Хора и хорица

| от |

„Хора и Хорица“ е разказ – увертюра за София. Написан е от нашия приятел Добрина Добрева. На страниците в „Шокинг“ стил застават човек и град. Основното действие е на бул. “ Христо Смирненски“. Конфликтът в разказа тръгва от антагонизма между хората и хорицата.  Повествованието  препраща към поетичния град на Смирненски. Градът пак  е зло, а човекът пак е жертва.

Пиковата сутрин в София започва към 8. По това време  в други градове прозира светлината на последния изгрев, въздухът трепти, а хората не бръмчат с коли и не шумят с глъчта си в градския транспорт. А пък за живота на село да не говорим. Пасторална тишина, пропита с аромат на трева, облагородена от гласове на птици.  В столицата това отдавна е само спомен  на оредяващите стари софиянци. Градът сега е задушен. Тълпите  нагряват градския въздух. Това вече не е София. Хора, коли и хора в коли пълзят. Бързат във всички посоки – към центъра и към покрайнините. Дишат бързо, движат се бързо, говорят бързо. Градът е обсебен, заприличал е на хората си – отровен и задръстен. Старите дървета и зелената трева са още тук, но всичко стои мирно и отдава почести на дългите колони от хора, които преминават покрай тях с периферията на очите си. Единственото трептене, което по- скоро прилича на земен трус, се усеща под краката и гумите, които търкат шосетата в града.

Добри Кирязов също се влачеше с колата си днес в столицата. Трябваше да бъде в градския съд по призовка. Ставаше дума за дело, с което той оспорва схемата за разплащане на европейски земеделски субсидии. Беше родом от кюстендилското село Трешня. Там беше пораснал, там му мина младостта, там започна да остарява. Гледаше много декари земя с черешови градини. Учеше се на земеделие  цял живот. Малко беше поотминал нормалните студентски години за следване, но все пак на близо 40 години взе аграрно образование в София.

Делото, което водеше беше сериозно – срещу държавата и Европа. Добри имаше сериозни забележки към начина, по който се “стимулира” българското земеделие. За това, че се дават пари на два транша и в повечето случаи след като реколтата е узряла, продадена,  а земята се подготвя за новия добив. Всички бяха настръхнали срещу тази държавна практика, но като видяха как се тушират протестите им, се върнаха на село да бачкат, вместо да висят напразно пред парламента. Добри не ходеше на протести, но заведе това дело в знак на протест. Днес престоеше да се гледа за втори път, тъй като се отлагаше заради събиране на доказателства.

Идването в града беше като камък на шия за мъжа. Той нямаше сантимент към живота в столицата. Тежеше му и всеки пък се чудеше всеки как могат да живеят хора тук и всеки ден да се борят за  пространство в града. Да ги управляват разписания на градския транспорт, да ги ориентират знаци и светофари, да ги следят камери, да посрещат гости с домофони, да ходят с охрана, да се заключват с кодови системи, да пазят колите си с аларми.

На село и днес беше повече от спокойно. Апашите отдавна не се връщаха там, защото нямаше вече какво да се тараши. То и хора нямаше кой знае колко.  Въпреки опустялото село, за Добри имаше поводи да не си тръгва оттам. Той не можеше без родното си място, без наследствените череши. Беше му  грешно да ги остави. За това на прага на 50 – те водеше съдебно дело в името на моралните щети, които нанасяше държавата върху собствената си земя.

След досаден час шофиране из София , Добри се добра с колата си до съда. Паркира още толкова време, тъй като не видя свободни места, нямаше на кого да плати, а после го изпревариха за едно място, като му показаха среден пръст. Различната от софийската регистрация на автомобил в нашата столица, отключва агресивни рефлекси у местните шофьори. Наложи се Добри да почака работника на паркинга, за да си плати, но вместо такъв човек се появи контрольор, който му обясни,че без такса не се спира в това каре и на всичкото отгоре го глоби, че не си е изпратил СМС за паркиране. Така след изгубени два часа в пътуване и паркиране, Добри влезе в съда.

Премина през фейсконтрола за безопасност и обезвреждане, след което се огледа за бюро – информация. Под табелата на гишето видя една сериозна жена, която гледаше над очилата си с обилен грим, който беше почнал да се стича по лицето й, даже блестеше като зехтин. Жената подвикваше претенциозно на някакви майстори, които се бяха надвесили над климатика в стаята и мърмореше, че всичко е заради ниското качество у нас. Заради жегата в стаята, жената не можеше да задържи сенките над очите си, спиралата върху миглите си и пудрата по бузите си. Добри усети, че не е дошъл в най- подходящия момент за тази жена, която трябваше да го обслужи, но се налагаше се да я заговори.

–          Добър ден!

–          Кажете бързо, че имам работа – така госпожата отговори на любезния му поздрав.

–          Да Ви  питам,  във връзка с тази призовка за дело днес… Коя е съдебната зала?

–          Всички зали са натам – промърмори под носа си госпожата  и посочи в ляво.

– Аз питам коя е залата, а не къде е, тъй като в призовката не е посочено. Сигурно при писането сте имали много работа. Вероятно Ви е било много топло, били сте сърдити на климатиците тук и загрижени за грима си.

– Ти ли бе, селянин, ще ми кажеш как да се държа, а? Преди години не беше така в тоя град. Нямаше ви, нямаше проблеми, нямаше и дела. Нямаше глобално затопляне и гримът ми не се смъкваше.

– Извинявайте, аз не съм виновен. И не съм част от вашата представа за спарения ви град. Ако вашите велики съграждани си бяха свършили работата, нямаше да се видим днес с Вас. Тук съм по работа. Да реша поне един от проблемите на селото, които ни създадоха чиновниците, които никога не са стъпвали на селска земя.

Служителката на съда се престори, че не чува Добри. След малка пауза, за да избегне неудобството, тя се обърна по- учтиво с въпрос към Добри:

– Ти за земеделско дело ли си?

-Да – отговори с досада Добри.

– Дай призовката! – служителката я прочете и пак каза: Стаята за селските дела от Кюстендил е 87 ма. Нарочно сме я избрали с тази номер. Да ви е по-лесно за помнене и да не забравяте ,че това са километрите разстояние от вас до нас.

Добри тръгна уморен от този обиден  разговор и от извратеното разбиране за шовинизъм на тази женица. В 13 часа трябваше да започне делото по неговия иск. Стигна до стаята. До вратата бяха прилепнали други хора. Наложи се пак да разговаря:

– Извинете, може ли …? – Добри посочи с поглед вратата.

– Не, защото ние сме наред и веднъж вече ни предредиха някакви връзкари.

– Аз съм за графика. Плюс това имам дело за един часа.

– Не може да бъде. Наш ред е. Питахме на две места.

– За какво дело сте? – уточни Добри.

– За наследствена къща. Делим я – отговори троснато жената, която чакаше заедно с още двама мъже пред вратата.

– Но, днес не са ли земеделските дела? – попита учуден Добри

– Май не са. Ако си за такова, мини да видиш какво пише на вратата- уточни наперено жената.

Добри прочете: “Както Ви информирахме допълнително земеделските дела са изместени за разглеждане на 03.07.12 година, поради отсъствие на съдията.Часовете остават същите.”

Добри се извини на чакащите и тръгна към изхода на съда -отегчен от бюрокрацията, която му правеше непрестанни спънки. Сега имаше нужда от разходка, но навън беше твърде задушно и прашно. Той предпочете да дремне в колата за кратко.

Вечерта наближаваше към София, придружавана от затихване на градския шум и прах. Все още работеха  малките магазинчета под старите безмълвни кооперации, в които живота не се виждаше, а  миришеше от  стените на сградите. Най – често на яхния, гранясало олио и вкиснал лук. Лицето на града избуяваше над уличния софийски прах към  19 часа. Тогава в столицата обикновено се виждат старческите бръчки на града и неузрелите черти на подмладената му част, която избиваше като витринен салон над остарелите тежки, бетонови сгради.

