е забранено, бащата на Волфганг е впечатлен от сина си и в писмо на 14 април 1770 пише до съпругата си: „Чувала си много пъти за композицията Miserere mei, Deus, която е толкова ценена, че изпълнението дори на една част от нея е забранено, а изпълнителя го грози отлъчване. Ние имаме цялото това произведение. Волфганг го написа и щяхме да го пратим в Залцбург заедно с настоящето писмо, ако не се налагаше да сме там, за да го изпълним. Маниерът, с които се изпълнява, дава повече на композицията, отколкото самите й ноти. Още повече, тъй като е една от тайните на Рим, не искаме да рискуваме да попадне в чужди ръце.“

За разлика от оторизираните копия, към това Моцарт добавя и различните орнаменти и украси, които иначе липсват.

wolfgang-mozart---a-natural-virtuoso

Моцарт на 7-годишна възраст, 1763

И все пак – не е ясно колко е точно копието на Моцарт. То е загубено, а не можем да се осланяме единсвено на думите на гордия баща. Трябва да се отбележим обаче, че Miserere е изключително репетативно произведение, а същността му е едва няколко минути.

Има една популярна история, случила се недълго след пиратството. Моцарт и Леополд били на парти, на което станало въпрос за Miserere. Таткото веднага се похвалил какво е направил сина му, което, разбира се, възбудило скептичност из хората. Един от присъстващите обаче се оказва, че е изпълнявал произведението, докато е бил в папския хор, и след като погледнал записа на Волфганг, потвърдил, че е правилен.

Новината за пиратството стига до Папа Климент XIV (може би отново благодарение на таткото). В резултат папата вика Моцарт в Рим, докато той пътува из Непал. Но вместо да е разстроен или да го отлъчи от църквата, Климент XIV е впечатлен от способностите на младия музикант и го награждава със „Златна шпора“, което на практика е папско рицарство. 

След това папа Климент XIV сваля тайната около произведението и то вече става за всички. Заради окраските на папския хор обаче, в продължение на век „красивата“ версия е могла да се чуе само във Ватикана. Поне до 1840, когато католическият свещеник Пиетро Алфиери публикува и нея – тази версия става официално достоверното копие на версията, изпълнявана от папския хор.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Как Испания победи инките през 1532 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Докато в Австрия огромната армия на Сюлейман Великолепни е спряна от 700 хървати при Гюнс, на другия край на света се разиграва процес с далеч по-значими и трайни последици – испанското завоевание на Перу. Успехите на шепа конкистадори ще донесат на Испания несметни богатства, добити с цената на тежък робски труд от сребърните и златни мини в Андите. Но да не изпреварваме събитията и да се върнем половин век назад.

През 1471 г. (или 1474-та според други източници) в градчето Трухильо, провинция Касерес, отдавна част от кралство Кастилия, проплаква едно момче. То се ражда в крайна нищета. Майка му е местна гражданка от възможно най-беден род, която за кратко е спечелена от чаровен и импулсивен полковник.

Момчето израства почти без никакви средства, препитава се с различни законни и не особено законни дейности по улиците на Трухильо, а за образование и дума не може да става. Неграмотен, нагъл и вечно на ръба на закона, младежът израства дързък и безскрупулен опортюнист. През 1492 г., Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски превземат Гранада и хвърлят изграденото на основите на кръстоносното движение испанско общество в хаос. Вече няма враг за гонене от Пиренеите. Следва десетилетие на вътрешни размирици и несигурност, засилени от гоненията срещу мюсюлмани и евреи и създаването на испанската Инквизиция.

В тази турбулентна среда един мъж, без да го съзнава, намира отдушник за социалното напрежение. Името му е Кристобал Колон, но за света остава известен като Христофор Колумб. Само в рамките на шест години, Испания се преориентира от войната с маврите към завоюването на един нов и непознат свят. За да си представите как са се чувствали тези хора тогава, помислете какво бихте направили вие, ако ви кажат, че може да се въоръжите с група приятели и да заминете за любимия си фентъзи свят, където да откривате нови земи, да търсите богатство и плячка и да се борите с неизвестното. Яко, а?

Cruel Conquistador
Писаро и Атауалпа

През 1509 г., нашият младеж, станал голям мъж, решава да спре да живее на ръба на оцеляването в планинските райони на централна Испания. Той се записва доброволец за поредното експедиционно пътуване от Севиля за Новия Свят. В бордовата книга записват и името му – Франсиско Писаро. Командир на експедицията е станалия легендарен Алонсо де Орхеда (за когото погрешно може да прочетете че бил българин – б.а.)

През следващите 11 години, Писаро си спечелва име на ефективен, интуитивен и изпълнителен служител, който се издига в колониалната йерархия, използвайки качествата, придобити по време на трудното детство. Когато през 1524г., той за пръв път научава за съществуването на богата империя някъде отвъд джунглите на днешна Венесуела, Писаро набързо организира експедиция с идеята да повтори подвига на Кортес от Мексико и да я завладее. Походът се проваля, както и следващият, през 1526 г. През 1528 г., Писаро най-после успява да превземе няколко селища в северните покрайнини на Инкската империя и да си тръгне натоварен със злато. Тези първи срещи с испанците имат сериозни последици за бъдещето на инките.

През 1524 г., Писаро не успява да достигне земите на инките, но нещо, пренасяно от войниците му има по-голям успех – щам на едрата шарка. В рамките на няколко месеца десетки хиляди инки умират, сред тях и император Хуайна Капак и престолонаследникът му Нинан Чуйочи. В следствие на тяхната смърт, страната е хвърлена в гражданска война, която привършва точно по времето, когато Писаро се завръща за четвърти път в Перу.

През 1528 г., Писаро заминава за Кастилия, където му е осигурена аудиенция при крал Карлос I. Писаро показва злато, сребро и изумруди, които е пленил по време на последното си пътуване и спечелва монарха за каузата. Карлос му осигурява официален патент за право на завоевание и управление на всички новооткрити земи в името на испанската корона. С един дързък ход, Писаро успява да надиграе другите конкистадори, разположени в Панама и Венесуела, които също точат зъби за богатствата на инките. Проблемът е, че в редиците му има само 180 души – три пъти по-малко от силите на Кортес. Освен това историята показва, че Кортес не успява да победи ацтеките сам със своята малка армия, а се нуждае от няколко години и съюзи с редица местни племена.

220px-Atahuallpa,_Inca_XIIII_From_Berlin_Ethnologisches_Museum,_Staatliche_Museen,_Berlin,_Germany
Aтауалпа

Писаро вече се е провалил дава пъти в опита си да използва сила. Новият император на Перу – тринадесетият сапа инка – Атауалпа, знае това. Той вече е чувал за алчните бели мъже и вярва че лесно може да се справи с тях. Да, армията му е изморена от битки, а важната провинция Кито все още подкрепя брат му Хуаскар, но Атауалпа има над 60 000 войници на свое разположение. Императорът се отправя с част от войските си на север и започва да приклещва испанците от няколко страни. Решен е да ги отстрани и избие. Знае, че технологично те имат оръжия, които са непознати за инките, но не се съмнява, че численото му предимство ще е достатъчно. В началото на месец ноември, 1532 г., Атауалпа изпраща вест до Писаро и го кани на среща в град Кахамарка, позволявайки на испанците да напреднат във вътрешността на Инкската империя. Капанът е заложен, а на 15 ноември, конкистадорите влизат в града. Писаро е изпратил контра предложение, в което приканва императорът да се разберат. Гордостта от победата над брат му и значителните му армии карат Атауалпа да се възгордее.

„Няма проблем” – мисли си той – „ще преговарям с тях и ако не приемат исканията ми, лесно ще ги избия.”

Проблемът е, че сапа инката никога не се е срещал с човек като Франсиско Писаро. Испанецът добре е проучил движението на своя опонент и знае че сериозно е загазил. За да успее, му трябва нещо дръзко, безумно и тотално неочаквано. Съдбата и гордостта на Атауалпа му дават златен шанс. По време на срещата им, Писаро задейства своя собствен капан. Испанските ветерани, калени в битки срещу французи, италианци и турци, набързо се справят с охраната на императора и го пленяват. Огромната инкска армия остава на позиции около Кахамарка, без да знае какво да стори. Атауалпа започва да моли испанците за свободата си, предлагайки им да напълни цяла къща със злато в замяна на изтеглянето на Писаро. Втора голяма грешка, породена от събитията през 1528г. Да, конкистадорите обичат златото, но бедните момчета от улиците на Кастилия не са дошли за да вземат жълтия метал. Те искат нещо, което не се купува със злато, а се печели с победи и земя – искат да бъдат грандове на Испания. Писаро знае, че от Панама ще пристигнат още испански войски и то скоро. Ето защо привидно приема молбите на Атауалпа и оставя инкската армия да бездейства, докато от краищата на империята се носят тонове злато и сребро.

Когато подкрепленията идват, разложението сред инкската армия е пълно, а поддръжниците на Хуаскар се съюзяват с испанците и празнуват убийството на Атауалпа, който вече е сметнат за излишна карта в играта, разигравана от Писаро и другите конкистадори. През следващите две години, испанците подчиняват голяма част от земите на инките, макар съпротивата срещу тях да продължава активно чак до 70-те години на XVI век, когато и последните центрове на местна опозиция най-сетне рухват. Въпреки упоритата съпротива, съдбата на инките е проиграна в рамките само на няколко дни от самоуверения, тридесет и една годишен Атауалпа.

 
 
Коментарите са изключени