shareit

Истинските фенове се познават в тежки моменти!

| от |

От няколко месеца се говори за кризата в Левски. За съжаление май това ще е темата през цялата година на 100 годишния юбилей на сините. Публикуваме едно изключително интересно мнение на Victor Harri от Блогът на Вендо.

Изглежда Левски, клубът с най-много привърженици в България, затъва в най-голямата криза… навярно в историята си. (четвърта година без трофей и рекордно ниско място в класирането на този етап). И това става точно навръх 100-тната година от съществуването!!!

Парадоксално, това става на фона на по-добра обезпеченост от останалите родни клубове. Много високи заплати (петцифрени суми) получават играчите, повечето от които са чужденци и престоя им в тима напоследък не е задълго. Именно в този парадокс се крие една от сериозните причини за колапса на отбора. Той е резултат от още по-дълъг период на корупция, разяла целия клуб и неговата управа.

Откога това е практиката ?

Със сигурност е налице от когато Мобилтел, Батков и УЕФА (заради достигането до четвъртфинал в купата на уефа и влизането в Шампионската Лига на следващата година) наливаха пари в Левски, а алчни българи решиха да правят допълнителни пари на гърба на целия клуб – първия престой на голмайстор номер едно на Левски, Наско Сираков, като директор в клуба. Един път той си отиде, а практиката остана ! В Библията пише: „По делата им ще ги познаете“: Наско Сираков напусна кораба два пъти; преди това успя за три месеца да разкара четирима играчи (някои с договори) накуп и да назначи двама треньори; Между двата си „катарзиса“ в ръководството на Левски не спря да плюе по родния клуб,… както и жена му. Иво Тонев дойде, взриви стадиона и си тръгна. А после заяви, че все пак ще завърши строителния проект – което и ясно показва защо въобще е дошъл в клуба, където никога и без това не е бил част… – за бизнес и усвояване на части от отпусканите за строежа суми, бизнес не по – различен от тотализатора. (досущ като „футболния деятел“ Александър Томов, който от Кремиковци се прехвърли в ЦСКА и успя да ги продаде не веднъж).

6464818o

Но да се върнем на порочната практика, довела до падението. Практиката е следната:

1) Чужди играчи и техни мениджъри, които си платят под масата предварително, подписват договори и влизат в играта с големите заплати. После стоят известно време в клуба в опити да си намерят чужд тим с повече пари, като при всички положения биват продадени СКОРО, за да вземе клуба още. Те дори не разбират какво пеят и скандират пълните трибуни около тях !! А и да разбират – това тях не ги интересува, това не са пари. Ако някой от тях не иска да си ходи – абсурдно, но истина – бива пропъждан от тима, дори въпреки подписан договор.Ако поне се задържаха за по – дълго тук, с нужното повишаване на заплатите, (Грийн, Дембеле, Жоазиньо, Карвальо, Рамос), отбора щеше да е по – добре.

2) Други, силни родни играчи, някои от които от малкото възпитаници на клубната школа, участвали и в първия тим, биват постепенно, а после и окончателно пропъждани, натиряни грубо вън от клуба в други тимове, доста от които с тяхна дейна помощ изпреварват Левски. (Георги Христов, Емил Ангелов,Мирослав Иванов, Кривия, Иван Цветков)… за да освободят място.

3) Юношите на клуба с най – много привърженици на България, е нормално да са подбрани с годините измежду най – много кандидати в страната. И обичат Левски и са готови на всичко за него. Щом навършат обаче 18-годишна възраст, ако не си платят крупна сума, не по – малка от чуждестранната гурбетчийска „конкуренция“, биват отритнати от първия тим. (ЛЕГИОНИ). В него в момента почти няма сини юноши.Ако първия отбор се състоеше в момента само от такива, щеше да е с по – добро класиране. Доказателството е тима на Литекс, който оставен от спонсора си Гриша Ганчев, в момента предимно с играчи от школата си, е в тройката, а Левски не е.

