Чантата ми звъни

| от |


Ток по раницата – последният писък на модата. Става дума за изобретение, което представлява раница с вградени акумулатори за захранване на смартфон, таблет, лаптоп и всякакви други джаджи. Процесът на зареждане може да се следи с помощта на мобилно приложение, което също така отчита местоположението на раницата AMPL, в случай че бъде забравена някъде.

За ток по тялото бях чувала, но да тече и по раницата … Истината, обаче е, че техниката превзе живота ни със страшна сила и не просто се настани, а измести главата ни или поне мислещата част от нея.

Осъзнах това, когато видях баба ми, заровила безпомощно ръце в заплетените кабели, които се подаваха като зли змии от разтворената ми дамска чанта. Жената искала просто да донесе един от телефоните ми, който звънял дразнещо и настоятелно 15 минути.

Капан е, бабо, моята дамска чанта.

В нея бродят високотехнологични чудовища, които са ме хипнотизирали и са превзели по-голямата част от живота ми. И всеки момент ще гракнат в един глас – коя батерия има нужда от захранване или някой телефон пищи неудържимо, опасявайки се да не остане безгласен в дълбините на чантата.

А баба ми, с широко отворени очи е заровила ръце в чантата продължава да търси крещящия телефон сред зарядни устройства, портативни батерии, слушалки и музикални плейъри. Натъква се не на един, а на два смартфона и един диктофон. „За какво са ти тия, кабели, бабе, ще се обесиш в тях”, казва тя с убийствен сарказъм. „Колко кила тежи тая чанта?”

Все пак в нейния дамски клъч навремето е имало място само за червило, пудра и документи. Техниката не просто е превзела живота ни. Тя тежи в прекия и преносния смисъл на думата – носим я, мъкнем я навсякъде с нас докато поредния фейк статус във Фейсбук не заглуши изповедта на най-добрия ни приятел, седящ отсреща в живия живот.

Остава въпросът как рискът от дископатия ни се струва бял кахър пред ужасяващата вероятност батерията на някое от десетките портативни устройства в чантата да ни причини редица неудобства. И наистина ли сме станали зависими от технологиите в чантата, които не само ни дават ток, но и тон в живота.

Защо носим цялата тази техника на гърба си? Нали човекът е този, който я е създал, за да служи и улеснява, а не да тежи. А отговорът е прост – мъкнем, защото зависим от нея психически и емоционално.

Един изключен мобилен телефон може да причини семейни скандали, а флирт във фейсбук – убийства. Чувала съм за случаи на уволнение, заради постове в социалните мрежи, лаптоп с паднала батерия и неосъществила се връзка в скайп. Както и за раздяла заради счупен айфон.

На път за вкъщи усещам плъзгаща се по гръбнака ми болка, която визуализирам като допир на гърчави, зелени студени ръце с дълги дращещи нокти; чувствам краката си отекли като трупчета, а вратът ми се стяга, сякаш заклещен в гилотина. Започвам да усещам тежестта на цялата технология, която съм помъкнала със себе си, за да съм в крак с времето в буквалния смисъл.

Винаги съм се чувствала материалист, избирайки айфпода си като един от жизненоважните предмети, които бих взела със себе си на самотен остров. Дилемата, късаща сърцето ми, е как да оставя киндъла и таблета си, за да натикам новия си Samsung A5  и по-стария Galaxy Notе в официалната си мини чанта.

Когато батерията на служебния ми телефон безмилостно пада пред очите ми, видимо се разстройвам и решавам, че ще се простя с парфюма си, за да сложа портативната си батерия, която се надявам да е заредена. За всеки случай взимам зарядно и се моля нейде в скъпарския ресторант  да има контакт, ама и да е близо до мене, защото новините никога не спят и може да ме потърси я редактор, я мъж, я онзи отвеян актьор, с когото уговарям интервю от 5 седмици. Натиквайки всичката тази техника мислено в червения клъч, който е издут като деформиран картоф, си спомням за баба ми, която озадачено клати глава.

Вкъщи вадя картите на масата, за да установя, че в „чувала”, за който ми завижда и  Дядо Коледа, освен всичко изброено дотук има и  колона за лаптопа, който е в раницата ми, както и чифт слушалки Payoneer  за по-добър звук от подаващия се по протежението на кабела, оплетен в зарядните, айпод. За него оплетени са два USB кабела  и плик с втора портавина колона JBL, която  върви с допълнителен чифт от 8  батерии, USB, собствено зарядно и  аудио кабел за колата.

Разбира се, чантата ми е безъднна и пълна като пещерата на Али Баба. В допълнителния джоб се намира малък фотоапарат и диктофон, както и два презаписващи се диска, комплект химикали. Останалото е скромния ми личен дамски багаж. Любопитството ми напира дотам, че да измеря всичко това на електронната везна – 11.2 кг. Цялата тази технология побрана в любимата ми O!Баг,  на която заложих заради здравите дръжки и голямото общо пространство без клиширани разделения.

Приличам по-скоро на електротехник, който балансира на високи обувки по неравна повърхност.

Цялата тази технология и кабели ме невротизират и ме тикат към тотален дистрес. Мъкненето и ползването на техническите джаджи улесняват за миг живота им, но като гладен домашен любимец искат и своето. Искат цялата концентрация, съзнание и емоция да бъдат преведени и обяснени  на компютърния език, докато смехът бъде заместен от  „LOL“ и в процеса на разговор.

Спасява ме мисълта, че все още уволнението ми  не зависи от някоя машина, на която й е паднала батерията. Проверявам дали имам достатъчно батерия на телефона и диктофона си, защото чакам това интервю от няколко седмици. И си обещавам да изключа звука на мобилния си поне за уикенда.

 
 

Хореографът Чарлс Слендър-Уайт ще гостува в България със спектакъла си „(дез)интеграция“

| от chronicle.bg |

Един от признаците на съвременния човек, потънал в информационното общество е, че колкото повече за някакви проблеми, толкова повече се отдалечава от потенциалните им решения. Такъв е проблемът за интеграцията. Или по-скоро за „(дез)интеграция“, каквото е име на танцовият спектакъл, който театър „Азарян“ и Ðerida Dance Center отново ще представят на българската публиката.

Представлението „(дез)интеграция” на Чарлс Слендър-Уайт не е само спектакъл, а преживяване, целящо обмен на информация, контекст, лична история и изграждане на междукултурно разбиране чрез танца. Това е модулярен съвременен танц, свързан с ромската диаспора, расовата неопределеност, промяната на кодовете и асимилацията. Представлението е насочено към устойчивите стереотипи на ромите и разкрива опитa на създателя му – Слендър-Уайт като четвърто поколение ром-американец.

Неговият проект „(дез)интеграция” включва четири различни секции: демонстрация на стереотипен „джипси” танц от XIX в., включен в балета Дон Кихот; бързо пътешествие през пасажите на Counter Pulse theater (пространство за съвременно провокативно изкуство); лекция за ромската история, както и съвременен танц.

Хореограф на спектакъла е Чарлс Слендър-Уайт в колаборация с изпълнителите Киану Брейди, Лиан Бърнс, Михаела Бърнс, Евън Харт Марш, Катрин Нюман, Лиз-Ан Роман Робъртс, Чарлс Слендър-Уайт, Аманд Уайтхед. Музиката е дело на Дан Кантрел, светлинният дизайн се осъществява от Дарл Андрю Пакард и Чарлс Слендър-Уайт. Костюмите са творение на Мелиса Кастанеда, а драматургията е на Сет Айзън.

Представлението ще се играе на 27.10 в театър „Азарян“

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

Точно така: да драскаме, но културно!

| от chronicle.bg |

Няма вече Банкси, няма вече Майкъл Мур! Откакто някакви пичове, служители от Националната опера, надраскаха паметника в Хирошима с „Локо София“, има ново течение контракултурното изкуство!

