shareit

Харманли и бежанците през погледа на един германски журналист

| от |

В бежанския лагер в Харманли живеят 1 300 души. Местните хора не говорят с добро за тях. В същото време неколцина адвокати въртят бизнес с нещастието на бежанците, се казва в репортаж на германския журналист Щефан Ошват за Дойче веле.

1394380_10152017799399560_2022615951_n

Харманли е град с 18 000 жители. На 35 километра от тук е турската граница. На бензиностанцията виси надпис на турски „Добре дошли“. Хората тук не говорят с добро за бежанците. „Нямаме добро мнение за тези хора. Тук те имат добри условия, но разрушават всичко. По-лоши са от нашите цигани в гетото. Твърде много надойдоха. Да идват само сирийци. Никакви афганистанци или някакви други, които прииждат от Турция. Ние ли трябва да решаваме проблемите на Турция?“, пита една жена. А приятелката ѝ бърза да добави: „Имаме си достатъчно собствени грижи. Всички сме зле – и те, и ние. И за всички ще е по-добре, ако тези хора не са тук“.

Новата ситуация в Харманли тревожи и кмета на града Михаил Лисков: „Аз също бях против изграждането на бежански център тук. Не успях да го предотвратя, но настоях бежанците да нямат право да се движат свободно из града. Сега ще отворим един магазин в центъра и тогава бежанците ще си стоят вътре. Така хората тук няма да имат контакти с тях. И няма от какво да се опасяват“, казва Лисков. И отправя обвинения към европейските институции: „Проблемът е пред вратата на Европа. Тя помага на Филипините, а нас ни забравя“, оплаква се Лисков.

1384307_10152017799274560_1727885810_n

Бизнес с нещастието на хората

Пред бежанския център срещаме неколцина адвокати. Помощни организации ги обвиняват, че правят бизнес с нещастието на хората. Сириецът Даула е дошъл от Кьолн, за да прибере свои близки. Той също се оплаква от адвокатите. „Тези хора изкарват добри пари покрай безизходицата, в която се намираме. Всичко е само театър. Идва някой адвокат, казва ти „братко“, взима ти 100 евро и ти обещава, че ще те измъкне. Казва, че е уредил всичко, а на практика нищо не се случва. Хората си остават в лагера, но никой не си получава парите обратно“, разказва Даула.

Зад тежката метална врата, охранявана от полицаи, стотици бежанци са насядали край огъня. Из въздуха се носи миризма на фекалии. „Лагерът е изграден за 430 души. Понастоящем обаче в него живеят 1 300 души. Всеки ден пристигат по 40-50 нови. В някои дни съм имал и по 200 човека“, разказва шефът на бежанския център Жельо Желев и сочи към една кофа за боклук. Тя е почти празна, отпадъците са разхвърляни наоколо. По земята има дори хляб. При това тук е хубавата част на лагера – бежанците живеят в бели двустайни контейнери. Една млада афганистанка напира напред, за да се оплаче от условията в останалата част на лагера: „Това тук са белите къщи. Ако искате да видите истината, отидете при палатките. Живеем като животни“, казва жената.

От тоалетните се носи непоносима миризма. Повечето от тях са повредени. Шефът на бежанския център има обяснение за тази неприятна ситуация: „Това е саботаж. Те искат да ни дискредитират. Вижте как изглеждат тоалетните след само една седмица. Те нарочно запушват тръбите, нарочно разрушават всичко, защото се надяват, че заради непоносимите условия ще бъдат изведени от лагера“, казва Желев.

1382989_10152017798699560_1892572083_n

 
 
Коментарите са изключени

Кучешкият рай на мелезите

| от |

Всички кучета отиват в рая. Не можем да си представим най-добрия приятел на човека на друго място. Интересното е, че съществува кучешки рай и тук. Представете си слънчево място, където може да откриете повече от 900 кучета, чийто породи са от уникална по-уникална. Запознайте се с един много красив проект, който защитава бездомни кучета и посреща посетители от целия свят, а най-важното – ръководи се от доброволци. Territorio de Zaguates или „Земята на бездомните кучета“ се намира в Коста Рика. Финансира се от дарители и различни организации се опитват да помогнат в поддържането ѝ. Свободната зона посреща посетители през цялата година и всеки може да прекара времето си с гостоприемни и щастливи четириноги приятели.

  Всяко едно от животните е също така кастрирано, за да няма потенциална възможност да станете свидетели на кучешка агресия. Идеята на това място е да докаже, че уличните кучета са уникални и имат право на живот като всички останали породисти животни. Доброволците се надяват да докажат, че техните питомци не се отличават по качества спрямо останалите. Много скоро раят започва да привлича погледите на някои знаменитости и с това общественото внимание се насочва в правилната посока. Организаторите дори се стараят да измислят оригинални породи като „Пухкаво Коли Флъфитериер от Аляска“. Именно това куче става и билборд на кампанията, използвайки слогана „Когато осиновявате улично куче, осиновявате уникална порода.“. Нещо много важно в целия процес за осиновяване е, че организаторите не само имат огромен списък със снимки, но дори предлагат на всеки приятел на животните да посети мястото, да се разходи с животните и да ги опознава.


View this post on Instagram

(Español abajo) Do you ever feel overwhelmed by the events taking place around the world, or by how people treat each other? It seems everyone’s too busy to be kind to one another. There seems to be more violence and less empathy every day. Let’s change that today! We at Territorio want to inspire you to get out of your comfort zone and join the #WorldKindnessDay celebration, promoting small acts of kindness, love, solidarity and compassion, with which we can make a big difference, inspiring and spreading generosity to individuals and companies to follow suit. A small gesture goes a long way, and this world desperately needs more kindness and compassion. You can change someone’s day entirely with just one phone call, an honest compliment, a small helping gesture, a little empathy. You can be kind to the environment by not littering, recycling and not wasting natural resources. You can also be kind to animals by rescuing and adopting instead of buying domestic animals , or carrying  some dog food with you in case you run into a hungry stray, but especially by rejecting animal cruelty practices and decreasing your consumption of animal products. There are hundreds of things we can do that require little effort on our part, that can generate a huge and positive impact on the lives of those around us. ✨ Let’s make kindness the norm.  Give us a hand and help our shelter by making a small donation if you can! ➡️ DONATIONS link in Stories ➡️ PAYPAL territorio.de.zaguates.oficial@gmail.com ➡️ AMAZON SMILE smile.amazon.com/ch/81-4423251 • • • #WorldKindnessDay #BeKindToEveryone #kindness #TerritorioDeZaguates #LandOfTheStrays #DogShelter #SpayNeuter #AdoptDontShop

A post shared by Territorio De Zaguates (@territorio_de_zaguates) on

Хората като цяло са добре дошли само за разходка, особено след като се намират сред природата и могат да прекарат известно време в една от най-добрите приятелски среди, които съществуват. Повечето питомци обикновено прекарват дните си в разходки или препичане на слънце, наслаждавайки се на перфектния климат, но също така чрез дарения се радват и на възможността да бъдат горди ползватели на модернизирана сграда, която позволява качествен живот.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джoн Ленън и Йоко Оно: “Зад всеки идиот стои една велика жена”

| от Мая Вуковска |

Джон Ленън, обожествяваният бийтъл, и Йоко Оно, енигматичен творец и негова муза, са без съмнение най-най-най-странната двойка на 70-те години на миналия век. Тяхната любовна история, освен много страстна и нетрадиционна, е и крайно озадачаваща. А озадачава и дори дразни най-вече феновете на култовата британска група. Много от тях и тогава, и днес продължават да твърдят, че именно Йоко Оно е било камъчето, преобърнало каруцата и сложило край на ерата “Бийтълс”. Когато Йоко се появява в картинката и узурпира целия живот на Джон, феновете са в потрес. Какво се случва с Ленън, за Бога?, питат се тревожно те. Не вижда ли какво му причинява тази жена? А и защо трябва да ги гледаме голи толкова често?

Въпреки противоречивите чувства, с които публиката по целия свят следи развитието на тази странна любов (защото от момента, в който се събират, лицата им не слизат от заглавните страници на вестниците), си личи, че Джон и Йоко нехаят за чуждото мнение и продължават да живеят и да се обичат по свои собствени правила.

Всъщност Йоко не е първата силна жена в живота на Ленън…

JohnLennonpeace

Снимка: By Roy Kerwood – Photo by Roy Kerwood.Previously uploaded to en: with same image name May 11 2006., CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5494172

Джон

Първата е лелята Мими, на когото социалните поверяват попечителството над Джон, след като Мими на два пъти им докладва, че иначе любящата майка Джулия неглижира сина си. В годините, през които чувствителното и талантливо слабичко хлапе расте в дома на бездетната си леля, майката не престава да го посещава редовно и постепенно образът й се оформя като този на втората важна жена в живота на Джон. Тя е тази, която повлиява най-силно върху избора на кариера на момчето, когато му подарява първата му акустична китара. Джон е на 17, но вече от две години си има собствена група от хлапетии на неговата възраст, кръстена на училището, в което ходят – Quarrymen.

По време на градинско парти в Уултън, където Guarrymen са поканени да издрънкат няколко популярни парчета на китарите си, Ленън среща Пол Маккартни. Двамата моментално си допадат. Останалото, както казват, е история.

Yokoono2

 

Снимка: By Marcela Cataldi Cipolla – Собствена творба, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9646450

Йоко

Ражда се в Токио през 1933 г. в заможно семейство с висок социален статус. Малко след края на Втората световна война семейството се мести в Скарсдейл, Ню Йорк. Йоко се записва да учи в колежа “Сара Лорънс” и бързо става част от студентската бохема. Тя е член на Fluxus – авангардистка група, черпеща вдъхновение от дадизма. Много скоро обаче решава, че други хора не й трябват, ако ще се развива като творец. През 1956 г. се жени за композитора Тоши Ичиянаги, но той е само първият й мъж. Вторият се казва Антъни Кокс, американски филмов продуцент и джаз музикант. Само че и този брак не просъществува дълго – анулиран е, защото според съда е бил сключен преди Оно да се е развела както трябва с Ичиянаги.

Когато Джон среща Йоко

…той все още е женен за Синтия Пауъл. И има син от нея. Датата е 7 ноември 1966, а мястото – галерия “ Индика”в Лондон, където младата ексцентрична японо-американка е изложила доста смахнатите си на пръв поглед произведения. Когато притежателят на галерията ги представя един на друг, Оно признава, че никога не е чувала за “Бийтълс”. Закачливо моли Джон да й услужи с пари за чук, с който да забие пирон в една от арт инсталациите си. Джон отговаря: “Ще ви дам въображаеми пет шилинга, с които да си купите въображаем чук.”

И ето така искрата на привличането ненадейно пламва.

TwoVCover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=20240341

По халати

Минават две години след тази първа среща, преди двамата да обявят, че “ходят” сериозно.

Художничката сякаш усеща, че е попаднала на голяма риба, при това златна, и моли Ленън да финансира една от изложбите й. Но понеже не може така танто за кукуригу, музикантът кани Йоко да му гостува в къщата му в Уейбридж, окръг Съри – във време, удобно за нея и… когато, разбира се, госпожа Ленън не си у дома. Йоко се отзовава с неприкрит ентусиазъм на поканата. За да не му личи колко е нервен, Ленън моли приятеля си от детинство Пийт Шотън да бъде там, когато гостенката пристигне. Постепенно обаче всички се отпускат и Джон предлага да направят експеримент като записват всякакви странни звуци – от птичи песни и скрибуцане на ненастроени музикални инструменти до приспивни песнички и мелодии, изсвирени на пиано. Нестандартният джам сешън продължава цяла нощ. Дългият запис ще залегне в основата на иконичния първи албум на двойката, озаглавен “Two virgins” (Двама девственици), на обложката на който Йоко и Джон са хванати за ръка и както майка ги е родила.

“На развиделяване,” спомня си Джон онзи паметен ден, “правихме любов. Беше красиво.”

Когато на следващата сутрин Синтия се връща от почивката си в Гърция,  заварва влюбените по халати в собственото си брачно ложе. Е как да не откачиш и да не искаш моментално да ги заколиш! Или поне да се разведеш.