Добри Кирязов  се пробуди от лекия полъх, който премина покрай него на отворен прозорец и остави след себе си  свеж въдух.

Навън природата започна да се движи. Всички бързаха към къщите си, прибираха се. Трамваите тракаха по-празни, автобусите не издишаха на едно място. По булевардите вече нямаше тапи. Само по две – три коли чакаха на опашка пред светофарите. Вятърът разнасяше уханието на липов цвят из булеварда, където беше спрял. Старите липи в “Лозенец” оправиха  настроението на мъжа,о изкараха го от колата му и го отведоха до пл. „Журналист“ . Това кръгло място вечер събира изтърсаци. Тук по пейките на площада нощуват бездомници, обикалят гладни кучета, влачат се хора, вмирисани на кисело, трева и спирт. В небето над площадчето, където са опънати жиците за ток, постоянно висят кецове, които са като разрешително и достъп за смъркане. Така стои градът  тук – не може да заспи заради всички зависими хора, които пристигат тихо- мълком, шумят странно, разнасят лудост и после си тръгват като сенки. Големият булевард покрай Колелото – „Христо Смирненски“ още  напомняше  града на  Шокинг с тъпите стъпки и тъмата. Сградите глъхнеха и отразяваха призраци с пияни и хрипливи слова.

Хората изглеждаха в очите на Добри уморени ,прегърбени  от  делника си. Работата беше смъкнала цвета от лицата им. Беше изсмукала и влажността от очите им. Протежението на  „Смирненски“, отведе мъжът до „Граф Игнатиев“. Тук витрините поглъщаха тясната улица. Тя на фона на големия град приличаше на запушен коридор. Хората се разминаваха на една страна, бутайки се един в друг. Нямаше как, тъй като цяла България в София, се движеше постоянно оттук. Нравът на улицата допълваха традиционните софийски статици. От вдлъбнатите входове на кооперациите се подаваха просещи ръце, предимно на стари жени, молещи за хляб. Добри запечата тези впечатления от  „Графа“, които не му донесоха комфорт и това го накара да ускори крачката, за да се изнесе бързо до бул „Патриарх Евтимий“.

Мъжът не се сети много за Попа, но видя ,че днес той прилича на градска чакалня. Добри не очакваше нищо от това място и за това го подмина и пое нагоре. Кирязов стигна до Петте кьошета, които не бяха нищо повече от невралгично кръстовище с функция на градски компас.

Шумът  от Петте кьошета уплаши Добри. В този тътен той  припознаваше   лудостта. То си беше точно така, тъй като и полезрението му маркираше транквилантни  хора наоколо. Ходеха без емоция, с отнесени очи, с прегърбени походки, уединени или пък подвикващи истерично. Всички бързаха да се изнесат от това място. Мястото освен, че беше гъмжащо кръстовище, озверяло от масата, която тъпчеше отгоре му, беше приятно, светло и просторно, с далечна видимост към петте посоки, които сочеше и с изглед към Витоша.

Добри тръгна по дясното кьоше. Престрои се по “Христо Ботев”. Тоя булевард трябваше да го отведе от другата страна на центъра. Кирязов вървеше и оглеждаше терасите. На някои от тях се показваха баби по пеньоари, които поливат цветя, а на други се виждаха млади софиянки по гъси гащи да събират пране. Забеляза, че улицата привлича  проституция, а революцията я нямаше – вероятно беше погребана някъде под булеварда. Добри всъщност тръгна по “Ботев”, защото щеше да го изведе до паметно за него място – земеделското министрество. Мъжът търсеше тази сграда, защото тя беше чест за неговата фамилия, а и не беше я виждал отдавна. Прадядо му беше участвал в строежа на министерството. Този факт се предаваше като наследство в рода Кирязови.

Докато се спускаше към сградата, Добри срещна по пътя си просещи деца, баби, ровещи в кофите за боклук, момчета, които се биеха за лепило, проститутка – травестит и един полицейсти екип, който стоеше неутрално. С тези картини, преминаващи като диапозитиви, Добри все пак стигна до министреството на земеделието. Той седна на стълбите пред входа и се опитваше да се докосне до идеята за тази сграда, до труда хвърлен тук. Мисли  за идеята за това министерство, за символиката, която носи тази могъща сграда. Огледа я – колко е красива още, пипната с майсторлък и желание. Представи си как утре ще се напълни  с важни администратори, които се опитват да обясняват земеделието от 9 до 17 часа. Каква ирония на съдбата, поражда символиката на тази сграда. “Ботев” го доведе дотук, където вместо справедливост за земята, хората срещат неразбиране, пречки и препядствия за работата си. И на всичко отгоре някой им обеснява на теория как се изкарва хляб и как се пазят корени.

Точно заради тези хора, Добри замръкна в София, за да изчака делото срещу несправедливостта към земеделците. Така вместо сантиментален спомен, срещата със земеделското министерство напрупа още обида и гняв в душата му. Уморен и смачкан от деня, той си хвана такси  и се върна на “Смирненски” , където беше колата му. Влезе, за да поспи.

Новият ден светна. Още от сутринта въздухът пареше. Добри се събуди и  със залепнали очи, тръгна към съда. Жената от информацията днес не беше нервна, очите й светеха в черно от спирала, сенките й не се стичаха като зехтин по лицето й, ружът си беше на място по бузите й. Климатикът изпълняваше служебният си дълг.
Кирязов успя се защити мъката за  човека, който обича земята всяка пресъхнала частица пръст, всяко изсъхнало дърво, всяка изгнила череша – и всичко това заради лошото планиране на европейските земеделски пари. Единствненият свидетел на  тази история останаха стените на зала 87.

Добри тръгна обратно към Трешня, с колата, която лазеше по софийските улици, докато излезе на пътя за Кюстендил. Слънцето прежуляше града. Асфалтът беше станал на пихтия. Хората също бяха загубили формата си. Виждаха се като точки на фона на тежките неми сгради.  Дърветата зеленееха в страни от пътя, птичките търсеха края на София, а в Трешня черешите чакаха Добри. Подаръците останаха по софийските витрини.

 
 

Да наследиш милиони от човек, когото не познаваш

| от chronicle.bg |

Всички сме получавали от онези развлекателни имейли, в които с радост ни се съобщава, че сме получили баснословна сума от напълно непознат човек. Единствено трябва да изпратим разни лични данни и банковата си сметка, за да ни ги преведат…

Това, разбира се, е безмерна глупост и дръзка обида на интелигентността ни. Но случвало ли се е някога такова нещо наистина?

Оказва се, че да! Има много описани случаи, в които хора получават крупни суми от човек, когото никога не са виждали. Ще започнем с историята на доктор Месзарос, който оставя в завещанието си $50 000 на актрисата Корин Уард. Сумата може да не изглежда голяма, но историята се развива през 1930 година. Това означава, че в днешни пари завещанието се равнява на $770 000. Госпожица Уард остава изненадана, защото никога не е чувала за доктора преди да получи наследството, а причната за него е, че Месзарос всъщност е влюбен в красивата актриса.

1930 годината явно е била добра за актрисите, защото Лилиян Малръп също се радва на непредвидени финансови постъпления. Преди 5 години тя наследява $60 000 (около $870 000) от своя чичо Джордж Ла’Ламонтиер. Той постига богатството си по време на Златната треска в Аляска заедно със своя бизнес партньор Хенри де ла Сал. 5 години по-късно де ла Сал, за когото дамата само е чувала съвсем бегло в писмата на чичо си, също почива и й оставя – внимание – $700 000. Тогавашни пари. Днес това прави към $10,7 милиона. Хенри й оставя парите с едно условие – Лилиян трябва да задели $100 000 от тях ($ 1,5 м.) в специална сметка и да използва лихвата за стипендии на студенти.

Историята на Арчибалд Макартър е забележителна сама по себе си и без края. Той пристига в Доджвил, Уисконсин, като младеж с нищо друго освен дрехите на гърба си и диплома от колежа Лорънс. Първия си ден в града той трябва да сече дървета, за да получи легло за през нощта и храна. Младият Арчибалд прекарва следващите няколко десетилетия от живота си правейки състояние. Впоследствие обаче той зарязва всичко, става вегетарианец, пуска си брада и се заклева, че ще живее в бедност. Мести се да живее в малка колибка и прекарва времето си в близкото гробище, четейки философия и поезия. Според статия от 31 януари 1926 година, публикувана в „Milwaukee Journal“, като причина за поведението си Арчи изтъквал, че предпочита компанията на мъртвите хора, отколкото на живите. След още няколко десетилетия подобен живот, когато е на 78-годишна възраст, той си купува кола и заминава във Флорида. Там продава колата и няколко години по-късно умира. Освен едни $15 000 ($216 000), които оставя на сина на госпожа Джейн Джойс, с която е приятел на младини, както и други малки дарения, Макартър оставя парите си, около $300 000 ($4 м.), на млад чиновник, който среща случайно на пейка в парк в Джаксънвил, Флорида.

Продължаваме с още дръзки и екстравагантни истории. Тази е за Уелингтън Бърт, който взима решението да не оставя капитала на живите си роднини, а да го завещае на бъдешите поколения. В завещанието си той пише собствеността му да се раздаде на наследниците му чак 21 години, след като почива и последния негов внук. Бърт умира през 1919, а последният от внуците му – през 1989. Когато през 2010 завещанието се изпълнява, парите на Уелингтън вече са $110 милиона. Те се разделят между 12-те му потомци. 

За най-голямата сума, която човек получава от непознат, трябва да разкажем в историята на Злот и Геза Пелади. Те буквално живеят в пещера близо до Будапеща преди да бъдат издирени (неимоверно трудно) и да научат, че баба им, която никога не са срещали, им оставя $6 милиарда. Да, милиарда, с „Р“. Геза вкарва малко яснота за ситуцията: „Знаехме, че майка ни идва от заможно семейство, но тя имаше доста чепат характер и беше прекъснала връзки с родителите си, а по-късно остави и нас. Затова изгубихме контакт с нея и с баща ни, докато тя не почина.“ Според него, баба им дори не е знаела, че те съществуват и всъщност адвокатите й разбират, че тя има наследници.

САЩ и Великобритания имат специални системи, които пазят имуществото на хора с неизвестни наследници. На Острова това продължава 30 години, след което вещите и средствата на покойника стават собственост на държавата. Между 2013 и 2014 в държавната хазна на битанците по този начин са постъпили £14 милиона. В САЩ този срок обаче е различен в различните щати. В Тексас, например, той е едва 4 години.

В България такава система няма. Но ако ваш роднина почине и искате да проверите какво наследство ви е оставил, трябва да  удостоверение за наследници от общината, към която покойникът има адресна регистрация. С него ще можете да проверите какво движимо и недвижимо имущество има, а също така и банкови сметки.

За край на текста искаме да ви разкажем за отвратително романтичния жест на комика Джак Бени. Няколко дни след като умира, на врата на къщата му се звъни. Отваря съпругата му, Мери Ливингстонг, с която са били женени от 47 години, и на прага вижда доставчик на цветя, който й дава роза. Същото се повтаря ден след ден, след ден и Мери научава, че покойният й съпруг в завещанието си изрично отделя пари за цветар, който да й донася една по една червена роза на ден всеки ден до края на живота й. Общо госпожа Ливингстонг получава над 3000 цветя за 9 години.

 
 

Има ли други същества освен хората, които се самоубиват

| от chronicle.bg |

Въпросът със самоубийствата сред животните е доста спорен в научните среди, защото въпреки множеството записани случаи, в които животни привидно предизвикват собствената си смърт, никой не е сигурен дали тези случаи могат да се определят като самоубийства.

Първо да изясним нещо – „White Wilderness“ на Disney направи популярен мита, че лемингите се самоубиват като се хвърлят от отвесни скали, когато мигрират. Причините за това поведение все още не са известни, но малките животинки не се самоубиват.