Уволнени и низвергнати от обществото и собствения си отбор, тези мъже са герои! Ние ще последваме техният пример и ще разнесем тази гмеч, наречена „български отбор по футбол“ заедно с посланието за България, навсякъде по рохката плът на майката земя.

Без псувни и грубости, културно! Ето как и къде:

„Локо Пловдив“ на Нагасаки

Те просто така си вървят – по двойки. Нали знаете, красотата е симетрия.

„Ботев Враца“ на Статуята на свободата

Бързо, докато Валери Божинов не си е тръгнал от отбора – нека се разпише и при тази порочна мадама.

„Аре Миньоро“ на Айфеловата кула

Знаете, известна е жарката любов между град Перник и винкела като предмет. А ако съществува на тази планета паметник на винкела, то той е Айфеловата кула.

„Берое Стара Загора“ на паметника на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир

Северна Корея и „Берое“ има едно нещо помежду си: и при двете „няма мое, няма твое…“

„Лудогорец  Разград“ на Ниагарския водопад (някъде отстрани, не върху водата)

Ниагарския водопад е може би най-посещаваната забележителност в света с над 30 милиона посетители годишно. Това би трябвало да им покаже какво е да имаш фенове.

„Само Левски“ на Стоунхендж

Хубавото е, че навсякъде около Стоунхендж има тревичка и зелено. Така там спокойно могат да пасат говеда.

„Само ЦСКА“ на Крепост Хисаря

Крепост Хисаря се намира в Ловеч. Там надписът „Само ЦСКА“ ще седи страхотно, защото където и да ходиш, където и да скиташ, най-хубаво си е вкъщи.

 
 

Какво се случва с изкопа в градинката „Кристал“?

| от chronicle.bg |

Все още не е отминал шумът от последния скандал около ремонта на центъра на София, а новият, за съжаление, вече се задава. Този път под прицела на недоволните граждани попада любимата на столичани градинка „Кристал“ и в частност, изкопът в нея.

В информация, излязла в медиите тази сутрин, се изказват опасения, че „по-всичко личи“, че дупката в градинката „Кристал“ ще бъде напълнена с почва и изравнена. Приложени са снимки, на които се виждат огромни насипи пръст в самия изкоп. Източник на информацията (че дупката може да се запълни) не се съобщава. В резултат на това социалните мрежи реагираха с недоволство и случаят заприлича на този от преди няколко дена с ремонта на градинката „Св. Седмочисленици“.

За да внесем яснота по въпроса, ще се опитаме да изясним какво всъщност предстои да се случи наистина с градинката „Кристал“? Или поне ще съобщим информацията, която е общественодостъпна, но очевидно труднооткриваема… 

Още през 2014 г. планът за преустрояване на т. нар. Зона 4 в София (в която попада градинката „Кристал“) е приет и до него е осигурен публичен достъп. Ето тук можете да видите проекта в снимки. Според обществената поръчка, дупката трябва да  бъде превърната в езеро. Фирма изпълнител на поръчката е А.Д.А., която и в момента отговаря за ремонта в центъра.

Проектът, по който в момента се извършва ремонтът обаче (публикуван през 2015 г.) се различава от публикувания през 2014 г. И от него, и от информация, публикувана на фейсбук страницата на Йорданка Фандъкова, става ясно, че изграждане на езеро няма има. Вместо това се подготвя обновяване на терена в дупката и създаване на зони за отдих с пейки. За целта е необходимо да се изгребе най-горният слой от почвата (т.нар. хумусен слой, с дебелина от 20 до 30 см), който да се подмени с нов, с по-добри свойства. В момента се извършва именно това. Но според проекта и според думите на кмета на София, изкопът няма да бъде изравняван.

Историята на „дупката“ започва през 1914 г., когато е направен изкоп за основите на сграда на Народната библиотека и музей. Строежът не е реализиран за войните и в последствие пространството е оформено като част от парковото пространство на градината.

кристал
Ето така би трябвало да изглежда градинката след ремонта.

Проектът от 2015 г. е достъпен тук.

Снимка: Aleksandar Mihaylov Mihaylov