Как Черно море успява да съхрани древните потънали кораби

| от Радослав Тодоров |

Скоро нашумя откритието на невероятна находка край Варна – изцяло запазен потънал античен кораб на 2400 години, разгласена от „Гардиън”. Тя всъщност далеч не е единствена за Черноморието. До момента в западната му част, край нашите брегове, са открити над 60 изключително добре запазени потънали кораби от елинския, през римския, византийския чак до османския период. За разлика от потъналите кораби от ветроходната епоха из другите морета и океани, от които се запазват незначителни останки, тези тук изглеждат сякаш са потънали вчера, или сякаш ги разглеждаш в музея . Стоят си мачтите, руловете, пейките за гребците, товара, дори такелажните въжета са запазени. Въобще гледки каквито доскоро никой съвременник не беше виждал на живо освен по стенописите, релефите и мозайките от онези времена.

2

 

Причината за това е наличието на така наречената Мъртва зона в Черно море, която започва от 150 м под повърхността надолу към дъното. Тя е заета от пласт съставен от сероводород, в който се наблюдава пълна липса на кислород. Съответно всички микроорганизми хранещи се с органични материали, каквото е дървото например, не виреят в тези условия и съответно няма какво да разяжда потъналите древни кораби.

Как се е появила тази мъртва зона?

Допреди 8000 години Черно море представлява вътрешно континентално сладководно езеро лежащо в равнина около 100 м по-ниска от нивото на тогавашния световен океан. С края на последния ледников период нивото на океаните започва постепенно да се повишава и в един момент достига до ръба на съвременния Босфор, откъдето към падината, в която е разположено сладководното езеро започват да се изливат милиони кубични метри морска вода образувайки природният феномен „морепад”. Така нивото на езерото започва много бързо да се покачва и да наводнява крайбрежните райони. По това време те вече са били населени с хора и е възможно именно оттам да се е зародил мита за библейския потоп.

В резултат на морепада сладководното езеро се напълва с морска вода и местната ендемична сладководна флора и фауна не успява да издържи на средиземноморската сол, поради което се започва масово измиране. Телата на всичките внезапно измрели обитатели на басейна се натрупват на дъното му, изгниват, разлагат се и продукт от тяхното гниене е сероводорода. В който пласт там могат да живеят само анаеробни бактерии и който с времето и натрупванията повишава своето ниво към повърхността и намалява кислородния пласт над него където е концентриран почти целия живот в пояса от 0 до 150 м под морското ниво.

Сероводород се намира в меките отлагания на дъното в почти всички морета. Но Черно море е единственото където такава гигантска водна маса е наситена със сероводород. На планетата няма друго подобно море с толкова рязко отличаващи се водни слоеве. Причината за това е, че при сравнително неголямата площ, басейнът има относително голяма дълбочина (1 270 м средно). В това отношение той е като кладенец, в който циркулацията на водната маса е много слаба. Освен това, подводните брегови склонове са стръмни, в резултат на което водообменът между дълбочинните и повърхностните води е затруднен и кислородът не постъпва в дълбочината на морето. Сероводородът присъства в слоевете със слаб хоризонтален и вертикален водообмен, където кислородът е изчерпан. Като главен фактор за наличието на такива огромни количества серодоводород в Черно море се сочи циркулацията на водната маса в него – приливите и отливите са незначителни (могат да бъдат забелязани само с апаратура), а теченията са съвсем слаби.

Така че хоризонтът за откриване на още запазени потънали кораби, съкровища, градове и цивилизации в шелфа около нашите брегове е отворен. Разбира се, на такава дълбочина и в такава връждебна среда водолази не могат да се спуснат, но могат да бъдат използвани съвременни технологии със спускащи се камери и роботи. А сътрудничество между български изследователи и „Морски археологически проект Черно море“ (Black Sea MAP ) вече интензивно се осъществява и разкритията тепърва предстои да излязат от дълбините наяве.

 
 

Мъжете за неписаните правила на писоара

| от chronicle.bg |

Етикетът при писоарите не се засяга достатъчно, а трябва, защото се оказва, че има доста правила. Някои от тях, а може би всички, мъжете изпълняват инстинктивно. Но какви са всъщност?

Питър

Оставяйте пространство между вас и другия човек, ако е възможно. Не е окей да застанете точно до някой друг, особено ако са двама човека и вие се мушнете между тях. Някои хора си цъкат на телефона или си носят бирата, ако сме в заведение. Това според мен е гадно и не трябва да се прави, защото после тези предмети отиват на масата и колкото и да се пазиш, все пак си в тоалетна и мръсотиите се пренасят.

Стивън

Като цяло гледам да използвам кабинка, ако има свободна, защото се притеснявам. Ако все пак ползвам писоар – погледът напред и никакъв визуален контакт.

Сам

Ако е дълга линия от писоари, отивам на най-далечния, фокусирам се върху задачата си и се правя, че не забелязвам кой идва и си отива.

Майкъл

Никога не заставам до някой, ако имам избора – независимо дали писоар или кабинка. Също така, винаги използвам сешоарите за ръце, за да избегна неловката тишина и да дам възможност на останалите да си вършат работата на спокойствие. И още нещо основно – никога не трябва да ви хващат, че излизате от женската тоалетна.

Дарън

Ако има три писоара и всеки от крайните е зает, никога не ползвайте този по средата. Отиде в кабинка.

Джоел

Оставате възможност на тези, които идват след вас, да не застават до вас. Заемайте първо най-крайните писоари. Не заговаряйте никого, не гледайте никого, не си тананикайте и не привличайте внимание като цяло. Свършете си работата, измийте си ръцете и напуснете.

 
 

Новото издание на „Часовете“: лек против губене на часове е студените зимни вечери

| от chronicle.bg |

Отново се връщаме към клишето с четенето на книги в студена зимна вечер. И колкото и да не искаме да го употребяваме, когато става въпрос за „Часовете“ на Майкъл Кънингам, няма как да го пропуснем. Защото именно сега е времето да превърнете идиличната картинка в реалност с новото издание на романа, което от днес е в книжарниците у нас.

„Часовете“ (за която Кънингам получава „Пулицър“) е първото от поредицата предстоящи заглавия на Locus Publishing за 2019 г. и е част от библиотека LUX IN TENEBRIS, посветена на книгите с хитови филмови екранизации.

Почитателите на добрата литература могат да се насладят на разтърсващата история, която свързва Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф, в брилянтния превод на Иглика Василева, която е един от най-добрите преводачи от английски език в България. В биографията й, чиято върхова точка е преводът на „Одисей“ на Джеймс Джойс, присъстват редица творби на Вирджиния Улф.

Michael-Cunningham-c-Photograph-by-Richard-Phibbs

Книгата „Часовете“ е модерна класика, а за популярността ѝ помага екранизацията от 2002 г. с участието на холивудските величия Никол Кидман (спечелила „Оскар“ за ролята си на Вирджиния Улф), Мерил Стрийп (Клариса), Джулиан Мур (Лора), Ед Харис (Ричард) и др. С 9 номинации за „Оскар“ и 7 за „Златен глобус“ лентата на режисьора Стивън Долдри определено е сред най-запомнящите се филми от началото на века.

„Часовете“ не е просто книга, вдъхновена от друга велика книга – „Госпожа Далауей“. Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към британската писателка Вирджиния Улф и приноса ѝ към световната литература. Книгата му е наситена с директни препратки към едно от най-добрите ѝ произведения – „Госпожа Далауей“ от 1925 г. Като дори самото заглавие („Часовете“) е работният вариант на романа на Улф.

Вирджиния Улф е емблематична фигура за британската и световна модерна литература на 20 век. Като изявена феминистка тя смело прокарва ексцентричните си разбирания в едно консервативно общество. Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма, 30 тома дневници.

Chasovete_Michael Cunningham

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.

 
 

Toyota възражда легендарната Supra

| от chronicle.bg |

Toyota отново иска да спечели шофьорите, които искат нещо повече от просто да отидат на работа. Поглеждайки назад към миналото си, компанията обяви завръщането на легендарния спортен модел Toyota Supra. Това стана на Detroit Auto Show.

Новият модел е разработен съвместно с BMW и тестван от самия изпълнителен директор Акио Тойода на няколко състезателни писти по света (включително, разбира се, и Нюрбургринг).

maxresdefault

Моделът Supra стана нарицателно за улични състезания и дрифтове през 70-те години. Четвъртото поколение в момента се счита за най-търсено като скоро една кола беше продадена за $120 000 на сайта за класически автомобили BringaTrailer.com.

Освен скорост и возия, феновете харесват Supra и заради това, че лесно носи на тунинг. Подходящи ръце могат да извадят астрономична мощност от 6-те цилиндъра на двигателя. Това й отреди място и в автомобилния кино франчайз „The Fast and Furious“.

171030131232-1969-toyota-2000gt-exlarge-169

Вдъхновението за Supra идва от Celica, както и от Toyota 2000GT (от края на 60-те години, на снимката), която днес може да достигне цена от над $1 милион по аукционите.

Новата Supra технически е доста подобна на BMW Z4. Тя има 335 конски сили от 6-те си цилиндъра, разработен от BМW, и 8-степенна автоматична скоростна кутия (без опция за ръчна). Максималната скорост е 250 км/ч, а от Toyota твърдят, че колата ще достига 100 км/ч за малко над 4 секунди.

BMW Z4 пък ще излезе през март с две опции – 255 коня от 4 цилиндъра и 382 коня от 6 цилиндъра.

Ще можем да си купим новата Supra официално чак през лятото за скромните $50 000. Първия брой от вече беше създаден и продаден на аукцион като парите отиват за благотворителност.

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.