Хора и хорица

| от |

„Хора и Хорица“ е разказ – увертюра за София. Написан е от нашия приятел Добрина Добрева. На страниците в „Шокинг“ стил застават човек и град. Основното действие е на бул. “ Христо Смирненски“. Конфликтът в разказа тръгва от антагонизма между хората и хорицата.  Повествованието  препраща към поетичния град на Смирненски. Градът пак  е зло, а човекът пак е жертва.

Пиковата сутрин в София започва към 8. По това време  в други градове прозира светлината на последния изгрев, въздухът трепти, а хората не бръмчат с коли и не шумят с глъчта си в градския транспорт. А пък за живота на село да не говорим. Пасторална тишина, пропита с аромат на трева, облагородена от гласове на птици.  В столицата това отдавна е само спомен  на оредяващите стари софиянци. Градът сега е задушен. Тълпите  нагряват градския въздух. Това вече не е София. Хора, коли и хора в коли пълзят. Бързат във всички посоки – към центъра и към покрайнините. Дишат бързо, движат се бързо, говорят бързо. Градът е обсебен, заприличал е на хората си – отровен и задръстен. Старите дървета и зелената трева са още тук, но всичко стои мирно и отдава почести на дългите колони от хора, които преминават покрай тях с периферията на очите си. Единственото трептене, което по- скоро прилича на земен трус, се усеща под краката и гумите, които търкат шосетата в града.

Добри Кирязов също се влачеше с колата си днес в столицата. Трябваше да бъде в градския съд по призовка. Ставаше дума за дело, с което той оспорва схемата за разплащане на европейски земеделски субсидии. Беше родом от кюстендилското село Трешня. Там беше пораснал, там му мина младостта, там започна да остарява. Гледаше много декари земя с черешови градини. Учеше се на земеделие  цял живот. Малко беше поотминал нормалните студентски години за следване, но все пак на близо 40 години взе аграрно образование в София.

Делото, което водеше беше сериозно – срещу държавата и Европа. Добри имаше сериозни забележки към начина, по който се “стимулира” българското земеделие. За това, че се дават пари на два транша и в повечето случаи след като реколтата е узряла, продадена,  а земята се подготвя за новия добив. Всички бяха настръхнали срещу тази държавна практика, но като видяха как се тушират протестите им, се върнаха на село да бачкат, вместо да висят напразно пред парламента. Добри не ходеше на протести, но заведе това дело в знак на протест. Днес престоеше да се гледа за втори път, тъй като се отлагаше заради събиране на доказателства.

Идването в града беше като камък на шия за мъжа. Той нямаше сантимент към живота в столицата. Тежеше му и всеки пък се чудеше всеки как могат да живеят хора тук и всеки ден да се борят за  пространство в града. Да ги управляват разписания на градския транспорт, да ги ориентират знаци и светофари, да ги следят камери, да посрещат гости с домофони, да ходят с охрана, да се заключват с кодови системи, да пазят колите си с аларми.

На село и днес беше повече от спокойно. Апашите отдавна не се връщаха там, защото нямаше вече какво да се тараши. То и хора нямаше кой знае колко.  Въпреки опустялото село, за Добри имаше поводи да не си тръгва оттам. Той не можеше без родното си място, без наследствените череши. Беше му  грешно да ги остави. За това на прага на 50 – те водеше съдебно дело в името на моралните щети, които нанасяше държавата върху собствената си земя.

След досаден час шофиране из София , Добри се добра с колата си до съда. Паркира още толкова време, тъй като не видя свободни места, нямаше на кого да плати, а после го изпревариха за едно място, като му показаха среден пръст. Различната от софийската регистрация на автомобил в нашата столица, отключва агресивни рефлекси у местните шофьори. Наложи се Добри да почака работника на паркинга, за да си плати, но вместо такъв човек се появи контрольор, който му обясни,че без такса не се спира в това каре и на всичкото отгоре го глоби, че не си е изпратил СМС за паркиране. Така след изгубени два часа в пътуване и паркиране, Добри влезе в съда.

Премина през фейсконтрола за безопасност и обезвреждане, след което се огледа за бюро – информация. Под табелата на гишето видя една сериозна жена, която гледаше над очилата си с обилен грим, който беше почнал да се стича по лицето й, даже блестеше като зехтин. Жената подвикваше претенциозно на някакви майстори, които се бяха надвесили над климатика в стаята и мърмореше, че всичко е заради ниското качество у нас. Заради жегата в стаята, жената не можеше да задържи сенките над очите си, спиралата върху миглите си и пудрата по бузите си. Добри усети, че не е дошъл в най- подходящия момент за тази жена, която трябваше да го обслужи, но се налагаше се да я заговори.

–          Добър ден!

–          Кажете бързо, че имам работа – така госпожата отговори на любезния му поздрав.

–          Да Ви  питам,  във връзка с тази призовка за дело днес… Коя е съдебната зала?

–          Всички зали са натам – промърмори под носа си госпожата  и посочи в ляво.

– Аз питам коя е залата, а не къде е, тъй като в призовката не е посочено. Сигурно при писането сте имали много работа. Вероятно Ви е било много топло, били сте сърдити на климатиците тук и загрижени за грима си.

– Ти ли бе, селянин, ще ми кажеш как да се държа, а? Преди години не беше така в тоя град. Нямаше ви, нямаше проблеми, нямаше и дела. Нямаше глобално затопляне и гримът ми не се смъкваше.

– Извинявайте, аз не съм виновен. И не съм част от вашата представа за спарения ви град. Ако вашите велики съграждани си бяха свършили работата, нямаше да се видим днес с Вас. Тук съм по работа. Да реша поне един от проблемите на селото, които ни създадоха чиновниците, които никога не са стъпвали на селска земя.

Служителката на съда се престори, че не чува Добри. След малка пауза, за да избегне неудобството, тя се обърна по- учтиво с въпрос към Добри:

– Ти за земеделско дело ли си?

-Да – отговори с досада Добри.

– Дай призовката! – служителката я прочете и пак каза: Стаята за селските дела от Кюстендил е 87 ма. Нарочно сме я избрали с тази номер. Да ви е по-лесно за помнене и да не забравяте ,че това са километрите разстояние от вас до нас.

Добри тръгна уморен от този обиден  разговор и от извратеното разбиране за шовинизъм на тази женица. В 13 часа трябваше да започне делото по неговия иск. Стигна до стаята. До вратата бяха прилепнали други хора. Наложи се пак да разговаря:

– Извинете, може ли …? – Добри посочи с поглед вратата.

– Не, защото ние сме наред и веднъж вече ни предредиха някакви връзкари.

– Аз съм за графика. Плюс това имам дело за един часа.

– Не може да бъде. Наш ред е. Питахме на две места.

– За какво дело сте? – уточни Добри.

– За наследствена къща. Делим я – отговори троснато жената, която чакаше заедно с още двама мъже пред вратата.

– Но, днес не са ли земеделските дела? – попита учуден Добри

– Май не са. Ако си за такова, мини да видиш какво пише на вратата- уточни наперено жената.

Добри прочете: “Както Ви информирахме допълнително земеделските дела са изместени за разглеждане на 03.07.12 година, поради отсъствие на съдията.Часовете остават същите.”

Добри се извини на чакащите и тръгна към изхода на съда -отегчен от бюрокрацията, която му правеше непрестанни спънки. Сега имаше нужда от разходка, но навън беше твърде задушно и прашно. Той предпочете да дремне в колата за кратко.

Вечерта наближаваше към София, придружавана от затихване на градския шум и прах. Все още работеха  малките магазинчета под старите безмълвни кооперации, в които живота не се виждаше, а  миришеше от  стените на сградите. Най – често на яхния, гранясало олио и вкиснал лук. Лицето на града избуяваше над уличния софийски прах към  19 часа. Тогава в столицата обикновено се виждат старческите бръчки на града и неузрелите черти на подмладената му част, която избиваше като витринен салон над остарелите тежки, бетонови сгради.

Добри Кирязов  се пробуди от лекия полъх, който премина покрай него на отворен прозорец и остави след себе си  свеж въдух.

Навън природата започна да се движи. Всички бързаха към къщите си, прибираха се. Трамваите тракаха по-празни, автобусите не издишаха на едно място. По булевардите вече нямаше тапи. Само по две – три коли чакаха на опашка пред светофарите. Вятърът разнасяше уханието на липов цвят из булеварда, където беше спрял. Старите липи в “Лозенец” оправиха  настроението на мъжа,о изкараха го от колата му и го отведоха до пл. „Журналист“ . Това кръгло място вечер събира изтърсаци. Тук по пейките на площада нощуват бездомници, обикалят гладни кучета, влачат се хора, вмирисани на кисело, трева и спирт. В небето над площадчето, където са опънати жиците за ток, постоянно висят кецове, които са като разрешително и достъп за смъркане. Така стои градът  тук – не може да заспи заради всички зависими хора, които пристигат тихо- мълком, шумят странно, разнасят лудост и после си тръгват като сенки. Големият булевард покрай Колелото – „Христо Смирненски“ още  напомняше  града на  Шокинг с тъпите стъпки и тъмата. Сградите глъхнеха и отразяваха призраци с пияни и хрипливи слова.

Хората изглеждаха в очите на Добри уморени ,прегърбени  от  делника си. Работата беше смъкнала цвета от лицата им. Беше изсмукала и влажността от очите им. Протежението на  „Смирненски“, отведе мъжът до „Граф Игнатиев“. Тук витрините поглъщаха тясната улица. Тя на фона на големия град приличаше на запушен коридор. Хората се разминаваха на една страна, бутайки се един в друг. Нямаше как, тъй като цяла България в София, се движеше постоянно оттук. Нравът на улицата допълваха традиционните софийски статици. От вдлъбнатите входове на кооперациите се подаваха просещи ръце, предимно на стари жени, молещи за хляб. Добри запечата тези впечатления от  „Графа“, които не му донесоха комфорт и това го накара да ускори крачката, за да се изнесе бързо до бул „Патриарх Евтимий“.

Мъжът не се сети много за Попа, но видя ,че днес той прилича на градска чакалня. Добри не очакваше нищо от това място и за това го подмина и пое нагоре. Кирязов стигна до Петте кьошета, които не бяха нищо повече от невралгично кръстовище с функция на градски компас.

Шумът  от Петте кьошета уплаши Добри. В този тътен той  припознаваше   лудостта. То си беше точно така, тъй като и полезрението му маркираше транквилантни  хора наоколо. Ходеха без емоция, с отнесени очи, с прегърбени походки, уединени или пък подвикващи истерично. Всички бързаха да се изнесат от това място. Мястото освен, че беше гъмжащо кръстовище, озверяло от масата, която тъпчеше отгоре му, беше приятно, светло и просторно, с далечна видимост към петте посоки, които сочеше и с изглед към Витоша.

Добри тръгна по дясното кьоше. Престрои се по “Христо Ботев”. Тоя булевард трябваше да го отведе от другата страна на центъра. Кирязов вървеше и оглеждаше терасите. На някои от тях се показваха баби по пеньоари, които поливат цветя, а на други се виждаха млади софиянки по гъси гащи да събират пране. Забеляза, че улицата привлича  проституция, а революцията я нямаше – вероятно беше погребана някъде под булеварда. Добри всъщност тръгна по “Ботев”, защото щеше да го изведе до паметно за него място – земеделското министрество. Мъжът търсеше тази сграда, защото тя беше чест за неговата фамилия, а и не беше я виждал отдавна. Прадядо му беше участвал в строежа на министерството. Този факт се предаваше като наследство в рода Кирязови.

Докато се спускаше към сградата, Добри срещна по пътя си просещи деца, баби, ровещи в кофите за боклук, момчета, които се биеха за лепило, проститутка – травестит и един полицейсти екип, който стоеше неутрално. С тези картини, преминаващи като диапозитиви, Добри все пак стигна до министреството на земеделието. Той седна на стълбите пред входа и се опитваше да се докосне до идеята за тази сграда, до труда хвърлен тук. Мисли  за идеята за това министерство, за символиката, която носи тази могъща сграда. Огледа я – колко е красива още, пипната с майсторлък и желание. Представи си как утре ще се напълни  с важни администратори, които се опитват да обясняват земеделието от 9 до 17 часа. Каква ирония на съдбата, поражда символиката на тази сграда. “Ботев” го доведе дотук, където вместо справедливост за земята, хората срещат неразбиране, пречки и препядствия за работата си. И на всичко отгоре някой им обеснява на теория как се изкарва хляб и как се пазят корени.

Точно заради тези хора, Добри замръкна в София, за да изчака делото срещу несправедливостта към земеделците. Така вместо сантиментален спомен, срещата със земеделското министерство напрупа още обида и гняв в душата му. Уморен и смачкан от деня, той си хвана такси  и се върна на “Смирненски” , където беше колата му. Влезе, за да поспи.

Новият ден светна. Още от сутринта въздухът пареше. Добри се събуди и  със залепнали очи, тръгна към съда. Жената от информацията днес не беше нервна, очите й светеха в черно от спирала, сенките й не се стичаха като зехтин по лицето й, ружът си беше на място по бузите й. Климатикът изпълняваше служебният си дълг.
Кирязов успя се защити мъката за  човека, който обича земята всяка пресъхнала частица пръст, всяко изсъхнало дърво, всяка изгнила череша – и всичко това заради лошото планиране на европейските земеделски пари. Единствненият свидетел на  тази история останаха стените на зала 87.

Добри тръгна обратно към Трешня, с колата, която лазеше по софийските улици, докато излезе на пътя за Кюстендил. Слънцето прежуляше града. Асфалтът беше станал на пихтия. Хората също бяха загубили формата си. Виждаха се като точки на фона на тежките неми сгради.  Дърветата зеленееха в страни от пътя, птичките търсеха края на София, а в Трешня черешите чакаха Добри. Подаръците останаха по софийските витрини.

 
 

Дейвид Линч и вдъхновението за онзи смразяващ кадър в „Туин Пийкс: Завръщането“

| от chronicle.bg |

Феновете на Дейвид Линч знаят, че той не обича да обяснява намеренията си зад режисьорските си решения. Една сцена обаче от „Туин Пийкс: Завръщането“ е прекалено добра, за да устоят зрителите да не искат повече подробности директно от създателя на поредицата. Става въпрос за финалната сцена на епизода „Part 8″ от „Туин Пийкс: Завръщането“ – онази, в която младото момиче отвори устата си, а в нея влезе създанието кръстоска между жаба и муха. Дейвид Линч вдига завесата над този момент от кариерата си (и на редица други) в новата си книга, „Room to Dream“.

В откъс от книгата, публикуван от The New York Times, Личн разказва откъде е дошла идеята за този кадър и създанието в него. 

Всичко се случва, докато Линч е на ваканция из Европа. Той бил на борда на „Ориент Експрес“, пътувайки от Атина до Париж. На гарата в Югославия,  по време на почивката, Линч забелязва множество туристи как се втурват в една посока. „Всички отиваха към тези шарени шатри, където се продават оцветени напитки (които всъщност са просто вода със захар). Когато слязох от влака, стъпих в този мек прах, дълбок около 30 сантиметра, пълен с огромни насекоми, приличащи на жаби, които скачаха, летяха, излитаха и се връщаха обратно. От там ми дойде идеята за жабата-буболечка – тези неща просто попадат в света на „Туин Пийкс“.

