shareit

Фабио, мутри, Джени Калканджиева…

| от |

Една наша редовна читателка, да я наречем Петя, ни изпрати тази история, случила се само преди дни. Петя и съпругът ѝ Георги (примерно) попадат случайно в малък фризьорски салон във Флоренция при Фабио. А кой е Фабио и какво ни разказва той, четете и се наслаждавайте :

Октомври, Флоренция. Потоци от туристи с хищни за забележителности погледи и насочени обективи. История зад всеки ъгъл. Полу-грохнали, след мудно пъплене по моста Понте Векио, и задминавайки и последната група от охранени руски тьотки, с мъжа ми намираме миг спокойствие в затънтена, дори по местните стандарти уличка. Глътка въздух.

 

Това място очевидно е територия на местните жители, със свой различен ритъм и атмосфера – приглушено кафене, малък плод-зеленчук, будка за вестници. Отдалеч звучи ненатрапчива джаз мелодия. Привлечени от музиката, или просто по интуиция, решаваме да отложим туристическите си „задачи“ и продължаваме надолу по уличката. След няколко крачки откриваме и източника на мелодията – средно голям фризьорски салон, от онези със механичните, тъмно-червени кожени кресла и плакати на Джеймс Дийн по стените. Споглеждаме се – идеален шанс да си починем в приятна атмосфера, съчетано с възможността прогресивно оплешивяващият ми партньор да се прости с прическата на „падре“ от инквизицията. Речено-сторено.

„Приятно ми е, Фабио“, казва фризьора, забелязал интереса ни и ни кани вътре.

Минута по-късно машинката в ръцете на Фабио вече работи, все така под звуците на джаз музика, аз съм потопила поглед в стар брой на Vogue, а мъжът ми с усмивка на лице наблюдава как прическата му придобива човешки вид. Поглеждайки ту него, ту мен в огледалото, Фабио решава да ни заговори:

„Откъде сте?“, пита той, с ясното съзнание че сме поредните заблудени туристи наоколо.

„От България“, казваме ние, почти едновременно, очаквайки поредното безразлично кимане, което обикновено придружава този отговор.

И тук изражението на Фабио се променя за миг и, неочаквано за нас, разцъфва в широка усмивка, придружена с гримаса на силно изненадан човек :

„Сериозно? Та аз съм живял там!“, казва той, „цели две години!“

Тримата започваме да се смеем, и дежурния до момента разговор придобива приятелски отенък, патриотично погъделичкани и от чисто любопитство го подтикваме да продължи : как се е озовал там, къде точно е живял и прочие. В този момент Фабио изключва машинката и се замисля съсредоточено с поглед в земята :

„Аз.. Разбира.. Булгарски! Бил там… quindici… преди педнатесет години!“, казва той и оттук насетне разговорът се състои на нещо средно между италиански, английски и развален български, което още повече възбужда нашето любопитство.

„Скобелев, Ви.. Витоша“, с усилие си спомня той. „Живял due anni – golden times! Novantotto.. you know – nineteen ninety- eight – golden times.“

Питаме го какво е правил там.

„Visages“, казва той, и обяснява как заминали с приятеля му Джанкарло чрез миланска агенция за два месеца, да помагат с грима и прическите за модни шоута на родна почва. И вместо два месеца останали две години.

„Джени! Джени… Калканжиева?“

По изражението му пролича неприкрито възхищение.

„Работил за Джени  due anni, живял само в център, ходил на бар на Витоша булевард… parco, big place, you know“, и ръцете му сключват ъгъл като за да покаже къща.

„Текила!“, възкликваме ние и се споглеждаме, разказът започва да става наистина интересен.

Опитваме се да си спомним кои ли от софийските заведения ги е имало по онова време, когато ние сме били в гимназията. Лесна работа. Червило! Спартакус! Явно сме нацелили траекторията на Фабио, който оживено кима и се радва на отдавна забравените имена. Пита за фризьора-собственик на митичния столичен микс-клуб. Дим Дуков, подсещаме го ние, и, леко смутени, му казваме, че той наскоро е починал. „Ааа, fast life“, отвръща той, кимайки. Явно не е нужно да обясняваме повече.

Следващата българска реплика на Фабио обаче ни хвръля в пълен потрес.

„Мутри!“, извиква той, а ние се хващаме за главите.

„Как се казваше онзи на Джени?“, пита той.

Аз не знам, но мъжът ми се сеща, че става дума не за друг, а за Маргина.

