shareit

Иска ли Путин нова война

| от chronicle.bg, по Financial Times |

От февруари 2014 година, когато президентът на Русия Владимир Путин анексира Крим, ние се оказахме в ситуация, в която се обръщаме към миналото, по-точно – към Студената война, пише в коментар Financial Times.

От 50-те години на миналия век, когато СССР имаше ядрени оръжия, с които да оспори американската мощ.

Това доведе до военна коалиция, Варшавски договор и заплашена Западна Европа. Съветската идеология отрече всичко, което страните от НАТО защитаваха в политически и икономически аспект.

Имаше и времена, най-вече по времето на кризата с Куба през 1962 година, когато светът трепереше пред перспективата на предстоящ ядрен Армагедон.

Това си остана постоянна възможност като случайно или преднамерено действие, до края на 80-те години, когато американският президент Роналд Рейгън и съветският лидер Михаил Горбачов започват процес на стратегическо обезоръжаване.

Реакцията на западните лидери към действията на Путин в Украйна беше твърда и категорична. Американският президент Барак Обама, германският канцлер Ангела Меркел и британският президент Дейвид Камерън се договориха за налагането на икономически санкции. Руската икономика, разклатена от резкия спад в цените на петрола, потъна още повече.

Директните чуждестранни инвестиции намаляха. Големите руски компании се присъединиха към отлива на капитали. През декември в обръщение към нацията Путин призна, че предстоят тежки времена и призова руснаците да го подкрепят като човека, който ще възстанови величието на страната.

Русия, усмирена през 90-те години, предлага плодородна почва за национализма – колкото повече Путин е критикуван от чуждестранни лидери, толкова повече расте неговият рейтинг в страната. Въпреки това неговите авторитарни методи могат да го оставят уязвим за различни видове неочаквани протести, които могат да се появят, ако хората решат, че не може повече така.

Нещастната съдба на Муамар Кадафи е ярък пример за това какво може да се случи, ако авторитарен лидер загуби подкрепата към властта си – страха от граждански безредици никога не е далеч от ума на руския президент.

Този път заплахата от ядрен холокост не излиза толкова лесно от устните на Русия. Наистина, договорът за по-нататъшно стратегическо намаляване на оръжията беше подписан едва през 2010 година. Москва определено модернизира въоръжените си сили, но руската технологична база печално отстъпва на американската.

Истината е, че колкото и да се заканва Путин, той не може да рискува война с НАТО, докато той и раздутите му елити не се откажат от позитивите на незаконно придобитото си богатство.

От какавидата на комунизма, Русия се е превърнала в една авторитарно-капиталистическа гъсеница. Авторитарната власт и пазарната икономика могат да бъдат намерени и на други места по света, в страни, които са значително по-успешни от Русия при диверсифицирането на икономиките си.

Вероятно Сингапур е по-привлекателен модел. Русия няма съюзници, освен разпадащата се Сирия на Башар ал-Асад.

Москва продава много военна техника на режима, но е съмнително дали Асад се изплаща на Русия по-надеждно от Садам Хюсеин, който стана известен и с нарастването на дълговете към съветската власт.

От тази гледна точка противопоставянето между Русия и САЩ в мащаба на Студената война не е на масата. Това, което реално имаме, е ситуация, която е лоша, но може да стане по-лоша.

Оптимистично е да очакваме Путин да промени посоката си. Засега той печели уважение в страната си, като тормози съседите. Естония, Латвия и Литва имат истинска причина да се тревожат. В дългосрочен план, опитът показва, че Путин ще се прояви слаб в геостратегическо отношение. Той вече успя да навреди на руските икономически интереси, които със сигурност зависят от западна помощ, за да се изгражда държава, способна да се справя с конкуренцията от Китай.

Честито опити за преговори на Путин със Сирия заслужават задълбочено изследване. Но той не показва знак за отказ от Украйна. След като изпусна юздите на национализма, той ще намери за трудно да ги върне обратно в ред, дори и да иска.

Това прави глобалната ситуация дори по-непредвидима, отколкото ситуацията на баланс на силите от студената война.