41558_2018_333_Figa_HTML

Леминг

Има още случаи, в които у фауната се наблюдава подозрително самоубийствено поведение. От 60-те години насам са забелязани десетки (стотици според някои източници) кучета, които скачат от моста Овъртън без видима причина. За случая се пише от години преди специалистът по поведение на животните, Дейвид Сандс, да открие причината. Той забелязва, че под моста живеят норки и че повечето от кучетата, които скачат, са от породи с по-развито обоняние. Парапетът е достатъчно висок, за да могат да видят къде ще се озоват, когато го прескочат, и така мистерията е разнищена.

Overtoun--2

Мостът Овъртън в Шотландия

За друг случай, отново с куче, ни разказва репортаж във вестник Illustrated London News от 1845 година. В него пише за нюфаундленд, който се опитва да се удави като се хвърля във водата и отказва да се движи. То е спасено няколко пъти, но всеки път се връща при водата…

Ако това куче действително се е опитало да се самоубие, човек би си помислил, че от 1845 досега това поведение все ще се повтори. Най-близкото, което наблюдаваме обаче, е че някои кучета отказват да се хранят след като загубят стопанина си, което понякога води до смърт. Но и тогава не е ясно дали животинката иска да умре от мъка или причината е друга.

В статия по темата Катрин Гамон от LiveScence поставя нещата много добре: „За да се счете един акт за самоубийство, самоубиецът трябва да е наясно, че това което прави ще отнеме живота му.“ Именно затова е трудно да преценим дали други животни отнемат живота си. 

Има обаче няколко вида насекоми, които се оставят да бъдат убити и дори, в някои случаи, сами прекъсват живота си. Някои видове мравки се самовзривяват при настъпила опасност, обикновено разпръсквайки миризлива или лепкава течност. Това обаче не е точно самоубийство по начина, по който ние го разбираме, защото видът просто се е развил така, че да цени благосъстоянието на популацията си пред своето собствено. Подобна самоотверженост се наблюдава и при мравките от вида forelius pusillus, които през нощта изпращат старите или болните членове извън мравуняка с мисията да го запечатат и така той да остане скрит за хищници. Японските (!) медоносни пчели, когато се отбраняват срещу гигантския азиатски стършел, се нахвърлят върху него и започват да пърхат с крила, което значително покачва температурата. Пчелите могат да издържат на до 48 градуса топлина, докато стършела – до 46. За жалост обаче тези, които са в центъра, също умират.

Всичко това обаче е пример единствено за неосъзнато, инстинктивно поставяне на обществото пред индивида и в крайна сметка не можем да го определим като самоубийства – такова, каквото извършват хората.

 
 

Не просто круиз, а най-пищният природен спектакъл в света

| от Вучето |

“Бързата линия” или Hurtigruten е круизен маршрут, който покрива разстояние от 2000 км по крайбрежието на Западна Норвегия.

Тези, които вече са го преживели, се кълнaт, че на света няма по-вълнуващо пътешествие с круизен кораб. Тези, които не са, но мечтаят да им се случи, събират пари в куче-касичка и сричат прости фрази на норвежки. “Тюсен так” (Много благодаря), “Ха де бра” (Довиждане), “Яй вил мер…” (Искам още).

Всъщност човек не може да иска повече, защото по време на двуседмичното пътешествие има от всичко по много. Много фиорди, много вода и много сьомгова пъстърва. Пътуването е близко до сюрреалистично изживяване, при това без да са намесени психотропни вещества. Въпреки че круизната линия функционира целогодишно, най-подходящото време да се предприеме пътуването са летните месеци. Тогава няма да видите как северното сияние обагря тъмното арктическо небе, но затова пък през лятото нощите се превръщат в дни. Буквално. Разбира се, цените през летния сезон са най-солени. Например, ако пътувате през ноември в нелуксозна каюта за двама (с илюминатор, но без право на тристепенно меню в ресторанта), ще ви струва малко над 1, 900 лева на човек. През юли цената скача на 4, 300.

Пътешествието започва от град Берген на юг и продължава чак до Киркенес, на 368 км отвъд Северния полярен кръг. На борда няма казина, нито вариатетни шоута в бродуейски стил, с каквито 90 процента от скъпите круизни кораби по света се опитват да привлекат клиенти. Единствената атракция, на която Хюртирюта разчита, е постоянно променящият се пейзаж. И напълно заслужено този пейзаж е главното действащо лице в спектакъла, който продължава 288 часа.

Kirkenes1
Киркенес; Снимка: www.visitkirkenes.no

Невинаги обаче пътуването е отнемало толкова дълго време. При откриването си през 1893 г. и в последвалите няколко десетилетия линията е функционирала като редовен превоз за хора и стоки. Инициативата зад това начинание била на правителството, а идеята – да се подобри комуникацията между труднодостижимите населени места по накъсаното западно крайбрежие. Първите рейсове започвали от Трондхайм и стигали крайната си дестинация Хамерфест, един от най-северните градове в света, само за 67 часа. Така пощата, която преди това пътувала по този маршрут три седмици през лятото и пет месеца през зимата, вече била доставяна само за няколко дни. Ура за Хюртирюта! С години броят на корабите, плаващи по маршрута, постепенно се увеличавал, а още и още портове влизали в плавателния план.

След края на Втората световна война започнали да се печатат брошури на различни езици, рекламиращи Хюртирюта като възможност за туристите да се запознаят с дивата и красива норвежка брегова линия. В началото туристическите агенции с известна доза сцептицизъм промотирали круиза. Но с течение на времето славата на Хюртирюта нараствала, за да се стигне до настоящия момент, когато е известна по целия свят като “The world’s most beautiful voyage”.

И така, в случай, че един ден решите да предприемете това пътуване, ето какво трябва да очаквате.

Sans titre
Маршрутът на Хюртирюта от Берген до Киркенес

Пътешествието покрай набраздения с фиорди западен норвежки бряг преминава покрай 34 населени места, някои от които са миниатюрни селца само с по няколко къщи и магазинчета като от конструктор Лего, скупчени около доковете.

Храната, която се сервира на борда, както може да се очаква, не включва бургери и паста. Концепцията, залегнала в менюто, е то да отразява хранителната култура, характерната за всеки един район, през който минава корабът. Храната е прясна и се купува от пристанищата по пътя. Много често рибарите собственоръчно доставят част от дневния си улов на борда. По този начин пътниците могат да вкусят местни деликатеси, сред които особено се откроява рибният… сладолед.

Забавления на борда не липсват, но те пак са в типично норвежки стил, така че не очаквайте полуголи танцьорки и караоке с награди. Традиция е, когато корабът пресече Северния полярен кръг, капитанът да събере на палубата “новобранците”, т.е. тези, на които това се случва за първи път, и да извърши специална “церемония” по инициацията им. Няма да развалям изненадата в случай, че и вие сте сред щастливците, но ще кажа само, че трябва да се подготвите за кофа ледени кубчета и топла супа. Когато екипажът не е много зает, сменя униформата с народни костюми и под формата на импровизирани пиеси представя местни фолклорни приказки и легенди. Ако корабът успее да стигне до култовия Trollfjord (Фиорда на троловете), част от персонала изнася цяло представление на носа на кораба на фона на зловещо осветените от зелени светлини скали на фиорда.

download (1)
Берген; Снимка: en.visitbergen.com

И като стана въпрос за персонала и артистичните му заложби, нека ви запозная и с него. Като всичко друго, свързано с Хюртирюта, и екипажът е почти изцяло норвежки. Много от членовете, бидейки родом от местата, през които корабът минава, са неизчерпаем извор на информация за местните обичаи и нрави, както и на полезни съвети кои са най-добрите кръчми и ресторанти на сушата, които пасажерите могат да посетят.

Освен великолепна туристическа атракция обаче, Хюртирюта си остава приятен и удобен начин за предвижване на норвежците. Вместо влак или автобус, те “хващат лодката”, за да стигнат от Мольой до Молде, или от Олесунд до Харща. А пътуването в компанията на местните е още един елемент, който прави от Хюртирюта перфектното автентично преживяване.

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg