Фабио, мутри, Джени Калканджиева…

| от |

Една наша редовна читателка, да я наречем Петя, ни изпрати тази история, случила се само преди дни. Петя и съпругът ѝ Георги (примерно) попадат случайно в малък фризьорски салон във Флоренция при Фабио. А кой е Фабио и какво ни разказва той, четете и се наслаждавайте :

Октомври, Флоренция. Потоци от туристи с хищни за забележителности погледи и насочени обективи. История зад всеки ъгъл. Полу-грохнали, след мудно пъплене по моста Понте Векио, и задминавайки и последната група от охранени руски тьотки, с мъжа ми намираме миг спокойствие в затънтена, дори по местните стандарти уличка. Глътка въздух.

 

Това място очевидно е територия на местните жители, със свой различен ритъм и атмосфера – приглушено кафене, малък плод-зеленчук, будка за вестници. Отдалеч звучи ненатрапчива джаз мелодия. Привлечени от музиката, или просто по интуиция, решаваме да отложим туристическите си „задачи“ и продължаваме надолу по уличката. След няколко крачки откриваме и източника на мелодията – средно голям фризьорски салон, от онези със механичните, тъмно-червени кожени кресла и плакати на Джеймс Дийн по стените. Споглеждаме се – идеален шанс да си починем в приятна атмосфера, съчетано с възможността прогресивно оплешивяващият ми партньор да се прости с прическата на „падре“ от инквизицията. Речено-сторено.

„Приятно ми е, Фабио“, казва фризьора, забелязал интереса ни и ни кани вътре.

Минута по-късно машинката в ръцете на Фабио вече работи, все така под звуците на джаз музика, аз съм потопила поглед в стар брой на Vogue, а мъжът ми с усмивка на лице наблюдава как прическата му придобива човешки вид. Поглеждайки ту него, ту мен в огледалото, Фабио решава да ни заговори:

„Откъде сте?“, пита той, с ясното съзнание че сме поредните заблудени туристи наоколо.

„От България“, казваме ние, почти едновременно, очаквайки поредното безразлично кимане, което обикновено придружава този отговор.

И тук изражението на Фабио се променя за миг и, неочаквано за нас, разцъфва в широка усмивка, придружена с гримаса на силно изненадан човек :

„Сериозно? Та аз съм живял там!“, казва той, „цели две години!“

Тримата започваме да се смеем, и дежурния до момента разговор придобива приятелски отенък, патриотично погъделичкани и от чисто любопитство го подтикваме да продължи : как се е озовал там, къде точно е живял и прочие. В този момент Фабио изключва машинката и се замисля съсредоточено с поглед в земята :

„Аз.. Разбира.. Булгарски! Бил там… quindici… преди педнатесет години!“, казва той и оттук насетне разговорът се състои на нещо средно между италиански, английски и развален български, което още повече възбужда нашето любопитство.

„Скобелев, Ви.. Витоша“, с усилие си спомня той. „Живял due anni – golden times! Novantotto.. you know – nineteen ninety- eight – golden times.“

Питаме го какво е правил там.

„Visages“, казва той, и обяснява как заминали с приятеля му Джанкарло чрез миланска агенция за два месеца, да помагат с грима и прическите за модни шоута на родна почва. И вместо два месеца останали две години.

„Джени! Джени… Калканжиева?“

По изражението му пролича неприкрито възхищение.

„Работил за Джени  due anni, живял само в център, ходил на бар на Витоша булевард… parco, big place, you know“, и ръцете му сключват ъгъл като за да покаже къща.

„Текила!“, възкликваме ние и се споглеждаме, разказът започва да става наистина интересен.

Опитваме се да си спомним кои ли от софийските заведения ги е имало по онова време, когато ние сме били в гимназията. Лесна работа. Червило! Спартакус! Явно сме нацелили траекторията на Фабио, който оживено кима и се радва на отдавна забравените имена. Пита за фризьора-собственик на митичния столичен микс-клуб. Дим Дуков, подсещаме го ние, и, леко смутени, му казваме, че той наскоро е починал. „Ааа, fast life“, отвръща той, кимайки. Явно не е нужно да обясняваме повече.

Следващата българска реплика на Фабио обаче ни хвръля в пълен потрес.

„Мутри!“, извиква той, а ние се хващаме за главите.

„Как се казваше онзи на Джени?“, пита той.

Аз не знам, но мъжът ми се сеща, че става дума не за друг, а за Маргина.

„Много грозен, с тая коса, и нисък…“ е първият коментар, съпроводен от енергично ръкомахане в кръг което да подсети за прическата тип паница на Маргина. Вторият коментар на Фабио е лаконичен, „crazy guy“.

428589_10151405606251149_1033072516_n

Фабио разказва, как са ходили с него на хотела му в (Боровец? Пампорово?) и как са висели заедно по няколко дни, и той им е давал всичко, което си поискат. „Golden years…“ Пита и за Жоро Илиев, казваме, че са го убили отдавна, отново не се учудва. „Но аз не го познавах като Маргина, той беше от ВИС, пък ние от Визаж бяхме от СИК, сещате ли се…“, казва, а ние сме с широко отворени усти и сме изпаднали в леко истеричен смях. „Но Жоро Илиев беше висок и хубав“, не пропуска да отбележи Фабио, пък Маргина – „ужас“.

„А Тони Манекена знаете ли кой беше? Той не много голяма мутра, но важен, щото умен.“, пояснява фризьорът. „Като се возех в колата на Тони Манекена и от двете му страни бяха две огромни руски кучета“ (бел. авт. Може би московска стражевая, любима порода на „мутри“) „… а между тях ей такъв Калашник“, разперва ръцете си Фабио.

„Какво прави Джени? Знаете ли?“ – пита той.

Ние му обясняваме, че е добре, женена е и има детенце. Но добавихме, че преди години е била жестоко пребита, а офисът на Визаж – взривен. Той помръква. „Confused times“, казва той, объркани години. Ние кимаме и добавяме, че това е била съдбата на повечето мутри от едно време, само Маргините са останали- единият в ареста, другият се крие. Пита ни дали още се случват такива неща. Не, с леко колебание казваме ние, сега е като на Запад, мутрите са част от обществото. „А, globalised“, кима Фабио. И добавя:

„Чалга!“

Е, виж, казваме, мутри може да нямаме вече, ама чалгата си действа с пълна сила. „Гадна музика“, отбелязвам аз, а той свива рамене:

„Е, такива времена бяха… Confused…“

Май още са, ако съдим по чалгата, мисля си аз.

Фабио продължава да си спомня за България през 98-ма :

„Ало, кво стаа?“, казва той, имитирайки говорене по телефон, на превъзходен софийски диалект. Обяснява за българските мъже, как ходят напред, а жените им на две крачки назад. Като в Италия преди 60 години, допълва той. И пак се връща към мутрите, и към златните времена, когато с Джанкарло са били на по 22, и се се впуснали в мътните води на българския подземен живот.

„Всичко имахме тогава, парти, жени, Слънчев Бряг, Варна, Бургас… Босът седи в центъра, ние всички наредени в кръг около него“, жестикулира той в типично италиански маниер. През цялото време Фабио леко се почесва по носа, golden times…

Подстрижката е завършена. Фабио говори все по-добър български, а ние го гледаме със все по-голяма почуда. Можем да си говорим до утре, но „Уфици“ и ордите туристи ни зоват.

Последната молба на Фабио е да се снимаме заедно. Ако случайно видим Джени, да ѝ покажем снимката и да ѝ напомним за него. Разбира се, че го правим. „Трябва някой ден да се върна“, казва той докато ни изпровожда към вратата. Golden times…

 
 

Отиде си 28-годишният диджей Avicii

| от chronicle.bg |

Вчера известният шведски диджей Авичи е починал в Оман, предава Би Би Си. Тим Берглинг, както е истинското му име, бе на 28 години.

Информацията за кончината му бе потвърдена от неговото семейство. Не се съобщава обаче каква е причината за смъртта му.

„Той беше намерен мъртъв в Маскат, Оман този следобед. Семейството му е съсипано и всички ние искаме да уважим тяхната нужда от лично пространство в този труден момент“, пишат представителите на звездата.

През годините Авичи имаше здравословни проблеми, включително панкреатит, дължащ се на прекомерна употреба на алкохол, а през 2016 г. спря и с изпълненията на живо и турнетата.

Едни от най-известните парчета на Авичи са My Feelings for You, Seek Bromancе, Blessed, Levels, Wake Me Up, Hey Brother.

 
 

Каква е връзката между ръкостискането и интелекта

| от chr.bg |

Изследователи от университета в Манчестър установиха връзката между силата на ръкостискането и интелекта, като силното здрависване говори за развити умствени способности.

Учените отбелязват, че съществува пряка зависимост между мускулната сила при здрависването и доброто здраве на мозъка. Сега специалистите от Манчестър си задават въпроса дали можем да развиваме умствените си способности, като укрепваме своята мускулна сила.

Учените възнамеряват да проведат тестове с доброволци с вдигане на щанги.

Хората, които се отличават със слабо ръкостискане, в повечето случаи разполагат с по-малко бяло вещество в мозъка. В същото време силата при здрависването позволява да се оценят измененията на умствените способности на човека в зряла и напреднала възраст.