За лошо и за добро, изглежда с невиждана намеса на част от привържениците на клуба, стана така, че хора от посочената отколешна типична схема, си заминаха. И дано да този кръг да се затвори! Ако президентът на клуба Тодор Батков продължи с несъобразителното си управление и назначения, то няма значение колко голям Левскар. Все едно е дали е само заблуден или е заблуден за футбола, но пере пари чрез клуба. От изявите му, свързани с клуба (и привържениците) изглежда, че във всеки случай желае в Левски да има генерална промяна към положително… не за пръв път. Дали това е така – времето ще покаже. Но едно е сигурно: Както язвите на клуба продължаваха дълго, така и един оздравителен процес няма как да е кратък и да даде мигновени резултати. Досущ като многото треньори, които в навечерието на стогодишнината не разполагаха с време. Нужно е търпение. При толова лошо положение, няма как да не следват по – хубави дни. Важното е, че желанието и решаващата крачка са факт. Отрязан тумор боли известно време, после тялото се възстановява. Постоянство е нужно. И още едно е сигурно: многобройните привърженици на Левски няма да предадат отбора дори той да ги е предал тях ! Решаващо ще е и колко от тях няма да спрат да го подкрепят и в тежки времена… защото за разлика от играчите феновете не подлежат на замяна.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: „Аз един Бачо Киро съм“

| от |

След като се снимаме за спомен пред фонтана на Президентството, слизаме в подлеза и излизаме на Министерски съвет или още по-добре – на ЦУМ. От едната ни страна е статуята на Света София, но ние тръгваме надолу, по бул. „Княз Александър Дондуков“. Първата пресечка вляво се казва улица „Сердика“ – император Марк Улпий Траян дава на днешната столица своето родово име, наричайки я Улпия Сердика, и улицата съответно е кръстена на старото име на София. Втората пресечка вляво се казва улица „Веслец“ – както много улици в града („Стара планина“, „Витоша“…), тази също е кръстена на планина и по-точно на планински рид в Западния Предбалкан, област Враца, в подножието на който се намира и село Веслец. Третата пресечка надолу по „Дондуков“ е кръстена на Киро Петров Занев, за когото ще си говорим днес.

BASA-2072K-1-338-107-Handicrafts of Bulgaria

Кадър на няколко дами от село Бяла черква, Ловешко, които хранят кокошки

Киро Петров Занев е роден на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета, което след 1879 вече се казва село Бяла черква. Семейството му не е особено заможно. Баща му, Петър Филев Занев, е говедар. Той обаче умира, когато синът му е едва 6-годишен и така малкият се налага да започне да работи (по пример на баща си – говедар), за да помага вкъщи. Докато работи, посещава местното килийно училище, а по-късно майка му, Цона Добрева, го праща в Батошевския манастир да се учи на четмо и писмо. Тези две умения променят живота му завинаги.

На 17 години, през 1852 година, вече е напуснал манастира и става селски учител по селата Коювци (днес Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград, докато през 1857 не се завръща в родното си Горни Турчета, където продължава да е учител (с едно по-голямо прекъсване през 1871) чак до смъртта си през 1876. По това време през 1869 г. Бачо Киро създава и първото селско читалище в България, наречено романтично „Селска любов“, а през 1870 г. прави и първия селски читалищен и училищен театър.

Работата по образованието му дава сериозен авторитет както сред българското, така и сред турското население. В занятията си Киро използва взаимоучителния метод на британските педагози доктор Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, както и Рибния буквар. Докато работи за патриотичното възпитание на младежта и въвежда честването на празника на славянските просветители, Бачо Киро пише и стихове за поробена България и призовава към бунт и свобода.

Той има три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (от 1870) и пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). Пътувания, за които ще ви разкажем след малко.

Днес са останали 34 ръкописни сборника от него и учениците му с общ обем от 4470 страници. В тях се включват много стихотворения и историографски и фолклористични изследвания като бележки за въстанието на дядо Никола, за Хаджи Ставревата буна, за четата на Филип Тотю, за четата на Хаджи Димитър, за Стефан Караджа…

Matey Preobrazhenski

Отец Матей Преображенски

Освен във всеобщата просветата, Бачо Киро се включва дейно и в борбата за църковна независимост на България. Това става причината да лежи в затвора на два пъти – през 1861 година и през 1864.

