shareit

Годината, в която пак станахме за резил

| от Антония Антонова |

„Кампанията има уникалната цел чрез серия от кастинги във висшите училища да отсее най-будните и мотивирани млади хора и да състави от тях цялостен екип за единствена по рода си Студентска телевизия.“

Да, това е изречение, в което някой истински титан на словото е употребил първо думата „уникална“, след това и изразът „единствена по рода си“. Да, виждам, че двете се отнасят към две различни съществителни имена. Не, не спира да ми се повръща.

Горният цитат е от манифеста, публикуван във фейсбук страницата на проекта „Годината, в която стана известен“, чиято популярност в българското интернет пространство нараства ежеминутно. Това се случва благодарение на видео, което промотира кампанията. В него е заложено на гениалното криейтив решение актьорът Башар Рахал да призовава студенти към кариерно развитие в областта на медиите посредством оглеждане на задника на млада асистентка, прищипана в кожена пола, която припкаво му носи кафе след кратко, но категорично подвикване от негова страна в ролята на мастит режисьор.

Видеото е публикувано в официалната фейсбук страница на кампанията, както и в youtube канала на Национална университетска телевизия „Алма Матер“, където седи като някаква нелепа кръпка, като човек в анцуг с три черти и менбън на опашка пред билетния център на Народния театър. Като литературно четене в мола. Като Волен Сидеров да каже нещо смислено. Като хора с мобилни устройства за повече пари от заплатите им… Не знам…

Цялото нещо е сбъркано на толкова много нива, че в съзнанието на всеки все още адекватен човек в България започва да мига една червена лампичка „error“ веднага след като изгледа клипчето.

Какво ни казва то?

От една страна ставаме свидетели на добре познатия ни селяндурски сексизъм, според който всеки ден, всеки час, навсякъде някое девойче поднася на някой балкански бей wannabe, възседнал своя трон, бил той и рибарско столче, я кафенце, я ракия, я салата, я задни части и това, изглежда, е единственият й сигурен начин за професионална и човешка реализация в тоя живот.

От друга страна, още със заглавието на кампанията се внушава, че основна мотивация за младите бъдещи създатели на „автентично медийно съдържание“ не е именно създаването на такова. Нито пък е някоя от другите хубави думи, изброени от организаторите във фейсбук страницата на нещото – „свобода”, „идеализъм”, „дързост”. Не. Основното при правенето на журналистика и медии – това е славата. Да си известен. Малко като: „ходи виж кой уби бабичка за 20 лева в някое село из северозапада, ще те дадат по телевизора.”

Продукцията е реализирана със съдействието на Национално председателство на студентските съвети и компанията за автобусен транспорт със сравнително печална слава Юнион-Ивкони.

Чудовищното разминаване между целите, които организаторите на кампанията декларират в манифеста си и посланията, които изборът на рекламна комуникация внушава чрез видеото с кафенцето, ни карат да се питаме: Какво се случва? Кои сте вие? Защо го правите? Не може ли да продължите да си светите по пътя към външната тоалетна някъде далеч от ректората на Софийския университет, където все пак някога са учили и хора с достойнство? WTF?

45590117_2082770341819166_7492727583545491456_n

„През 2018 година някои от студентите на България ще тръгнат по пътя на известността – като телевизионни лица, като автори на предавания и като млади хора с талант, който заслужава да бъде показан…  Проектът се ражда в най-точното време – страната ни заема притеснителното 111 място в класацията на „Репортери без граници“ за медийна свобода, а за сравнение – само преди 12 години България е била номер 36.“ – пише още в така наречния манифест на „Годината, в която стана известен“. OMG!

Не знам. Всеки път когато видя как „мекащ“ репортер бута микрофон в лицето на опечален гражданин, чийто роднина е починал преди часове, с въпроса „Как се чувствате?“, си мисля за въпросния „млад професионалист”: „Сигурно баба му се гордее пред съседите в Долно Нанагорнище, че е известен и това му стига“. Е, напипали са слабото място на много хора, вероятно, с това видео.

И все пак допускам, че накрая всичко може да се окаже просто зле употребен сарказъм, някаква арт провокация, умишлена фейк новина, която цели да събуди студентското и гражданско възмущение от повсеместния кич, който войнства в душите на населението, от робството в медиите, от лъжата навсякъде около нас.

