Германската външна политика през 2014: успехи и провали

| от |

Бетина Маркс, Дойче Велe

2014-та беше година на кризи: конфликтът в Украйна, напрежението в Близкия Изток, епидемията от ебола в Африка. Как действаше германското правителство в тази сложна ситуация?

Новата черно-червена коалиция пое задачите си на 17 декември 2013 година. И само седмици по-късно тя постави съвсем нови акценти във външната политика. Министърът на външните работи Франк-Валтер Щайнмайер (СДП), който и между 2005 и 2009 година изпълняваше този пост, апелира към по-голям ангажимент в международната политика. Германия е „твърде голяма, за да се задоволи само да коментира световната политика“, заяви той. Военните мисии, макар и винаги само като последен вариант, не трябва да бъдат изключвани от германското политическото мислене, каза Щайнмайер.

Още по-конкретна беше министърката на отбраната Урсула фон дер Лайен. Тя пледира за повече ангажимент на Бундесвера в международните мисии и предложи подкрепа на френските партньори в Мали и Централноафриканската република. По-късно тя обмисляше варианти за военно участие на страната на Франция в Източна Украйна и за мисии за обучение в Ирак. По време на Международната конференция по сигурността в Мюнхен германският президент Йоахим Гаук пък се застъпи за повече външнополитически ангажимент. Германия, каза той, трябва да подхожда по-навреме и по-решително. С това си изказване Гаук предизвика много критики, но и похвали. Едни го обвиняваха, че с думите си подканва германската външна политика към милитаризиране. Други се съгласиха с предупреждението му, че Германия трябва да действа по начин, който съответства на нейната повишила се отговорност в световната политика.

През 2014-та година федералното правителство наистина беше централен играч на международната политическа сцена. Канцлерката и министрите бяха търсени партньори за разговор в много столици в света. Позицията на Берлин играеше важна роля по време на кризите през последната година и при вземането на важни решения за международната политика.

Европейски избори с последици

Берлин изигра важна роля например в дебатите около новия председател на Европейската комисия. Победител на изборите, проведени през май, беше Европейската народна партия с нейния кандидат Жан-Клод Юнкер. За наблюдателите беше ясно, че по този начин той ще бъде най-вероятният изпълнител на най-важния в Брюксел пост. Федералната канцлерка обаче упорито се бореше срещу този автоматизъм. Тя настояваше за съобразяване с правото на предложения от страна на държавните и правителствени шефове. Силният натиск от страна на коалиционните партньори и на медиите я накара да отстъпи и тя застана зад Юнкер, който на 15 юли още на първия тур беше избран от решително мнозинство европейски депутати. Кризата в ЕС обаче далеч не е преодоляна. Великобритания, която заедно с Унгария гласува срещу Юнкер, междувременно е изключително изолирана и обмисля напускане на евросъюза. Самият Юнкер се намира под обстрел от критики заради предишната си политика като премиер на Люксембург и финансов министър. Освен това политиката на ЕС относно Украйна досега не е довела до намаляване на напрежението.

Застрашена ли е Европа от нова война?

За германската външна политика кризата в и около Украйна беше централна тема през изминалата година. И Меркел, и Щайнмайер, положиха не малко усилия за успокояване на ситуацията, но без успех. Отношенията с Русия се влошиха, въпреки постоянните телефонни разговори между Меркел и Путин и дипломатичния подход на Щайнмайер. През ноември важна германска дипломатка беше изгонена от Москва, малко след като руски дипломат беше призован да напусне Берлин заради шпиониране.

В самата Германия имаше доста остра дискусия относно германската политика спрямо Русия. Германското правителство и медиите бяха обвинени в заемане на страната на Украйна и в предубеденост спрямо Русия. Съществуваше обаче и обратното обвинение – че германското правителство води политика на „омиротворяване“ с Русия. Външният министър Щайнмайер се възпротиви на тези упреци. „Ние не искаме Студена война, не искаме и Топла война, ние искаме да запазим мира в Европа“, каза Щайнмайер в германския Бундестаг. Той заяви, че ще продължи да работи в посока разбирателство с Москва. По думите на Щайнмайер намаляването на напрежението в Украйна е необходимо и за да бъде премахната блокадата в Съвета за сигурност.

Ескалация в Близкия Изток

Включително и тъкмо заради продължаващото вече години разногласие в Съвета за сигурност конфликтът в Близкия и Средния Изток на практика излезе извън контрол през 2013-та година. Терористичната организация „Ислямска държава“ започна да убива и да мародерства в Сирия и Ирак и предизвика страх и ужас. През юли „Ислямска държава“ нападна религиозното малцинство на йезидите в Северен Ирак, уби стотици мъже и отвлече жени и момичета за робини. Около 200 000 души са успели да избягат от терористите. Действията на „Ислямска държава“ предизвикаха притеснение и съчувствие от страна на Германия.

Отчаяният зов за помощ на кюрдите от град Кобане на границата с Турция накараха германското правителство да прибегне към необичайни мерки: то реши да достави оръжие на кюрдските военни сили пешмерга, които се бият в Северен Ирак срещу терористичната организация. „Ислямска държава“ е опасна за Германия“, каза канцлерката Ангела Меркел в началото на септември. Един нестабилен Ирак би могъл да застраши сигурността в Германия. Това нейно изказване срещна подкрепата на повечето депутати в Бундестага. Само Лявата партия и някои представители на Зелените се обявиха против доставката на оръжие за кюрдите.

Германската реакция на епидемията от ебола

Много критики бяха отправени към германското правителство заради подхода му към друга една голяма криза през изминалата година: епидемията от ебола. Според хуманитарните организации, Берлин прекалено късно е реагирал на смъртоносната епидемия. Вирусът се прояви още преди година в северноафриканската република Гвинея и бързо се разпространи в съседни държави като Сиера Леоне и Либерия. Отначало от Германия нямаше никаква реакция. Дори призивите за помощ от организацията „Лекари без граници“ удариха в Берлин на камък. През септември президентката на Либерия Елън Джонсън Сърлийф се обърна към Ангела Меркел за помощ. „Без повече директна помощ от страна на вашето правителство ще изгубим битката срещу ебола“, написа тя в писмото си. Седмици по-късно външният министър Щайнмайер обяви германския посланик в Каракас и бивш пълномощник на федералното правителство за Африка Валтер Линднер за пълномощник по проблема с ебола. Въпреки че дипломатът незабавно отиде в кризисния регион, за да установи от какво имат нужда хората там, той призна, че Германия е реагирала твърде късно на драматичната ситуация.

Равносметката

2014-та година беше година на световни политически кризи, която постави на изпитание новата ориентация на германската външна политика. Германската дипломация беше необходима навсякъде и присъстваше почти навсякъде, но не постигна истински успехи – тя не успя да потуши конфликти.

Дори германската готовност за повече военен ангажимент беше поставена под въпрос заради недостатъци във въоръжението и структурите на Бундесвера. От друга страна, Германия се радва на голямо уважение, канцлерката и външният министър са високо ценени събеседници и в качеството си на икономически и политически силна държава федералната република носи отговорност, от която политиката не може и не иска да се откаже.

С цел преосмисляне на германската външна политика Франк-Валтер Щайнмайер създаде единствен по рода си проект „Преглед 2014″ (Review 2014). В интернет, на обществени форуми с политици, учени и ангажирана публика беше дискутиран въпросът: Къде греши външната политика на Германия? Чрез тази дискусия бяха натрупани много различни мнения и идеи. И те биха могли да окажат влияние върху новата ориентация на външната политика на Германия. /БГНЕС

 
 

6 филма с Робърт Редфорд, които да гледате като се върнете от морето

| от chronicle.bg |

Робърт Редфорд е сияен актьор. Не само заради красотата си, която е вадеща очите, макар днес Редфорд да навършва 82 години, а заради таланта си и отношението си към работата. Той носи магията на едно поколение, което вече е в залеза си, но чиито идеали и присъствие в киното оставиха дълбок отпечатък в индустрията.

След като завършва гимназия в Ел Ей, през 1954, Редфорд започва да учи в Университета в Колорадо на пълна стипендия благодарение на качествата си на бейзболен играч. Бейзболът му помага да запази добра спортна форма в продължение на много години. На следващата година майка му умира от рак, след което той започва да пие и губи стипендията си.

gettyimages-2661980

През 1956 заминава за Франция и Италия и се отдава на бохемски живот. Завръща се в Щатите през 1957 и на следващата година се жени за Лола Джин Ван Вагенен от мормонските среди в щата Юта. Младоженците се местят в Ню Йорк, където Робърт Редфорд се записва да учи живопис в института Прат. Имат три деца – две момичета и едно момче, четвъртото умира от рядка болест.

В началото на 60-те Робърт Редфорд закупува парцел земя в Юта, който сега се е превърнал в огромно владение. Там през 1980 година създава Института Сънданс, а от 1983 година и независимия Сънданс кинофестивал. Името взима от хита си с Пол Нюман Буч Касиди и Сънданс Кид.

По случай днешната дата, на която той празнува 82-ия си рожден ден, ви черпим с няколко филма с негово участие, с които ще си припомните какво е актьорска игра. Филми с доза романтика и намигване към едни други времена.

 
 

Гняв срещу Дисни: Първият им гей персонаж ще се играе от хетеро мъж

| от Георги Емилов |

В наши дни вече свикнахме всеки да е обиден от всичко. Така докато едни се чувстват лично обидени, че в Германия вече ще вписват официално трети пол, от другата страна на безсмислената барикада се бунтуват вече дни наред, че Джак Уайтхол (хетеросексуален мъж) ще играе гей персонаж в предстоящия филм с Дуейн Джонсън (Скалата) и Емили Блънт – “Jungle Cruise”. Най-открито срещу избора на актьора скочи Омар Шариф младши (да, внук на онзи Омар Шариф), който написа следното в Twitter:

„Наистина ли, Дисни? Първата ви значителна гей роля ще се играе от хетеросексуален мъж, увековечаващ стереотипите? Провал! Този кораб трябва да потъне!”

sharif

Изявлението на младия актьор бе посрещнато с одобрение сред много фенове, получи подкрепа и от други представители на шоубизнеса (актьорите Итън Харви и Крис Салваторе бяха други популярни имена с гневни реакции по повода), а отзвукът беше неочаквано голям, вина за което вероятно има и все още топлата тема с отказа на Скарлет Йохансон да играе трансджендър персонаж, именно след масово недоволство от онлайн активистите. И макар да разбирам трудностите пред LGBTQ обществото след толкова много години на дискриминация, не мога да не се възмутя и аз от този натиск и да не се запитам…

Сериозно ли?!

Не че нещо, но твърдения като „Гей-актьорите не са представени подобаващо в Холивуд” са просто абсурдни. Пък и дори да беше така, чак толкова ли е непреносима сексуалността с похватите на актьорското майсторство, че да не може актьор с една сексуалност да не може да изиграе персонаж с друга? Нека само си спомним за страхотната роля на Нийл Патрик Харис като Барни от „Как се запознах с майка ви” – роля, в която актьорът (който е гей) изигра възможно най-стереотипния хетеро мачо! Защо тогава никой не му се разсърди?

164228793-612x612
Omar Sharif Jr, Getty Images

Пък и да не говорим само за сексуалност – нужно ли е да си виртуозен пианист, за да изиграеш виртуозен пианист? Мисли ли някой, че Даниел Крейг, Шон Конъри и Пиърс Броснан наистина са агенти на MI6 и затова са взети за ролята на Джеймс Бонд? Трябваше ли ролите в „Спасяването на редник Райън” да се дадат на истински нацисти? И хубаво ли ще е ролите на убийци и психопати да се дават на реални такива, за да са по-убедителни персонажите? Джейсън Борн сциентолог ли е? Ами Адам Сандлър… опа, момент, да, тук няма какво да се каже – той играе себе си във всеки филм.

И преди някой да е решил да каже нещо от сорта на „Да, те всичките от тая порода са такива!”, „Много са обидчиви, защото не са истински мъже!”, или някаква друга хомофобска простотия, нека припомня колко истински обидени бяха много бели хетеро мъже, които ревяха из интернет защо даден измислен комиксов персонаж (и по-конкретно – този във „Фантастичната четворка”) бе изигран от чернокож актьор (не отваряме дори дума за онова безумие с чернокожия Орфей, чернокожите гърци и прочие исторически неправдиви режисьорски решения). Вярно, филмът беше зловещо тъп, но наистина ли това ли беше проблемът с него? Да си обиден за цвета на кожата на измислен персонаж е меко казано нелепо.

Проблемът е, че все повече започва да изглежда така, сякаш в опита си да счупят веднъж завинаги оковите на дискриминацията, някои ненужно кресливи гласове от LGBTQ обществото в Холивуд започват лека-полека сами да дискриминират, налагайки се върху това кой какви роли да играе. Така де, нали целият смисъл на борбата за равенство беше да не се налага на интервюто за работа (или в случая – роля) да те питат „Каква е Вашата сексуалност?”, за да не могат да те дискриминират спрямо това? Затова ще е хубаво Омар Шариф младши и подкрепящите го колеги и фенове да си помислят пак по въпроса и да спрат да внасят разделение там, където LGBTQ обществото от толкова години се бори тъкмо за обратното – единство и равенство.

Хайде стига с превземките и да се съсредоточим върху реалните проблеми пред LGBTQ обществото, че заради такива нелепи поводи за гняв, вече почти не ми остана бяло, мъжко, хетеро чувство за вина…

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Най-скандалните изпълнения на наградите на MTV

| от chronicle.bg |

Докато наградите Грами са изцяло за музикален престиж, то наградите на MTV, накратко VMA (MTV video music awards) обръщат внимание не само на музиката, а и на провокативността на изпълнителните.

Не че се оплакваме. Откакто церемонията се състои за първи път през 1984, когато млада изпълнителка на име Мадона решава да шокира обществеността, MTV наградите са очакване на интересни моменти.

Шоуто за тази година е планирано за понеделник, като Карди Би ще води с най-много номинации, а сега е най-добрият момент да си припомним най-шокиращите моменти в историята на церемонията.

Ето ги, в хронологичен ред: десетте най-секси изпълнения, които промениха съвременната музика.

1. Мадона – Like a Virgin, 1984

С това изпълнение кралицата на попа се утвърди като провокатор още в началото на кариерата си: нещо, което не се е променило до днес, когато тя вече е на 60 години.

2. Джанет Джексън и „That`s the way love goes/if“, 1993

След това сексуално заредено изпълнение, Джанет Джексън вече не е малката сестричка на Майкъл Джексън.

3. Бритни Спиърс с „I`m a slave 4 you“, 2001

Откакто Бритни покори сцената с жълт питон на врата, светът й е роб.

4. Бритни Спиърс, Мадона и Кристина Агилера – „Like a virgin, Hollywood“, 2003

Страстните целувки между хора от един и същ пол не са някакво явление сега, но през 2003-а все още бяха. Затова когато Мадона пусна език на Бритни, това си беше събитие.

5. Beyonce and Jay-Z – „Crazy in love“,2003

Много хора се съмняваха дали Бионсе ще успее да направи соло кариера, след като се отцепи от Destiny`s Child, и да, тя успя.

6. Шакира – „Hips don`t lie“, 2006

Бедрата на Шакира в една от най-горещите й песни отговаряха напълно на парчето на представянето й през 2006.

7. Лейди Гага – „Paparazzi“, 2009

Преди светът да се умори от странностите на Лейди Гага, нейното изпълнение на „Paparazzi“ на MTV наградите, беше впечатляващо.

8. Кейти Пери, Ръсел Бранд и Джо Пери – „We will rock u“, 2009

Това изпълнение също остана в историята.

9. Майли Сайръс и Робин Тик – „Blurred lines“, 2013

След целувката на Мадона и Бритни, това изпълнение на Майли Сайръс и Робин Тик е може би най-обсъжданото. Това беше и случаят, когато Майли Сайръс се сбогува с ангелския си имидж.

10. Ники Минаж – „Anaconda“, 2014

Моментът, в който Ники Минаж изпя и изтанцува тази песен на сцената, официално затвърди туърка като тренд в поп музиката.