Журналистическата етика зависи от всеки от нас. Какъв ще бъде изборът ни днес?

| от |

Напоследък доста често се говори за медийната среда, организират се срещи, конференции, семинари. А нещата всъщност са толкова прости. Защото решението се крие във всеки един от нас. Един коментар по темата от Ирен Филева, която много добре познава тази медийна среда.

От кого зависи на първа страница на вестниците, които все по-малко купуваме, да не ни дебне кръвожаден сюжет или във вътрешните страници да другаруват едно до друго интервюта на политик и фолк-звезда?

От кого зависи вече кой ще влиза в хола ни от телевизора или ще ни навестява от радиото? Отговорът, колкото и невероятно да звучи е … самите от нас.

На стената си във Facebook направих един експеримент, защото искрено се изумих с какво полицейските снимки на проститутки от миналия век предизвика лавина от споделяния в социалната мрежа. Затова извадих един албум на CBSNews – Децата през 40-те години на ХХ век. И помолих за харесвания и коментари. Резултатът беше 6 харесвания и …нито един коментар.

Едва ли ще се намери човек, който да каже, че медийната среда у нас е добра. Скептиците само ще установят, че каквото ни е обществото, такива са ни и медиите. Дали тази констатация е достоверна обаче? Ако във властта са тези деца, които знаят, че храната не идва от магазина, вероятно решенията им ще бъдат по-различни. Ако във властта са хора, които обичат изключенията от правилата, то техните решения ще бъдат извън правилата. Майсторлъкът е да имаме сетива за тези неща. Кой, освен медиите е редно да ни напомнят всеки ден това?! И когато подобни факти, за решения отвъд правилата излязат в публичното пространство, единственото решение да бъде оставка. За да можем да живеем човешки, за да можем да избираме свободно и информирано. За да не се окажем пред единствено възможния избор да живеем в състояние на емиграция. Ако има предизвикателство пред журналистите и хората, то това е да бъдем отговорни. Дали не му е дошло времето…

Ако бях написала разгромяващ текст на политическа или друга тема, то той щеше да събере доста повече харесвания.
Експериментът доказа познатата истина, че всичко зависи само и единствено от нас. Избрах умишлено снимки, далеч от политиката и далеч във времето назад.
Резултатът доказа старата истина, че лошата новина е новина, колкото и да не ни се иска да е така.
Ако погледнем на социалната мрежа, като на медия, за каквато я набеждават, то тя няма как да не се движи по законите на рейтинга. И тук е важно не само забавлението, а и средата. Средата обаче я определяме ние, въпреки условността на всяка стена, заради броя на хората, допуснали я до фийда си.
Така се случва и с медиите. Те няма как да са извън схемата. Безплатен обяд няма.
Всеки ден, ние гласуваме за това, каква медийна среда искаме. Избирайки кръвожадни или „светски, от света на чалгата” заглавия от първите страници на вестниците или риалити формати по телевизиите, ние всъщност „поръчваме” точно това на журналистите.
Политиците за 23 години добре опознаха този инструмент за манипулиране на средата. Важно е и ние да започнем да се учим да поемаме отговорността си.
За да не се появяват хора, от типа експерти, които да настояват например да обясняват за какво да бъдат харчени парите в обществените медии, когато излизат от матрицата на поръчаните от политиците удобни манипулации.
По отношение на търговските, механизмът е още по-невидим.
Европейците отдавна знаят, че е важно да се грижат за медийната си среда, че са отговорни за нея с избора, който правят. Нещо повече, когато видят атака срещу медиите, те ги защитават. Време е и ние да научим този урок. Защото всичко зависи в крайна сметка от всеки от нас. Журналистическата етика зависи от всеки от нас.

color007.sJPG_950_2000_0_75_0_50_50

Защото снимките на децата от 40-те години на XX век, обясняват много повече за управлението днес. Снимките на проститутките от миналия век също носят информация, но влизат в ролята просто на димна завеса, която къса нишката на логиката защо се случва това, което се случва. При тях сработва механизмът на приемане на изключенията от правилата. И колкото повече изключения от правилата, допускаме за нормални в живота си чрез медиите,толкова повече изключения политиците си мислят, че са им позволени.