Тази борба обаче ще го вкара завинаги  в революционните среди, на които до края на живота си Бачо Киро ще се опитва да съдейства всячески, на което в крайна сметка ще се дължи и кончината му.

Малко преди да открие „Селска любов“, вече се докосва до голяма част от българските революционни умове, а в тайните дела на националреволюционните борби го посвещава Матей Преображенски. Отец Матей, наричан от хората още Очматей и Очката, е член на Вътрешната революционна организация и приятел и довереник на Васил Левски. Чрез него се запознава и с ред изтъкнати членове на организацията – така става добър приятел с Христо Иванов-Големия, също приближен на Дякона.

Паузата от преподаването, за която споменахме по-горе, прекарва заедно с Левски, обикаляйки из България, а лично Апостола го провъзгласява за „Главен селски учител“. Заедно с Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски, Киро Петров основава Бялочерковския частен революционен комитет през февруари 1972 година и става негов председател.

На този етап вече качествата на Бачо Киро са очевидни за всички – така доверието в него вече е сигурно. За него Филип Семидов пише:

Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим.

Преди избухването на Априлското въстание Бачо Киро пътува много. Най-честата му дестинация е Букурещ, където участва в заседанията на Българският революционен централен комитет.

През 1875 година участва в подготовката на Старозагорско въстание, което за жалост се проваля. Обстановката на Балканите обаче продължава да е благоприятна за въоръжени акции срещу така наречената Висока порта заради сериозните политически затруднения на Турция. Така някои от членовете на саморазпусналия се след въстанието БРЦК решават да пристъпят към подготовка на ново въстание – този път в Гюргево – и така се появява  Гюргевски революционен комитет.

Бачо Киро е един от главните организатори на въстанието в Търновския революционен окръг. Когато Кървавото писмо пристига при ръководителят на окръга Стефан Стамболов, Киро заедно със свои другари успява да събере в родното си село Бяла черква чета от над 100 юнаци – тя по-късно ще стане част от четата на поп Харитон Халачев. В боевете при Дряновския манастир, които продължават 9 дни, срещу мъжете от четата се изправя многократно превъзхождаща ги редовна турска армия. Поп Харитон загива, а манастирът е опожарен, но Бачо Киро успява да се спаси. Бяга в родното си село, където се укрива известно време в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.

Надпис от паметник на загиналите за освобождението от турско робство - Б.Киро и др.

Паметник на загиналите за освобождението от османско владичество в квартал „Варуша север“, Велико Търново

След като е заловен, откаран е в Търново, където го съди извънреден съд. По време на процеса се държи изключително достойно като без колебание поема отговорност за всичките си дела и не издава никой от съратниците си, което вбесява турците.

Първенецът на Търново, Етхен бей, прави опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро и го насърчава да се направи на луд, защото според турския закон лудите не могат да бъдат осъждани на смърт. В този момент Бачо Киро изненадва всички и на хубав и чист турски издекламира следните стихове:

Аз един Бачо Киро съм
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновски манастир намерих.
Правдата си да диря излязох, 
въжето си на врата сам метнах! 

Обесен е заедно с Иван Семерджиев в Търново на 28 май 1876 г.

На фона на скоро преведения Вазов, ето думите на Бачо Киро в оригинал:

Бен бир Бачо Киро им,
тюркен коркмаз комита им.
Шишкане умузума тактъм,
Дренова монастира булдум.
Хакъм арамаа бен чиктъм,
ипи де бойнума тактъм!

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Създаването на клубен футболен отбор

| от |

Кой е най-старият български футболен клуб? Може да потърсите доста сериозни легенди, да прескочите покрай някои вълнуващи истории за обединението на няколко отбора, които по-късно водят до създаването на Славия. Това се случва през 1913 г. и датата е ясно изписана на емблемата. Генерално трябва да знаем, че футболът за първи път (поне според FIFA) е бил описан като играта „ритни топка“ през 206 г. пр. Хр. И забавна подробност е, че спортът в България пристига със същото име „ритнитоп“. Пътят обаче е малко по-различен и има малко обиколен маршрут, който няма нищо общо с Китай.

Pollution over the city

Футболът идва в България с помощта на няколко швейцарски преподаватели по физ. култура. И тук идва интересната и много вълнуваща история относно футбола. Сред пристигналите преподаватели е г-н Жорж дьо Режибюс. Швейцарецът решил да вземе една футболна топка и така да разпространи този интересен спорт в страната. Когато Жорж пристига в България е изпратен да преподава в Мъжката гимназия във Варна. Историята показва, че на 14 май 1894 г. се изиграва първата футболна среща между младежите. Наредин няколко зимни палта, разделил игрището и хвърлил топката. Много скоро става ясно, че футболните страсти не могат да бъдат задържани само в Мъжката гимназия.

Според различни истории става ясно, че градът бързо започва да усвоява този спорт и все по-често всяко училище формира свой футболен отбор. Жорж е канен на всяка среща да влиза в ролята на съдия, а много скоро става ясно, че играта успява да се разпространи много бързо. След 2 години Режибюс ще си тръгне от България, посявайки корените на един много сериозен спорт. До тук добре, но това означава ли, че Славия наистина е първия официален клубен отбор? Очевидно не, защото говорим за обединение на няколко малки отбора, които вече съществуват. Столичните отбори Ботев (създаден през 1909 г.) и Развитие (създаден през 1910 г.). Дори и да гледаме още по-ранните години, истината за родния футбол и първия клубен отбор ще ни насочи на север към Русе.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Неизвестен – Симеонов, Климент (1984) (bulgarian) Футболът в България, София: Медицина и физкултура OCLC: 181130710., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9757860

Докато г-н Режибюс преподавал футбола и карал малки и големи да сънуват тази игра, в Русе често местните жители забелязвали как моряците спират на пристанището, хващат една топка и хукват към зелената трева, където и да е, за да поритат. Стадионите още не били подготвени, но пък тази практика започнала да се забелязва доста често. Според легендата всичко се случвало още в края на XIX век. Опитайте се да познаете кога е регистриран първия футболен клуб? Русе основава Юнашкото дружество „Торпедо“ през 1901 г. и понеже още липсвала институция като БФС, Торпедо защитавали честта на града срещу всички пристигащи моряци, които имат голямо желание да поиграят и да се раздвижат на сушата. Думата „торпедо“ е използвана за първи път от немските инженери и съответно русенци решили да бъдат торпедото на Дунав.

Dark silhouettes of industrial port cranes, Danube River

 

И нещо още по-забавно, следващият най-ранен футболен отбор в историята на България идва пак там от 1906 г. с името „Напредък“, както и дружество „Геолог“ от 1908 г. (отново по-възрастен от останалите футболни отбори). И през ноември 1911 г. става поредното обединение на трите клуба и основаването на „Дунав“. Практически славистите са изгубили битката за най-древен футболен клуб в България с около 12 години. Русенският отбор Торпедо не може да се похвали с толкова невероятни футболни изяви и нека не забравяме, че генерално конкуренцията е била моряците, които ще слязат на пристанището, но въпреки това не можем да изкривяваме фактите.

Dunav-roma_1-0

Дунав Русе срещу Рома за купата на УЕФА

В името на фактите трябва да заявим и нещо друго, наскоро Левски София официално представиха нови документи, в които представят по-специална дата на основаване – 10 май 1911 г. Въпреки всичко не трябва да забравяме, че Русе има футболен отбор преди всички останали. За съжаление не е водена и футболна статистика, която да показва как са се справяли русенци с браненето на футболната чест срещу идващите кораби, но пък желанието им е позволило да се развие една много интересна спортна култура. Необходими са още 11 години на русенци, за да построят и своя първи официален стадион. И ако се чудите кой е вторият най-стар футболен отбор, насочете вниманието си към Силистра – там през 1902 г. се появява „Доростол“ Силистра.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на емоджитата и емотиконите

| от |

В исторически план писменият език винаги е бил доста ограничен в способността си да представя адекватно неща като жестикулации, изражения на лицето, промени в тона и други подобни. Хората се опитват да намерят начини за решаване на този проблем, изглежда откакто имаме писменост.

Поглеждайки към най-ранните писания, положението трагично – с пълна липса на малки букви, препинателни знаци и дори интервали между думите. Както можете да си представите, например, на древногръцки рядко се е случвало човек да разбере даден текст от първия път, или дори след няколко четения.

До III в. пр. н. е. пунктуацията вече започва да се формира като идея. Основен тласък в тази посока прави Алдо Манутий Младши (1547-1597), който издава книга по този въпрос в началото на 60-те години, наречена „Orthographiae ratio“ (Система на ортографията). В книгата Алдо изказва резон за препинателните знаци – запетайката ще разделя фрази, двоеточието ще се използва за изреждане, „пълната точка“ ще бележи края на изречение и така нататък. Tой изрично отбеляза, че целта на тези знаци е по-голяма от просто помощ и че те са необходими, за да се изрази и запази значението на написаното.

Но все още дори най-изтъкнатите писатели се оплакват, че основните инструменти на писмения език са недостатъчни, за да се предаде смисъла на определени твърдения и думи в едно писмено произведение.

Noto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263a

Eмоджитата и емотиконите съществуват от доста отдавна, въпреки че едва в последно време се използват широко в комуникацията. Всъщност се оказва, че най-ранното известно ни смайли е на около 4000 години.

Оттам отиваме директно към 1635 г. за следващото смайли – от нотариуса Ян Ладисладес от град Тренчин в Словакия. Той добавя малката усмивка до подписа си в документ относно сметките на кметството.

На 7 август 1862 г. журналист на Ню Йорк Таймс включва смайлито в транскрипция на реч на Ейбрахам Линкълн: „Вярвам, че няма прецедент за появата ми пред вас по този повод, [аплодисменти] но също така е вярно, че няма прецедент да бъдете тук сами (аплодисменти и смях ;)…“

На 30 март 1881 г. редакторите на списание Puck създават набор от типографски емотикони, които да помогнат за по-ясното обозначение на някои емоции като радост, меланхолия, безразличие и удивление.

След това телеграфът ще помогне за напредъка в имитацията на реалния човешки разговор, но най-силният напън да се опитаме да уловим говора ни в текстова форма всъщност ще дойде чак през дигиталната ера. Тогава потребителите още на ранните компютърни системи, например, на системата PLATO IV през 1972 г., използват реално гъвкавостта й, за да създадат цял набор от първите емотикони.

Ако се чудите за разликата между двете – „емоджи“ произлиза от японската дума за „картина“ и „персонаж“. „Емотикона“ произлиза от английски и означава „икона с емоции“. Следователно, каквато и прилика да има между двете думи, тя е напълно случайна и нито една от тях не произхожда от другата.

В системата PLATO IV (каквато използва младото момче на снимката най-горе) потребителите могат да натиснат SHIFT + Space и така символът, който след това напишат, ще се появи върху предния символ. По този начин могат да се създадат всякакви малки изображения, които да внушават различни емоции и в крайна сметка потребителите правят стотици подобни символи.

На 12 април 1979 г. мъж на име Кевин Маккензи предлага „-)“ да се използва, когато нещо е написано на шега. Но нито потребителите на PLATO IV, нито Макензи се смятат за създатели на емотиконите, защото и в двата случая (както и в много други) те просто не са причината за популяризирането им.

Кой тогава е отговорен измислянето на емотиконите и емоджитата? Що се отнася до първото – професорът по компютърни науки д-р Скот Е Фалман от университета Карнеги Мелън.

Подобно на други преди него, вдъхновението му идва от бюлетин бордовите системи. Самият той разказва:

В Карнеги Мелън много използвахме бюлетин бордовите системи. Голяма част от постовете бяха хумористични (или опити за хумор). Проблемът беше, че ако някой направи саркастична забележка, някои читатели няма да успеят да схванат шегата и всеки от тях ще публикува дълъг отговор в грешната посока и скоро първоначалната тема на дискусията се отклонява.

Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192

На 1 ноември 1997 излиза J-Phone, който има, освен букви, и набор от 90 емоджита. Въпреки това, този телефон не се счита за мястото, откъдето произхождат емоджитата, преди всичко защото той е доста скъп и повечето хора не могат да си го позволят. Затова трябва да се обърнем към един служител на телекомуникационната компания NTT DoCoMo – Шигетака Курита. Година след като излиза J-Phone, през 1998 г., Курита получава задача да създаде набор от картинки, които да описват различни емоции и идеи, за мобилната интернет система на NTT DoCoMo.

И така, само за 5 седмици Курита представя 176 броя емоджита в размер 12 × 12 пиксела. Що се отнася до неговото вдъхновение, той заяви: „И емоджи, и канджи (китайски знаци, използвани в японската система за писане) са идеограми, но не намерих вдъхновение за проектиране на емоджи в канджи… При създаването на емоджи намерих вдъхновение в пиктограмите, манга и разни други източници.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Маркиз дьо Сад и … Маркиз дьо Сад: Любовният танц на един благородник с чудовищното му либидо

| от Мая Вуковска |

Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо необичайно. Извратеното въображение винаги предпочита немислимото и необикновеното, а не простото и обичайното.

Маркиз дьо Сад

Ако си мислите, че след като сте прочели “50 нюанса сиво”, вече знаете всичко за нестандартния секс, значи сте много назад с материала. Уверявам ви, че само след първите три страници на “Философия в будоара” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкова потресени, че “50-те нюанса” вече ще ви се струва детска книжка. Но не може и да бъде иначе – все пак Маркизът е буквалният вдъхновител на идеята за садизма!

Donatien Alphonse François, Marquis de Sade

Първите седем години…

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 г. в Париж в семейството на вечно отсъстващи дипломат с бисексуални наклонности и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е поредното потвърждение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата често прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през малкото време, което прекарва вкъщи, обича да удря шамари на жена си, понякога дори в присъствието на гости. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва абсолютен идиот, неспособен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси забавление в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като повечето младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско училище. Там често прави бели, заради които възпитателите му налагат сурови физически наказания. Историците предполагат, че още тогава в ума и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в култ строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са основните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер чувствителното момче в писателя с най-скандално и девиантно поведение и творчество в човешката история.

Война, брак и още нещо

След като приключва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие смело в редовете на съюзническите сили срещу Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва семейството си на прага на разорението. За да закърпят семейния бюджет, майката и бащата решават да потърсят на сина си богата съпруга. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му сексуални импулси, които са започнали да се проявяват след края на войната.

Bronze artwork at the Chateau de Lacoste above the hillside

Уреденият брак става факт само два дни, след като Донасиен се запознава с бъдещата си съпруга – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им изглежда като изваден от учебник за времето си: очарователен млад аристократ с ум като бръснач и невзрачна, слабо образована девственица с голяма зестра. Да, обаче съвсем скоро стъклената статуетка на перфектния стереотип се пропуква и започват да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест посетител на бордеите, но изглежда, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората” не е достатъчен мотив, за да се откаже от сексуалните си похождения извън семейното ложе. С високомерен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на партитата я представя за своя съпруга. Още по-странен от този е фактът, че родителите на истинската му съпруга са  напълно наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е особено привързана към маркиза. Самоотвержено го брани срещу хулите и клюки те и се бори с нокти и зъби да го предпази от неприятности със закона. Мадам е толкова откачена, че прибира най-малката си дъщеря от манастира, където е монахиня, уж под претекст, че това ще подобри здравето й, но всъщност е ясно за кого е бил предназначен този очарователен, девствен подарък.

Бий ме, обичам те!

По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – лична тайна бърлога, където може на спокойствие да експериментира с различни сексуални техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, докато я шиба с камшик, съдържателките на бордеите започват да се предупреждават една друга да пазят момичета си от чудовището, което броди из града и насилва жени в апартамента си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, действията му все остават ненаказани. И така до 1768 г., когато извършва поредния си зловещ акт. В нощта преди Великден той води проститутка в апартамента си, където я пребива с камшик и излива горещ восък върху отворените й рани. Въпреки че семейството на маркиза плаща на момичето да свали обвиненията си срещу сина им, самият крал решава, че е крайно време да се прекрати това безумие. Само че вместо да го прати в затвора, той го осъжда на изгнание … в собственото му разкошно имение в Прованс.

Marquis de Sade, Schriftsteller, Frankreich - im gefängnis

Насилието ескалира

“Заточението” по никой начин не успява да уталожи бушуващите желания на маркиза, а по-скоро е начин да избегне реалното наказание за извършените престъпления. И той, разбира се, не спира с изцепките. Напротив – деянията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, с помощта на съпругата си, Дьо Сад успява да примами в имението пет млади жени и един младеж, където ги превръща в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият личен слуга и любовник от време на време Латур се гаврят със затворниците по всевъзможни начини. Двамата мъже обичат да ползват афродизиак, известен като “Испанска муха”, с която да възбуждат сексуалния апетит на жертвите си.

Screenshot_1

Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617

Често Дьо Сад и Латур представят сексуалните си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За случващото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттам новините стигат и до Париж. Когато започва сериозно да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.

Затворнически неволи и Vive la révolution!

През 1766 г. маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 г. тъмницата затваря врати, местят маркиза в Бастилията. Именно там той започва да пише. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който започва Френската революция, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 г. получава амнистия и се включва с размах в политическия живот на “новата” Франция като поддръжник на крайната левица, загърбвайки по този начин аристократичния си произход. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад”, обаче през 1801 г. е разконспириран като автор на до този момент анонимната новела “Жюстин”, обявен е за луд и отново изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 г.

Sade-Biberstein

Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298

Геният зад садиста

Творбите на Дьо Сад са забранени във Франция до 1957 г. До този момент всички критици са единодушни, че творчеството му е апотеоз на насилието и сексуалната перверзия, родено от болния мозък на един престъпник. Дори собственото му семейство се отрича от него и цели пет поколения от рода Дьо Сад упорито се опитват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е реабилитиран, едва когато един от последните му живи роднини, граф Хю дьо Сад, започва да продава вино и фино бельо с името на скандалния си предшественик.

Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и изследователите му признават, че влиянието на маркиза върху всяка сфера на модерната епоха е неоспоримо. Кураторката на изложбата, посветена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе”, Лоренс де Кар казва: “Неговата цел е била да унищожи всяка илюзия, свързана с човешката сексуалност, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този начин художниците да погледнат с нови очи човека и неговото тяло. Като пример ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо ! Вижте само как играе с тялото и формите му – показва ни го, напълно подчинено на погледа на наблюдателя. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом” в умопомрачителната си творба “Сало̀” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза.”

В много от писанията си Дьо Сад се проявява като пророк, успял да прозре връзката между човешкото подсъзнание и проявите на сексуалността цял век преди Фройд и да обяви хомосексуалността за също толкова нормална колкото   и хетеросексуалността два века преди началото на световното движение за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи човека от всичките му “цивилизационни задържки” в поведението, наложени му от държавата, лицемерната църква и закостенелите обществени нрави са дали мощен творчески тласък на редица иконични модерни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната свобода на индивида.

Терминът “садизъм” е използван за първи път през 1888 г. от психиатъра Рихард фон Крафт-Ебинг. И въпреки че всички го свързваме с

тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата личност си остава загадка, фантастичен образ. Уж всеки знае кой е той, но никой не го познава.

 
 
Коментарите са изключени