Ще ми се да е така, надявам се да е така, ако не е така – ето ви идея: излъжете ни. Кажете, че се шегувате, че ни пробвате, че привличате внимание към цялата порнография в така наречената българска журналистика и така нареченото българско образование с една брутална гротеска.

Или пък просто изтрийте от манифеста си думите свобода” и идеализъм” и към дързост” добавете една красота”. И всичко ще бъде наред.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

| от |

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на секса и мастурбацията през вековете – дългият път на много забранени удоволствия

| от |

Един от най-бързо еволюиращите видове в историята на планетата е именно човекът. Претърпял е толкова метаморфози, опитомил е толкова видове покрай себе си, старае се да опознае природата и освен това инвестира времето си в създаването на полезни средства за удоволствие. Без съмнение в тази линия трябва да добавим и онези атрибути, които са позволявали значително сексуално удоволствие на своите собственици.

В добрия интерес на биологията и еволюцията, трябва да отбележим, че редица други видове се възползват самостоятелно от половите си органи, за да достигнат една различна форма на щастие. Похотливите видове не трябва да ви изненадват, това са приматите (все пак имат две ръце и твърде много свободно време), делфините, слоновете, прилепите, гущерите и дори пингвините. Чували сме легенда за моржовете, които използват своите перки, за да се тупат по корема с определен интезитет, доставяйки чувството на оргазъм.

gettyimages-1207160148-594x594

Слоновете, от друга страна, използват корема си като средство за стимулиране на половия си орган. Впрочем точно това пък впечатлява женските, които винаги са наблизо. Ако се чудите защо пингвините се пързалят много често по снега или се търкат в скали, не бързайте да ги съдите и помислите за температурата на Южния полюс – истински герои!

Трудно е да коментираме животните, когато знаем, че човечеството създава цяла индустрия, при това доста успешна, за самозадоволяване.

Рекордът за най-стара секс играчка е само скромните 30 000 години. Избраните материали са камък, тебешир и други по-здрави елементи. Тези открития до някаква степен създават особени главоболия на сексолози и историци, които дълго време смятаха, че сексуалната революция се е случила през 60-те години на миналия век. Съжаляваме, древните цивилизации са знаели много добре как да разтоварват напрежението, как знанията по-късно са се изгубили, за да доведат до кастрация и други по-сериозни наказания – не можем да знаем, а и историята мълчи.

Добрата новина за жените е, че в последните няколко десетилетия стана ясно, че оргазмът не е задължителен за зачеването на деца (макар и много жени да осъждат това заключение). Дамите от XIII век са вярвали в обратното и най-вероятно са били доста по-щастливи. Не бързайте със заключенията, според тогавашните закони, ако една жена е изнасилена и забременее, значи е изпитала удоволствие, а това не може да се смята за изнасилване. Можем да разглеждаме този вълнуващ феномен като сексуалният параграф 22 на XIII век. Да не говорим, че някога оргазмът се е смятал за заболяване и е водил до много по-неприятни преживявания и доста крайности, за които не искаме да говорим. Именно тази истерия все пак е накарала лекарите да намерят решение. И едва тогава започва да се мисли за уреди, които значително да облекчат нежния пол. Помощ имало през вековете, но ако трябва да говорим за благодарности, най-вероятно в листа на всяка дама трябва да присъства името Алфред Кинси.  

Alfred_Kinsey_1955

Снимки: By Unknown (Mondadori Publishers) – http://www.gettyimages.co.uk/detail/news-photo/the-biologist-and-psychologist-alfred-charles-kinsey-taking-news-photo/141551457, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=41281366

Биологът работи усилено през 40-те години на миналия век и негов основен обект на интереси е именно женският оргазъм. След обстойни наблюдения (трудно е да разберем как са набавяни) биологът заключва, че около 40% от жените изпитват първия оргазъм именно чрез мастурбация, други 5% пък определят „мокрите“ сънища като основен виновник, останалите са ясни. Извадената статистика най-накрая щяла да вдигне прословутия срам и да напомни, че всичко човешко не е срамно.

В началото на новото хилядолетие дори ще бъдат разглеждани всички позитиви от преживяването. Фактите обаче показват, че всяка цивилизация има своите възходи и падения. След като първата секс играчка е толкова стара, очевидно мастурбацията не е чак такова табу, каквото си мислим. Нека започнем с един традиционен уред за мъжкото съсловие. Първият секс пръстен е бил изобретен от династиите Жинг и Сонг в Китай.