Напълно в реда на нещата е, според него да чуваме цитати, че от стайното цвете зависи парламента, че трябва да забравим за Пеевски, защото бил грешка.
Не, не е грешка, става дума за механизма проба-грешка, познат обикновено за по-незрелите години на хората, по които политиците вземат своите решения днес. И си намират оправдания в избора, който правим всеки ден за медиите.
Защото медиите е редно да бъдат връзката между хората и тези, които са на власт. Когато обаче е скъсана нишката на финансовия ресурс за медиите, идва задкулисието.
Никоя нация не е оцеляла защото е била подвластна на инстинктите. Оцеляват тези, които отстояват правилата, които им позволяват да бъдат хора. Инак идват манипулациите, омразата защото носят рейтинг. А хората, желаещи някаква почтеност емигрират.
Изобщо отстояването на принципи е скучна работа, но е единствения почтен избор, който можем да правим. Защото не е възможно само една група, създала медиен монопол да бъдат единствено прави. Доказателство е фактът, че хората почти спряха да купуват вестници и монополът тръгна в посока на другите медии. Дори в социалните мрежи се вижда отчетливото присъствие на бойни , партийно мотивирани отряди.
Добро утро! Какъв ще бъде изборът ни днес?

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Мъжете за неписаните правила на писоара

| от chronicle.bg |

Етикетът при писоарите не се засяга достатъчно, а трябва, защото се оказва, че има доста правила. Някои от тях, а може би всички, мъжете изпълняват инстинктивно. Но какви са всъщност?

Питър

Оставяйте пространство между вас и другия човек, ако е възможно. Не е окей да застанете точно до някой друг, особено ако са двама човека и вие се мушнете между тях. Някои хора си цъкат на телефона или си носят бирата, ако сме в заведение. Това според мен е гадно и не трябва да се прави, защото после тези предмети отиват на масата и колкото и да се пазиш, все пак си в тоалетна и мръсотиите се пренасят.

Стивън

Като цяло гледам да използвам кабинка, ако има свободна, защото се притеснявам. Ако все пак ползвам писоар – погледът напред и никакъв визуален контакт.

Сам

Ако е дълга линия от писоари, отивам на най-далечния, фокусирам се върху задачата си и се правя, че не забелязвам кой идва и си отива.

Майкъл

Никога не заставам до някой, ако имам избора – независимо дали писоар или кабинка. Също така, винаги използвам сешоарите за ръце, за да избегна неловката тишина и да дам възможност на останалите да си вършат работата на спокойствие. И още нещо основно – никога не трябва да ви хващат, че излизате от женската тоалетна.

Дарън

Ако има три писоара и всеки от крайните е зает, никога не ползвайте този по средата. Отиде в кабинка.

Джоел

Оставате възможност на тези, които идват след вас, да не застават до вас. Заемайте първо най-крайните писоари. Не заговаряйте никого, не гледайте никого, не си тананикайте и не привличайте внимание като цяло. Свършете си работата, измийте си ръцете и напуснете.

 
 

Най-големият враг на Netflix е… компютърна игра

| от chronicle.bg |

Докато приходите на Netflix скачат с повече от 1/4, компанията казва, че основната й конкуренция всъщност е компютърната игра Fortnite, а не HBO. Безпрецедентният успех на Fortnite: Battle Royale е нещо, което остави всички производители на игри без възможност за отговор. Но платформите за стрийминг също са в борбата за вниманието на обществото.

Netflix изкара с $4,2 милиарда повече през последното тримесечие, отколкото за същото време миналата година. „Ние работим с времето на хората пред екрана и така се състезаваме със стотици компании. И надпеварата ни с Fortnite е по-силна, отколкото с HBO. Когато през октомври YouTube крашна за няколко минути в целия свят, посещенията на сайта ни скочиха значително. Има много компании на пазара, които искат да забавляват хората. “

Като много геймърски компании, Epic Games също не споменава колко пари изкарва от игрите си и конкретно от Fortnite. TechCrunch предполага, че е около $3 милиарда на година, а GamesIndustry.biz дава като цифра $2,4 милиарда. Fortnite е безплатна за ползване, следователно Epic Games печели от покупки вътре в играта. Нейн пряк конкурент е Battlegrounds на PlayerUnknown и въпреки, че Fortnite ги разбива, нейните приходи също се покачват – с 19%. И това не включва мобилната версия, която е супер популярна в Китай. Същото се случва и с PUBG и FIFA.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи?