shareit

И хиляди пропуснати мечти

| от |

Автор: Мария Николова

Загубеното време, води до пропуснати мечти.

Сега го установих. Въпреки, че винаги съм твърдяла, че времето е единственият ресурс, който не се възстановява. И когато започнем да уважаваме времето, своето и чуждото, тогава ще имаме шанс да „оправим” страната си.

Само че преди малко разбрах, по-точно осъзнах, че загубеното време убива мечти. Убива ги, защото не остава ресурс за тях. Не остава време да мечтаеш, не остава време да сбъднеш мечтите си, не остава време поне да пробваш.

Тик-так.. почти мога да усетя как се стича времето през пръстите ми. Твърде много загубено време в „ами ако”, „ а дали”, „и все пак”.. Тук, разбира се, може да говорим за липса на смелост, за колебание, за липса на доверие в себе си или в друг и т.н., и т.н, но в крайна сметка и тези неща водят до губене на време.

Дали да тръгнеш? Дали да останеш? Дали да следваш сърцето си? Да сложиш край, когато вече е нетърпимо? Да изчакаш ли да видиш какво ще стане, защото последният баир е най-стръмен?

Определено вярвам, че всяко действие, дори и тракането ми по-клавиатурата сега, води до промяна в хода на съдбата. Дори и колебанието. Също така много ми харесва да вярвам, че всяко възможно действие се случва някъде, ако искате го наречете паралелен свят. И в някой от тези светове искрено се надявам всички пропуснати мечти да се сбъдват. Там някъде, ми се иска да вярвам, живее моето щастливо аз, което не се е колебало никога, не е проявявало страх и никога не е губило времето си.. И не е пропускало мечти..

Има един откъс от Роджър Зелазни в Царството на Хаоса, който наистина ме докарва до тиха печал, че никога, никога няма да видя Париж през пролетта на 1905 година:

„… Канела и мирис на цъфнали кестени. По целия Шан-з-Елизе кестените светят в бяло… Спомням си играта на фонтаните на площад „Конкорд“… И улицата край Сена, с антикварните магазинчета, миризмата на стари книги, мириса на реката… Аромата на кестеновите цветове…”

И въпреки че осъзнавам, че няма начин да видя Париж през пролетта на 1905, у мен остава усещането за празнота, за нещо, което е било мое, а никога не съм знаела, поредната пропусната мечта.

.. а пропуснатите мечти убиват щастието.

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Дървените небостъргачи достигат нови висини

| от |

След вълна от пожари в големите градове в Съединените щати през 19 и началото на 20 век, дървенията като архитектурен материал се счита за опасна, особено във все по-плътна градска среда. За къщите продължават да се използва дърво, но по-едрите проекти го избягват като материал. Вместо това те се използва зидарията, алуминий и стомана, за да се изградят по-устойчиви на пожар, както и все по-високи конструкции.

Заради новите строителни технологии, иновациите в пожарната безопасност и нарастващия интерес към екологичния дизайн, дървесината днес се завръща.

Ponderosa Studios at the University of British Columbia 2016

Brock Commons – сграда със студентски общежития към Университета в Британска Колумбия във Ванкувър, Канада

С малко над 50 метра височина, наскоро завършената (през 2017) Brock Commons в момента държи рекорда за най-високата сграда от дърво в света. Колоните, гредите и дъските са от ламиниран дървен материал в комбинация с лепило (материалът се нарича глулам, glulam) и са основите структурни елементи на сградата. Този материал в много по-здрав от обикновеното необработено дърво. Глулам опорите са леки, обикновено около 2/3 от теглото на стоманата и 1/6 от теглото на бетона. Тази лекота също улеснява транспорта и намалява разходите. Естествената гъвкавост на дървото пък помага на сградата да реагира по-добре на земетресенията.

Willis Tower From Lake

Willis Tower

В момента обаче се планират редица много по-високи сгради от тази. Архитекти от Perkins + Will развиват проект  River Beech Tower в Чикаго, който ще достигне 80 етажа и ще бъде много по-лека за етаж от съседната Willis Tower (висока 426 метра и съдържаща близо 80 000 тона стомана).

Glulam

Сглобка от глулам

Въпросът с пожарите също е адресиран от специалисти. Колкото и странни да изглежда, дървото може да се окаже по-добре от стоманата при силен топлинен стрес. „Дървесината е по-пожароустойчива от стоманата и бетона. Това е така, защото 15% от дървесната маса е вода, която ще се изпари, преди материалът да изгори. Освен това, дървените трупи се овъгляват отвън и това защитава сърцевината им. Стоманата се загрява бързо, дървото изпарява вода и гори бавно.

 
 
Коментарите са изключени

Никлас от Салм – човекът, който развали закуската на Сюлейман 1-и

Историята не се вълнува от цифрите и многократно доказва, че голямата армия често може да стане за смях. Сюлейман 1-и ще разбере всичко това по трудния начин. След като превзема Белград, фокусът на султана се насочва към Средиземноморието. В следващите години ще постави своя морска база на остров Малта и ще се стреми към пълната морска доминация. Когато Унгария отказва да се преклони, Сюлейман решава да демонстрира пълната си сила, изразена предимно в човешки капитал, взиман най-често под формата на кръвен данък, да неутрализира крал Лайош 2-и. След като кралят е мъртъв, апетитът на всички се изостря. Много скоро става ясно, че султанът не само не демонстрира сила, но има намерение да променя облика на Европа. Самият той много иска да прилича на Александър Македонски и използва военната си мощ, за да заслужи тази титла.

След като австрийският херцог Фердинанд започва скромна военна кампания с претенции за короната, султанът на Османската империя решава да се разходи за втори път в Централна Европа и този път използва повече от 120 000 войника, тежка артилерия, камили (по-издържливи били на дълъг път) и още много други. Впечатляващата армия започва своя дълъг и изморителен поход на 10 май 1529 г. Великият пълководец смята до края на годината да се е разправил с всички врагове, но за жалост природата е срещу него, впрочем както се случва и с Наполеон – дъждовете се оказват твърде скъпо удоволствие. До началото на септември падат Мохач и Буда.

Крайната дестинация на дългото пътуване е Виена. През цялото време вестоносци и разузнавачи предават, че 100 000 армия на Сюлейман минава изключително лесно през градовете. Виена трябва да се подготви за много тежка битка. Младият  султан още не знае, че от другата страна го очаква един 70-годишен старец с достатъчно боен опит, донесъл главата на френския крал. Никлас граф на Салм се оказва страховит немски наемник. Макар и на преклонна възраст, той използва вече наложени немски наемници с името ландскнехти. Въпросните бойци могат да се похвалят с цветните си дрехи, висока лоялност и жертвоготовност.

Landsknechte

Снимка: By Daniel Hopfer – from de.wikipedia uploaded by Benutzer:Dylac, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=465391

Историята на тези войници започва с писмено разрешение за отглеждане. Само лордовете могат да набавят такива наборници и след сериозно военно обучение, ландскнехтите стават не само предпочитана, но и единствена наемна армия в Централна Европа. Въоръжени с пики с дължина от 4.2 метра, както и с мечове с дължина от 170 сантиметра, тези бойни другари можели да водят свирепи битки, особено от разстояние. Същите дори не подозирали, че в обсадата на Виена ще могат да демонстрират колко важна е дистанцията в такива двубои. Да не говорим, че взвод от 300 човека комбинира най-доброто – определен брой носи пики, след това има група с мечове и на финала се подкрепят от стрелци с арбалети.

Повечето тактики се копират от швейцарската армия, но са достатъчно ефективни и успяват да се наложат през следващите сражения Освен тези симпатични бойни единици, Никлас използва и 700 испански мускетари – те разполагали с барут и достатъчно куршуми. Докато Сюлейман наближава града, опитните бойци подобряват многократно обсадата, успяват да изведат жените, децата и старците. Зад стените на Виена се крият едва 17 000 войника със скромни 75 оръдия. Единственият съюзник е лошото време и фактът, че огромната армия е успяла да се стопи значително от умора в следствие на лошите атмосферни условия. Въпреки това, султанът напомня на войниците си, че след две седмици възнамерява да закусва в катедралата Свети Стефан. Наемната войска не можела да развали своето реноме и под командването на Никлас дават свирепа съпротива.

Тежката артилерия на Сюлейман е останала някъде по пътя. Леката артилерия няма никакви шансове срещу стените на Виена, били те и рехави. Прелитащите снаряди често успявали да се движат по каменния път и да създават главоболия, затова за една вечер били извадени всички камъни и Виена осъмнала само с улици от кал. Следващите прелитащи снаряди буквално замръзвали в калта. Сюлейман наредил на неговите най-опитни бойци да започнат да копаят тунели под земята и да детонират стените подземно. Единствен проблем бил, че дългите копия на ландкнехтите били много  ефективни. Наемниците не били безсмъртни и също изгубили част от своя персонал.

SiegeOfViennaByOttomanForces

Снимка: By Неизвестен – HÜNERNÂME II. CİLT MİNYATÜRLERİNDE KOMPOZİSYON DÜZENİ, Ruhi KONAK, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3610635

След като все пак една от стените се отваря, наемниците успяват да я запушат и да отблъснат вече обезсърчените османски войници, повечето от тях без особен опит във водените на обсадна война. На 11 октомври отново проливни дъждове охлаждат желанието за атака на Сюлейман. Войниците му са обезсърчени, болни и сякаш проклетата Виена не иска да пада. Храната приключва, офицерите започват да режат крайници на всеки войник, който започне да мечтае за бягство. Това е и денят, в който Сюлейман обещава да закусва в катедралата. Никлас изпраща вест „Закуската Ви изстива!“. Последното сражение се води само 2 часа, без никакви значителни щети по крепостта. На 14 октомври се избиват пленниците в лагера на Османската Империя. Сюлейман си тръгва посърнал само с амбициите за господство в Централна Европа. Все пак ще има и второ настъпление, но след години, но 70-годишния Никлас няма да е на линия, за да демонстрира сериозния си военен опит.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени