Истинска история от местните избори

| от Цвети Иванова |

Събудени от олелията около наближаващите местни избори, в главата ми се зареяха спомени от далечната 2007-ма година, през която имах възможността да работя като млад PR експерт на терен на тогавашните местни избори.

Бях наета да организирам пиарските активности на една партия, която тепърва надигаше глава в българския политически живот и да спомогна нейният представител да стане кмет на един град. Предвид крехките си двайсет и една години, срещнах първоначално покровителствено и леко презрително отношение от бъдещите политици. Наричаха ме „пиарчето ни“ и ме приеха по-скоро като талисман на партията, отколкото като специалист по нещо.

Лека полека обаче, с навлизането в работния процес, стана ясно,че възрастта не е толкова релевантна към същия този процес, колкото капацитета за работа.

Нека споделя няколко спомена от тези два месеца, през които бях част от политическия кипеж в един град, който няма да споменавам – само ще кажа,че голямата част от хората го свързват с един сорт плод, един художник и един български политик от женски пол. Толкова.

Кандидат-кметът беше учител по физическо възпитание и бивш собственик на верига таксита. Изглеждаше представително, защото беше висок, но имаше нужда някой да го подсеща да си изплюе дъвката преди телевизионно интервю.

Предизборната кампания се състоеше от няколко стъпки:

1. Писане на прессъобщения и изпращането им до местните вестници, които ги отразяват без да редактират и  без да четат написаното. („Само икономически възход може да задържи младите хора“, „ От *** осигуряват безплатни прегледи“, „Екопоход, организиран от ***, „*** против скъпите предизборни кампании“, „*** отпразнува деня за защита на животните“ пр.)

2. Организиране на събития с цел събиране на максимум хора, за които е предвидена лека почерпка.

3. Посещения в околните села.

Посещенията се правеха от кандидат-кмета, пиарчето и неколцина съпартийци. Обикновено се случваха в селското читалище, в мрачни стаи с олющени стени и антични чинове.

Хората от селото идваха да вземат новата си доза обещания с равни части надежда и скептицизъм в очите.

Нямаше специалисти, които да говорят за развитие на селското стопанство и други конкретни теми, затова се говореше предимно за  добруването на селските хора без някакви излишни уточнения как ще се достигне до него. Противно на очакванията ми, в селата нямаше само възрастни хора – идваха и майки с колички, и млади семейства. Всички чакаха да чуят какво ще им предложат „тези“. Не че „онези“ вчера са предложили нещо различно. Цялата предизборна агитация приличаше на лошо театрално представление, в което публиката в продължение на една седмица има шанса да гледа критично, да оценява и да избира.

Само дето изборът беше фиктивен – увещаването на избирателите да дадат гласа си за ти-знаеш-кой си беше чиста проба слаба актьорска игра.

Тези хора не за първи път чуваха колко е важно да има икономическо развитие, бизнес, площадки за децата, работа за младите и високи пенсии за старите. Те знаеха, че отново е дошло времето властващите да имат нужда от нещо тяхно. И те идваха да си го вземат – нежно, но настоятелно – както се вади душа с памук. Със сладкодумие, внимание, почерпка, но и с известна властност. С императива на онези-които-управляват.

Всеки ден хората се надигаха и идваха до тъмното читалище да чуят как различните партии ще им осигурят по-добър живот. Естествено, по-добрият живот не идваше.

След няколко разочарования като това,че нямаше как да се викне чалга певица, тъй като не достигат парите в бюджета и това, че кандидатът ни реши,че сам ще се справи на финалния телевизионен дебат, отказа написаното от пиарчето и цитира текстове от книжката, която се раздаде на всички на първия партиен съвет, оставяйки ни с изцъклени очи и празни чаши от водка пред екраните, дойде и дългоочакваният ден на изборите.

Имах възможността да бъда част от екипа, който надзираваше дали хората в предизборните секции си вършат работата като хората.

Минахме през няколко училища, където се случваше едно и също: гласовете се купуваха съвсем открито директно пред училищния вход.

Около три четвърти от избирателите бяха роми. Седяха пред училищата, люпеха семки и се смееха шумно. Хората в секциите си вършеха работата съвестно.

На всеки четири години в България се провеждат избори за местна власт. И на всеки четири години властолюбивите дават перверзните си обещания на хората, които живеят на село. Обещават на стареца с пожълтели очи,че за него ще има перфектно здравеопазване – лекарства, грижи, вечен живот даже може. Обещават на майката, че за детето й ще има бъдеще – там, в малкия град, който ще се развива с бесни темпове, и университет може да се построи даже. Обещават на младото семейство, че ще се открият нови работни места и няма и година, ще могат да си построят нова къща, по-голяма, с камина, двор с тента и обор за понита.

Четири години по-късно. Младото семейство, вече поостаряло, живее в същата къща – понита няма, но влажното петно на тавана е станало по-голямо. Детето на майката не е влязло в университет – но пък по цял ден ръчка ладата отпред. Старецът е три имена, написани с черно на бял лист. На дърво.

Но ето че и тази година, тези хора, които са останали в селото, отново ще се вдигнат и ще отидат в тъмното читалище да си получат дозата предизборни обещания. Някои няма да повярват, други ще сдъвчат надеждата като бонбон с пияна вишна. Но всички ще се почерпят – за свое здраве и за просперитет на онези-които-обещават.

 
 

Конър Макгрегър участва в #10Years Challenge

| от chronicle.bg |

Конър Макгрегър участва в #10Years Challenge след като направо 30 милиона последователи в Instagram. MMA боецът в момента е една от най-големите звезди в бойните спортове като предизвика рекордни продажби за UFC с битките си през октомври. Той участва в първия си MMA двубой, когато е едва на 19 години.

10 години по-късно Макгрегър е един от най-високо платените бойци на планетата. Думите към двете снимки са: „5 световни титли по-късно“. Конър спечели титлите в свръхлека категория  (66 кг.) и в лека категория (70 кг.) в Cage Warriors, а след това прави също и в UFC.

Ирландецът тепърва ще уговаря следващия си двубой, който потенциално може да бъде срещу Поли Малиняджи. Макгрегър иска да се бие отново с Хабиб Нурмагомедов след като миналата година руснакът го надви. В момента мачът им се подготвя, но и двамата ще срещнат други опоненти преди той да се случи.

 
 

Critics Choice Awards 2019: Глен Клоуз и Лейди Гага никога не са били толкова близо една до друга

| от chronicle.bg |

В разгара на филмовия сезон продължаваме да следим кои са най-добрите филми на годината според различните асоциации, които връчват награди. В неделя в Холивуд бяха раздадени едни от най-престижните призове в киното и телевизията – наградите „Изборът на критиците“ (Critics Choice Awards).

И сякаш наградите „Златен глобус“ не донесоха достатъчно неясноти, ами трябваше и „Изборът на критиците“ да направят ситуация още по-неясна. Това, което се случи в неделя прави още по-трудно да се предскаже кои филми и творци ще бъдат отличени на „Оскарите“ през февруари.

Несъмнено една от най-големите изненади на вечерта беше равният резултат на Глен Клоуз и Лейди Гага в категорията за най-добра актриса. Двете си поделиха мястото, като Глен Клоуз бе наградена за участието си във филма „Съпругата“ (The Wife), а Гага – за това в „Роди се звезда“ (A Star Is Born).

Това обаче не беше единственият равен резултат за вечерта. Ейми Адамс и Патриша Аркет също бяха отличени заедно в категорията за най-добра актриса в сериал или лимитиран сериал. Ейми Адамс спечели наградата за участието си в „Отворени рани“, а Патриша Аркет – за това в „Escape at Dannemora“.

Голямата награда за най-добър филм отиде при мексиканеца Алфонсо Куарон и неговия хит „Рома“. Първенец по номинации беше филмът на Йоргос Лантимос „Фаворитката“, който присъстваше в 14 категории, но спечели само в тези за най-добър актьорски състав и за най-добра актриса в комедия (за Оливия Колман).

Махершала Али и Реджина Кинг повториха триумфа си на „Златните глобуси“ и спечелиха наградите за най-добър актьор и актриса – Али за „Зелената книга“ (Green Book) и Кинг за „Ако Бийл стрийт можеше да говори“ (If Beale Street Could Talk).

Вечерта беше голяма и за „Убийството на Джани Версаче“, който спечели награда за най-добър лимитиран сериал, а Дарън Крис беше избран за най-добър актьор в категорията за сериал или лимитиран сериал (за ролята си на убиеца на Версаче, Андрю Кънанан).

От всичките големи награди, предхождащи „Оскарите“, „Изборът на критиците“ се смятат за най-точния показател, тъй като също както Академията, са определяни от голям брой хора от бранша. В конкретния случай става въпрос за над 330 журналисти от радиото, телевизията, онлайн медиите и пресата.

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.

 
 

Джеръми Кларксън: Станах невероятно дебел, откакто спрях цигарите

| от |

Преди да спре цигарите, британският водещ пуши по 40 на ден. Високата бройка е и причината да прекрати навика.

Сега обаче Кларксън е „ужасен“ от теглото си. След повече от 2 години без цигари, 58-годишният мъж каза, че е станал „доста по-дебел“ и обвини за това именно спирането на никотина.

В последният епизод на „The Grand Tour“ на въпроса какво се е променило откакто сезон 2 на предаването приключи, Джеръми отговори: „Доста по-дебел съм. Спрях да пуша.“ След това се обърна към публиката: „Някой друг да е спирал цигарите? Някой друг да е надебелял адски много в резултат на това? Ужасяващо е.“ Накрая колегата му Джеймс Мей каза, че беше дебел и докато пушеше, с което разговорът приключи.

Кларксън следва строги докторски съвети, да спре с вредния навик незабавно, от август 2017, когато постъпи в болница в Майорка с пневмония и отравяне на кръвта. През август 2018 той написа в Twitter: „Преди точно година изпуших последната си цигара. Бях изпушил около половин милион през годините, но сега въобще не ми липсват. Странно.“

През уикенда Джеръми Кларксън, Джеймс Мей и Ричард Хамънд се завърнаха на Amazon Prime с нов сезон на предаването си „The Grand Tour“.

03c671b903208ae1ff2fd15128f6315d