Гаджето ми даде да си сваля Tinder

| от chronicle.bg |

Лежим си с милото и си приказваме нещо. Завили сме се всеки с неговото си, ще гледаме някакъв Netflix и си говорим, хубаво ни е. Заедно сме вече 2 години и половина, през март ще станат 3. Разбираме се изненадващо добре, всичко изглежда точно. Последно спорихме дали жените на 50+ трябва да раждат. Няма да ви казвам кой какво твърди – едната страна казва, че е егоистично, защото този родител може да почине по-скоро и така да изостави детето си, а другият казва, че това не е причина да няма този човек деца. Както и да е, това беше вчера, мисълта ми е, че всичко си е наред, живеем си заедно, лежим си завити, ще гледаме Netflix и си говорим.

И изведнъж тя ми казва: „А ти можеш да си свалиш Tinder, ако искаш“

Първата ми мисъл беше: „Мило, това е много необмислен блъф“ и съответно си вадя телефона и предизвиквам блъфа, сваляйки си Tinder пред очите на приятелката ми. Тя не казва нищо. Не е блъф, сериозна е и това ме хвърля в казана с въпросите. Толкова много въпроси!

Проблем ли има? Друга жена ли ми търсиш? Друга жена ли си търсим? Не ме ли обичаш вече? Това тест ли е? И още, и още, и още… Накрая ги окомплектовам в един: А защо?

Тя: Е, ти като си с някого, не спираш да гледаш другите хора. И това е окей. 

Наистина не спираш да намираш красивите хора за красиви, когато си с някого. Нито мъжете, нито жени. Някой превзет може да твърди обратното, но това е защото така му харесва, а не защото е така наистина.

И сега от седмица-две имам Tinder, който редовно разглеждам пред женичката ми и всичко си е наред. В началото го разглеждахме заедно, но открихме, че нямаме еднакъв вкус за жени. Правило ми е впечатление и на мен, и на други мъже, че жените много често имат ужасен вкус за други жени и смятат за харесвани момичета, които не са особено харесвани. Един от хилядите парадокси на природата.

Сега си разцъквам сам. Имам няколко мача, колко Бог да прости. Страхотна оскъдица е, направо съм за смях. Не съм писал на никоя от мачовете. Все пак… Какво да им пиша – с гаджето ми те смятаме, че изглеждаш добре. Една девойка ми писа, но не съм й отговорил. Все още ми е странно, но пък нищо не се е променило между нас с приятелката ми, така че…

Тя знае какво прави, умничка си я намерих! Пак в Tinder, между другото…

И знам, че е въпрос на време многознайковците да почнат с това как ще се разделяме, как не знам-си какво, как не знам-си що. Нещата са си наред от горе до долу, знам по-добре от вас. Ползваме различни завивки, защото тя ползва по-дебела, а аз по-тънка. Иначе или на мен ми е жега, или на нея й е студено. Готвим си, гледаме се и прочие. Всичко е наред, освен мачовете…

 
 

Netflix работи по ново „Ghost in the Shell“ аниме

| от chronicle.bg |

Netflix обръща силно внимание и на аниметата. Сега компанията планира ново „Ghost in the Shell“ аниме, което ще дебютира през 2020 година. 

Официалното му заглавие е „Ghost in the Shell: SAC_2045″, а режисьори ще бъдат Кенджи Камияма („Ghost in the Shell: Stand Alone Complex“) и Шинджи Араки („Appleseed“). За сега не е ясно дали продукцията ще бъде филм или сериал.

„Ghost in the Shell“ тръгна като много популярна манга, писана и илюстрирана от Масамуне Широу. Тя беше екранизирана през 1995 година като филм със същото заглавие с режисьор Мамору Оший. Анимето силно повлиява научната фантастика на 21 век, най-вече саунтрака на „The Marix“.

Netflix не споменава повече детайли, но феновете се надяват ролите да се озвучават от културно подходящ актьорски състав. Последната поява на „Ghost in the Shell“ в медиите беше заради силно нехаресания филм на Рупърт Сандърс от 2017. Той ще остане запомнен най-вече с това, че режисьорът избра Скарлет Йохансон за гласа на главната роля, което отново постави Холивуд под обвинения в лансиране на бели актьори за сметка на малцинствата.

„Ghost in the Shell: SAC_2045″ е поредното аниме попълнение към платформата Netflix, която има и игрална адаптация на „Cowboy Bebop“ – сайтът поръча сезон с 10 епизода през ноември. Компанията работи и по игрална адаптация на „Avatar: The Last Airbender“.

Новият „Ghost in the Shell“ ще е съвместна работа между Production I.G. и SOLA Digital Arts. Той беше определен като „анимационен филм от ново поколение“.

 
 

Катастрофата с китовете става все по-сериозна

| от chr.bg |

Все повече китове се оплитат в риболовни мрежи край бреговете на САЩ, сочи доклад на американското Национално управление за изследване на океаните и атмосферата.

Оплитането в мрежи е най-голямата заплаха за китовата популация. През 2018 г. цели 76 от огромните морски бозайници са станали жертва на рибарски мрежи, което повече от средния им брой – 70, през последното десетилетие, се уточнява в доклада.

В шест от тези случаи през 2018 г. са загинали китове. За щастие, останалите са спасени, но проблемът остава сериозен.

Най-застрашеният вид е бискайският кит, наричан още северноатлантически гладък кит. Според прогноза на Консорциума за защита на гладките китове в Северния Атлантик, към момента има едва 411 представители на този вид в целия свят.

 
 

Феновете молят НАСА и Илон Мъск да спасят Тони Старк

| от chronicle.bg |

Феновете на „Avengers: Endgame“ са уплашени за живота на иначе железния Тони Старк след като го видяха в доста безизходна ситуация в началото на последния трейлър. До толкова притеснени, че някои писаха на НАСА да го спаси. Все пак кислородът и храната му (по негови думи) ще свършат до дни.

Въпросният трейлър започва с Тони, който оставя съобщение за Пепър Потс, казвайки й, че краят е част от пътуването. След това описва оскъдното си количество въздух и храна. Феновете веднага заляха Туитър!

Някой казва: „НАСА, значи ще оставите момчето да умре просто ей така?!? След всичко, което Тони Старк направи за вас?!?“ Други пък са по смирени: „НАСА, моля ви, спасете Тони Старк нашият железен човек от космоса храната и кислородът му свършват утре моля моля моля моля.“ И когато потребителите на социалната мрежа видяха, че Космическата агенция не отговаря на молбите им, пробваха друга тактика.

„ЕЙ Илон Мъск Тони Старк умира някъде в космоса. НАСА няма да го спаси. Ти би ли моля? пп гледай за виолетов чичко с ръкавица“

„Спрете да питате НАСА да спаси Тони Старк всички знам че SpaceX и Илон Мъск ще го направят“

Чудим се да не би Хюстън да имат някакъв проблем, защото получават ново подобно съобщение всеки 5 минути. Някои фенове обаче не бяха толкова импулсивни към това, което виждат, и започнаха да задават въпроси. Как Тони е успял да свали маската си, ако костюмът му е от Nanotech? Когато се бие заедно с  Doctor Strange и Wong срещу злодеите на Танос в предния филм, Тони си слага костюма с едно плавно движение, само като натиска реактора на гърдите си. Как тогава успява да си свали шлема? Хубав въпрос…

„Avengers: Endgame“ идва на 26 април 2019 година, ето трейлъра.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…