„Много грозен, с тая коса, и нисък…“ е първият коментар, съпроводен от енергично ръкомахане в кръг което да подсети за прическата тип паница на Маргина. Вторият коментар на Фабио е лаконичен, „crazy guy“.

428589_10151405606251149_1033072516_n

Фабио разказва, как са ходили с него на хотела му в (Боровец? Пампорово?) и как са висели заедно по няколко дни, и той им е давал всичко, което си поискат. „Golden years…“ Пита и за Жоро Илиев, казваме, че са го убили отдавна, отново не се учудва. „Но аз не го познавах като Маргина, той беше от ВИС, пък ние от Визаж бяхме от СИК, сещате ли се…“, казва, а ние сме с широко отворени усти и сме изпаднали в леко истеричен смях. „Но Жоро Илиев беше висок и хубав“, не пропуска да отбележи Фабио, пък Маргина – „ужас“.

„А Тони Манекена знаете ли кой беше? Той не много голяма мутра, но важен, щото умен.“, пояснява фризьорът. „Като се возех в колата на Тони Манекена и от двете му страни бяха две огромни руски кучета“ (бел. авт. Може би московска стражевая, любима порода на „мутри“) „… а между тях ей такъв Калашник“, разперва ръцете си Фабио.

„Какво прави Джени? Знаете ли?“ – пита той.

Ние му обясняваме, че е добре, женена е и има детенце. Но добавихме, че преди години е била жестоко пребита, а офисът на Визаж – взривен. Той помръква. „Confused times“, казва той, объркани години. Ние кимаме и добавяме, че това е била съдбата на повечето мутри от едно време, само Маргините са останали- единият в ареста, другият се крие. Пита ни дали още се случват такива неща. Не, с леко колебание казваме ние, сега е като на Запад, мутрите са част от обществото. „А, globalised“, кима Фабио. И добавя:

„Чалга!“

Е, виж, казваме, мутри може да нямаме вече, ама чалгата си действа с пълна сила. „Гадна музика“, отбелязвам аз, а той свива рамене:

„Е, такива времена бяха… Confused…“

Май още са, ако съдим по чалгата, мисля си аз.

Фабио продължава да си спомня за България през 98-ма :

„Ало, кво стаа?“, казва той, имитирайки говорене по телефон, на превъзходен софийски диалект. Обяснява за българските мъже, как ходят напред, а жените им на две крачки назад. Като в Италия преди 60 години, допълва той. И пак се връща към мутрите, и към златните времена, когато с Джанкарло са били на по 22, и се се впуснали в мътните води на българския подземен живот.

„Всичко имахме тогава, парти, жени, Слънчев Бряг, Варна, Бургас… Босът седи в центъра, ние всички наредени в кръг около него“, жестикулира той в типично италиански маниер. През цялото време Фабио леко се почесва по носа, golden times…

Подстрижката е завършена. Фабио говори все по-добър български, а ние го гледаме със все по-голяма почуда. Можем да си говорим до утре, но „Уфици“ и ордите туристи ни зоват.

Последната молба на Фабио е да се снимаме заедно. Ако случайно видим Джени, да ѝ покажем снимката и да ѝ напомним за него. Разбира се, че го правим. „Трябва някой ден да се върна“, казва той докато ни изпровожда към вратата. Golden times…

 
 

Изкуството на бизнеса: Дейвид Огилви – Бащата на съвременната реклама

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Мрачни каубои, яздещи коне и пушещи примамливи цигари, коледен камион, който пали празничното настроение и радостта в сърцата на всички, бира, на която се изрязва бухналата пяна и веднага ти се допива, близък приятел, който не е той, когато е гладен, са само част от добрите примери за телевизионни реклами. Понякога си мислим, че тези сирени на консуматорското общество са се появили от нищото през ХХ в., но това съвсем не е така. Още древните египтяни са изписвали примамващи постери върху папируси, в Китай са използвали бамбукови флейти, за да разпространяват своите калиграфски обяви.

През Средните векове, тъй като почти всички са били неграмотни, рисунките се утвърждават като средство за афиширане на дадена стока или услуга. Рекламата изминава дълъг път, за да достигне до XIX в., когато се появяват съвременните обяви. От кратко съобщение с търговска цел, което има основно локален характер, този занаят прераства в по-глобално начинание, което цели да привлече по-обширна аудитория и да постигне по-големи печалби. Бумът на Индустриалната революция води и до бум на рекламния бизнес.

Първо вестниците и брошурите, а впоследствие радиото и телевизията стават основни средства за разпространение на рекламните съобщения. Всеки с хъс и идеи мисли, че е готов за този занаят. През ХХ в. една от легендите в рекламния бизнес извежда няколко основни постулата на занаята, които днес се приемат за фундаментални в рекламния бизнес:

1. Това, което казваш е по-важно от начина, по който го казваш

  1. Ако кампанията не е изградена върху страхотна идея – ще потъне
  2. Уповавай се на фактите. Потребителят не е глупак.
  3. Не може да накараш хората да купуват.
  4. Рекламата трябва да е в крак с времето.
  5. Никога не правете реклами, които не искате Вашето семейство да види.

David Ogilvy

Тези съвети са извлечени от книгите „Изповедите на един рекламодател“ и „За рекламата“, написани от един от доайените на маркетинга – Дейвид Огилви.

Британско излъчване, задълбочен поглед и неизменна лула, така биха го описали неговите съвременници. Списание „Тайм“ го определя като магьосник в рекламната индустрия. През 1967 г. той получава почетното звание „Командир на Британската империя“, Франция го дарява с Орден за изкуства и писмено слово, САЩ го включва в Залата на славата на рекламодателите. Огилви е уважаван както от своите колеги и подчинени, така и от опонентите си в бизнеса. Той се занимава с най-различни начинания до 40-те си години, когато стартира самостоятелния си бизнес, който ще му донесе световна слава, значително богатство и рекламно наследство за поколенията.

Дейвид Огилви се ражда на 23 юни 1911 г. в Уест Хорсли, Великобритания. Майка му – Дороти Феърфийлд е ирландка, а баща му – Франсис е шотландец. Фамилното име произхожда от старо-уелски и означава „високи земи“ и е възможно да има далечно родство с едноименната благородническа фамилия, чийто барони населяват Англия още от XII в. Баща му е се занимава както с научна дейност, изучавайки Античността, така и с финансово брокерство, за да издържа своето седемчленно семейство. Дейвид е четвъртото от пет деца и колкото и да е странно рождената му дата е същата като на баща му и на дядо му. Той израства в имение, датиращо от XIV в., сред прислуга и охолство. В личен план, Дейвид се възхищава от студения си, но успешен дядо и го смята за свой модел за поведение. Голямата депресия бележи семейството и то се разорява.

Като ученик Дейвид не е сред отличниците. Учителите му признават, че има буден ум, но често оспорва мнението им, както и написаното в учебниците. Той учи първо в Единбург, а след това в Оксфорд, благодарение на спечелена стипендия. Въпреки това, така и не завършва и прекратява своето следване. През 1931 г., двадесетгодишният младеж заминава за Франция, за да търси късмета си. Той става помощник готвач в един от най-големите и известни хотели в Париж – „Маджестик“, разположен недалеч от Триумфалната арка. Огилви е впечатлен от своя шеф – главен готвач Питар и неговите уроци по дисциплина, трудолюбие и отлично качество се запечатват в съзнанието на младия мъж. Когато се издига до позицията – готвач, Дейвид губи интерес към професията и е готов за нови начинания.

По това време по-големият му брат – Франсис заема водеща позиция в една от големите рекламни компании в Лондон – „Мейтър и Краутър“. Той му дава работа като пътуващ търговец, представител на готварски печки „Ага“, които по това време са едни от най-скъпите на пазара. Тази първа работа в сферата на търговията оказва силно влияние върху Дейвид и предначертава бъдещото му професионално развитие. Той пише наръчник за пътуващи търговци, озаглавен „Теория и практика при продажбата на печки Ага“, което му носи успехи и уважение в търговските среди. Той е одобрен за стажантска програма в щабквартирата на рекламната агенция „Мейтър и Краутър“ в Лондон. След това той се издига до поста акаунт мениджър.

През 1938 г. Огилви емигрира в САЩ. Там започва работа в компанията „Галъп“, която се занимава с изследвания, анализи и консултантски услуги. Основателят й – Джордж Галъп става известен със своите анкети за проучване на общественото мнение. Това е вторият работодател, който оказва силно влияние върху изграждането на бъдещият рекламен гуру. От Галъп, Дейвид взима – методът на работа, свързан с щателни проучвания, както и идеята за придържане към реалността и фактите.