 

Меденият месец не е от мед

Въпреки, че и Йоко и Джон не се определят като традиционалисти и не понасят институцията на брака, все пак се женят на остров Гибралтар на 20 март 1969 г. Те обаче не се отдават на сладникави забавления, както отива на младоженци, а вместо това прекарват медения си месец, протестирайки срещу войната във Виетнам. Е, друг е въпросът, че под протест двамата разбират да позират две седмици по пижами в леглото в хотелските си стаи в Амстердам и Монреал, докато на заден фон висят плакати, на които пише “Мир за косата” и “Мир в леглото”. Двойката дава 12-часови интервюта почти всеки ден, по време на които не само не престава да се гушка, но и излага политическите и житейските си възгледи. Случаят, много ясно, изисква Джон да изпълнява до припадък революционния химн  “Дайте шанс на мира”.

Правете изкуство, не война

През следващите години двойката не спира да работи върху общи проекти. Двамата правят филми, създават арт инсталации, изнасят концерти, участват във всякакви активистки мероприятия. Джон е толкова обсебен от жена си, че я моли да го придружава дори в тоалетната, защото не иска да прекара и миг, разделен от нея. И докато на брачния фронт изглежда всичко върви тип-топ, нещата съвсем не стоят така в отношенията между Ленън и останалите от “Бийтълс”. Напрежението между членовете на бандата нараства с всеки изминал ден, а феновете негодуват. Неминуемо се стига до деня през 1970 г., когато Джон заявява: “Момчета, аз напускам!” Всички без изключение обвиняват Йоко за разрива между Ленън и останалите трима бийтълса. По време на телевизионно интервю година по-късно Джон опитва да оневини съпругата си за случилото се: “Тя не ни раздели. А и как би могла една жена да съсипе “Бийтълс”! Групата се разпадна от само себе си.”

 

Annie_Leibovitz_Lennon_Ono_December_1980

Снимка: Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=29605674

Карт бланш за изневяра

През 1972 г. Ленън и Оно живеят в Ню Йорк. Бракът им е в застой. Тогава на Йоко й хрумва идеята, че една извънбрачна връзка би могла да върне тръпката в отношенията помежду им. Един ден извиква секретарката им Мей Панг и й казва: “Виж какво, скъпа, знам, че си нямаш приятел и че не си падаш по Джон. Но все пак ти трябва гадже и смятам, че си перфектна за Джон.” Връзката на Ленън и Мей Панг продължава 18 месеца, а когато приключва, съпрузите продължават брака си оттам, където са го оставили на stand-by.  Събират се отново през 1975 г. а по-късно същата година се ражда синът им Шон. Щастливото събитие се случва точно на 35-ия рожден ден на Джон.

 

Пет години затишие преди буря

След раждането на сина им, Джон доброволно поема ролята на домакиня. Семейството живее в уединение. Оттеглили са се от всякакви светски събития. Вместо това предпочитат да си стоят вкъщи или да пътуват, да пекат хляб и да се радват на бебето. Джон обявява, че окончателно се оттегля от музикалния бизнес през 1977 г.

В периода на затишие Ленън се отдава на другите си творчески пориви – да рисува и да пише. И така минават пет години. Обаче през октомври 1980-а Ленън се завръща на музикалната сцена със сингъла Just Like Starting Over.  През следващия месец на бял свят излиза и албумът Double Fantasy, който съдържа парчета, написани по време на пътуване с ветроходна яхта до Бермудите. “Двойната фантазия” обаче не е приет с особен ентусиазъм от публиката, а критиката го определя като “стерилен” и “предизвикващ прозявка”.

Howard_cosell_1975

Хауър Кьосел чете новините в ефир, че Ленън е мъртъв!

Снимка: By ABC TelevisionUploaded by We hope at en.wikipedia – eBay itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16490065

Убийството

8 декември 1980.

