Фабио, мутри, Джени Калканджиева…

| от |

Една наша редовна читателка, да я наречем Петя, ни изпрати тази история, случила се само преди дни. Петя и съпругът ѝ Георги (примерно) попадат случайно в малък фризьорски салон във Флоренция при Фабио. А кой е Фабио и какво ни разказва той, четете и се наслаждавайте :

Октомври, Флоренция. Потоци от туристи с хищни за забележителности погледи и насочени обективи. История зад всеки ъгъл. Полу-грохнали, след мудно пъплене по моста Понте Векио, и задминавайки и последната група от охранени руски тьотки, с мъжа ми намираме миг спокойствие в затънтена, дори по местните стандарти уличка. Глътка въздух.

 

Това място очевидно е територия на местните жители, със свой различен ритъм и атмосфера – приглушено кафене, малък плод-зеленчук, будка за вестници. Отдалеч звучи ненатрапчива джаз мелодия. Привлечени от музиката, или просто по интуиция, решаваме да отложим туристическите си „задачи“ и продължаваме надолу по уличката. След няколко крачки откриваме и източника на мелодията – средно голям фризьорски салон, от онези със механичните, тъмно-червени кожени кресла и плакати на Джеймс Дийн по стените. Споглеждаме се – идеален шанс да си починем в приятна атмосфера, съчетано с възможността прогресивно оплешивяващият ми партньор да се прости с прическата на „падре“ от инквизицията. Речено-сторено.

„Приятно ми е, Фабио“, казва фризьора, забелязал интереса ни и ни кани вътре.

Минута по-късно машинката в ръцете на Фабио вече работи, все така под звуците на джаз музика, аз съм потопила поглед в стар брой на Vogue, а мъжът ми с усмивка на лице наблюдава как прическата му придобива човешки вид. Поглеждайки ту него, ту мен в огледалото, Фабио решава да ни заговори:

„Откъде сте?“, пита той, с ясното съзнание че сме поредните заблудени туристи наоколо.

„От България“, казваме ние, почти едновременно, очаквайки поредното безразлично кимане, което обикновено придружава този отговор.

И тук изражението на Фабио се променя за миг и, неочаквано за нас, разцъфва в широка усмивка, придружена с гримаса на силно изненадан човек :

„Сериозно? Та аз съм живял там!“, казва той, „цели две години!“

Тримата започваме да се смеем, и дежурния до момента разговор придобива приятелски отенък, патриотично погъделичкани и от чисто любопитство го подтикваме да продължи : как се е озовал там, къде точно е живял и прочие. В този момент Фабио изключва машинката и се замисля съсредоточено с поглед в земята :

„Аз.. Разбира.. Булгарски! Бил там… quindici… преди педнатесет години!“, казва той и оттук насетне разговорът се състои на нещо средно между италиански, английски и развален български, което още повече възбужда нашето любопитство.

„Скобелев, Ви.. Витоша“, с усилие си спомня той. „Живял due anni – golden times! Novantotto.. you know – nineteen ninety- eight – golden times.“

Питаме го какво е правил там.

„Visages“, казва той, и обяснява как заминали с приятеля му Джанкарло чрез миланска агенция за два месеца, да помагат с грима и прическите за модни шоута на родна почва. И вместо два месеца останали две години.

„Джени! Джени… Калканжиева?“

По изражението му пролича неприкрито възхищение.

„Работил за Джени  due anni, живял само в център, ходил на бар на Витоша булевард… parco, big place, you know“, и ръцете му сключват ъгъл като за да покаже къща.

„Текила!“, възкликваме ние и се споглеждаме, разказът започва да става наистина интересен.

Опитваме се да си спомним кои ли от софийските заведения ги е имало по онова време, когато ние сме били в гимназията. Лесна работа. Червило! Спартакус! Явно сме нацелили траекторията на Фабио, който оживено кима и се радва на отдавна забравените имена. Пита за фризьора-собственик на митичния столичен микс-клуб. Дим Дуков, подсещаме го ние, и, леко смутени, му казваме, че той наскоро е починал. „Ааа, fast life“, отвръща той, кимайки. Явно не е нужно да обясняваме повече.

Следващата българска реплика на Фабио обаче ни хвръля в пълен потрес.

„Мутри!“, извиква той, а ние се хващаме за главите.

„Как се казваше онзи на Джени?“, пита той.

Аз не знам, но мъжът ми се сеща, че става дума не за друг, а за Маргина.

„Много грозен, с тая коса, и нисък…“ е първият коментар, съпроводен от енергично ръкомахане в кръг което да подсети за прическата тип паница на Маргина. Вторият коментар на Фабио е лаконичен, „crazy guy“.

428589_10151405606251149_1033072516_n

Фабио разказва, как са ходили с него на хотела му в (Боровец? Пампорово?) и как са висели заедно по няколко дни, и той им е давал всичко, което си поискат. „Golden years…“ Пита и за Жоро Илиев, казваме, че са го убили отдавна, отново не се учудва. „Но аз не го познавах като Маргина, той беше от ВИС, пък ние от Визаж бяхме от СИК, сещате ли се…“, казва, а ние сме с широко отворени усти и сме изпаднали в леко истеричен смях. „Но Жоро Илиев беше висок и хубав“, не пропуска да отбележи Фабио, пък Маргина – „ужас“.

„А Тони Манекена знаете ли кой беше? Той не много голяма мутра, но важен, щото умен.“, пояснява фризьорът. „Като се возех в колата на Тони Манекена и от двете му страни бяха две огромни руски кучета“ (бел. авт. Може би московска стражевая, любима порода на „мутри“) „… а между тях ей такъв Калашник“, разперва ръцете си Фабио.

„Какво прави Джени? Знаете ли?“ – пита той.

Ние му обясняваме, че е добре, женена е и има детенце. Но добавихме, че преди години е била жестоко пребита, а офисът на Визаж – взривен. Той помръква. „Confused times“, казва той, объркани години. Ние кимаме и добавяме, че това е била съдбата на повечето мутри от едно време, само Маргините са останали- единият в ареста, другият се крие. Пита ни дали още се случват такива неща. Не, с леко колебание казваме ние, сега е като на Запад, мутрите са част от обществото. „А, globalised“, кима Фабио. И добавя:

„Чалга!“

Е, виж, казваме, мутри може да нямаме вече, ама чалгата си действа с пълна сила. „Гадна музика“, отбелязвам аз, а той свива рамене:

„Е, такива времена бяха… Confused…“

Май още са, ако съдим по чалгата, мисля си аз.

Фабио продължава да си спомня за България през 98-ма :

„Ало, кво стаа?“, казва той, имитирайки говорене по телефон, на превъзходен софийски диалект. Обяснява за българските мъже, как ходят напред, а жените им на две крачки назад. Като в Италия преди 60 години, допълва той. И пак се връща към мутрите, и към златните времена, когато с Джанкарло са били на по 22, и се се впуснали в мътните води на българския подземен живот.

„Всичко имахме тогава, парти, жени, Слънчев Бряг, Варна, Бургас… Босът седи в центъра, ние всички наредени в кръг около него“, жестикулира той в типично италиански маниер. През цялото време Фабио леко се почесва по носа, golden times…

Подстрижката е завършена. Фабио говори все по-добър български, а ние го гледаме със все по-голяма почуда. Можем да си говорим до утре, но „Уфици“ и ордите туристи ни зоват.

Последната молба на Фабио е да се снимаме заедно. Ако случайно видим Джени, да ѝ покажем снимката и да ѝ напомним за него. Разбира се, че го правим. „Трябва някой ден да се върна“, казва той докато ни изпровожда към вратата. Golden times…

 
 

Аспиринът помага в борбата срещу рака

| от chronicle.bg |

Американски учени от болничното заведение „Northwell Health“ в град Хънтингтън, щата Ню Йорк, установиха, че аспиринът върши работа в посока борбата срещу рака.

Ежедневната употреба на малки дози аспирин понижава риска от развитие на рак на яйчниците. До този извод дошли експертите, след като провели 13 изследвания с участието на над 750хил. жени.

Лекарите питали колко често те употребявали аспирин и нестероидни противовъзпалителни препарати като ибупрофен и напроксен.

Учените установили, че употребата на аспирин в малки количества снижава риска от отключване на рак на яйчниците с цели 10%.

Източник: сп. Medical express

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

„Бохемска рапсодия“: Рами Малек ще превземе и големия екран

| от chronicle.bg |

Рами Малек е познат най-вече с ролята в сериала „Mr. Robot“, която му донесе награда „Еми“. Но големия екран остава все още е слабо застъпен в биографията му. Дотук синеокият красавец е участвал предимно в независими филми като „Short Term 12″ и „Buster’s Mal Heart“. За щастие сме почти убедени, че Малек ще разбие големия екран тази есен в биографичния филм „Бохемска рапсодия“, който разказва за живота на фронтмена на Queen, Фреди Меркюри.

„Бохемска рапсодия“ е режисиран от Браян Сингър („X-Men“), а сценария е на номинираният за „Оскар“ Антъни Маккартън  („Теория на всичко“). Сюжетът проследява историята на  рок бандата от времето на основаването й до изкачването им на върха. Бен Харди, Гуилим Лий и Джоузеф Мазело играят Роджър Трейлър, Браян Мей и Джон Дийкън.

След множество тийзъри и един трейлър преди дни излезе първия официален трейлър на филма. Освен с култовата история на Queen, филмът стана известен и с уволняването на Брая Сингер като режисьор, след като беше обвинен в сексуален тормоз. После на мястото му дойде Декстър Флечър, чиято работа е била предимно на ниво монтаж, тъй като Сингер вече е бил заснел голяма част от филма.

20th Century Fox излиза по кината на 2 ноември.

 
 

Как хърватите станаха всенародни любимци

| от |

Един български футболен отбор може да бъде пълен с чужди играчи, но пак е български. Пак викаме за него. Когато печели, печели целият български народ. Един световно известен играч, чиито заслуги все по-малко са свързани с мястото, където е роден, е повод за национална гордост. Въпреки че самият той се връща в родината си веднъж годишно. Нищо. Той си остава българин…

Но когато на едно място се играе финал на Светововно първенство между французи и хървати, нещата излизат от контрол. На терена са гадните „франсета” и нещата придобиват съвсем друг отенък. Родният патриот не разбира префинения им език, не одобрява мъж да се жени за „майка си” и като цяло се дразни на успеха на другите. На всичкото отгоре на терена са хърватите и той започва необяснимо как да се свързва с тях, само защото са … „наши момчета”. Защото са от Балканския полуостров. Може да не знаеш къде точно се намира Хърватия, коя е столицата й, през кои държави трябва да минеш, за да отидеш там, но… те са наши момчета. На практика още на това ниво се заражда всенародната любов към хърватите, която кулминира вчера с публикуването на фалшивата новина, че хърватският футболен отбот ще дари заплатите си на деца в нужда.

Не искаме да убеждаваме никого, че Франция заслужено се превърна в световен шампион. И че успехите й във футбола (впрочем и във всяка друга сфера) не се крепят на един финал, а на стотици изиграни мачове, десетки години работа и още хиляди фактори. Не можеш ти на Балканеца да му казваш, че неговото не е най-добро. Съдията е педераст, франсетата спечелиха купата, хърватите обаче спечелиха сърцата ни.

Изведнъж, под влияние на футболната еуфория или неясно какво, хърватите се превърнаха в наш идол и модел за подражание. А Колинда Грабар-Китарович за няколко нощи стига обиколи света благодарение на социалните мрежи. Но докато навсякъде възхваляваха спортсменската й постъпка да поздрави французите в съблекалнята и президента Макрон и да изкрещи “Vive la France”, у нас тя се прочу с друга своя постъпка, много по-значима за българина. Колинда е уникална, защото е лишила политиците от материални удобства. Продала е правителствения самолет, 35 броя Mercedes Benz, предназначени за министрите, намаля заплатата си наполовина, намаля тези на посланниците, увеличава минималната работна заплата и други такива. Тази непотвърдена информация се появи в няколко сайта и фейсбук профили и не може да бъде приемана за достоверна. Но дори и невярна, е показателна, за това на какво се възхищаваме у нас.

„Защо у нас нямаме такива политици“, пита фейсбук раздавачат на акъл на кило. Защо наистина, питаме и ние? Защо нямаме политици, които да раздадат правителствените автомобили на народа, да намалят заплатите си, да се изнесат в палатки пред парламента и да ходят на работа с градския транспорт? Това може да се окаже много добре за средностатистическия българин. Разбира се, той няма „да се оправи”, защото политиците се возят във форд фокус и защото ходят до парламента с метрото… с тези пари не може да се оправи държава. Но удоволствието, което ще изпита човекът от народа от това, че на политиците са ощетени, ще бъде неопусиемо. И това дори ще му е достатъчно, което е най-жалкото. Да орежат заплатите, да се смесят с нас, а през останалото време могат да правят каквото пожелаят. „Нали не го гледаме да слиза от мерцедеса и се вози с градския”. Корупцията по всички етажи на властта не е проблем, нали? Проблем е, че тия идиоти се возят в скъпи коли.

А вчера в интернет отново се наду поредният балон с излизането на фалшивата новина, че хърватският отбор ще дари заплатите си на нуждаещи се деца, за да могат да отидат на море. И отново се надигнаха яростни възгласи на одобрение към тези велики мъже, които пак се отказват от своите ПАРИ, за да помогнат на някого. Страхотна нация са хърватите, нали? Бяха безпощадно ощетени от съдията Питана, президентът им продава самолети и вдига заплати, че и отбора, и той дава пари не народа!

Само че, този път предобрихме манджата. Защото се оказа, че новината е фалшива и е продукт на гнева на журналиста Игор Премужич, който „забранява” на политиците да се смесват с футболната тълпа, защото заради тях, по негови думи, страната е в толкова лошо икономическо положение. Критките са и към президента на страната. Новината всъщност няма, тъй като отвореното писмо на Премужищ е публикувано преди няколко дена, още преди финалът на световното. Но кой гледа за такива подробности – важното е , че хърватите „спечелиха сърцата ни”.

Фактите са факти. Хърватия достигна наистина високо ниво на това Световно първенство и ще остане в историята. Футболистите са герои. Само че, национални, не регионални. На Хърватия, не на Балканския полуостров. Президентът на страната показа достойно поведение, но не като дава пари на „бедния” народ, а като стисна ръката на Макрон и френския отбор.

Това са фактите. Останалото са фалшиви или непотвърдени новини и наша интерпретация. Напълно логична интерпретация между другото, имайки предвид резултатите от социологическо проучване, дело на Център за анализи и маркетинг, излезли вчера. Според тях 66% от анкетираните посочват като основен проблем на страната ниските доходи. Просто така… ниски доходи. Това, че „аз, ти, той…“ нямаме пари в джоба. Чак на трето място идва корупцията по високите етажи на властта, а на пето е престъпността. Предвид тази информация, кой би забелязал едно достойно „Vive la France? Важното е, че Колинда Грабар-Китарович дава пари на народа си и ние обичаме и нея, и хърватите. Нали са наши момчета!