shareit

Франция се опитва да промени ролята си в Африка

| от |

People fleeing from Bouake carry their possessions on their heads as they walk past a French army ch..Париж, Илейн Ганли от Асошиейтед прес

Франция отново ще помага – тя изпраща войници в своя бивша африканска колония, за да бъде предотвратена катастрофа – мръсна работа, на която Париж казва, че не държи особено. Франция иска динамична нова Африка, която създава работни места, а не конфликти.

Образът на Франция като жандармът на Африка обаче трудно се заличава.

Френски войски бяха изпратени да се справят със смъртоносния хаос в Централноафриканската република (ЦАР) докато в петък и събота в Париж заседаваха около 40 африкански лидери, включително преходният премиер на ЦАР.

На тази среща на върха бе постигнат напредък към създаването на африкански сили за бързо реагиране, които да бъдат обучени от Франция, за да може континентът да покрие нуждите си в областта на сигурността, като същевременно се позволява на Франция да запази връзки в региона, които може да донесат икономическа печалба в дългосрочен план.

Не е лесно Франция да се отърси от възприемането на себе си като едновремешния колониален господар. Френската империя се разпадна през 60-те години, но половин век по-късно е нещо обичайно африкански лидери да искат помощ и тези призиви рядко биват пренебрегвани.

От 2011 г. при управлението на двама президенти от различни политически лагери Франция се е намесвала в четири африкански страни: в Кот д’Ивоар, в съвместна мисия в Либия, в Мали и сега в ЦАР.

През януари Франция изпрати 5000 войници в Мали да смажат Ал Каида и други радикални групировки в северната част на страна, която бяха смятани за терористична заплаха за страните в региона. Това е повече от мисията в ЦАР, където според френския президент Франсоа Оланд 1600 френски войници ще помагат на около 6000 африкански войници да въведат ред в почти изпадналата в беззаконие страна, където нараснаха верските сблъсъци след като мюсюлмански бунтовници свалиха президента през март.

Както в Мали, така и в ЦАР Париж получи африканска и международна подкрепа чрез Съвета за сигурност на ООН. В събота генералният секретар на ООН Бан Ки-мун заяви, че е „признателен на страните, които изпращат войници, и особено на Франция за увеличаването на военната й подкрепа“.

Оланд обаче не иска Франция първа, а понякога и единствена, да реагира на спешни ситуации в Африка. В продължение на няколко месеца Франция се опитваше да не се намесва в ЦАР.

Оланд обяви, че се вземат мерки да се промени ролята на Франция от спасител на помощник на срещата на върха на Африканския съюз в Етиопия през май, като заяви, че самите африканци трябва да имат грижата за сигурността си. Мнозина африкански официални представители са съгласни по принцип, макар и подробностите по този план все още да се уточняват.

Франция настоява силите за бързо реагиране на Африканския съюз да са готови до няколко месеца и обеща на срещата на върха този уикенд да осигури оборудване и обучение за до 20 000 африкански военнослужещи годишно. ООН ще финансира мироподдържащи операции щом тези сили бъдат напълно оперативни. Дотогава Оланд каза, че ЕС трябва да осигурява финансов ресурс, „защото двата континента са свързани“.

Оланд не е първият президент, който се опитва да се раздели с тежко наследство или да се възползва от континент, чийто облик на място на неспирни конфликти се заменя от този на разцъфващ център за инвестиции.

Дори символите на войната се смекчават. Операцията на французите в ЦАР е кръстена Операция Сангарис, на името на местна пеперуда. Намесата през 1979 г. за сваляне на централноафриканския диктатор и самообявил се император Жан-Бедел Бокаса, който бе обвинен в канибализъм, бе наречена Операция Баракуда.

Измъкването на Франция от колониалното й минало без да изоставя традиционните си партньори в моменти на нужда може да се окаже сложно. Патерналистичните партньорства, които Париж развиваше десетилетия наред с бившите си колонии пълнеха джобовете на диктатори и търговци и насърчаваха изпадането в зависимост. Днес неписаната политика, известна като Франсафрик официално е низвергната.

Президентът на Мали Ибрахим Бубакар Кейта обаче казва, че двете страни остават взаимно свързани.

„Франция, уви, има исторически дълг“ към бившите си колонии, каза Кейта в интервю за в. „Монд“.

„Когато сте пътували по един път заедно, колкото и да е било болезнено понякога, нещо остава. Ние сме осъдени да вървим заедно“, заяви той.

Френското правителство настоява, че не иска да се меси във вътрешни африкански въпроси. В събота обаче Оланд открито изрази неприязън към бившия бунтовник и сегашен президент на ЦАР. „Не искам да соча никого, но не можем да оставим на поста му един президент, който не бе способен да направи нищо, или дори по-лошо, който остави някои неща да се случат“, каза Оланд по телевизия Франс-24 и прикани да се състоят избори възможно най-скоро.

Алин Лебьоф, експерт по сигурност и развитие от Френския институт за международни отношения, заяви, че след едно десетилетие Франция няма да е в състояние да се намесва както го прави днес, включително защото бюджетните съкращения няма да й позволят да заменя остаряло оборудване.

„Има много на брой малки разминавания по отношение на капацитета. Има голямо разминаване между начина, по който Франция се вижда като световна сила и като сила, която може да се намесва“, каза тя.

По думите й истинският въпрос е: „Можете ли да се намесите по подходящия начин и кога можете да си тръгнете?“

Този въпрос особено силно обсебва Франция откакто тя се провали при опита си да спре геноцида от 1994 г. в Руанда, където бяха избити 800 000 души. В страната имаше френски войски, когато започна избиването на малцинствените тутси от милициите хуту.

Руанда на моменти е обвинявала Франция, че е участвала в убийствата, което Франция категорично отрича. Париж обаче признава, че заедно с международната общност носи отговорност, че не е спрял кръвопролитията.

Същевременно Париж също иска парче от икономическата баница в преживяващата възход Африка, където средният икономически растеж е над 5 процента. На срещата на върха на Африка френски официални лица постигнаха споразумение, целящо да удвои търговския обмен с континента до 2020 г.

„Можем да продаваме еърбъси, хранителни продукти. Можем да инвестираме. Интересът на Африка и интересът на Европа, по-специално на Франция, е да се сближават. Нашето бъдеще е с африканците“, заяви вчера френският външен министър Лоран Фабиюс по телевизия Франс 3.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Slinky от 1943

| от |

Слинки е изобретено от Ричард Т. Джеймс през 1943 година, а за първи път демонстриранa в универсалния магазин на Gimbels във Филаделфия през ноември 1945. Играчката е хит и всички 400 бройки се продава за деветдесет минути.

Джеймс и съпругата му Бети основават James Industries в Клифтън Хайтс, Пенсилвания, за да произвеждат Слинки и няколко дъщерни играчки като Слинки кучето и Сюзи, Слинки червейчето. През 1960 г. съпругата на Джеймс Бети става президент на James Industries и през 1964 г. премества предприятието в Холидейсбург, Пенсилвания. През 1998 г. Бети продава компанията на Poof Products, Inc.

Slinky_ad_1946

В началото слинкито е на цена от 1 долар, но тя се покачва с увеличението на цените на стомана в цяла Пенсилвания. Все пак обаче стойността на играчката остава скромна през цялата й история до голяма степен заради загрижеността на Бети Джеймс дали по-бедните семейства ще могат да си я позволят.

Слинки, освен като една от играчките в детската стая, се ползва и в класната стая (като инструмент за преподаване), във военно време като радио антена и във физически експерименти с НАСА. Играчката е въведена в Националната игрална зала на славата в в Рочестър, Ню Йорк, през 2000, а през 2003 г. Слинки намира мястото си в списъка „100 години играчки“ на Асоциацията на играчките. За първите си 60 години съществуване са продадени 300 милиона бройки.

Но как точно се появява тази забавна пружинка на бял свят и как става любимата играчка за подарък на Коледа?

Slinky rainbow

През 1943 г. Ричард Джеймс, морски инженер и механик, който работи в корабостроителницата William Cramp & Sons във Филаделфия. Там създава пружини, които да поддържат и стабилизират чувствителната на движения апаратура на борда на корабите, когато морето е бурно. Джеймс случайно бута един от пружините от една етажерка и вижда как тя минава по познатия ни начин от един куп с книги, по масата и после на пода, където застава в събрано положение.

Съпругата на Джеймс Бети си спомня: „Той се прибра вкъщи и каза: „Мисля, че ако успея да наглася стоманата с правилната гъвкавост, бих могъл да накарам пружината да крачи“. Джеймс експериментира над година с различни видове стоманена тел и най-накрая намира правилната. В началото жена му се е изпълнена с колебания, но променя мнението си, след като играчката е прецизно нагласена и вижда децата от квартала колко й се радват. Тя я нарича Slinky (което означава „елегантен и грациозен“), след като случайно попада на думата в речника и решава, че умело описва звука, който пружина издава, докато ходи.

Със заем от 500 долара двойката създава James Industries (първоначално James Spring & Wire Company) и произвежда около 400 бройки Слинки, направени от местна работилница, които опакова на ръка в жълта хартия и ги продава на единична цена от 1 долар. Всяко Слинки е високо около 6,5 см. и има 98 намотки от висококачествена синьо-черна шведска стомана. Семейство Джеймс първоначално срещат затруднения при продажбата на изобретението си в магазините за играчки, но през ноември 1945 г. получават разрешение да поставят собствен стелаж в секцията за играчки на универсалния магазин Gimbels във Филаделфия.

Ако не сме го казали вече (знаем, че сме го казали, но пак ще го кажем): Слинки е хит и всички 400 бройки са продадени за деветдесет минути.

През 1946 г. Слинки е представен на американския панаир на играчките. Не след дълго Ричард Джеймс прави работилница в Олбани, Ню Йорк, и разработва машина, която може да прави слинкита за секунди. Играчката вече е опакована в кутия с черен надпис.

Джеймс често се появява в телевизионни предавания, за да разкаже за играчката си. През 1952 г. дебютира Slinky Dog. Други играчки на Slinky, пуснати през 50-те години на миналия век, са влакчето Slinky Loco, Slinky Suzie и Slinky Crazy Eyes – чифт очила, които използват пружини да държат очните ябълки.

James Industries лицензира патента на няколко други производители, включително Wilkening Mfg. Co. от Филаделфия и Торонто, които произвеждат играчки, ориентирани към пружините. През първите 2 години James Industries продава 100 милиона бройки (при 1 тогавашен долар за брой, днес приходите биха се равнявали на 6 милиарда долара).

През 1960 г. след като съпругата му подава молба за развод, Ричард Джеймс напуска компанията и става евангелски мисионер в Боливия. Бети Джеймс управлява James Industries, оправя се с кредитори и през 1964 г. премества всичко в Холидейсбург, Пенсилвания.

Ричард почива през 1974 г.

През 1995 г. Бети обяснява успеха на играчката пред Асошиейтед прес с думите: „Той се крие в простотата й“. Същата година играчката става хит като коледен подарък, защото се появява във филма „Toy Story“.

През 1998 г. James Industries е продадена на Poof Products, Inc. от Плеймут, Мичиган, производител на спортни топки от пяна. Slinky продължи производството в Холидейсбург и през 2003 г. James Industries се слива с Poof Products, Inc., в нова компания, която се казва Poof-Slinky, Inc.

Бети Джеймс почива от сърдечна недостатъчност през ноември 2008 г., на 90 години, след като е президент на James Industries от 1960 до 1998 г. Над 300 милиона играчки с елементи на Slinky са продадени между 1945 и 2005 г., а оригиналният Slinky все още е бестселър.

 
 
Коментарите са изключени

„Целта оправдава средствата“ – какво всъщност казва Макиавели

| от |

Заплетен в политиката на Флоренция в бурния разгар на Ренесанса, Николо Макиавели успява да стане много неща: дипломат, жертва, затворник, изгнаник, но най-вече „баща на съвременната политическа теория“. И макар че днес е най-известен с каноничните си методи за безмилостно изкачване по етажите на един корумпиран свят, той всъщност никога не е казвал фразата, която най-често му се приписва: „Целта оправдава средствата“.

Макиавели е роден във Флоренция през 1469 г. Като дете на адвокат, Макиавели изучава граматика, реторика и латински език и така рано си намира работа – в съставянето на официални правителствени документи. По-късно е на поредица от дипломатически мисии, включително в кралските съдилища на Испания и Франция.

Изграждайки се като политическа фигура в началото на 16-ти век, Макиавели създава репутация в безсрамната си непочтеност. Той от своя страна също отнася немалко количество несправедливости, най-вече от фамилията Борджия, която по това време се опитва да завладее голяма част от централна Италия.

Когато Медичите възобновят властта си обаче, Макиавели е измъчван и заточен. Той обаче има пари и прекарва заточението си в своето имение извън града. В този период има доста време да размишлява над всичко, на което става свидетел през годините във флорентинската политика. И в резултат на това идва се появява „Принцът“. Книгата препоръчва предателство, лицемерие, хитрост, жестокост и безмилостност, като методи за добиване и задържане на властта.

Не е съвсем ясно кога точно книгата е публикувана – някои източници твърдят, че първата версия излиза още през 1513 г. Втората му творба „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ също е написана през 1513 година, а  8 години по-късно той представя „За изкуството на войната“. Макиавели умира през 1527 г., а първата известна печатна версия на „Принцът“ се появява през 1532 г.

Днес учените спорят дали „Принцът“ всъщност не е сатира (мнозина твърдят, че основната му философия се противопоставя на тази в другите му произведения). Все пак голяма част от съветите на Макиавели важат, макар и да звучат морално отвратителни днес.

  • Всеки вижда как изглеждате, но малцина виждат това, което всъщност сте.

  • Никога не се опитвайте да спечелите със сила онова, което може да бъде спечелено с измама.

  • Човек ще забрави смъртта на баща си преди да забрави загубата на наследството от него.

  • Хората трябва да бъдат галени или смазвани. Ако просто им нанесете щети, те ще си отмъстят, но ако ги осакатите, няма какво да направят.

  • Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват заедно – ако трябва да избираме между двете, далеч по-безопасно е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат.

  • Този, който се стреми да заблуди, винаги ще намери някой, който ще позволи да бъде заблуден.

  • Лъвът не може да се предпази от капани, а лисицата не може да се защити от вълци. Следователно човек трябва да бъде лисица, за да разпознава капани, и лъв, за да плаши вълците.

 

И, разбира се, пасажът, откъдето е взет най-известният цитат, който Макиавели никога не е казвал:

Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите…

 
 
Коментарите са изключени

Аналоговият GPS е най-очарователното изобретение в света

| от |

Много преди глас на известна личност да ни казва от таблото на колата накъде да караме, е имало хартиени карти, прото-GPS системи, включително тази странна двойка ръчни и автомобилни карти.

Още през 1927 г. се появява Plus Four Wristlet Route Indicator. То представлява устройство за носене на китката, като ръчен часовник, и разполага с малки свитъци с конкретни пътища. Индикаторът няма нужда от батерии и работи, точно както си представяте – хартията се навива от едната страна, докато пътуваме, и като пристигнем, я връщаме обратно за следващия път.

Джаджата се продава заедно с 20 скрола с различни маршрути, повечето от които са за Лондон, а още могат да се купят от или да се направят по поръчка от производителя. Шофьорите или пътниците могат ръчно да навият механизъм отстрани, който автоматично да движи картата паралелно с тяхното движение.

Морис Колинс е 73-годишен лондончанка и собственичка на антикварна колекция, която включва този GPS накит. Колекцията й се показва в различни музеи и изложби, а тя нарича индикатора „невероятно изобретение“, но отбелязва: „Самата аз никога не съм го опитвала да се навигирам така и не съм сигурна доколко успешен би бил опитът ми.“

През 1932 г. се появява подобно, но по-усъвършенствано устройство. Iter Avto също използва механизъм за превъртане на хартия, но с обрат: страниците се движат автоматично с напредването на автомобила.

Смята се, че е първото автоматизирано навигационно устройство, монтирано на автомобил като то е вързано със скоростомера и регулира въртенето на картата според скоростта. Подобно на предшественика си, Avto се произвежда в ограничени количество като е предназначено предимно за елита на собствениците на автомобили.

Разработен в и за Италия, представеният набор от карти на това устройство включваше различни големи градове, а рекламата му го хвали с точност и полезност:

„Мотористи, Iter-Auto е вашият ангел хранител на Земята, който ще ви ръководи за ръка, наставлявайки ви в пътуванията с безупречна точност, чрез карта-маршрут, който e в перфектен синхрон с шофирането на вашия автомобил, както и всякаква информация като: кръстопътища – мостове – неравности – нива на кръстовища – опасни завои – снабдяване – облекчение – гаражи – хотели и др.“

 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени