Франция се опитва да промени ролята си в Африка

| от |

People fleeing from Bouake carry their possessions on their heads as they walk past a French army ch..Париж, Илейн Ганли от Асошиейтед прес

Франция отново ще помага – тя изпраща войници в своя бивша африканска колония, за да бъде предотвратена катастрофа – мръсна работа, на която Париж казва, че не държи особено. Франция иска динамична нова Африка, която създава работни места, а не конфликти.

Образът на Франция като жандармът на Африка обаче трудно се заличава.

Френски войски бяха изпратени да се справят със смъртоносния хаос в Централноафриканската република (ЦАР) докато в петък и събота в Париж заседаваха около 40 африкански лидери, включително преходният премиер на ЦАР.

На тази среща на върха бе постигнат напредък към създаването на африкански сили за бързо реагиране, които да бъдат обучени от Франция, за да може континентът да покрие нуждите си в областта на сигурността, като същевременно се позволява на Франция да запази връзки в региона, които може да донесат икономическа печалба в дългосрочен план.

Не е лесно Франция да се отърси от възприемането на себе си като едновремешния колониален господар. Френската империя се разпадна през 60-те години, но половин век по-късно е нещо обичайно африкански лидери да искат помощ и тези призиви рядко биват пренебрегвани.

От 2011 г. при управлението на двама президенти от различни политически лагери Франция се е намесвала в четири африкански страни: в Кот д’Ивоар, в съвместна мисия в Либия, в Мали и сега в ЦАР.

През януари Франция изпрати 5000 войници в Мали да смажат Ал Каида и други радикални групировки в северната част на страна, която бяха смятани за терористична заплаха за страните в региона. Това е повече от мисията в ЦАР, където според френския президент Франсоа Оланд 1600 френски войници ще помагат на около 6000 африкански войници да въведат ред в почти изпадналата в беззаконие страна, където нараснаха верските сблъсъци след като мюсюлмански бунтовници свалиха президента през март.

Както в Мали, така и в ЦАР Париж получи африканска и международна подкрепа чрез Съвета за сигурност на ООН. В събота генералният секретар на ООН Бан Ки-мун заяви, че е „признателен на страните, които изпращат войници, и особено на Франция за увеличаването на военната й подкрепа“.

Оланд обаче не иска Франция първа, а понякога и единствена, да реагира на спешни ситуации в Африка. В продължение на няколко месеца Франция се опитваше да не се намесва в ЦАР.

Оланд обяви, че се вземат мерки да се промени ролята на Франция от спасител на помощник на срещата на върха на Африканския съюз в Етиопия през май, като заяви, че самите африканци трябва да имат грижата за сигурността си. Мнозина африкански официални представители са съгласни по принцип, макар и подробностите по този план все още да се уточняват.

Франция настоява силите за бързо реагиране на Африканския съюз да са готови до няколко месеца и обеща на срещата на върха този уикенд да осигури оборудване и обучение за до 20 000 африкански военнослужещи годишно. ООН ще финансира мироподдържащи операции щом тези сили бъдат напълно оперативни. Дотогава Оланд каза, че ЕС трябва да осигурява финансов ресурс, „защото двата континента са свързани“.

Оланд не е първият президент, който се опитва да се раздели с тежко наследство или да се възползва от континент, чийто облик на място на неспирни конфликти се заменя от този на разцъфващ център за инвестиции.

Дори символите на войната се смекчават. Операцията на французите в ЦАР е кръстена Операция Сангарис, на името на местна пеперуда. Намесата през 1979 г. за сваляне на централноафриканския диктатор и самообявил се император Жан-Бедел Бокаса, който бе обвинен в канибализъм, бе наречена Операция Баракуда.

Измъкването на Франция от колониалното й минало без да изоставя традиционните си партньори в моменти на нужда може да се окаже сложно. Патерналистичните партньорства, които Париж развиваше десетилетия наред с бившите си колонии пълнеха джобовете на диктатори и търговци и насърчаваха изпадането в зависимост. Днес неписаната политика, известна като Франсафрик официално е низвергната.

Президентът на Мали Ибрахим Бубакар Кейта обаче казва, че двете страни остават взаимно свързани.

„Франция, уви, има исторически дълг“ към бившите си колонии, каза Кейта в интервю за в. „Монд“.

„Когато сте пътували по един път заедно, колкото и да е било болезнено понякога, нещо остава. Ние сме осъдени да вървим заедно“, заяви той.

Френското правителство настоява, че не иска да се меси във вътрешни африкански въпроси. В събота обаче Оланд открито изрази неприязън към бившия бунтовник и сегашен президент на ЦАР. „Не искам да соча никого, но не можем да оставим на поста му един президент, който не бе способен да направи нищо, или дори по-лошо, който остави някои неща да се случат“, каза Оланд по телевизия Франс-24 и прикани да се състоят избори възможно най-скоро.

Алин Лебьоф, експерт по сигурност и развитие от Френския институт за международни отношения, заяви, че след едно десетилетие Франция няма да е в състояние да се намесва както го прави днес, включително защото бюджетните съкращения няма да й позволят да заменя остаряло оборудване.

„Има много на брой малки разминавания по отношение на капацитета. Има голямо разминаване между начина, по който Франция се вижда като световна сила и като сила, която може да се намесва“, каза тя.

По думите й истинският въпрос е: „Можете ли да се намесите по подходящия начин и кога можете да си тръгнете?“

Този въпрос особено силно обсебва Франция откакто тя се провали при опита си да спре геноцида от 1994 г. в Руанда, където бяха избити 800 000 души. В страната имаше френски войски, когато започна избиването на малцинствените тутси от милициите хуту.

Руанда на моменти е обвинявала Франция, че е участвала в убийствата, което Франция категорично отрича. Париж обаче признава, че заедно с международната общност носи отговорност, че не е спрял кръвопролитията.

Същевременно Париж също иска парче от икономическата баница в преживяващата възход Африка, където средният икономически растеж е над 5 процента. На срещата на върха на Африка френски официални лица постигнаха споразумение, целящо да удвои търговския обмен с континента до 2020 г.

„Можем да продаваме еърбъси, хранителни продукти. Можем да инвестираме. Интересът на Африка и интересът на Европа, по-специално на Франция, е да се сближават. Нашето бъдеще е с африканците“, заяви вчера френският външен министър Лоран Фабиюс по телевизия Франс 3.

 
 

Смешната история, когато куриер видял Мила Кунис гола

| от chronicle.bg |

 Ащън Къчър не единственият човек, който е виждал Мила Кунис гола тези дни.

В интервю за списание People актрисата разказа смешна история как куриер я е заварил гола. Случката се развива малко след раждането на сина й Димитри Портууд, който вече е на повече от годинка.

„Куриерът ни е много готин. Познаваме се от години. Виждам го, както и той мен, през прозореца още когато идва да остави доставката пред вратата.

Помахах му и изобщо не се замислих, че държа сина си и съм напълно гола. Той остави пакета, изправи се и ме погледна, а аз му казах: „Да не ти пука.“

Бях без блуза, защото беше много горещо. Току-що бях родила, бяха минали може би три дни, така че още изглеждах бременна.“

На нас също нямаше да ни пука. Сигурни сме, че и куриерът се е чувствал така. Все пак, това е Мила Кунис. Ако ще и бременна!

Вижте повече в галерията.

 
 

Оневиниха ръководителя на Нюйоркския балет

| от chronicle.bg |

 След двумесечно разследване, ръководителят на Нюйоркския балет Питър Мартинс беше оневинен по обвиненията на няколко танцьори в сексуален тормоз и физическо насилие срещу него.

В. „Ню Йорк таймс“ съобщи, че балетът и школата към него са предприели нови мерки, за да се уверят, че танцьорите „се чувстват сигурни, уважавани“ и способни да изразяват свободно притесненията си.

Мартинс каза, че е „удовлетворен“ от откритията на независимото разследване. Той отрече обвиненията на няколко бивши балетисти и миналия месец се оттегли от длъжността си.

 
 

Защо ни боли толкова, когато се порежем на хартия

| от chr.bg, БТА |

Учени установиха причината, поради която порязването на пръст на ръката с лист хартия е съпроводено със силна болка, макар че нараняването е незначително, съобщи Лайф, като цитира СайънсАлърт.

Причината се крие в ноцирецепторите – първични неврони, които се активират единствено при болка. Концентрацията им в краищата на пръстите на ръцете превишава средното им количество в човешкото тяло. В това човек може да се убеди, като допре лист хартия до пръстите на ръцете, нозете, гръбнака или лицето си – усещанията са съвсем различни, предаде БТА.

„Това е защитен механизъм – заяви дерматоложката Хейли Голдбак от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. – Чрез върховете на пръстите опознаваме света и извършваме деликатни задачи.“

Друга причина е свързана със самия лист хартия. Тъй като краищата му не са абсолютно гладки, той може да причини нараняване. Освен това порязванията с лист хартия не са достатъчно дълбоки, за да активират естествените защитни механизми на организма, като съсирване на кръвта и образуване на белег от заздравяла рана. В резултат увредените нервни окончания на пръстите остават открити.

 
 

„Призрачна нишка“: омагьосаният кръг на гения

| от Дилян Ценов |

Всяка година има по няколко филма, които са многократно номинирани и награждавани, имат страхотна реклама, блясък до втръсване, но потъват в полето на забравата скоро след излизането си. За съжаление към тази група филми причисляваме успешния според световната филмова гилдия „Призрачна нишка“ (Phantom Thread) на режисьора и сценарист Пол Томас Андерсън, с участието на Даниел Дей-Луис. Филмът излезе в края на миналата година и е номиниран в 6 категории за „Оскар“. Въпреки безспорно добрите качества и ниво доста над средното, 2-часовата лента по наше мнение е далеч от най-добър филм на годината.

Известно време преди премиерата на филма, Даниел Дей-Луис обяви, че ще прекрати кариерата си в киното след тази роля. Изключително добър пиар ход, който не можем да пренебрегнем заради уважението на Академията към последните роли на големите актьори. Везните вече бяха наклонени в полза на Пол Томас Андерсън и неговата художествена историческа драма за модния дизайнер Рейнолдс Уудкок. Действието в нея се развива през 50-те години на ХХ век и Уудкок, заедно със сестра си (в ролята е Лесли Манвил) управляват една от водещите модни къщи в Лондон. Почти веднага можете да се досетите, че говорим за моден гений, който е в плен на своята дарба. А сестра му, като един Пиер Берже до своя Ив Сен Лоран, се грижи за всички административни въпроси около бизнеса на създателя на женски блянове. Сервитьорката в провинциален ресторант, Алма, се оказва търсено то вдъхновение и муза, която съвсем скоро започва да работи с дизайнера, да дели легло с него, да споделя мъките му, странностите му и кратките моменти на радост. Постепенно обаче връзката попада в омагьосан кръг, в който Уудкок не може да живее нито с нея, нито без нея.

r0vzXidVqrWAI1JhvptVE5UgRhY

Пол Томас Андерсън, когото познаваме от Inherent Vice (2014), There Will Be Blood (2007) и Boogie Nights (1997), режисира филма и пише сценария. Едно нещо трябва да му признаем и то е, че успява да вкара напрежение иначе равната, и преупотребявана тема за образа на твореца в киното. Историята е достоверна и интересна за гледане. Същото важи и за сценария, в който голяма част от съществено важното остава неизказана. А това винаги работи в угода на зрителя, защото той не получава цялата информация наготово, а трябва да достигне до нея. Опасността режисьорът и сценаристът да се провалят в тези паузи е голяма и Андерсън успява да прескочи трапа. Но дотам. Нищо революционно. Нищо необикновено. Една добра режисьорска работа и добре написан сценарий. Със сигурност не за „Оскар“. На този фон Лука Гуаданино, който се размина с номинация за режисура за „Призови ме с твоето име“ заслужава да заеме мястото на Андерсън. Режисурата на „Призрачна нишка“ почти няма друга гледна точка освен тази на главния герой. А претенциите на дизайнера, когото го дразни шумът от мазане на филия с масло, в един момент втръсват на зрителя. Човек има нужда и от друга гледна точка. Такава, в която той не участва. Тук тя липсва и егоцентризмът на неразбрания творец идва в повече.

PT

Най-силната страна на „Призрачна нишка“ е неговият актьорски състав, а под това разбирайте Даниел Дей-Луис и Лесли Манвил. Да, Дей-Луис е страхотен и тук. Не колкото в „Линкълн“, за който взе своя трети „Оскар“, поставяйки рекорд, но пак е много добър. Отчасти дразнението, което имаме към Уудкок се дължи на изпълнението му. Органичното представяне на тези състояния на необоснована претенция тип „защото аз искам да е така“ успява да ни помогне да го разберем. Но Лесли Манвил за нас е най-доброто в този филм, в ролята на сестрата на Рейнолдс, My old so-and-so (както я нарича той). Тя е човекът, който отключва сградата, за да дойдат шивачките, комуникира с клиентите, накратко – прави възможно Рейнолдс да работи.  Очертава се силна конкуренция за „Оскара“ в лицето на Алисън Джейни в „Аз, Тоня“.  В ролята на Алма влиза Вики Крипс, за която това е първа роля в подобна продукция. Играта й не блести с нещо главозамайващо, но заслужава похвала за страхотната химия между нея и Дей-Луис. Интересно ни е, накъде ще поеме кариерата й в бъдеще след този филм.

04-phantom-thread-8.w710.h473.2x

Като изключим „увисването“ на някои моменти в историята (като този със свалянето на булчинската рокля от заспалата възстара булка) и недостатъците на режисурата, всичко друго е на мястото си. Начело са костюмите – тук наградата, ако бъде спечелена, ще бъде повече от заслужена. Кинематография, музика и декор се допълват за създаването на атмосферата, в която се развива действието. Хубавото е, че и тази детайлност и пищност на фона, не заглушава същественото в историята за вътрешните турбуленции на мъжа и момичето до него.

phantom_thread2

Трудно би било да обобщим филма на Андесрън и да му сложим еднозначен етикет „лош“ или „добър“. Историята на Рейнолдс Уудкок, който е болезнено привързан към сестра си, не обича аспержите си с масло, отказва да изведе жена си на танци, създава сватбена рокля за белгийската принцеса, ще ви заинтригува. Защото е направена добре, внимателно, с уважение към героите. А сюжетът в по-голямата си част, когато не буксува на едно място, успява да изненада. Струва си защото е един от добрите филми на годината. Но в никакъв случай най-добрия. Нито Пол Томас Андерсън е най-добрият режисьор. А Даниел Дей-Луис… поздравления, за всичко. Тази година обаче е ред на Тимъти Шаламе или Гари Олдман.