Status_of_a_man_with_a_big_sex_in_Tongli

Музей на секса – Китай

Снимка: By Stougard – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8958431

За целта се използва клепач на коза (заедно с миглите), залепва се за специално подготвен пръстен и според древните китайци, стимулира мъжкия полов орган. Някои антрополизи не желаят да признаят успеха на китайците, след като играчката се срещала и на определени индонезийски острови. Това далеч не изчерпва вниманието към мъжете, различни племена по целия свят поставяли и месингова тел в мъжкия полов орган за стимулиране на ерекция.

Макар и индийците да носят тежката отговорност за Кама Сутра, китайците изобщо не са си губили времето. Жените се възползвали от растение с гръмкото име „Кантонски слабини“. Същото просто имало корен с формата на мъжки полов орган. Мнозина биха отчели това като точка за веганите. Мъжете продължават с иновациите, използвайки „бирманските топчета“ като афродизиак.

China_Sex_Museum_The_Erotic_Painting

Еротична картина – Китай

Снимка: By Ewang.chinaontv – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5765594

Какво е това? Малки топчета, които съдържат семенната течност на бирминска птичка, която се славила със своя сексуален апетит. Съответно мъжете създавали фалшиви женски от слама и чакали мъжкият да кацне, за да съберат продукцията. Мнозина вярвали, че поставянето на топчетата щяло да донесе много повече удоволствия. Древните римляни минават изцяло територията на разумното и мислят всякакви варианти за откриването на перфектния афродизиак.

Някои безумни решения са удавен гущер в урина (в случая трябва да е на човека, който ще го консумира). Изпражненията на охлюви също трябвало да превърнат древния римлянин в Аполон. От медицинска гледна точка е напълно разбираемо защо хората в древността са имали толкова кратък живот. Жените също имали своите тайни. Те често консумирали кръв на прилеп, за да изпитат максимално удоволствие по време на полов акт.

Pittore_dell'angelo_volante_(attr.),_anfora_con_falli-uccello_e_ragazza_con_un_fallo,_490_ac._ca._02 Антична гръцка ваза

Снимка: By Sailko – Own work, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=30223716

Всички изброени предмети обаче изискват усилие за набавянето му. Древните гърци са го измислили! Бюджетното забавление носи името „olisbokollix“. Това е играчка изработена изцяло от хляб. Подозираме, че след тези редове никога повече няма да погледнете франзелите по същия начин, но в наша защита и гърците имат различен поглед.

Този вид хляб е толкова известен в древната култура, че дори може да бъде забелязан като рисунка върху някои от античните им предмети. Може да звучи странно, но именно тези кулинарни решения са помогнали на гръцките жени да протестират срещу неправдите. В тежките антични времена, те се лишавали от необходимата мъжка ласка, затова предварително пускали фурните и се подготвяли за своята сексуална независимост. 

Човешката фантазия няма граници, но впечатляващи постижения в сексологията могат да бъдат постигнати само с помощта на кралски особи. Крал Едуард VII също има заслуги за подобряването на половия живот. Неговото творение е носи името Бърти. Въпросният стол позволява на принца да не се натоварва с теглото на своята женска компания, но един поглед показва, че самият Бърти е на две нива. Логиката е правилна, Едуард рядко прекарвал времето си само с една жена. Чували сме, че е хубаво да бъдеш крал.

b9745a845ec196475fcf7c806583e490

Индустриалната революция също има своите специални заслуги за човечеството. Първо получаваме парната машина, с която човек печели време и започва да пътува, а след това и други атрибути за бита. По линията на този материал трябва да отбележим и създаването на първата механична секс играчка, задвижвана изцяло с помощта на пара. Джордж Тейлър патентова устройството през далечната 1869 г (нумеролозите биха казали, че годината не е случайна, но няма научни факти, които да подкрепят това твърдение). Изобретателят все пак напомня на жените да не прекаляват с употребата му, но кой изобщо си е губил времето да го слуша?

Подготовката на горния атрибут изисквала вниманието на специалисти, затова в зората на XX век излиза нещо много по-удобно и специално за женското съсловие. Така наречения Hank-Crank. Визуално напомня на бор машина, но реално използва най-елементарна механика за освобождаване на истерията сред дамите. Това дори е рекламният слоган. Въпросното изобретение спокойно може да се нареди до постижения като колелото и лоста. Преди появата на електричеството можем да обърнем внимание и на друг уред, който работи с помощта на сгъстени газове. Макар и формата му да напомня на най-обикновено чукче, клиентките можели да останат доста доволни от резултата. Единственият проблем на тази технология е, че устройството на Форд Пинто можело да дефектира и съответно да причини редица проблеми на употребяващата го.

Последният специален атрибут за лекуването на женска истерия е от 50-те години на миналия век. Както се досещате, той вече използва електричество, но по-особено впечатление прави фактът, че устройство идва с инфрачервен нагревател. Рекламата също е мултифункционална, освен като средство за облекчаване на напрежението, производителят International Biotical Corp. заявява, че с него може да се свалят излишни килограми. Не сме сигурни, но лично ние бихме заключили, че това е измама, имайки предвид количеството калории, които се горят по време на полов контакт.

С това доказваме, че човешката природа винаги се е стремяла да намери правилния подход към хората с определени проблеми. Тя дава отговори, макар и понякога да е късно, а да не говорим, че днешната достига нови висоти, залагайки на устройства с изкуствен интелект и дори роботи, които да изпълняват тази функция. Какво е подготвила тази индустрия за следващия век, можем само да гадаем. Напомняме на читателите, че въпросните исторически архиви демонстрират древни практики, които днес не биха довели до нищо добро и най-вероятно би причинила повече щети, отколкото удоволствия!

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Иван Ведър и началото на масонството в държавата ни

| от |

Истинското му име Данаил Николов, но е известен и с няколко псевдонима като Яни Ингилиз, Ованес Eфенди, Денкооглу (от Деню, Данаил).

Когато е още млад, неговият баща, уста Карастоян (през турското „уста“ от арабското „устаз“ – майстор, учител, професор), построява цяла къща на местния турски големец. Той обаче не му плаща, което довежда до бой с ножове и за да предпази баща си, Данаил убива турчина. В резултат на убийството, той променя името си и заживява под прикритие.

Научава доста езици в колежа в Малта и следва в медицинското училище в Букурещ, където също така професорите д-р Петър Протич и д-р Георги Атанасович му дават прякора Ведрий, заради открития му характер. Работи дълго време с езици, докато е моряк, преводач и преподавател, а по време на Кримската война обикаля из черноморските пристанища, вероятно като руски разузнавач. По време на Руско-турската война пък заради неговата решителна намеса в град Русе се отменя решението на Делавер паша да изколи голяма част от населението на града.

За Русе работи и по първата железопътна линия Русе-Варна. Жени се за дъщерята на уважаван русенски архитект, преподава в Робърт колеж в Цариград, търговски представител е в Манчестър и кореспондент на европейски вестници.

Данаил Николов / Иван Ведър

За масонството в България се знае малко – първите масонски братства на територията й са от първата половина на 19 век. Те са били съставени от хора от всякакъв произход – българи, гърци, евреи, турци, руснаци, италианци, испанци, французи, като ложи имало в Русе, Видин, Свищов, Варна.

На 12 декември 1863 г. в цариградския клон на Oriental Lodge No 687 Иван Ведър е посветен в масонството и става първият български масон като поставя началото на семейната масонска традиция, която продължава и до днес повече от 140 години.

Той в последствие успява да достигне до 33-ата степен – последна според Стария и Приет шотландски ритуал. Този висок ранг ще му послужи в една ситуация на живот и смърт (всъщност много животи и много смърти). В края на август 1877 г. руските войски сриват със земята турската махала в Русе. Това, разбира се, вбесява турското началство на града и то решава да изколи цялото българско население. Всички българи са заведени при Владиковата бахча (днес Парк на младежта), където прекарват няколко дни. Междувременно къщата на Ведър е обградена, но той все пак успява да излезе след като дава подкуп от една торба злато. Отива при италианския консул Енрике де Губернатис и заедно с него и с влиятелния турчин хаджи Мехмед Алия се качват до хълма Левента, за да лобират при командващия египетските войски, разположени около града, Делавер паша. Когато влизат при пашата, и тримата правят масонски знак с ръка. Разбирайки, че говори с по-висш по степен масонски брат, той обещава на Иван братско съдействие. Когато се връща от Левента, делегацията заварва населението на града обградено от египетски аскери, които го пазят от черкезите и башибозуците. В резултат са спасени от сигурна смърт около 4000 русенци, а сградите в града не са опожарени.

Трябва да се отбележи, че по време на Първата и Втората Български Държави (681 – 1396) не са правени проучвания за съществуването на организирано масонство по нашите земи, но като се има предвид, че пътят към Йерусалим минава от тук и че сме сравнително близо, може да се предположи, че едни такива проучвания биха дали любопитни резултати.

Масонство у нас започва да се разпространява с началото на Третата Българска Държава (1878). Иван Ведър инсталира първата българска ложа „Балканска Звезда“ (Etoile des Balkans) в Русе на 20 март 1880 г. Тя  получава светлина от Великия Изток на Португалия с номер 134. През 1883 г. под номер 162 на Великия Изток на Португалия се създава ложа „Братство“ в столицата София.

Измежду членовете на „Балканска Звезда“ са Никола Обретенов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев, а инкогнито я посещава и бъдещият княз Александър Батенберг.

20140625 Rousse 100

Пантеона на възрожденците

Иван Ведър завещава всичките си притежания на държавата като казва, че образованието и възпитанието, което е дал на децата си, е достатъчно. Костите му са пренесени в Пантеона на Възрожденците при изграждането му през 1978 г., а в близост е издигнат паметник в негова чест. Съвременните масонски организации в България имат орден с неговото име.

Масонството среща обаче и доста проблеми. „Балканска звезда“ съществува само 3 години след което се разпада заради преминаването на голяма част от членовете й към партизанското движение. Понеже масонството в държавата е до голяма степен като самата държава – младоти неопитно – то не успява да се разграничи от избухналите политически противоречия и междуличностни конфронтации. Това налага Иван Ведър да приспи ложа „Балканска звезда“ окончателно през 1887 г. През 1883 г. в София е основана друга ложа „Братство“, която обаче аналогично има кратък живот – до 1887, когато е приспана поради бурната политическа обстановка.

В края на 19 и началото на 20 век масонските идеи виждат популярност, но организационно все още няма български ложи. Така 1917 г. се превръща в най-важната година в съществуването на масонството в България, защото тогава е създадена Великата Символична ложа на България с две съставни ложи – реактивираната малко след края на балканските ложа „Заря“ през 1914 г. в София и ложа „Светлина“ с общо 100 члена. Извършват се всички необходими формалности по учредяването на една ложа –  приема се устав, установява се управителен съвет, започват и действия, свързани с признаването й. През 1919г. на 22-23 юни е свикан и първият Велик Събор на Великата Символична ложа на България, където се утвърждава документацията за самостоятелното й съществуване и така към голямото семейство на световното масонство се присъединява още един член.

Великата Символична ложа на България бързо разширила своето влияние. В нея работят видни личности: политически дейци, университетски преподаватели, банкери, висши военни… Както може би всички бихме очаквали за една масонска ложа.

Първата световна война затруднила изключително много развитието на масонството, защото довежда до диференциране на братята по света, като националните ложи застават зад своите правителства. Това затруднило международните контакти между Великите ложи и довело до нарушаване на наднационалния принцип в масонството.

След Първата световна война масонството се изправя пред няколко проблема, един от които е войнишкото въстание през септември 1918. То е било потушено от генерал Протогеров – пръв велик майстор на Великата ложа. Следва набиращите сила комунисти – в началото на 1920 г. на зидарско събрание дори е обсъдена опасността от комунистическа революция. В края на 20-те и началото на 30-те години на 20 век, се появяват и крайните националисти – особено активни срещу масонството са „Родна защита“, Съюзът на българските национални легиони, „Ратник“, Съюзът на запасните офицери.

На 23 януари 1941г., когато влиза в сила приетия от Народното Събрание Закон за Защита на Нацията, с който се забранява съществуването на масонските ложи в България и съответно Великата ложа е забранена, класифицирайки я като тайна организация, която пропагандира интересите на западните демокрации, които според закона са вредни за българските държавни интереси. Някои от братята масони попадат под ударите на народния съд и са осъдени на смърт само на основанието на това че са били членове на ложи. Самото масонство е публично обявено от комунистическият режим за агентура на чужди шпионски централи.

След демократичните промени, масонството отново се възражда, но заедно с него и неговите проблеми, които вече са значително по-различни…

 
 
Коментарите са изключени