David Ogilvy

По време на Втората световна война (1939-1945), Огилви е вербуван и става част от британското разузнаване към посолството във Вашингтон. Основната му работа се състояла в това да анализира вредна и полезна за интересите на Великобритания информация. Неговата висока ефективност води до привличането му към американския екип, чиято задача е създаването на Бюро за стратегически разследвания, от което впоследствие се ражда – ЦРУ. По време на войната той заема и поста Втори секретар в Британското посолство в САЩ.

След 1945 г. Огилви завърта живота си на 180 градуса и се оттегля във ферма за отглеждане на тютюн в Пенсилвания. Там той заживява със семейството си в общността на Амишите. По това време той е женен за първата си съпруга – Мелинда и заедно отглеждат своя син – Дейвид Джуниър. Въпреки че след години, когато е попитан кои са нещата, които му се е искало да има, Огилви отговаря – „голямо семейство“ и „рицарско звание“, това се оказва единственото биологично дете на известния рекламодател. По-късно синът му развива успешен бизнес с недвижими имоти в Кънектикът. След Мелинда, Дейвид се жени още два пъти – за Ан Кабо и за Херта Ланс, която е с него до смъртта му.

Фермерският живот в Пенсилвания се оказва приятно приключение, но не отговаря на амбициите на Огилви. През 1948 г. с финансовата подкрепа на лондонската агенция „Мейтър и Краутър“, Дейвид полага основите на своята компания. Впоследствие тя е наречена „Огилви и Мейтър“. Още от самото начало той иска да покаже, че привнася нещо ново на пазара. Основните принципи върху, които изгражда и крепи своя бизнес са: щателно изследване, професионална дисциплина, креативност и успешни резултати.

Според Огилви трябва да ползваш продукта, за да можеш да го рекламираш. Той въвежда имиджа на брандовете в света на рекламата. Без марката потребителите не биха правили голяма разлика между отделните продукти. Брандът се свързва с продукта, често чрез отличим рекламен трик. Рекламата трябва да обещава облаги, да информира, да предлага дадена услуга, да цитира думи на доволен клиент, да разпознава даден проблем или да разказва интересна история. С годините той се убеждава, че известните личности не са най-доброто за бизнеса, тъй като отнемат вниманието от продукта.

Първият му огромен успех идва с рекламната кампания на една фирма за производство на ризи от щата Мейн, наречена „Хатауей“. Собственикът й не разполага с големи средства за реклама и с Огилви се договарят, че ще му остави пълна творческа свобода. При успех, и двамата ще спечелят и ще продължат съвместната работа. Така и става. Докато правят снимките на изтънчен модел, облечен с ризите, Дейвид пристига, носещ черна превръзка за око и предлага да я сложат на рекламното лице. Рекламата се появява за първи път през 1951 г. в списание „Ню Йорк“. Успехът е мигновен и искането надскача наличностите на фирмата. Репутацията на Огилви се разнася.

Следващата марка, която успява да направи популярна на американския пазар е тази на „Швепс“, които дотогава действат само във Великобритания. Отличните резултати тук се дължат на присъствието на ветеран от британските военноморски сили, неговата брада и насладата, с която консумира газираната напитка. Само за 5 години, Швепс продават над 30 млн. бутилки. Друг голям клиент е компанията „Ролс Ройс“ и известното изречение: „Със сто километра в час, най-силният шум в новия Ролс Ройс е този от електрическият часовник“. Други големи брандове, с които работи и популяризира продуктите им са: Dove, Американ Експрес, Шел, Форд, IBM и Кодак.

David Ogilvy with Smoking Pipe

През 1973 г. Огилви се оттегля от поста креативен директор на „Огилви и Мейтър“ и заживява във френския замък Тофу, преустроен в шато, което се намира в близост до Поатие. Въпреки това остава пословичен с множеството си факсове, които изпраща в компанията. Кореспонденцията му е толкова обширна, че в близкият пощенски офис настояват за увеличение на заплатите. През 80-те години Дейвид се връща на активна служба като председател на клона на компанията в Индия, а впоследствие и като временно заемащ същата длъжност в германското крило на фирмата. През 1989 г. „Огилви и Мейтър“ са купени от WPP plc, която в момента е най-голямата рекламна компания в света. Дейвид получава поста „почетен член на борда“. В началото на 90-те години Огилви се оттегля вече окончателно от активна работа. През юли 1999 г. той издъхва в своето френско имение.

Ако запитате специалисти по маркетинг, особено на Запад, кой рекламодател е оказал най-голямо влияние върху тяхното обучение и идеи, повечето ще посочат без колебание именно господин Огилви. Върху неговия образ е базиран героят на Джон Хам – Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню“. Той е бил и продължава да бъде вдъхновение за другите. Рекламите и идеите му надживяват своя създател.

 
 
Коментарите са изключени

Малката нацийка на Княжество Сийланд

Ако не сте чували за Княжество Сийланд – това е микронация, формирана на един от британските морски платформи, Монсел, ползвани по време на Втората световна война (първоначално се е казвал HM Fort Roughs). Основната функция на платформата е била да пази бреговете на Англия от германските мини, а на нея могат да се поберат до около 300 души. След войната остава в експлоатация за известно време, но е изоставен от Кралския флот през 1956г.

Платформата седи без надзор 11 години преди на нея да се появи пиратска радиостанция.

Един ден обаче мъж на име Рой Бейтс, водещ на също нелегалното „Радио Есекс“, известно и като „Британската по-добра музикална станция“ е заловен от властите и затова се нуждае от ново място за пиратската си станция. А какво по-добро място за такова начинание от международни води – така решава, че иска платформата за себе си. Като майор от британската армия по време на войната, има необходимите знания и умения и успява да изгони предните обитатели на платформата, с помощта на петнадесетгодишния си син Майкъл.

Бейтс обаче никога не използва платформата за радиостанция.

Principe di Sealand

Рой Бейтс

Малко след като превзема мястото става незаконно по Закона за нарушения на морските предавания да се излъчва пиратско радио дори извън радиус от 5 километра от бреговата ивица. Преди това такова предаване беше напълно законно извън този обсег.

В резултат, Бейтс прави това, което всеки разумен човек би направил – той обявява платформата за независима държава и я преименува на Сийланд. Странно, но това е напълно легалено, благодарение на вратичка в закона, която адвокатът на Бейтс успява да намери. Тъй като структурата не е само в международни води, но и е била и изоставена от Обединеното кралство, то е напълно законно всеки, който иска, да си я присвои.

Военните в Обединеното кралство за известно време обмислят да си вземат платформата обратно, но решават, че ако семейството на Бейтс окаже съпротива и, не дай боже, са принудени да стрелят по семейството, това не би довело до хубави неща, така че се отказват от тази идея. Те обаче унищожават друга такава платформа, за да не се случи същото и там.

През 1968 г. става и един проблем, който обаче ще завърши доста по-добре от очакваното. Майкъл стреля по група инженери, които работят върху шамандури близо до Княжеството му. Но въпреки това, тъй като нападението се случва в международни води и платформата, според съда, вече не е под юрисдикцията на Великобритания, никой не може да го съди. Това беше важно съдебно решение, тъй като от този момент нататък британската съдебна система официално обявява, че платформата не е под британското управление.

Flag of Sealand

Знамето на Княжество Сийланд

С решението на съда от 1968 г. до 1975 г. Бейтс прави всичко възможно, за да докаже, че е сериозен в намеренията си да направи Сийланд законова страна. Той написва конституция, прави знаме, национален химн, измисля валута и дори прави пощенски марки. В следващите години той ще изготви и паспорти, които до ден днешен се продават.

През това време с него влизат в контакт безброй хора и организации с най-различни предложения, но Бейтс ги отклони всички. Поне до 1978 г., когато група търговци на диаманти от Холандия и Германия канят него и съпругата му да се присъединят към тях в Австрия, за да обсъдят бизнес предложение.

Всичко изглежда законно, докато не идва време за срещата, на която групата така и не идва. Загрижен, Бейтс се опитва да се свърже с Майкъл като позвънява на един рибар, но от него научава само, че над държавата му е забелязан хеликоптер. Оказва се, че платформата е била превзета и принц Майкъл е бил затворен в килия без храна и вода, а след това изпратен в Холандия, без лична карта или пари.

Окупаторите са холандски, австрийски и германски наемни войници, ръководени от самопровъзгласилия се премиер на Сийланд германския адвокат Александър Ахенбах.

След като отново се събира със сина си, двамата заедно се въоръжават и се свързват с техен приятел пилот на хеликоптер, който е работил по франчайза на Джеймс Бонд… Майкъл разказва как те се доближили до платформата с хеликоптера призори, когато нашествениците вероятно ще са още сънени или все още спят, но все пак ще има достатъчно светлина, за да атакуват.

В крайна сметка те залавят нападателите, които вече са де факто военнопленници, и искат за тях от съответните им държави откуп от 125 000 долара днешни пари на калпак. Въпросните държави призовават Великобритания да се намеси в ситуацията, но тя отказва, позовавайки се на съдебното решение от 1968.

След няколко седмици преговори семейство Бейтс пускат пленниците. Въпреки това, след като се връща у дома, „сваленият от власт“ премиер на Сийланд, Ахенбах, създава въстаническото „правителство в изгнание“…

Никой друг не се опитва отново да превзема страната. Поне до Фолклендската война през 1982 г., когато аржентинци карат Бейтс да им продаде Сийленд, защото е близо до Англия. Той уважително отказа.

Днес Сийленд генерира приходи, предлагайки титли на обикновени хора като нас. Само за 29,99 лири можете да станете лорд или лейди, а за 199,99 паунда – граф или графиня.

 
 
Коментарите са изключени

Един от най-великите учени, за който никога не сте чували

Има популярно схващане, че религията и науката не вървят заедно. И в някои случаи това може би е вярно, но в един типично топъл януарски ден в Южна Калифорния през 1933 г. в Калифорнийския технологичен институт в Пасадина религията и науката доказват, че не трябва да са врагове.

В този ден някои от най-великите научни светила от цял свят по онова време, хора като Едуин Хъбъл и Алберт Айнщайн, се събрат, за да чуят поредица от лекции. Но един конкретен човек и една конкретна лекция карат Айнщайн да заяви: „Това е най-красивото и удовлетворяващо обяснение на създаването на света, което някога съм чувал.“

Известно е, че в навечерието на възхода на Третия райх Айнщайн напуска родината си Германия и заминава за САЩ. Но малцина знаят, че с него пътува белгийският католически свещеник Жорж Льометър – човек, който Айнщайн много уважава. Освен вярващ, Жорж Льометър е и велик учен космолог. Той изучава Вселената и най-вече нейното начало. Неговите изследвания, убеждения и заключения силно влияят върху начина, по който разбираме самото ни съществуване днес.

Още откакто е малко момче, той приема религията и разбра връзката, която може да има тя с науката. Той подражава на бившия си учител, кардинал Дезире Мeрсие, който има прогресивни убеждения по философия и космология. Така, вместо да навлезе в академичния свят, той става свещеник – ръкоположен на 23 септември 1923 г. от своя духовен учител.

През свободното си време отец Льометър продължава научните си изследвания, особено върху теориите за обща и специална относителност. Кардинал Мeрсие, разпознал талантите на своя подопечен, му позволи да учи в престижната обсерватория в Харвард и паралелно с това Льометър изкарва докторска степен по физика от MIT. По време на разнообразните си проучвания се среща с други забележителни астрономи и космолози, включително Джордж Хейл и Весто Слайфър, което оказва страхотно влияние върху по-късните му открития.

Някъде по това време Льометър измисля теория, която и до днес влияе върху изследването ни на Вселената. През 1927 г. той публикува труд, озаглавен „A Homogeneous Universe of Constant Mass and Increasing Radius accounting for the Radial Velocity of Extra Galactic Nebulae“.

В него той обяснява своята теория, според която вселената се разширява. Използвайки теорията на Айнщайн за относителността като основа, Льометър твърди, че пространството непрекъснато се разширява и следователно разстоянието между галактиките също се увеличава. По-късно Хъбъл ще демонстрира същото нещо и до ден-днешен заслуга за тази идеята се отдава именно на него. Освен това, Льометър откри това, което на нас днес ни е известно като „Законът на Хъбъл“ – за скорост на разширяване спрямо разстоянието на галактиките от Земята. Льометър също така дефинира и „Константа на Хъбъл“. И в двата случая той направи това, преди Хъбъл да публикува своите трудовете по тази тема. Истинският принос на Хъбъл в този случай беше да предостави базата от наблюдения за предимно математически базирана теория на отеца.

Пета конференция на Солвей

За съжаление на Льометър, неговият труд имаше слабо въздействие върху научната общност, защото беше публикуван в списание, което почти не се чете извън Белгия. Но един човек го прочита – Алберт Айнщайн. Льометър и Айнщайн се срещат за първи път през 1927 г. на прочутата Пета конференция на Солвей в Брюксел. Алберт е доста впечатлен от откритията на Льометър, но му каза: „Вашите изчисления са правилни, но физиката ви е абсурдна“. На практика Айнщайн смяташе, че математиката на Льометър е правилна, но това, което изглежда да показва тази математиката, не е.

През 1931 г., желаейки да популяризира теориите си по-широко четени, Льометър изпраща статията си до сър Артър Едингтън, британски астрофизик и някой, който иска да направи научните теории достъпни за всички. (Той беше този, който обяви и помогна да обясни на англоезичния свят теорията на относителността на Айнщайн, когато той беше все още немски учен.)

Едингтън превежда работата на Льометър и я публикува в „Месечни известия на Кралското астрономическо общество“ – журнал, който съществува и до днес. След тази публикация става ясно както за критиците, така и за самия Льометър, че нещо липсва в тази теория. Вселената непрекъснато се разширява, но кога и как започна разширяването?

Това смущава Льометър, но като добър учен, той продължаваше да си задава въпроси. Само няколко месеца по-късно, използвайки лекция на Едингтън от 1931 г. за края на Вселената, озаглавена „За края на света от гледна точка на математическата физика“ като ръководство, Льометър прави нова теория. В писмо от 9 май 1931 г. до сп. Nature (също все още публикувано днес, от 1869 г.) той пише:

Ако светът е започнал с един-единствен квант, понятията за пространство и време изобщо няма да имат някакво значение; те биха започнали да имат значение, само когато този кван е разделен на достатъчен брой кванти. Ако това предложение е правилно, началото на света се случи малко преди началото на пространството и времето.

Тези думи ще бъдат публикувани по-късно, през 1950 г., в сборник с есета под името „Първоначалният атом“, където той също така ще предели началото на всичко като „сега без вчера“. Така се поставя основата на „Теория на големия взрив“, след като няколко други учени ще развият още теорията на Жорж Льометър.

 
 
Коментарите са изключени

Как Канпур стана най-замърсеният град на света

| от |

Според годишното измерване на средната концентрация на PM2.5 (атмосферни аерозолни частици), както е документирано от Световната здравна организация за периода от 2008 г. до 2017 г. най-мръсният град в света е Канпур, Индия.

Базата данни на СЗО за 2018 г. съдържа резултати от мониторинг на замърсяване на атмосферния (външен) въздух от почти 2700 града в 91 държави. Качеството на въздуха в базата данни се представя от средната годишна концентрация на прахови частици (PM10 и PM2.5, т.е. частици, по-малки от съответно 10 или 2,5 микрометра).

Cawnporeskyline

Някои от забележителностите на Канпур – стари и нови сгради

Малко история за града.

През 1207 г. Раджа Канх Део от клана Канхпурия основава Канхпур (тогава просто малко селце), което по-късно става известно като Канпур. Днес това е най-населеният град в индийския щат Утар Прадеш и един от най-населените градове въобще в Северна Индия с население от 2 768 057 жители към 2011 г. и площ от 1640 квадратни километра.

През 19 век Канпур е важен британски гарнизон с казарми за 7000 войници. По време на индийския бунт от 1857 г. 900 британски мъже, жени и деца са обсадени в укрепленията си в продължение на 22 дни от бунтовници начело с Нана Сахиб Пешва. Те се предават с условието, че ще им бъде осигурено безопасно преминаване до близкото пристанище в Сати Чаура Гат, където ще се качат на баржи и ще им бъде разрешено да отплават до град Аллахабад.

The tugboat, Herbert P. Brake

Състав от баржа и тласкач

Въпреки че има спорове какво точно се е случило в Сати Чаура Гат и кой стреля първи, знае се, че скоро след това се е стреляло по заминаващите британци от бунтовническите сепои и са били убити или пленени. По-късно някои от британските офицери твърдят, че бунтовниците нарочно са поставили лодките в калта, за да ги забавят. Те също така казват, че хората на Нана Сахиб предварително са уредили бунтовниците да стрелят и убият всички англичани след като напуснат казармите. Въпреки че гигантската компанията Ийст Индия по-късно обвинява Нана Сахиб в предателство и убийство на невинни хора, досега не са намерени доказателства, които да сочат, че Сахиб действително е планирал или поръчал клането. Някои историци смятат, че събитията в Сати Чаура Гат са резултат от грешка, а не от някакъв целенасочен план, организиран от Нана и неговите съмишленици. Лейтенант Моубрей Томсън, един от четиримата оцелели от клането мъже, вярва, че сепоите не са знаели за предстоящото убийство.

Мнозина са убити, а оцелелите 200 британски жени и деца са върнати на брега и изпратени в сграда, наречена Бибигар (домът на дамите). След известно време командирите на бунтовниците решават да убият заложниците. Войниците обаче отказват да изпълняват заповедта и съответно командирите водят месари от близкия град, които да свършат работата. Това се случва 3 дни преди британските сили да влязат в града на 18 юли. Разчленените тела са хвърлени в дълбок ров наблизо. Британците, начело с генерал Нийл, завземат обратно града и извършиха серия от отмъстителни действия срещу сепоите и  цивилните граждани, заловени в района, включително жени, деца и старци. Клането в Канпур, както и подобни събития на други места, са представени от британците като оправдание за ответните кланета от тяхна страна. „Помни Канпур“ се превръща в боен вик за британците до края на бунта.

newplot (1)

Нивата на атмосферни аерозолни частици по години. Данни на база сателитни снимки и световни химични модели.
Тъмночервено – средното количество частици в Канпур. 
Светлочервено – стандарта за Индия
Зелено – препоръчително количество от Световната здравна организация

Кампур днес.

Днес Канпур е един от най-големите индустриални градове в Северна Индия. В града се намират най-големите сектори за обработка на текстил и кожа в региона. За кратко държавната администрация успява да въведе система за публично-частно партньорство с цел управление на твърдите отпадъци от индустрията. Първоначално изглежда, че този проект функционира добре – като продължава около 4 години – но различията между правителството и частната компания довеждат до разтрогване на договора, което от своя страна довежда до една от основните причини за проблеми със силното замърсяване на въздуха и водата с твърдите отпадъци в града.

През 2011 г. Държавният борд за контрол на замърсяването (Central Pollution Control Board, CPCB) публикува национален обобщен доклад за „Мониторинг на качеството на въздуха, проучване на емисиите и идентифициране на източниците“, базиран на данни от мониторинг върху 6 града (Делхи, Мумбай, Канпур, Пуне, Ченай и Бангалор). Според доклада, в Делхи и Канпур данните от мониторинга на почти всички места и през всички сезони са били по-високи от предписаните стандарти. Сред основните причини за замърсяване на въздуха в Канпур конкретно са индустриалният сектор, превозните средства, пътният прах и готвенето в частните домове. Промишленият сектор е най-голямата причина за замърсяването на в града (от всичките шест града).

Contented 01

Мъжки бенгалски тигър в индийски резерват

През октомври миналата година, загива 15-годишният Абхай – единственият кралски бенгалски тигър в зоопарка в Канпур (най-чистата и зелена част на града). Когато екип от лекари от града заедно с Индийския ветеринарен изследователски институт извършват аутопсия на Абхай, те намират отлагания на прах и въглерод в белите му дробове.

Предишни аутопсии на мъртви животни от зоологическата градина, в която живеят 1400 екземпляра от 120 вида, включително на елени и птици, също показват подобни резултати.

Въпреки че Абхай умира от естествена смърт, както потвърждава д-р Р. К. Сингх, щатният ветеринарен лекар в зоопарка, здравето на животните е представително за проблема с лошия въздух.

Между 11 и 19 ноември 2019 година индексът на качеството на въздуха в града се издигна над 300 и два пъти пресича 400. Ниво над 300 се счита за много лошо, а над 400 – за тежко. От 4 октомври въздухът на Канпур премина от лоша към много лоша и след това към тежка категория.

Според собствено проучване, което Индийският технологичен институт прави през май, твърди частици като прах и сажди представляват 76% от замърсяването на въздуха в Канпур през зимата.

През май 2018 година Световната здравна организация обяви Кампур за най-замърсеният град в света.

Класирането се основава на данните на Централния борд за замърсяване (от 2016 г.) за прахови частици под 2,5 микрограма. Въпреки това градът няма достатъчно сензори за измерване качеството на въздуха (Air quality index, AQI).

Държавният борд за контрол на замърсяването е инсталирал четири сензора за наблюдение на качеството на въздуха на ключови места, а Централния съвет за контрол на замърсяването, само един – напълно неадекватно количество за град, чието население от 2,7 милиона през 2011 година се е скочило на около 3,1 милиона души днес. Но това е редовна практика в Индия. Дори Гуруграм, град с около 2 милиона души население и дом на много компании от Fortune 500, има само един сензор.

Diwali Festival

В Канпур, за да станат нещата още по-красиви, всички сензори спират да функционират два дни преди Дивали и не работят през следващите четири дни. Това заявиха служители на Борда за контрол на замърсяването на държавата, които поискаха да запазят анонимност. Дивали е най-големият индийски и индуистки празник, равносилен на нашата Коледа. Той се празнува 5 дни и е известен като „фестивал на светлината“, защото според традицията  индийците украсяват домовете си с много свещи…

 
 
Коментарите са изключени