В някои аспекти, живеем в доста по-опасно време. Искрите на чужди граници могат да имат неприятни и взривоопасни последици.

Коментарът е публикуван във Financial Times

 
 
Коментарите са изключени

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени

Как работи кръвта и защо има различни кръвни групи

| от |

Нека да започнем от най-елементарното, за да сме сигурни, че всички имаме основата.

Има няколко различни вида кръв. В тях се съдържат няколко различни типа клетки и безброй молекули, които дават на телата ни нужните хранителни вещества, за да работят ефективно. Двата основни типа клетки в кръвта са червените и белите кръвни клетки. Червените кръвни клетки съставляват близо 45% от обема на кръвта ни, а белите кръвни клетки съставляват по-малко от 1%. Останалата течност във вените ни е известна като кръвна плазма. Тя е около 55% от обема на кръвта ни.

Преди да видим какво точно правят всички тези течности, нека да разгледаме набързо откъде идват. За да не навлизаме в излишни подробности, ще кажем, че почти всичко, което влиза във вените ни, идва от храносмилателната система, от белите дробове или от костния мозък.

Charta ex qva figvram parare convenit, illi qvae nervorvm seriem exprimit appendendam, 1543.

Можем да гледаме на храносмилателната ни система като система, която е отделна от останалата част на тялото ни, просто се намира вътре в него. Всичко, което слагаме в уста, трябва да бъде разградено от тази система и след това да премине през нея, за да влезе в кръвта ни. Повечето хранителни вещества достигат кръвта по този начин. Затова и твърдението „ти си това, което ядеш“ всъщност е доста вярно. Друг начин нещата да влязат в кръвоносната ни система е през малките капиляри в дробовете ни. През повечето време искаме единствено да приемаме кислород и да изхвърляме въглероден диоксид, които се прехвърляме от кръвта също по този начин.

И накрая, червените кръвни клетки и повечето бели кръвни клетки се създават предимно от костния мозък в големите кости. Производството на червени кръвни клетки се контролира от хормон, наречен еритропоетин. Това е същият хормон, който Ланс Армстронг взима преди състезанията си и за който беше обвинен в приемане на допинг.

Наличието и производството на бели кръвни клетки пък се контролира от сложни механизми в имунната система.

Humanrbc1000x

Има 8 основни вида кръв, разделени в 4 групи. Групите са A, B, AB и О. Те се групират с оглед на присъствието или отсъствието на нещо, известно като антиген. Антигените са вещества в кръвта, които карат имунната ни система да създава антитела. След това тези антитела убиват всичко, което имунната система смята за заплаха. Специфичните антигени, които създават различните кръвни групи, се намират на повърхността на червените кръвни клетки и са известни като тип А и тип В. Те се разделят допълнително чрез наличието на друг тип антиген, известен като rH фактор. Ако имате този rH антиген, се смята, че кръвната ви група е положителна, ако не – счита се, че е отрицателна. Някой, който има антигени от тип А и rH фактор, се счита, че има кръв от тип А+. Ако имате и двата вида антигени, но нямате rH фактор, имате кръв тип AB -. Ако нямате А или В антигени, тогава сте тип O.

Това има значение поради антителата, които имунната ни система създава. Някой с кръв тип А ще има антитела за тип В, а някой с тип В ще има антитела за тип А. Тип О има антитела както за А, така и за В. Ако дадете кръв от тип В на някой с тип А, техните антителата биха атакували червените кръвни клетки тип А, причинявайки редица странични ефекти, включително смърт.

Сега, когато знаем какви са различните видове кръв, нека разгледаме нещата вътре в самата нея.

Червените кръвни клетки са това, което разнасят кислорода в цялото ни тяло и помагат за изнасянето на въглероден диоксид далеч от клетките ни. Те са направени от протеин, известен като хемоглобин. Именно този хемоглобин прави червените кръвни клетки червени и големият брой от тях придава на кръвта ни съответно червения й цвят. Тук е моментът да отбележим и че обеднената на кислород (деоксигенирана) кръв не става синя.