Въпреки че психичноболният Марк Чапмън отдавна планира убийството на световноизвестния музикант, когато му се пада удобен случай да извърши замисленото, изведнъж го хваща шубето. В пет следобед на 8-ми Джон раздава автографи пред жилищната си сграда на ъгъла на 72-а и Сентръл Парк Уест. Марк е там и му подава плочата си на Double Fantasy за подпис. Носи пистолет в джоба си, но не го използва. Трябват му още няколко часа, за да събере смелост.  Когато пет часа по-късно Джон и Йоко се прибират, ръката на Чапмън не трепва и застрелва музиканта. След убийството Чапмън сяда на бордюра и се зачита в “Спасителят в ръжта”, докато чака да пристигне полицията.

 

Йоко след Джон

Вдовицата разпръсва праха на Джон в Сентръл парк – там, където днес е мемориалът “Ягодовите полета”, издигнат в негова чест. В последвалите години Оно не престава да отдава почит на любимия мъж като участва в  реализирането на различни проекти, един от които е Музеят на Джон Ленън в Токио. Днес, на 86-годишна възраст, тя продължава да прави изкуство от всякакъв характер и да живее живота си на макс.

Любовта й към Джон Ленън продължава да е толкова силно, колкото и през далечната 1966-та, когато за първи път пламва.

 
 
Коментарите са изключени

„Целта оправдава средствата“ – какво всъщност казва Макиавели

| от |

Заплетен в политиката на Флоренция в бурния разгар на Ренесанса, Николо Макиавели успява да стане много неща: дипломат, жертва, затворник, изгнаник, но най-вече „баща на съвременната политическа теория“. И макар че днес е най-известен с каноничните си методи за безмилостно изкачване по етажите на един корумпиран свят, той всъщност никога не е казвал фразата, която най-често му се приписва: „Целта оправдава средствата“.

Макиавели е роден във Флоренция през 1469 г. Като дете на адвокат, Макиавели изучава граматика, реторика и латински език и така рано си намира работа – в съставянето на официални правителствени документи. По-късно е на поредица от дипломатически мисии, включително в кралските съдилища на Испания и Франция.

Изграждайки се като политическа фигура в началото на 16-ти век, Макиавели създава репутация в безсрамната си непочтеност. Той от своя страна също отнася немалко количество несправедливости, най-вече от фамилията Борджия, която по това време се опитва да завладее голяма част от централна Италия.

Когато Медичите възобновят властта си обаче, Макиавели е измъчван и заточен. Той обаче има пари и прекарва заточението си в своето имение извън града. В този период има доста време да размишлява над всичко, на което става свидетел през годините във флорентинската политика. И в резултат на това идва се появява „Принцът“. Книгата препоръчва предателство, лицемерие, хитрост, жестокост и безмилостност, като методи за добиване и задържане на властта.

Не е съвсем ясно кога точно книгата е публикувана – някои източници твърдят, че първата версия излиза още през 1513 г. Втората му творба „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ също е написана през 1513 година, а  8 години по-късно той представя „За изкуството на войната“. Макиавели умира през 1527 г., а първата известна печатна версия на „Принцът“ се появява през 1532 г.

Днес учените спорят дали „Принцът“ всъщност не е сатира (мнозина твърдят, че основната му философия се противопоставя на тази в другите му произведения). Все пак голяма част от съветите на Макиавели важат, макар и да звучат морално отвратителни днес.

  • Всеки вижда как изглеждате, но малцина виждат това, което всъщност сте.

  • Никога не се опитвайте да спечелите със сила онова, което може да бъде спечелено с измама.

  • Човек ще забрави смъртта на баща си преди да забрави загубата на наследството от него.

  • Хората трябва да бъдат галени или смазвани. Ако просто им нанесете щети, те ще си отмъстят, но ако ги осакатите, няма какво да направят.

  • Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват заедно – ако трябва да избираме между двете, далеч по-безопасно е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат.

  • Този, който се стреми да заблуди, винаги ще намери някой, който ще позволи да бъде заблуден.

  • Лъвът не може да се предпази от капани, а лисицата не може да се защити от вълци. Следователно човек трябва да бъде лисица, за да разпознава капани, и лъв, за да плаши вълците.

 

И, разбира се, пасажът, откъдето е взет най-известният цитат, който Макиавели никога не е казвал:

Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите…

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени