shareit

Има ги в България

| от Ива Бонева, Център за приобщаващо образование |

Честит празник!

15 септември е празник, нали? Но това, което си мисля този 15 септември не е много празнично.

Да си учител е трудно и много отговорно. Особено трудно в България и особено отговорно именно поради това. Не е за всеки. Имаме около 70 000 учители и голяма част от тях не са искали и не е трябвало да стават такива. Но са, и ще останат. И ще се борят, всеки по своему с трудностите, които нашата образователна система и нашето обезверено, объркано и разделено общество им предоставя ежедневно.

Някои от тях ще се борят не с трудностите на професията си, а за живота на поверените им деца. Няма преувеличение тук, и няма метафори. Във всяко училище, в някои много повече, има деца на ръба, не деца в риск, а деца чийто риск се е превърнал в ежедневна опасност.

Деца без нито един родител (напр. 10% от всички шестокласници), деца, които трябва да работят, които са жертва на насилие, тормоз и подигравки, които не успяват да учат в тази система, търпят ежедневен провал, деца, които са объркани и рядко изпитват радост. Но те са деца и ни прощават всичко и продължават да се надяват.

Един-единствен възрастен е необходим да ги чуе, да ги окуражи, да ги приеме и оцени, да се свърже с тях за да разберат, че не всичко е загубено в този свят, че има бъдеще пред тях, че има път напред и че имат възможности, които училището дава.

Всичко е възможно наистина, ако едно дете повярва и е подкрепено да го постигне. И нищо не е възможно, ако детето е съвсем само и вярва, че от него нищо няма да излезе. Щастлива съм, че имаме такива учители.

Но какво е да си учител? Да осъзнаваш като лична отговорност (или да не осъзнаваш, но да си приел) щастието и бъдещето на всяко поверено ти дете?

Може да се изрази в: “Ми те са три деца, нямат баща, майка им почина и ние тук събираме с колежките храна, особено в петък, голямото братче да носи в къщи, че бабата я е срам, а са все гладни”.

Може и да не е толкова драматично. Може и да е: “Моля те, не се отказвай да идваш на училище, знам, че ти е трудно, но няма винаги да е така. Ти си добър човек, грижовна си, помниш много и можеш да учиш много добре. Можеш да станеш лекарка, като пораснеш. Идвай, аз ще ти помагам след часовете.”

Понякога става дума за личния пример, за отношението, за уважението, за достойнството да се отнасяш с децата като с личности, да вярваш и да изискваш от тях.

Трудно е да подкрепяш, когато ти самият не си подкрепен. Мизерията в живота ни е оправдание за мизерията в душите ни, но е само това – оправдание. Благодарна съм, че работата ми ме среща с толкова много учители, в чийто души има радост, любопитство, съпричастност и много лична отговорност – за себе си, за за децата им, за училището, за града им, и, да, за планетата ни. Покрай тях израстват и деца със сходни ценности.

Около мен сега се говори за новия закон, за трудности, за заплати, за учебни програми, реформи, агресия, подмяна, ДОСове… А аз си мисля само за едно – за наградата.

Тя не е материална, нито е само в усмивките, нито е в букетите. Тя идва после, когато си вървиш по улицата и те спре голям човек и ти каже “Благодаря Ви, госпожо, вие променихте живота ми, заради Вас станах…..успях/завърших/омъжих се/съм щастлив/а”. Не е много, но колко повече може да бъде в този наш кратък живот? Днес е 15 септември. Знам, че не можете да го прочетете, но много Ви благодаря, Татьяна Павловна!

Ива Бонева е изпълнителен директор на Центъра за приобщаващо образование. 

 
 
Коментарите са изключени