Хемоглобинът съдържа големи количества желязо – кислородът се свързва именно с него. Клетките създават водородни атоми, които причиняват по-ниско от нормалното ниво на pH. Когато хемоглобинът се достави до клетки, които се нуждаят от кислород, ниското pH ще доведе до освобождаване на желязото от кислородната молекула и нашата клетка сега вече разполага с целия кислород, който и е необходим да метаболира както трябва.

Червените кръвни клетки също помагат за пренасянето на около 14% от произведените въглероден диоксид и водородни атоми далеч от клетките и обратно към белите дробове. Останалите 86% се транспортират в кръвта като бикарбонат (HCO3–). Детайлите защо и как става това са си цяла лекция по химия.

Другият тип клетки в кръвта ни са белите кръвни клетки. Известни като левкоцити, тези клетки са част от имунната ни система и спомагат за защита на организма от инфекции. Има 5 основни вида бели кръвни клетки, от които има приблизително 4-10 хиляди на микролитър кръв. Ако това число се увеличи, вероятно имаме инфекция, с която тялото ни се опитва да се бори.

Петте вида са: неутрофили, лимфоцити, еозинофили, базофили и моноцити. Всеки тип играе различна роля спрямо вида на инфекцията, с която тялото ни се опитва да се бори. Например, неутрофилите убиват бактериите като ги поглъщат (това се нарича фагоцитоза). Затова ако имаме бактериална инфекция, процентът на неутрофили в кръвта ни ще бъде повишен. Така че, когато лекар ни вземе кръвна проба, за да разбере какво не ни е наред, тези нива на белите кръвни клетки ще помогнат да ни бъде поставена диагноза.

Последната част от кръвта се нарича плазма. Това съставлява по-голямата част от обема на кръвта ни. Около 90% от плазмата е просто вода, 8% е протеини, като албумин, който помага да се придвижват молекули като калций и разни лекарства през кръвта ни, антитела, които помагат при инфекция, и фибриноген и др., които помагат за съсирването на кръвта. Останалите 2% от плазмата съдържа хормони като инсулин, електролити като натрий и калий и хранителни вещества като захари и витамини.

Сега, след когато знаем какво има в кръвта ни и по принцип как работи кръвта, едно последно парченце информация – как да измием петна от кръв. Ако са по дрехите ни, просто трябва да ги накиснем в 1 литър топла вода с 2 чаени лъжички прах за пране и 1 супена лъжица амоняк за около 15 минути. След това изваждаме дрехата и я перем нормално. Важно е да не я  изсушаваме, докато петното не изчезне напълно.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Toм Ханкс и Рита Уилсън- теория и практика на любовта

| от Мая Вуковска |

Том Ханкс не е просто много успешен актьор. Той е институция. Не се съмняваме, че може да изиграе всичко – от борче до бог. Харесваме го във всичките му превъплъщения – и като умиращ от СПИН адвокат, който се бори за човешките си права, и като самотен баща в Сиатъл, когото сън не го лови, и като странен философ-маратонец, и като заседнал на летището в Ню Йорк източноевропеец… Но може би една от най-главните и важни роли, които Ханкс играе вече 32 години, е тази на обичащ и предан съпруг на Рита Уилсън. А това е брачно дълголетие, което не се среща всеки ден в Холивуд!

В интервю от 2016 г. пред списание People Уилсън открехва завесата на семейния им живот: “Понякога просто си седим на дивана и си говорим. Дори без да го моля, той ми разтрива гърба или стъпалата. Такъв си е Том – просто е страхотен.”

И й вярваме, че е точно така!

gettyimages-1200631782-594x594

Първи срещи, далечни спомени и Менделсон

Случвало ли ви се е да се сетите, че всъщност сте виждали своята половинка много преди да се запознаете с нея? По време на премиерата на “Моята голяма луда гръцка сватба – 2” през 2016 г. Ханкс прави неочаквано изказване.: “През 1972 г. бях на гости у един приятел, а по телевизията вървеше сериалът The Brady Bunch. Имаше една дългокоса клакьорка, Пат Конуей се казваше, която веднага ми хвана окото. Спомням си, че си помислих, че е много сладка. Разбира се, тогава нямаше как да знам, че гледам на малкия екран бъдещата си съпруга Рита.”

Истинската им първа среща се случва девет години по-късно, на снимачната площадка на сериала Bosom Buddies, в един от епизодите на който Уилсън е поканена като гост-звезда. По онова време Ханкс е женен за Саманта Люис, с която са гаджета още от деца, и дори е баща на две деца.  Ханкс си спомня: “Бях много млад, когато се родиха хлапетата. Тогава обаче си мислех, че животът ми се развива по нормалния начин. И понеже на двайсет и малко вече бях баща, се стараех да бъда отговорен – не пушех трева, не вземах наркотици, пийвах умерено, лягах си в 10… Правилата бяха много, а аз обичам да следвам правилата. И когато станах на  27-28, вече се бях научил да разпознавам истинските неща. Това е възраст, на която срещаш някой друг и си казваш: Ето, това е то!”

Когато през 1984 г. Ханкс и Уилсън отново се срещат по време на снимките за филма Volunteers, се получава точно ситуацията “Това е то!” Двамата актьори започват да си хвърлят “белтъци” и скоро привличането помежду им вече не е може да остане скрито от никого. Първата им официална поява като двойка е през 1986-а. На следващата година Ханкс финализира развода си със Саманта и на 30 август 1988 г. се жени за Уилсън. Както  си е нормалният начин…

gettyimages-1205166916-594x594

Дългогодишният успех на връзката им самият Ханкс отдава най-вече на точното време – когато се срещат и влюбват, и двамата вече са достатъчно зрели и знаят какво искат от живота. “И не, любовта ни не е някаква магия, както я представят по филмите. Бракът понякога е  малък ад. Но и двамата знаем, че независимо какво се случва, винаги ще можем да разчитаме един на друг и така ще преодоляваме трудностите.”

И да, ще има такъв момент в живота на семейството, когато съпрузите ще трябва да мобилизират всичките си сили, за да се справят с връхлетялата ги беда, но докато това се случи, ще минат много години.

Последното десетилетие на 20-и века идва с първото дете

Първото дете на двойката, Честър, се ражда на 4 август 1990 г. в Лос Анджелис. Днес 29-годишният Чет върви уверено по стъпките на успешните си родители. Освен че се изявява като актьор, русокосият и синеок Чет обича да… рапира. Рап псевдонимът му е Чет Хейз. На много от снимките си в Инстаграм той позира гол до кръста, гордо демонстрирайки татуировките, покриващи торса и ръцете му. В юношеските си години Чет има сериозни проблеми с дрогата, но от 2016-а е “чист като сълза”.

gettyimages-1200669697-594x594

Труман… но не Капоти

Вторият син на Ханкс и Уилсън, Труман Тиодор Ханкс, се появява на бял свят на 29 декември 1995 г. За разлика от батко си, той не проявява и грам интерес към актьорската или музикална професия. Силата му е в математиката и техническите науки. Изявява се като фотограф и Adobe илюстратор. Пада си по хокей и баскетбол. Запитан какви са отношенията му с членовете на семейството, той отговаря, че е най-близък с брат си Чет, макар че като деца често са се карали и дори са стигали до бой. За разлика от Чет обаче, Труман е много затворен човек и държи хората настрана от личния си живот. Страницата му в Инстаграм не е обществено достояние, а самият той рядко качва снимки, на които е с Том Ханкс, защото не иска да бъде асоцииран само като негов син.

Оскари-Москари и Алеята на славата

Но да се върнем на известните мама и татко. 1994-а е знаменателна за Том Ханкс, защото това е годината, в която печели първия си “Оскар“ за “Филаделфия”. В благодарствената си реч не пропуска да се обясни в любов на Рита: “Нямаше да бъда днес тук, ако не беше несломимата любов, която не Брус Спрингстийн, а Нийл Янг възпя. А аз имам такава любов в лицето на любимата, която ми даде да разбера какво е рай на земята.”

Ханкс е влязъл в печеливша серия, защото на следващата година пак му се пада “Оскар” от холивудската томбола – този път за “Форст Гъмп”. И отново възвеличава Рита. “Имам жена, която всеки ден ме учи какво е любовта. Това, което ме прави различен, е, че аз обличам в думи това, което чувствам. Други на мое място биха се опитали да избегнат сладникавите изказвания, но не и аз. Обичам да се шегувам, че речите ми са лични моменти, които споделям с милиони хора по света.”

През същата година Том, Рита и режисьорът на “Аполо 13” са поканени да се срещнат лично с принцеса Даяна, която е удостоила с присъствието си премиерата на филма в Лондон. През юли 1998 г. Ханкс е овековечен със звезда на “Алеята на славата” е Ел Ей.

gettyimages-1188321507-594x594

Златни години

През 2002 г. звездната двойка отново работи заедно, но този път обединява усилия в продуцирането на “Моята голяма луда гръцка сватба – 2”. През същата година Ханкс получава наградата за цялостни заслуги на Американския филмов институт. Журналистите използват случая за стотен път да го попитат каква е тайната на успешния им брак. “Иска ми се да имаше такава, само че няма. Ние просто много се харесваме. И един съвет от мен: Не се женете преди да навършите 30!”

Явно двойката са любимци на английското кралско семейство, защото през 2011-а са поканени на вечеря в Бъкингамския дворец по случай визитата на президента Обама в страната, на която лично са приветствани от кралица Елизабет.

През следващата година имат много поводи за празнуване. Том отнася шест награди “Грами” като продуцент на сериала на HBO “Промяна в играта”, а Рита записва солов албум, озаглавен AM/FM. Двойката изглежда е навлязла в благодатен период на семеен и професионален просперитет.

Рита: “Спомням си един момент, когато с Том стояхме на ъгъла на 57-а улица и 5-о авеню в Ню Йорк, държахме се за ръце и чакахме да светне зелено. Тогава той ме погледна и каза, ‘Искам да знаеш, че никога няма да ти се наложи да променяш каквото и да е у себе си, за да бъдеш с мен.’ И тогава почувствах как любовта преминава през цялото ми тяло буквално като ток.”

gettyimages-1197782965-594x594

Стряскащата диагноза

През пролетта на 2015-а Рита играе в новата постановка на Бродуей “Риба в тъмното”. През април обаче неочаквано обявява, че е излязла в болничен. Причината: трябва да се подложи на двустранна масектомия като част от лечението на рак на гърдата.  За щастие лекарите “хващат” заболяването рано и Уилсън успява да пребори рака, но въпреки това семейството преминава през много тежки моменти. “Направо бях изумена от грижите, които Том полагаше ежечасно за мен, “ спомня си Рита. “Мога да кажа, че това изпитание ни сближи още повече.” Още на следващата година актрисата-певица тръгва на турне, за да промотира новия си албум. Придружава я цялото семейство. От щат на щат и от град на град. Никога не са били по-щастливи!

Днес е по-хубаво от вчера

Ето накратко какво се случва в живота на холивудската двойка, откакто Рита е официално в ремисия. Тя издава общо три албума  и продуцира няколко филма, включително продължението на мюзикъла “Мама мия!”. Том играе във филми, на които е и продуцент: “Съли: Чудото на Хъдсън”, “Вестник на властта” и най-скорошния “Хубав ден в квартала”.

През 2019 г. Рита Уилсън се сдобива със собствена звезда на славата. В речта си по повод събитието съпругът й казва: “Тя е постигнала толкова неща в живота си, с които да се гордее, че ние можем само й завиждаме.”

Ние пък завиждаме на Том и Рита, че са се намерили, влюбили са се и продължават да се обичат вече 32 години.

 
 
Коментарите са изключени

Как всъщност изчезва птицата додо

| от |

Додото, или Raphus cucullatus, както е официалното му латинско име, е изчезнал вид нелетяща птица, която е живяла основно на малкия остров Мавриций, преди за съжаление да изчезне. Но достатъчно глупости от Discovery Channel – четете този текст, за да разберете как тази нелепа птица изчезва. И отговорът е, всъщност, малко сложен.

Обикновено се смята, че додото изчезва, защото холандските моряци изяждат всеки екземпляр от него, след като установяват, че птицата е невероятно лесна за хващане поради факта, че не се страхува от хората (защо не се е страхувала от същество пъти по-голямо от нея си остава загадка). До голяма степен това е доста точно твърдение. Отбелязва се, че след като пристигат и се заселват на острова през 1598 г., популацията на птици додо бързо намалява, а много различни източници потвърждават, че додото наистина е било честа и лесна закуска за много моряци, тъй като тромавата му походка и вече споменатата липса на страх от хората го правили доста лесно за хващане.

Въпреки това, в материал, публикуван от Оксфордския университет по естествена история, животните, които моряците са довели със себе си, са посочени като една от основните причини, поради които нашият нещастен пернат приятел вижда края си. Прасетата, кучетата и плъховете, които пристигат с моряците, започват да си падат малко повечко по яйцата на птицата –  това, съчетано с хора, които ги ловуват и ядат, нарушава деликатния природен баланс, на който додото се радва толкова дълго време. Така видът скоро става застрашен, а след това и избледнява от лицето на земята.

Jacob Cornelisz Banjaert, genaamd van Neck by Cornelis Ketel

Яков ван Нек

Точната дата, в която хората сме влезли в контакт с додото, все още не се знае. За холандските моряци, пътуващи с Яков ван Нек (един от първите хора, които описват животното), се твърди, че са първите хора, които са видели птицата – това се случва през 1598 г. Проблемът е, че португалските моряци обаче твърдят, че са виждали птицата десетилетия преди това – още през 1507 г.

Това е само един от многото факти за додото, които все още нямат ясен отговор. Например, датата, на която птицата официално изчезва, е толкова неизвестна, колкото и датата, на която е открита за първи път. Изследването на университета в Оксфорд по-горе твърди, че до 1680 г. додото вече е изчезнало – факт, който е потвърден в много други източници. И въпреки това някои учени, които изследват последните сведения за птицата, предполагат, че истинската дата е 10 години по-късно. От друга страна, както е отбелязано в книгата „Lost Land of the Dodo: The Ecological History of Mauritius, Réunion and Rodrigues“ – един от най-важните текстове за птицата и нейния край – последното, общоприето, потвърдено виждане на живо додо се е случило години преди това, през 1662 г. Което значи, че има 30 години разлика, в която не сме сигурни какво са правили додотата, но се надяваме, че им е било приятно.

Edwards' Dodo

Смешното е, че въпреки че е едно от най-известните изчезнали животни на всички времена, заедно с мамута, никой всъщност не знае как точно е изглеждала птицата додо. Както се отбелязва в тази статия от Би Би Си, цели скелети на животното се срещат изключително рядко – един от последните е унищожен при пожар през 1755 г. Дори моделът в Природонаучния музей е съставен от скелети на различни екземпляри.

Въпреки това, на общоприетото изображение на додото – като птица с наднормено тегло и глупав поглед – вероятно е неправилен. При реконструкциите на наскоро намерени кости изглежда, че додото всъщност е било много по-бързо и пъргаво, отколкото художниците от миналото са смятали. Колкото и да е странно, стандартното изображение на додо с наднормено тегло произлиза чак от времето, когато са били забелязани за първи път, макар че има и изображения на по-тънки и стройни додота (включително тези, нарисувани от Яков ван Нек, който е един от първите, който ги скицира); но те са доста по-малобройни от тези, на които додо изглеждат, че са живели на диета от бучки масло и бекон. Навярно имам конкретна причина, но както и всичко останало, свързано с додото, никой не е точно сигурен каква е тя.

Никой не е точно сигурен в нищо около додото, дори самата дума „додо“ има оспорван произход. Трите основни теории са или холандската дума „dodoor“, или португалската дума „duodo“, или холандската дума „dodaars“, което грубо се превежда като „възел-задник“. Останалите две думи се превеждат съответно като „ленив“ и „глупав“.

 
 
Коментарите са изключени