shareit

Фана

| от | |

books-text

Деница Мутафова

Двете с Фана бяхме приятелки, откакто се помним. Аз – бяло, русо, синеоко българче, тя – черна като земята, с лъскава дебела плитка и две ями, тъмни и дълбоки, заслонени от гъсти ресници. Красива беше като нереално същество. Като онези, с които ни плашат, когато сме малки, че ако ги видим, ще ни вземат ума. Така се чувствах и аз покрай нея. Тя не говореше много. Очите й все гледаха надолу и сякаш невидима мъка беше седнала на рамото й. Вдигаше очи само като играехме. Тогава се смееше със своя звънлив, но плътен глас, а аз я слушаш и си мечтаех поне малко да имам от хубостта й.

Всички в селото я гледаха със страх. Клатеха глави и цъкаха. Баба казваше:

– Господ не дава толкова хубост. Баре, от дявола я има…

И тя клатеше глава, и тя цъкаше.

А аз нищо не разбирах. Бях на дванайсет, а Фана беше две години по-голяма от мен.

Играехме на село лятото. Скачахме на въже по цял ден. Фана беше една такава пъргава, една лека, а когато скачаше, плитката й свистеше и се утряше като къмшик по гърба. Забавно ми беше да я гледам. Питах се от къде иде тази пъргавина. Аз не бях пъргава. Тромава бях и като скочех два пъти се измарях. Тогава присядах на полянката, но тя не ми се сърдеше, че спирам играта. Присядаше до мен и захващаше да пее цигански песни. За цяло лято ги научих и аз и така пеехме, докато дойде вечерта.

Много пъти, докато аз се забавлявах, припявайки, от очите на Фана закапваха едри сълзи. Не смеех да питам защо са, от какво са. Нейните очи все бяха тъжни и все бяха мокри. Като на кошутите. Виждали ли сте очи на кошута? Черни, топли и влажни.

Веднъж попитах баба защо Фана е все тъжна, защо ходи все с наведена глава.

– Пуста циганска кръв! Тегли я вече. Няма да се мине и ще избяга. Такива са те – в кръвта им катран ври. И другите казват, че очите й заиграли от туй лято. Не е на добре това! И тази нейна хубост…

Ненавиждах всички, които говореха така, ненавиждах и баба, която все по-често ме предупреждаваше:

– Да не се подведеш по нея! Мисли му, главата ти разбивам!

Какво толкова можеше да ме подведе моята приятелка, моят ангел? Гледаш я, черна, гледаш я тъжна, гледаш я като сломена ходи, а толкова радост носеше за мен, толкова смях по полянките, под дърветата. Какъв катран, какъв грях ще има в душата на толкова чист ангел? Защото за мен Фана беше ангел…

Мина лятото и аз се прибрах в града. Почнах училище. Фана не учеше. Тогава не съм мислила защо…

Отидох веднъж след петъка на село. Питам баба:

– Къде е Фана? Много ми е домъчняло за нея!

– Фана ли? Пуста й циганска кръв! Дано в земята пропадне! Деца без баща им остави, Господ нея без деца да остави…

Баба крещеше и нареждаше… Фана избягала с Петко комшията…

Закапаха сълзи от очите ми. Но не мъчни, щастливи бяха. Тогава се запитах, тоз катран, дето вреше в душата й и мокреше бузите й лятото, докато пеехме, дали сега се е успокоил…

Пуста циганска кръв! Обречена да се радва, когато другите плачат и кълнат…