Случката се развива прекалено рано, за да знае Линч, че огромните летящи насекоми ще свършат във финала на „Туин Пийкс“, но обяснява, че образът е изскочил в главата му, докато е пишел сценария на „Part 8″. Режисьорът завършва разказа си с кратък анекдот и не дава повече подробности зад една от най-абстрактните му сцени във филмите му.

„Всеки има свои теории за шоуто, което е прекрасно, и няма значение дали аз ще обяснявам моята теория.“ пише Линч в книгата. „Нещата имат своя собствена хармония и ако ти си верен на идеята, тогава хармонията ще си проличи, дори образът да е абстрактен. Можеш да го гледаш отново след 10 години и да го видиш в тотално различен начин, а може да видиш още нещо – но онзи потенциал ще бъде там, ако си бил верен на първоначалната идея.“

Припомняме си сцената:

 
 

Досиетата CHR: Мъжът от Сомертън

| от chr.bg |

Сомертън е плаж в Австралия, на юг от Аделайд. През 1948 година на 1 декември там започва делото Таман Шуд. То не е разкрито и до днес.

На тази дата в 6:30 сутринта на плажа е намерен мъртъв неизвестен мъж. Делото е кръстено по персийската фраза „tamám shud“, която означава „свършен“ или „приключен“. Тези думи били написани на откъснато парче хартия, което било намерено месеци по-късно в джоба на панталоните на жертвата. Хартията била откъсната от книгата „Рубайят“ на поетът от XII век Омар Хайям.

Полицията успява да намери и конкретната книга, от която е откъсната хартията. Тя била захвърлена в кола близо до плажа, където бил намерен трупа. На задната корица намират вдлъбнати следи от писане – два телефонни номера и текст, който определили като някакво закодирано съобщение. Това съобщение никога не бива разкодирано по задоволителен за следователите начин.

SomertonManCode-wikipedia

Месец и половина след печалния 1 декември е намерен куфар явно с вещите на мъжа. Той е бил оставен на съхранение на ЖП гара Аделайд в 11:00 часа сутринта в деня преди смъртта му. Освен няколко предмета, надписани с „Kean“, „Keane“ или „T. Keane“, нищо в куфъра не идентифицирало човека, а никой с подобно име не бил обявен за издирване.

Единият телефонен номер бил на медицинската сестра Джесика Елън Томсън, която живеела много близо до злополучния плаж. Тя казала на полицията, че не познава умрелия. Когато по-късно й била показана отливка на лицето на трупа „тя била напълно стресната и изглеждала все едно всеки момент ще припадне“, което дало повод на полицията да смята, че жената знае нещо, което не казва.

Джесика казва на полицаите, че дала копие от книгата „Рубайят“ на мъж на име Алфред Боксал, когото среща в хотел Клифърд Гарденс в Сидни през 1944, докато учи за сестра. Боксал обаче бил жив и здрав в Марубра.

Мнозина смятат, че цялата информация за случая е изцедена. През 2013 година обаче дъщерята на Джесика Томсън, Кейт, дава интервю за „60 Minutes“, в което казва, че майка й споделя как познава мъртвия, но нарочно не е казала на полицията. Майка й също така може да говори руски, което предполага някакъв участието й в шпионаж.

Когато мъжът е бил намерен, той е имал цигара в уста. Мистерията не изглежда, че ще бъде разкрита скоро. Или някога.

 
 

Тони Корнел поздрави баща си Крис Корнел с песен

| от chr.bg |

Дъщерята на покойния певец Крис Корнел почете паметта му, като публикува дует с него в социалните мрежи по случай Деня на бащата.

Дуетното изпълнение е кавър на песента „Nothing Compares 2 U“ на Принс. Тони Корнел публикува песента заедно с текст, в който благодари на баща си за това, че винаги я е подкрепял. „Ти ми даваше кураж, дори когато ти самият имаше нужда от него. Ти вярваше в мен, дори когато аз не вярвах в себе си. Липсва ми твоята обич“, написа 13-годишната Тони в Инстаграм и Ютюб.

Най-малката дъщеря на бившия английски футболист Дейвид Бекъм – 6-годишната Харпър, е написала трогателно писмо до баща си за празника, съобщи Контактмюзик. В него тя му благодари, че й помага с домашните и че се боричка с нея преди лягане. Затрогващото послание е публикувано в Инстаграм от майка й Виктория Бекъм.

По случай Деня на бащата актрисата Дженифър Гарнър на свой ред похвали актьора Бен Афлек, с когото са разделени, като заяви, че трите им децата са късметлии да имат такъв добър татко.

 

 
 

„Incredibles 2″ е номер едно в бокс-офиса у нас

| от |

Анимацията „Феноменалните 2″, която излиза 14 години след първия филм за семейството супергерои Боб и Хелън Пар, е най-гледаният филм у нас, сочат обобщените данни от киносалоните. Продължението на семейната история, в която има злодей, с който семейството трябва да се пребори, е гледано от 20 021 зрители и има 198 663 лева приходи за първите три дни на екраните у нас.

На втора позиция е „Джурасик парк: Рухналото кралство“, който е вече десет дни на екраните у нас. Историята за спасяването на динозаврите от Исла Нублар, който ще бъде разрушен от вулканично изригване, е гледана вече от 63 835 зрители и има 711 533 лева приходи.

Втората премиера от миналия уикенд – „Бандитките на Оушън“ – дамската версия на нашумялата поредица на Стивън Содърбърг, е на трето място в топ 10. Събирането на екип за обир на скъпоценно колие и осъществяването на кражбата са гледани вече от 8 107 зрители и имат 77 620 лева приходи.

Третата премиера от миналия уикенд – „Да обичаш Пабло“, създаден по биографичната книга на Вирхиния Валехо, е на четвърто място сред най-гледаните филми у нас. Екшънът за известния колумбийски наркобарон Ескобар, разказващ повече за другата му страна – строителството на болници, училища и жилища с парите от наркопроизводството, е гледан от 6 288 зрители и има 60 439 лева приходи за първите три дни у нас.

Пето място е за „Соло: История от Междузвездни войни“. След месец на екраните филмът за един от любимите персонажи в сагата, който разказва за ранните му години, е гледан от 57 268 зрители и има 639 562 лева приходи.

На шесто място е комедията „Книга за възрастни“ с Даян Кийтън, Джейн Фонда, Кандис Бъргън, Мери Стийнбъргън в главните роли. Случващото се с четирите героини по време на четенето и разбора на трилогията „50 нюанса сиво“ е гледано от 57 268 зрители и има 639 562 лева приходи от билетите им за трите седмици у нас.

Седма позиция е за екшън-фантастиката „Дедпул 2″ с Райън Рейнолдс в главната роля. Приключенията на Уейд в 12-ия поред филм по комикси на „Марвел“ са вече пета седмица на екраните у нас и за това време са гледани от 86 307 зрители и са събрали 839 856 лева приходи.

Осмо място е за българския „Революция Х“. Морското турне на едноименната група, съчетано с отдиха на съучениците им под надзора на училищното ръководство, както и с наркотрафик, отвличане и Гери-Никол, е гледано от 49 811 зрители и вече отчита 414 197 лева приходи за месец и половина на екраните.

Девето място е за анимацията „Чаровният принц“. Канадският филм за Филип Чаровния, който си търси жена преди да е навършил пълнолетие, е гледан от 25 071 зрители и има 241 041 лева приходи за петте седмици на екраните у нас.

На десета позиция е комедията „Зад борда“ – римейк на едноименния филм от 1987 година. Перипетиите на плейбой и самотна майка, изиграни от Еухенио Дербес и Ана Фарис, са гледани от 19 350 зрители и са събрали 189 263 лева приходи за месец и половина на екраните у нас.