Как Бен от Австралия откри Рилските езера

| от Евелина Андреева, БТА |

снимка Филип Стоянов

Първият хубав уикенд за лято 2014 изглежда реалност. След позвъняване в БАН за втора проверка на прогнозата за времето решаваме да заведем Бен, 27-годишния ни гост от Сидни, Австралия, на Рилските езера. Чувал е много за „този природен феномен“. Откъде ли – чак в Сидни?! А на нас ни беше интересно да направим едно „проучване“ на туристическия маршрут преди сезона. 

Казват, че на Рилските езера се ходи през юли и август. В другото време на годината е екстремно преживяване. Високо е – около 2 500 м. Горе времето е променливо, духат бурни ветрове, открито е. Определено не е за любители-планинари. Групата ни, от пет човека е в пълна готовност. Заредени сме със сандвичи, плодове, шоколад, минерална вода, пълни батерии на телефоните и на фотокамерата. Носим топли дрехи, дъждобрани, плажно масло, спрей против комари, както ни посъветваха от Националния метеорологичен институт. Денят изглежда обещаващ, особено за Бен, който се подготвя от близо седмица. Смятахме, че пътят до Паничище е кратък и тръгнахме от София към 10 ч. С питане, през Бистрица, Железница, Плана планина и Сапарева баня, стигаме по обед.

Тясното стръмно шосе прави последна извивка и пред колата ни се изпречва бариера. Пет лева. Паркинг за цял ден. Не че парите са много, но бележка не получаваме. Казват ни да караме напред 
и „колегите“ щели да ни упътят. След още 50 метра сме „при колегите“. Притесняваме се на глас, че качването до върха е поне четири часа, а последният лифт е в 16,30 часа. Притеснението ни
е разсеяно от „колегите“. Лифтът (който също е частен) работел до 16,30 часа, но пък имало алтернативен вариант. Джипове. Те стрували 12 лв на човек, докато лифтът бил 18 лв. И возят, 
докато има туристи – и към 18,00, и към 19,00, и към 21,00. „Само звънкаш един телефон и джипът пристига.“ Супер! Нашият късно започващ поход е спасен. Посочват ни джипа – „Мерцедес“. От него слиза Желязко, 30-ина годишен, загорял от планинското слънце шофьор. С малко напъване и тук-там някой ритник по ламарината, той отваря вратите и ни посочва кой къде да седне. Аз съм отпред. Зад мен са енергичната пенсионерка на групата и двамата студенти. Бен е в багажното отделение. Там са сложени две пейки, в ляво и в дясно. Желязко прибира 60 лв. за отиване и връщане. Бележка 
отново няма. Обяснява, че пътуването е до края на въжената линия, за около 20 минути, а връщането – когато пожелаем. Тръгваме.

Вече съм сигурна, че световният шампионат по офроуд бледнее пред това, което изпитва туристът след качването си в джипа. Купето на мерцедеса е „изпразнено“ максимално. От таблото е 
свалено почти всичко. Дръжки за ръцете няма. Да си слагам ли колан, питам Желязко, преди да забележа, че такъв въобще няма. 

Не, разбира се, нагоре полиция няма, отговаря той през смях. Сяда зад волана и вади отвертка. С обигран жест хваща двата стърчащи кабела на джипа и пали двигателя. Потегляме. Не сме 
минали и 20 метра след лифта и Желязко насочва джипа към склон като писта за световната купа по ски алпийски дисциплини. Освен че има дълбоко издълбани коловози по него (поне 30-ина см 
дълбочина), „пътят“ е осеян с остри камъни и отломки от скали, които той спокойно заобикаля или брутално гази. Следват 30 минути пътуване, съпроводено с шум като от реактивен самолет. По
таблото тревожно светят червени лампички, чистачките се включват и изключват спонтанно, а скоростният лост ръмжи като лъв от „Метро Голдуин Майер“. Обръщам се и викайки, питам Бен: 
„How are you?“ Той не ме чува, но виждам че е клекнал между пейките и балансира на завоите, за да не се обърнем. При ляв завой поляга на дясната пейка, при десен се хвърля към лявата. 

Преживяването сигурно си струва парите за любителите на приключения, но е добре да се знае че: ако сте бременна, ще се сдобиете с наследник най-късно след втория завой, ако имате пломби в устата, до хижата ще си ги съберете в шепа, а сутрешната ви закуска ще е отлично пасирана. Приятно или не, 
връщане назад няма. Невъзмутим, Желязко ни оставя малко под последната спирка на
лифта. Блокира му скоростният лост. Вече съм решила повече да не ползваме услугите му. Тичам при човека на лифта с надежда, че няма да затвори в 16,30 ч. Уви, той е непреклонен. Информира ме
само, че еднопосочният билет е 10 лв. След кратко „интервю“ разбирам, че закъснелите туристи имат два варианта: преспиване в хижата или джип. Според сайта на хижа „Рилски езера“ цената на 
човек в обща стая ( с 6 до 18 легла), без санитарен възел е 23 лв, а стая с две легла с баня и тоалетна струва 80 лева. 

Любопитството ми е задоволено и с малко статистика. 500-600 човека на ден се качвали до Рилските езера през юни, а през юли и август бройката им надхвърляла 1000. 
Поемаме по пътя към езерата. Само който не е ходил на това удивително място, той не знае че Рила разгръща една от най-величествените и прекрасни гледки на българската природа. 
Огромните празни пространства, изпълнени със свеж въздух, диви цветя и позитивна енергия. Синева, отразена във прозрачната вода, и ледените късове, които неразтопени все още плуват в 
езерата. 

По това време на годината няма наплив на туристи. По пътя си срещаме главно групи чужденци, които независимо от времето са решили да не изпускат „езерата“ от българската си програма. 
Испанци, гърци, англичани. Противно на разпространеното мнение, че изкачването до езерата е трудно и непосилно, често срещаме както малки деца на по 3-4 години, така и възрастни хора. Нашият
Бен от Австралия е екзалтиран. „Spectacular view, amazing, fascinating“, са най-честите думи, които чувам от него. Дори возенето с джипа не е намалило ентусиазма му. Прави снимки, видеоклипове, проверява с ръка водата в езерата, гледа малките пъстърви, гази в снега, подрежда своя пирамида от камъни. Ще разказва в Австралия. 

На връщане се губим. Почти нарочно. Времето и тишината в планината са толкова оглушителни, че не ти се ще да бързаш. Стигаме хижата към 18 часа. Там вече е почти пусто. Туристите са слезли с последния лифт. 

А нас ни чака Желязко. С мерцедеса. Питам го, дали е оправил скоростния лост. Смее се и ме успокоява, че нищо му няма. Слънчевият юнски ден е начин да припечели нещо. Разбирам го. 
Предполагам, че и той разбира туристите, които никога повече няма да ползват услугите му. Желязко и другите като него живеят на принципа „ден година храни“. Едва ли мечтаят и за екскурзия 
до Австралия?! 

Когато джипът успешно ни стоварва на последната си спирка, Бен иска да си направи селфи със Желязко. Питам Бен: „How аre you feeling?“. „I am so happy“, казва Бен усмихнат. А в джоба си
носи топка сняг. От Рилските езера.

 
 

По-добре бягай

| от Антония Антонова |

Мама винаги казваше, че за да продължиш напред, трябва да оставиш миналото зад себе си. Мисля, че бягането ми беше точно заради това. Бягах три години, два месеца, четиринадесет дни и шестнадесет часа.

Форест Гъмп

Отиди в парка в неделното есенно утро и обърни внимание на бягащите. Те са всякакви. Сред тях има скъпо екипирани като за модна брошура атлети, хора, които видимо не са спортували в живота си, но се опитват сега, голи до кръста пенсионери от онези, които вечно са по шорти някъде на Витоша, хора в дънки и такива, които тичат с торби и чанти. Двойки, тройки, единици. Слушащи музика, запъхтяни, сериозни, усмихнати, секси, млади, стари. Амбицирани или преодоляващи мързела си. Доволни от себе си или вечно критични и можещи повече. Бързи и бавни.

Бягането приютява кого ли не.

Професионални спортисти и медицински лица са изговорили и изписали тонове слова за ползите му. Но бягането е много повече от грижа за тялото. То е време, което прекарваш сам с мислите си или сам с кучето си. То е и предизвикателство да издържиш още само 5 минути, още само един километър или поне до хей онова дърво там, след пейката. Бягането е отдушник. Потушител на напрежения и неутрализатор на злото. На онова – тихото и незабележимо зло, което се трупа по светофари и подлези, пристига по имейли и устройства, загнездва се в гърдите вътре, лепне катранено тежко и пречи на кислорода да стигне докъдето трябва, защото те кара да притаяваш дъх.

Преди 4 месеца смятах, че ако избягам един километър, ще легна и ще издъхна доброволно на студения асфалт пред някоя трамвайна спирка от онези, към които хората обикновено се придвижват по този начин. Хем съм активен иначе човек.

Оказа се, че съм грешила. Сега изминавам любителски между 5 и 10 километра 2-3 пъти седмично, бягайки. Това просто е единственият начин да се държа като дете или като луда пред хората, без да има проблем.

Възможно е да не виждаш прогрес в себе си и в живота, в човечеството и в тези неща изобщо, но започнеш ли да бягаш, дори да не си от онези – вечно доказващи се пред някой друг и постигащи постижения хора, ще видиш прогрес в бягането и това ще е супер.

Все ще изминеш, без да искаш дори, малко повече, малко по-бързо, въпреки цялата пот, изтощение и въображаеми пици, които валят от небето по алеята в парка върху фонтани от барбекю сосове. И това ще те накара да си доволен от свършената работа.

А когато свършиш нещо, от което си доволен, ставаш по-спокоен и по-приветлив човек, държиш се по-добре с другите и допринасяш за хубавото под това небе повече. В тоя живот на непрекъсната и спонтанна агресия, човек никога не знае в кой момент ще вземе сопата, както е казал поетът фийчъринг Белослава още в зората на хилядолетието. Затова е добре да се бяга.

Бягането е занимание за откриватели, за хора, които обичат да газят в калта, които умеят да се губят успешно и да охлузват коляно с финес, да се движат потни и негримирани сред другите хора, дори в близост до някой мол. Да са рошави, почервенели и изнемощели, да са усмихнати, стегнати и влюбени в музиката.

Бягането върви с агресивен рап, в който се казва как аз съм си аз, а другите са някакви други там, може би с тежък рок с лирики за битки и победи над лами и змейове, с разнообразен метъл или някаква зацикляща електронна музика, с която да държиш равномерно темпо.

Бягането върви също така със срещи с непознати, с нови приятелства, с нови хрумки, заради по-големия приток на кислород в мозъка, с нов външен вид, с нов живот.

Върви с нощта на наближаваща Нова година, когато, някъде между руската салата и третата ракия, идва времето за равносметка, която е супер яка, защото включва констатацията: „Тази година започнах да бягам„.

А бягането се спира трудно, почне ли се веднъж. Като цигари през пубертета е. Само пробвай няколко пъти. Уж на шега. И ще видиш.

 
 

7 силни претендентки за следващия „Оскар“ за най-добра актриса

| от chronicle.bg |

Силният киносезон едва сега започва и все още имаме едни дълги три месеца преди да разберем със сигурност кои филми и хора ще се състезават в надпреварата за най-престижната кинонаграда – „Оскар“. Но някои от най-обсъжданите филми на годината вече излязоха и започнаха да се открояват определени имена.

И понеже жените актриси са нашата най-голяма  слабост, днес показваме някои от тях, които вървят стремглаво към първия ред на „Долби тиътър“.

Най-хубавото за нас, зрителите, тази година е, че конкуренцията в категорията за най-добра актриса ще бъде голяма. Наред с няколко познати имена, които по всяка вероятност ще бъдат сред първенците, се открояват и няколко сравнително нови за света на киното актриси.

Засега само няколко от най-обсъжданите филми са излезли по кината. По-голямата част са показани на големите кинофестивали през годината, които вече отминаха. Но отзивите на критиците и на фестивалните публики рядко се различават от това, което виждаме в края на януари, когато обявяват номинациите.

Затова разгледайте галерията горе, в която сме събрали 7 силни претендентки за „Оскар“ за най-добра актриса.

 
 

Най-голямата загуба за Сол Гудман не беше на екран

| от chr.bg |

Сезон 4 на „Better Call Saul“ все повече ни доближава до отговора на въпроса как Джими Макгил (Боб Оденкърк) става адвокат на престъпниците. Вече ни е ясно, че това ще стане след много трупове.

Има известна логика „Better Call Saul“ да не е толкова кървав, колкото „Breaking Bad“, поне в началото, преди персонажите да станат част от наркокартела на Албакърки, който погълна и Уолтър Уайт. Има обаче и изветна логика нещата постепенно да ескалират. Сезон 4 ни дава повече от братовчедите на Саламанка – Лало и Начо, които правят наркобизнеса още по-брутален. Виждаме Майк да убива за първи път, както и, за съжаление, нещо, което се предполагаше от края на сезон 3 – смъртта на Чък Макгил.

Въпреки всичкото насилие, най-важната за Джими смърт не се случи на екран.

Better-call-saul-episode-105-jimmy-odenkirk-8-sized-935

Става въпрос за клиентката и звезда в първата голяма реклама на адвоката – Джералдин Щраус. Тя умира преди събитията от епизод 6 „Пинята“.

В същото време вече сериозната му връзка с Ким не прави Макгил по-добър човек (всъщност може би дори го тласка по-навътре в престъпните среди). Истината е, че Джими е най-добър, когато се занимаваше с право за възрастни, не най-престижния юридически бранш. Това занимание потискаше дребните му измами и помагаше на една прослойка на обществото, която често е забравяна.

Както можеше да се очаква, и тази страна на практиката му е поругана – когато манипулира Айрийн да приеме споразумението на Сандпейпър. Като компенсация и заради съвестта си по-късно призна на всички в старческия дом каква е била целта му и така губи доверието на възрастните хора там завинаги.

Между сезоните има 13 месеца, така че ни е лесно да забравим добронамерения аспект от кариерата на Джими. Със смъртта на г-жа Щраус като че ли и тази добронамереност умира и се бележи старта на новия тъмен живот на Джими Макгил и смъртта на стария.

До края на сезона Джими поддържа вид, че иска разрешителното му за практикуване на право да му бъде върнато и епизодът „Пинята“ заедно със смъртта на Щраус са повратен момент в сезона. Доста неща се променят до края, но най-много самият бъдещ Сол Гудман.

 
 

Еднометрова пица търси двама кандидати, за да я изядат безплатно

| от chronicle.bg |

Забравете за 30-сантиметровите пици, които сте свикнали да си поръчвате, защото един пъб в Манчестър има оферта за вас!

Ето я и нея. Пица Маргарита метър в диаметър. Идва с два вида сос. Цената й? 50 паунда. Но има предизвикателство.

Ако двама души успеят а я изядат в рамките на 30 минути, става безплатна и двойката си получава парите обратно.

Супер, нали? За вас не знаем, но ние сме огромни почитатели на този тип предизвикателства, които са доста по-популярни в САЩ.

WhatsApp-Image-2018-10-10-at-09.47.27-1024x1024

„Това е брутално предизвикателство – казва един от опиталите се и провалилите се с пицата. – След само 15 минути се чувствах по-преял, отколкото съм преяждал през живота си.“

Как ви се струва? Имате ли човек до себе си, с когото да се справите с тази пица?