Господ е българин

| от |

god_01

Реших да бягам.

Ей така, бе, ще избягам от България, за да си търся късмета нейде по белия свят, през девет планини в десета, през девет долини в десета, през девет морета в десето.

Всъщност, може и да е малко по-различен маршрут, че ако се вярва на повечето описания извън нашия регион, то така май ще се върна обратно в България.

Но първо реших да отскоча до тия големците там, в спретнатата бяла къщурка, точно срещу паметника на „Цар освободител“ и да им кажа, ей така, напук, докъде ни докараха. Да им река: „Свършвам работа и дим да ме няма! Стягам багажа и дим да ме няма! Изключвам телефона и дим да ме няма! Да не ме търсят известно времееее“.

Барем пък се позамислят малко. Да рекат „ми то така, верно не може. Закъде сме ние без вас, младите?! Та нали вие сте бъдещето на тая страна, надеждата, че някак ще оцелеем“. Нейсе. Рекоха ми го, ама как. Че даже се и израдваха.

Първо, на тая мойта христова възраст, съм си бил същински пенсионер вече, не младеж. Второ, защо да им дреме за един бежанец, като и без това си имат толкова много в момента, тъкмо да отворя малко място, че взело да се запълва вече. Вярно, не са родно производство, а внос от Сирия, но все пак…

Ядат по-малко, пият по-малко, харчат ток по-малко и като чуят за проблемите и реформите в родното здравеопазване, предпочитат да си стоят болни и да се лекуват с хомеопатия (разбирай, по домашна, не клинична пътека).

rio

Та за какво съм им?! Посъветваха ме най-учтиво да се запиша във facebook групата #закаквoсинибе! и ми пожелаха успех в прославянето на България по света. Също толкова учтиво им пожелах присъединяване към групата #…симайкатабе! и се насочих към решаването на дилемата „КЪДЕ“.

Първоначално реших в Бразилия – те ти слънце, плажове, Копа Кабана, Роналдиньо и разюздани секс карнавали. После обаче се сетих за Дилма Русеф и се притесних да не вземе да ме върне обратно, че тя и Боевски май не го питала как и що, ама ей го обратно вкъщи. После към Америка майка – free will, шанс за всеки, ще градим заедно демокрацията. Е, то хубаво, ама и ние и тука градихме демокрация и то още през 90-те, пък виж докъде я докарахме?!

Във Франция – ще си пия кафенцето на моста на „Сена“ и ще чета „Мадам Бовари“? Уви, ще ми искат 75% данък върху доходите, което върху доход „нула“ наистина си е твърде много (тук поне не ме карат да чета „Мадам Бовари“).

Затова премислих и реших – ще остана тук. Ей така напук (я каква рима докарах). За да се облагодетелствам от пенсионната реформа, да си ползвам здравните облаги и да си ходя на протести. Ще протестирам, че живея в България. Може да е през девет планини в десета, през девет долини в десета и през десет морета в десето, но все още си е центърът на света.

Че и как да е иначе, след като самият Господ е българин…

Още от автора в блога “Несериозно за сериозните неща” – http://mitkopopov.blogspot.com

 
 

Почина актьорът Върн Тройър

| от chr.bg |

Актьорът Върн Тройър, станал известен с ролята си на Мини Ми в комедийната филмова поредица „Остин Пауърс“ е починал в събота вечерта,.

В изявлението на семейството му се посочва, че „депресията и самоубийството са много сериозни проблеми“, но не се разкрива причината за смъртта.

Върн Тройър е признавал публично, че има проблеми с алкохола. През април беше съобщено, че той е приет в болница в Лос Анджелис.

Главният актьор в поредицата „Остин Пауърс“ Майк Майърс заяви, че Върн Тройърс ще му липсва и го определи като изключителен професионалист и много позитивен човек. „Надявам се, че той е на едно по-добро място“, каза Майк Майърс.

Вън Тройър беше висок само 81 см поради генетична аномалия.

 
 

Предаванията от българския ефир, които ни липсват

| от chronicle.bg |

Отвъд обикновената редова носталгия по миналото и нещата, които останаха там, имаше времена, в които телевизията наистина ни обединяваше. Ако не около друго, то поне около това да прекараме няколко часа заедно на вечеря.

Тогава технологиите бяха в зората на развитието си, и ако си дете и изпуснеш епизода на Fox Kids денят ужасно посивяваше. А днес не можем да си представим, че едно телефонно позвъняване може завинаги да те лиши от удоволствието да видиш как убиват Динора в „Трима братя три сестри“.

Но има и още нещо хубаво. Тогава си струваше да си позволим  лека зависимост от тази медия. Не защото нямаше какво друго да правим, а просто тя знаеше с какво да ни задържи. Не да ни привлече вниманието, а да ни направи нейни верни зрители, така че да съпреживяваме. Говорим за времената, в които тя умееше да разказва истории.

Едва ли тези времена са изтекли, защото и днес си струва да се отдели някакво време на малкия екран. Макар и сегашните телевизионни продукти да бледнеят пред тези, за които ще ви напомним, има надежда (справка – Стани богат по БНТ) някой ден да получим повече от лесносмилаеми зрелища.

Завръщането на „Стани богат“ може и да буди противоречиви реакции, но едно е сигурно – то е стъпка в правилната посока. В този ред на мисли, предлагаме ви да разгледате  нашата галерия, където сме събрали телевизионните предавания (и един сериал, на който не устояхме), които ни липсват и искаме пак да гледаме. Помните ли ги?

 
 

Отиде си 28-годишният диджей Avicii

| от chronicle.bg |

Вчера известният шведски диджей Авичи е починал в Оман, предава Би Би Си. Тим Берглинг, както е истинското му име, бе на 28 години.

Информацията за кончината му бе потвърдена от неговото семейство. Не се съобщава обаче каква е причината за смъртта му.

„Той беше намерен мъртъв в Маскат, Оман този следобед. Семейството му е съсипано и всички ние искаме да уважим тяхната нужда от лично пространство в този труден момент“, пишат представителите на звездата.

През годините Авичи имаше здравословни проблеми, включително панкреатит, дължащ се на прекомерна употреба на алкохол, а през 2016 г. спря и с изпълненията на живо и турнетата.

Едни от най-известните парчета на Авичи са My Feelings for You, Seek Bromancе, Blessed, Levels, Wake Me Up, Hey Brother.

 
 

Силви Вартан в НДК: 3 часа незабравимо пътуване във времето

| от Дилян Ценов |

Френският рок е цяла епоха, а 60-те са нейният апогей. Целият свят е луд по новия живот – свободата е единствената и най-висша ценност, а младите са нейни носители. Нищо не може да ги спре. Това е времето на Бийтълс, годините на Queen, а във Франция – на Серж Генсбур, Франсоаз Арди, Клод Франсоа, Франс Гал, Жилбер Беко и Джони Холидей. Колко френски рокаджии можете да чуете на живо днес? Замислете се…

Само Силви Вартан – първото рок момиче на Франция.

Sylvie Vartan

Помня много добре първата си среща с нея и с френския рок. Беше през телевизионния екран, в едно горещо лято през 2010 г., когато още не бях навършил 15 години. В предаване по телевизията се появи жена с кафяви очи, едновременно надменни и топли и най-прекрасната коса, виждана някога. Представиха я гръмко, с много суперлативи… казвала се Силви Вартан. Споменаха, че е българка. А след това тръгна стар запис на нейна песен, на който тя танцуваше и пееше, облечена в черен гащеризон от латекс – най-вероятно песента е била Irresistiblement.

Българка? Тя? Попитах майка си. Да, родена била в Искрец, близо до града, в който ние живеехме. Зададох още няколко въпроса с недоумение и изнервих родителите си, които не разбираха какво толкова ме е впечатлило. Те отдавна знаеха коя е тя. Не бях виждал по-красива жена до този момент, още повече, че идваше от Франция, на всичкото отгоре и българка. Искрата веднага се запали. Заради всичко – гласът, външният вид, биографията, езикът, на който говореше. Исках да опозная тази Силви Вартан, която в онзи горещ летен следобед в хотелската стая беше мистерия с магнетичен вид.

Минаха почти осем години от тази наша първа „среща“. Осем години, в които започнах да уча нейния език, да слушам музиката от този стил, да изучавам с неутолима жажда културата на страната, която я прави световноизвестна. Така се случи и това е едно от най-красивите неща, които съм започвал – авантюрата ми с френския език.

силви вартан

Осем години и много случки по-късно Силви Вартан излезе за „последен“ път на сцената на зала 1 на НДК. Първото, и по стечение на обстоятелствата последно рок момиче на Франция, дойде отново в родината си, за да ни отведе на пътешествие, което започва през 1961 г. в Париж и завършва точно в онзи момент – вечерта на 21 април 2018 г., когато хилядите души в станаха на крака и аплодираха Вартан в продължение на минути.

Силви пя за всички. За феновете на френския рок, които не се сдържаха и танцуваха по седалките си. За онези, които не вярват, че френският рок може да звучи съвременно (каквото и да значи тази дума). За онези, които са отраснали с тази музика и тя е в кръвта им. На всички тези и още много Силви Вартан показа какво означава високият стил, спиращият дъха талант и непреходността на стила, който е символ на най-голямата културна революция на миналия век.

Трите големи периода в творчеството на певицата маркираха трите части на концерта й в НДК. Всяка част започваше с видео-интродукция, която е само подгряване преди на сцената да излезе тя и да запее – пренасяйки ни в класиката от 60-те (първата част).

Втората част постепенно ни върна в наши дни с хитовете „Nicolas“, „L’amour c’est comme une cigarette“, „Bye bye Leroy Brown“ и още много. Никой не беше забравил песните „La Maritza“, „Je n’aime encore que toi“ и „Orient-Express“.

Третата част изправи хората на крака – песните, посветени на Джони Холидей. Песента Que je t’aime премина под дъжд от аплодисменти, а преработката на текста на La plus belle pour aller danser в памет на първия съпруг на Вартан ще остане незабравим момент. В последните минути от концерта Вартан изпълни най-големите хитове на Холидей, а реакциите на публиката доказаха, че френският рок наистина няма време и епоха. Върховете на концерта бяха много, но едва ли някое може да се сравни с изпълненията на „Хубава си моя горо“ и „Облаче ле бяло“ – двете песни, на които Силви вдъхва живот с очарователния си развален български.

Три часа пълни с френски рок, цигарен дим, Марица, Силви Вартан и нейното емоционално идване у нас, далеч не за последен път, както самата тя каза вече неведнъж (независимо какво се тиражира в медийното пространство). Зная, че в следващите дни може би няма да мога да я слушам дори на слушалки.  Носталгия по момента – опит да го съхраня.

Публиката изпраща Силви Вартан, тя благодари от сърце на всички, които сме там. Тръгвам си, вечерта е топла. Прибирам се. А някъде зад нас долита дълбок дрезгав глас. Гласът, който чуваш в продължение на години и който е част от всяка любов, през която си минавал. Че любовта е като цигара, която пламва като кибрит, която щипе очите, те плачат, и накрая всичко се превръща в дим. И когато ти го казва талант от мащаба на Силви Вартан си струва да си дръпнеш от горящата цигара.