 
 

Силви Вартан в НДК: 3 часа незабравимо пътуване във времето

| от Дилян Ценов |

Френският рок е цяла епоха, а 60-те са нейният апогей. Целият свят е луд по новия живот – свободата е единствената и най-висша ценност, а младите са нейни носители. Нищо не може да ги спре. Това е времето на Бийтълс, годините на Queen, а във Франция – на Серж Генсбур, Франсоаз Арди, Клод Франсоа, Франс Гал, Жилбер Беко и Джони Холидей. Колко френски рокаджии можете да чуете на живо днес? Замислете се…

Само Силви Вартан – първото рок момиче на Франция.

Sylvie Vartan

Помня много добре първата си среща с нея и с френския рок. Беше през телевизионния екран, в едно горещо лято през 2010 г., когато още не бях навършил 15 години. В предаване по телевизията се появи жена с кафяви очи, едновременно надменни и топли и най-прекрасната коса, виждана някога. Представиха я гръмко, с много суперлативи… казвала се Силви Вартан. Споменаха, че е българка. А след това тръгна стар запис на нейна песен, на който тя танцуваше и пееше, облечена в черен гащеризон от латекс – най-вероятно песента е била Irresistiblement.

Българка? Тя? Попитах майка си. Да, родена била в Искрец, близо до града, в който ние живеехме. Зададох още няколко въпроса с недоумение и изнервих родителите си, които не разбираха какво толкова ме е впечатлило. Те отдавна знаеха коя е тя. Не бях виждал по-красива жена до този момент, още повече, че идваше от Франция, на всичкото отгоре и българка. Искрата веднага се запали. Заради всичко – гласът, външният вид, биографията, езикът, на който говореше. Исках да опозная тази Силви Вартан, която в онзи горещ летен следобед в хотелската стая беше мистерия с магнетичен вид.

Минаха почти осем години от тази наша първа „среща“. Осем години, в които започнах да уча нейния език, да слушам музиката от този стил, да изучавам с неутолима жажда културата на страната, която я прави световноизвестна. Така се случи и това е едно от най-красивите неща, които съм започвал – авантюрата ми с френския език.

силви вартан

Осем години и много случки по-късно Силви Вартан излезе за „последен“ път на сцената на зала 1 на НДК. Първото, и по стечение на обстоятелствата последно рок момиче на Франция, дойде отново в родината си, за да ни отведе на пътешествие, което започва през 1961 г. в Париж и завършва точно в онзи момент – вечерта на 21 април 2018 г., когато хилядите души в станаха на крака и аплодираха Вартан в продължение на минути.

Силви пя за всички. За феновете на френския рок, които не се сдържаха и танцуваха по седалките си. За онези, които не вярват, че френският рок може да звучи съвременно (каквото и да значи тази дума). За онези, които са отраснали с тази музика и тя е в кръвта им. На всички тези и още много Силви Вартан показа какво означава високият стил, спиращият дъха талант и непреходността на стила, който е символ на най-голямата културна революция на миналия век.

Трите големи периода в творчеството на певицата маркираха трите части на концерта й в НДК. Всяка част започваше с видео-интродукция, която е само подгряване преди на сцената да излезе тя и да запее – пренасяйки ни в класиката от 60-те (първата част).

Втората част постепенно ни върна в наши дни с хитовете „Nicolas“, „L’amour c’est comme une cigarette“, „Bye bye Leroy Brown“ и още много. Никой не беше забравил песните „La Maritza“, „Je n’aime encore que toi“ и „Orient-Express“.

Третата част изправи хората на крака – песните, посветени на Джони Холидей. Песента Que je t’aime премина под дъжд от аплодисменти, а преработката на текста на La plus belle pour aller danser в памет на първия съпруг на Вартан ще остане незабравим момент. В последните минути от концерта Вартан изпълни най-големите хитове на Холидей, а реакциите на публиката доказаха, че френският рок наистина няма време и епоха. Върховете на концерта бяха много, но едва ли някое може да се сравни с изпълненията на „Хубава си моя горо“ и „Облаче ле бяло“ – двете песни, на които Силви вдъхва живот с очарователния си развален български.

Три часа пълни с френски рок, цигарен дим, Марица, Силви Вартан и нейното емоционално идване у нас, далеч не за последен път, както самата тя каза вече неведнъж (независимо какво се тиражира в медийното пространство). Зная, че в следващите дни може би няма да мога да я слушам дори на слушалки.  Носталгия по момента – опит да го съхраня.

Публиката изпраща Силви Вартан, тя благодари от сърце на всички, които сме там. Тръгвам си, вечерта е топла. Прибирам се. А някъде зад нас долита дълбок дрезгав глас. Гласът, който чуваш в продължение на години и който е част от всяка любов, през която си минавал. Че любовта е като цигара, която пламва като кибрит, която щипе очите, те плачат, и накрая всичко се превръща в дим. И когато ти го казва талант от мащаба на Силви Вартан си струва да си дръпнеш от горящата цигара.

 
 

Разходка по екопътека „Екот от камбанен звън“

| от Дарио Диониси |

Пролетта настъпи най-сетне и беше време да предприема покоряването на някоя екопътека. Да се разходиш из чист въздух посред зеленината и цветовете, които тепърва се събуждат, е един от най-красивите и смирени моменти, които можем да преживеем. Затова винаги съм твърдял, че е важно ние хората да пазим и уважаваме природата, за да може и тя, от своя страна, да ни радва и да се грижи за нас.

Екопътеката, която покорихме, е с едно звучно и красиво име, както и самото заглавие на публикацията показва, „Екот от камбанен звън“. Самата пътека се намира в подножието на Етрополската планина, като свързва село Рибарица с красивия Етрополски манастир и водопада Варовитец.

P4070560

Дължината на екопътеката е 2,5 км и се изминава между 1.00 – 1.30 часа, в зависимост колко бързо се движите. По самото трасе са поставени многобройни пейки, маси, информационни табели и кътове за деца, както сами ще се убедите от снимките.

Но истинското богатство на това място е, че се намира в територията на вековна гора, която пази търпеливо и неуморно живота тук. Посетихме това място, докато все още не бяха изцяло цъфнали всички дървета, но само гледайки, човек може да си представи величието на това място през другите сезони.

P4070614

Началото на екопътеката се намира по пътя, който води към манастира, тоест когато пътят се разделя на две, единият към село Рибарица, а другият към Етрополския манастир, поемате десния път. Един път минали първите няколко завоя ще видите началото на пътеката, която е обозначена с табели и дървена арка.

Екопътеката започва с едно приятно и леко изкачване под сянката на вековните дървета. По извивките на реката, която тече през гората, са поставени многобройни кътове за отдих, където може да седнете и наслаждавате на автентичната българска природа. Продължавайки по пътеката тя се разделя на две, като отбележа тук, че ние поехме първо по левия ръкав, който води към водопада, а другият към манастира. Съществена разлика няма, освен че пътеката за водопада е с по-голямо изкачване.

P4070580

Потегляйки към водопада по пътеката се отварят зелени поляни с гледки към околните планини, които единствено могат да заредят ума и душата. След приятното презареждане ви очаква същинската част, изкачването по поречието на реката и многобройните водопади, които са се образували. Стигайки по-напред ще чуете и истинската магия на гората, екота на водопада, който с лекота привлича цялото внимание с мелодията си.

Един път стигнали до водопада има стотици начини и места, на които може да се наснимате с тази красота. Като самият водопад е със значително голям пад от 15 метра и се вижда отдалече.

P4070628

Да споделя няколко думи за манастира. Така се стекоха обстоятелствата, че миналата година посетих това място три пъти и сега за пореден път се убеждавам, че неслучайно този манастир притежава толкова невероятна история и е важен за местността. Етрополският манастир е основан през Средновековието 1158 г. Преданията свързват възникването на обителта с името на св. Иван Рилски, който се установил в една от пещерите в близката местност Варовитец. Също така Апостолът Васил Левски е посещавал многократно манастира и се криел от османците.

Това са само малко факти за този вдъхновяващ кът. Самият манастир е изключително поддържан и се грижат единствено отецът и една жена доброволец за цялото материално състояние на мястото. А, и да знаете, това място е пълно с много дружелюбни и игриви животни, което още повече допринася за топлина и красота на мястото. Направете си един подарък, като го посетите.

hgffhjgc

За автора:
Дарио Диониси е бъдещ икономист по професия и авантюрист по душа. Макар и да звучи нескромно, прозвището Щастливеца е точно за него. Не само защото преминава през живота с характерния за годините му позитивизъм и смях, но и защото самият той е като герой от пътепис на Алеко Константинов. Любопитството му не познава граници, затова не спира да пътува. Иска да опознае различни места, култури, хора, обичаи, нрави и винаги е готов за приключение. Пътешествията са неговият двигател и с историите си иска да зарази и останалите да тръгнат по пътя на непознатото, дивото, красивото.

На страниците на нашия сайт публикуваме негови пътеписи, в които ще намерите, както подробно описание на забележителностите, така и полезна информация, в случай че тръгнете на път. Ако искате да прочете още за неговите приключения, можете да го направите на блога му: https://beyondsofia.com/