Евровизия не е измислено конкурсче

| от | |

Александър Николов

За всички, които ще кажат Стига с тази Евровизия, малко по-нагоре от този текст има секции Политика, Свят, Общество, където ще намерите новини, истории и анализи на различни теми: Сирия, Путин, Украйна, Ердоган, евроизборите. Ще се радвам, ако се насочите натам. За останалите, малко мои размисли по темата, като Кончита и нейната брада не заемат централно място :)

Кончита Вурст спечели тазгодишното издание на Евровизия и от всички страни потекоха яростни крясъци ЗА и Против. С дебелото подчертаване колко измислен и излишен е този конкурс и как никой не го гледа, а само се харчат едни пари. Това обединяваше повечето мнения.

Жена с брада (или мъж с рокля) обедини Европа на принципа на толерантността, обявиха някои. И тук яростно прозряха двойните стандарти. Защото същите преди години крещяха за срама на България, когато Мариана Попова се яви с Азис. Защо Кончита бе сравнена с Оскар Уайлд (наистина ли сериозно това?), а Азис го наричахте Васко Педераса?

Това са ценности на евро-педерасите и ЕС трябва да се разпусне гръмнаха в един глас атакисти, националистите на Льо Пен и въобще хора, известни с любовта си към Путин. Сериозно? ЕС=Евровизия? Ами къде отидоха Босна, Македония, Русия, Беларус, Турция, Израел, Азербейджан… Страни редовни участнички в конкурса.

И се започнаха геостратегическите анализи… Путин, Меркел… засега пожалиха Обама, но има време. Опорни точки от край до край и истерии от всички странни съединявайте се! Да, не е редно основното възражение срещу Кончита да е това, че е с брада. Както не е редно това да е причината да спечели. Толерантните (псевдо бих добавил аз) изтъкнаха това като основна и единствена причина, след което започнаха да казват „Стига сте се взирали в брадата“.

Но най-дразнещата за мен е общата опорна точка. Евровизия е един излишен конкурс, който не е дал нищо на музиката, средище на сладникав поп и мазен кич. Е тук мога да ви кажа само едно : Не разбирате, замълчете! Друго си е Златния Орфей нали? Или Мелодия на годината? А може би Пирин фолк? За да е нищо и никакво конкурсче може би го сравнявате с нещо велико и грандиозно и много ми се иска да разбера с какво? Кратка ретроспекция в последните години и някои песни, които излязоха от Евровизия, ще покажат на хората с истинска музикална култура (без стереотипи и комплекси, тесногръдие и провинциализъм), че не е нужно да се връщаме до ABBA и Селин Дион, за да видим, че смисъл има. Въпреки начина на гласуване (обещавам отделна статия по темата) и въпреки Кончита.

Eurovision 09 01

Какво е за мен Евровизия? Конкурс, от който всяка година ми харесват няколко песни. Една, пет или петнадесет няма значение. Събитие, показващо, че можем да сме единни въпреки културните различия. Именно в разнообразието на песните е чара на Евровизия. От метъл и рок през „сладникав“ поп до фолклорни мотиви, от ирландски гайди до турски кючек мотиви, от шеговити песни до прочуствени балади, от гласовити изпълнители до по-скоро актьори. И ако не можете да оцените това, то наистина не разбирате ценностите на Обединена Европа. Защото те наистина могат да бъдат открити в Евровизия. И тяхното лице не е Кончита, а хилядите песни появили се през годините. Не, не всички са мега хитове, но вие имате ли по-добро изпълнение? Ако да – явете се!

Годината е 2003. Русия изпраща на Евровизия Тату. Явно Русия все още изповядва еврогей ценностите.

През 2004 интересни са песните на Франция, Турция, Босна (изпълнителят ясно показва различна сексуалност, но розовата тениска не е като брада нали?), Сакис Рувас представя Гърция, Македония изпраща Тоше Проески.
Над всички са песента Лане мое, която представя Сърбия и Руслана за Украйна. Любопитна подробност – Украйна дава най-много точки на най-големия си конкурент Сърбия.

Годината е 2005. Аз лично препоръчвам песните на Португалия, Монако, Холандия, Унгария, Норвегия, Кипър, Израел, Сърбия, Швейцария… Няма начин да не намерите нещо за себе си. И разбира се Елена Папаризу!

2006. Годината на големия срам за България, нали лицемери? Мариана Попова отиде в Гърция с Азис!!! ШОК! УЖАС! СРАМ! СКАНДАЛ!
Песните на Швеция, Швейцария, Украйна, Ирландия заслужават интерес. Моите две любими са тези на Дима Билан за Русия и Ана Виси за Гърция. Първото място спечелиха финландците. A за мен емоцията беше различна. Бях в Атина. И мога да кажа – да това е Европа.

Последното е мега сладникав поп, нали?

2007. Най-доброто българско представяне от Елица и Стунджи. Украйна, Швейцария, Босна, Испания, Беларус, Македония, Гърция… доста хубави песни и тази година. Любопитното е, че песента на Кипър беше на френски, а тази на Норвегия на испански. Сърбия спечели с Молитва и в Белград не бяха възмутени от сексуалността на певицата.

2008. Този път сме в Белград. Чувството отново е невероятно. Армения, Исландия, Норвегия, Турция, Швеция, Гърция, Испания, Сърбия… различни, много различни песни, всяка със свой заряд и насторение… Победата е за Дима Билан. В Русия отново нито дума за сексуалността му.

2009. И отново намирам няколко песни, които да ми харесат. Португалия, Малта, Румъния, Исландия, Гърция, Великобритания, Турция.

Песента на Азербейджан остава в моят TOP предпочитани песни вече 5 години.

Победата е за песента от Норвегия, за която можем да кажем, че обедини Европа.

И за да завърша. През 2011 си намерих любим изпълнител. Между другото – гей.

P.S. И само едно напомняне. Dana International – също роден мъж, също печели Евровизия, през 1998. По спомен – тогава се вдигна далеч по-малко шум, песента се въртеше редовно по радиостанциите и никой не пищеше – може би защото кичът липсваше? (цитирам Динкова, Ани пусна го точно в момента, в който пишех това.)

 
 

Има четири основни типа пиячи

| от chr.bg, БТА |

Консумацията на алкохол лесно може да се обясни като резултат от хилядолетни ритуали и привички. Замисляли ли сте се обаче защо всъщност избирате да пиете? На базата на мотивите, подтикващи хората да посягат към чашката, изследователи от Австралия извеждат четири основни типа пиячи, пише в. „Дейли мейл“.

По-доброто разбиране на потребностите по отношение на алкохола може да помогне за насърчаване на хората да пият по-малко или поне да го правят по по-щадящ начин, смятат авторите на изследването от университета „Ла Троуб“ в Австралия.

В личен план всеки може да изтъкне куп мотиви защо избира да пие, което прави по-трудно научното разбиране на причините. Все пак науката разполага с т.нар. мотивационен модел за употреба на алкохол, според който хората пият, защото очакват след това да се почувстват по различен начин.

В частност моделът обяснява, че индивидите разчитат на алкохола да повиши позитивното усещане и да намали негативното. Мотивацията се обуславя и от фактори, свързани с психологическа награда. Те могат да бъдат вътрешни, например подобряване на желано емоционално състояние, или външни, например търсене на социално одобрение, предаде БТА.

Въз основа на това и имайки предвид останалите фактори, играещи роля в консумацията на алкохол – генетика, характер, заобикаляща среда, австралийските специалисти извеждат четири категории.

Според тях хората пият основно, за да се чувстват по-добре (защото е вълнуващо), за да се справят (да забравят тревогите си), от социални съображения (за да се забавляват и да празнуват) и от конформистки съображения (за да се впишат в заобикалящата ги среда).

 
 

“Формата на водата“: приказката, която ни вдъхва надежда

| от Дилян Ценов |

Тъмносин екран. Помещенията сякаш отдавна са под вода, а мебелите са в безтегловност. На този фон разказвачът споделя с нас, че не знае как да започне. Истина е. За „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо се пише трудно. Тези, които все още вярват, че приказките не са заключени завинаги в томовете на Андерсен и Оскар Уайлд ще разберат безсилието да говориш за нещо толкова чисто, фантастично, което ти вдъхва вяра. Другите, които си падат по по-hardcore неща, молим да ни простят това, което наричат „розов романтизъм“.

Истината е, че „Формата на водата“ е добре направената екранна приказка за вярата и любовта, от която хората имат нужда. За филма започна да се говори, откакто спечели голямата награда на кинофестивала във Венеция през 2017 г. Равносметката от тогава: вече близо 100 млн. долара приходи, номинации за всички големи награди, винаги печелеше в големите категории, и почти максимални рейтинги от критиците. 13-те номинации за „Оскар“ го правят рекордьора тази година.

the shape of water ,формата на водата

Зародишът на идеята за любовната история между митично морско създание и жена се ражда още през детството на Гийермо дел Торо след като гледа филма Creature from the Black Lagoon. Днешната история обаче е доста по-различна. Действието се развива в САЩ по време на Студената война. Американска военна база. Руснаците дишат във врата на американците и обратното. В този свят на убити цветове и сиво ежедневие живее Илайза Деспозито – чистачка във военната база, сираче, намерено в река, което заради белезите на врата не може да говори. Никой не знае от какво са причинени те. Ежедневието е едно и също, монотонно, най-екстремното нещо е сутрешното мастурбиране във ваната, преди сваряването на трите яйца. Следва посещение при съседа и единствен приятел – художникът гей Джайлс. В работата пък е Зелда – едрата афроамериканка, която не млъква и ту се оплаква, ту кълне съпруга си Брустър. Денят, в който „обектът“, както го наричат в базата, е докаран, започва приказката…

На първо място, заслугата за този майсторски филм е на дел Торо, за когото това е първият такъв пробив от началото на кариерата му през 1985 г. Ако зависеше от нас, веднага му даваме „Оскара“ за най-добър режисьор. Без излишни протяжни моменти за времетраене от два часа. Действие, напрежение, обрати, конфликт – всичко майсторски изградено и съшито така, че приказката да добие максимално достоверен вид, но все пак да знаеш, че не бива да бъдеш краен буквалист, когато гледаш. В това е чарът и на сценария на дел Торо и Ванеса Тейлър (Hope Springs, Divergents, и продуцент във втори и трети сезон на Game of Thrones). Той те освобождава от вродената ни склонност да търсим причинно-следствени връзки, логика и по този начин ни потапя в паралелната вселена, където вратата не е изкъртена от напора на водата, хомосексуалният прощава на чудовището, че е изяло котката му, косата му пониква отново, а раната му заздравява. Подходът  deus-ex-machina, тук е на мястото си. Както подобава на истинските приказки.

hero_Shape-of-Water-2017

Пак, благодарение на дел Торо, успяваме да видим Сали Хоукинс така, както дори в „Син жасмин“ не я видяхме. Добрият актьор може и без текст, това е. Сали Хоукинс е повече от добра актриса. Няма пародиране, няма наиграване. Има отмерени жестове, намеци, смигвания, ясни и в същото време достатъчно загадъчни, за да ни изненада Илайза със следващия си ход. До нея е Зелда (Октавия Спенсър), за която третата номинация за „Оскар“ е напълно заслужена – тя е антиподът на нямата чистачка, който обаче успява да запази самообладание дори когато комплексираният расист командващ поделението, полковник Ричард Стрикланд, я заплашва в собствения й дом. Триото от добри актьори е завършено от Ричард Дженкинс в ролята на съседа Джайлс – старият мъж, неизживял младостта си, който редовно купува пайове, които не изяжда и се опитва да завърже разговор с красивия, но груб продавач.

28161816_10156135688137402_8630534296068459429_o

Останалите компоненти на филма трябва също да бъдат споменати. В него почти няма светли и живи тонове, всичко е пастелено, почти монохронно. Този скопен, а после умъртвен тон придава на една усмивката на Илайза или на примигването на създанието още по-енигматичен вид. Целият вътрешен свят на жената контрастира с обстановката около нея, подсилвайки приказния ефект. Тук се появява и музиката, от 50-те и 60-те години, феминизирана до краен предел (която Джайлс обожава). Грамофонът се върти, а от него звучи Кармен Миранда. Така, неусетно, едно яйце, малко музика, нежен допир стават достатъчни.

Кое обаче прави „Формата на водата“ толкова добър? Техническата реализация разбира се, че има заслуга. Режисурата и играта също. Но това са само добре сработени помежду си проводници, по които преминава идеята. Идея, която човечеството винаги е търсило. Нуждата да слушаш приказки. Детски, нереални и наивни, достатъчно силни, че да вдъхнат вяра. Тази година това е „Формата на водата“.

До болка познати са изводите, че чак е втръснало да ги повтаряме. Любовта е навсякъде. Всесилна е. Възможна е. Приказките се сбъдват. Не само между жена и морско създание, а между хората като цяло. Защо да не вярваме? Все пак никой не знае какво се е случило в реката, и откъде е белегът на врата на Илайза.

А за себе си знаем ли? Къде сме били в онзи момент? Не. Затова най-добре е да вярваме и да се благодарим на „Формата на водата“, че ни напомни това.

 
 

Сам Рокуел е рокзвезда

| от Амелия Понд |

През тази година Сам Рокуел ще навърши 50 години в живота и 21 в киното. И макар и двете цифри да ви се струват огромни, то този талантлив калифорниец може спокойно да каже, че 2018-а е една от най-специалните години в живота му.

Защото именно през нея Сам Рокуел ще вземе „Оскар“ за първи път в кариерата си. Освен, ако Академията не реши да му направи сечено и в последния момент не даде наградата на някой друг, но едва ли. Рокуел заслужава статуетката, както и поклон до земята за годините къртовски труд в многобройни и многолики продукции и за изпълнението си на пълния гъз с добро сърце, прикрито зад селташко излъчване, лош език, грубо насилие и глуповато лице Джейсън Диксън в безапелационната южняшка черна филмова поезия „Три билборда извън града“.

Тази година Рокуел каза, че се радва, „че най-накрая участвам във филм, който някой е гледал“. И въпреки, че това звучи като тъпашка шега сега, то малко са хората, които могат да назоват поне три, а камо ли повече филма, в които Сам разгръща своя талант.

MV5BNzU5NTM3YTItYmFjZS00ZmJkLTg5ZjktOWIwYjdkOWUzMDQzXkEyXkFqcGdeQXVyNDg2MjUxNjM@._V1_SY1000_CR0,0,1486,1000_AL_

Останал някак извън листата на големите и важните Рокуел често и предимно получава ролите на аутсайдерите, неуспелите, кретените или злодеите, и никога не успява, както е модерно да се казва – „да открадне шоуто“.

Роден в слънчева Калифорния, а по-късно живял в Ню Йорк и Сан Франциско, Рокуел прави дебют на голям екран едва 10-годишен рамо до рамо с майка си, също актриса. Големият пробив, ако може да се нарече такъв, пристига близо 10 години по-късно, когато Рокуел изиграва една от основните роли в безумния трилър Clownhouse. Следват сериал на фамилната ABC, от който Сам е уволнен за лош език и лошо поведение, и купчина trash-и роли, в които никой не го помни и по-добре. От „Костенурките нинджа“ до „Джери и Том“ (да не се бърка с „Том и Джери“) Сам Рокуел може да се похвали, че има повече филмов боклук зад гърба си, отколкото някоя нещастница участвала само в романтични комедии за Hallmark.

сам рокуел

И въпреки това Рокуел някак успява да намери своето място под слънцето на Холивуд и един ден да се появи във филм на Уди Алън. Годината е 1998-а, а филмът е „Знаменитости“. Нищо особено за кариерата на Алън, но голяма червена точка за тази на Рокуел.

След тази продукция пътят към Холивуд, който винаги е послан с добри намерения, за Сам е малко по-широк. Следват „Зеленият път“, „Сън в лятна нощ“ и „Ангелите на Чарли“, а с тях и настъпването на новото хилядолетие.

MV5BZmIyMDlkN2QtMzkxOC00ZDdlLWFmYzYtNWMwNmUwNmViZDQ1XkEyXkFqcGdeQXVyNDg2MjUxNjM@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Сам Рокуел е като доброто уиски. С годините той става все по-талантлив, по-избирателен към продукциите, в които се появява, по-хубав, по-умен, по-смел. Феновете на киното започват да го забелязват и да го преглъщат все по-лесно и с все по-голямо удоволствие.

Новият век носи на Рокуел участия в купчина качествени продукции и работа с чудесни режисьори, като Ридли Скот (в „Кибритлии“), Андрю Доминик (в „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“), Дейвид Мамет (в „Обир“) и дори с Джордж Клуни (в „В самопризнанията на един опасен ум“). Някъде там се появява и „Пътеводител на галактическия стопаджия“, където Рокуел влиза в лачените обувки на Зафод Библброкс. На бас, че не знаехте за това, нали?

сам рокуел

Големите залъци в кариерата на Рокуел обаче тепърва предстоят. Точно 10 години преди днес Сам прави една от по-добрите си роли. Той играе пристрастения към секс измамник Виктор Манчини в Choke – адаптация по вулгарния саркастичен роман на Чък Паланюк. Фестивалът „Сънданс“, където филмът прави премиера го аплодира горещо и посреща с отворени обятия новата си любима звезда.

Времето е най-добрият мерител за повечето неща и погледнато с днешна дата можем спокойно да кажем, че Choke е грандиозно събитие в кариерата на Рокуел и доста прилично такова във филмово отношение. Дали е шедьовър? Не, не е. Но е великолепен филм, който позволява на Рокуел да разгърне таланта си и да покаже, че всъщост го бива.

Следват два от най-силните филми за Рокуел до момента – „Фрост/Никсън“ и „Луна“. И двата получават номинации за различни награди и са посрещнати с възторг от публиката. Някъде там, по същото време, се нареждат и двете най-комерсиални заглавия, в които Сам Рокуел взима учестие – като злодея в „Железния човек 2“ и като доктора в „Каубои и извънземни“.

75th Annual Golden Globe Awards - Press Room

2012-а е годината, която среща Рокуел с Мартин Макдона. Двамата правят първата си колаборация заедно в „Седемте психопата“. На Рокуел отново е дадена ролята на неудачника, най-добрия приятел на персонажа на Колин Фарел, който се опитва да го измъкне от творческа дупка. Първата среща на Рокуел и Макдона е важна, защото постиля килима за онова, което ще се случи шест години по-късно в „Три билборда извън града“. И макар „Седемте психопата“ да изпада на по-долно място от останалите заглавия на своя създател, каквито са „В Брюж“ и вече сто пъти споменатия „Три билборда“, то той може да се похвали със същото чувство за безхаберие и хумор, със същия остър език и безапелационно и дори грубо отношение, както към света навън, така и към съдбата на своите персонажи. И със Сам Рокуел, разбира се. Който е бъдеща рокзвезда и всеки, който разбира от кино го е забелязал още тогава.

Минавайки през още няколко страшни тъпотии и лоши продукции, Рокуел и Макдона започват работа по „Три билборда извън града“ още през 2015-а, когато филмът най-накрая получава финансиране. Към екипа впоследствие са притеглени Франсис Макдорманд и Уди Харелсън. Всички знаем какъв е резултатът от тази колаборация, а тези, които още не са го разбрали, е редно да го направят възможно най-скоро.

Сам Рокуел не може да се похвали, че има шедьоври във филмографията си. Дори ще е силно да кажем, че има поне пет задължителни филма, които трябва да сте гледали преди да умрете. И все пак неговата рокендрол особа заслужава място на големия екран и тази година, както и купчината награди, които е спечелил до момента, са доказателството за това.

75th Annual Golden Globe Awards - Press Room

С височина само от 1.73 см, с излъчване на нахакан гадняр, език на гамен и без да е красавец Сам Рокуел е модерно нешлифовано бижу, което киното заслужава. Той и неговият Диксън са препъни камъка на политическата коректност и вечно толерантния класически красив американски утопичен идеалист. И да, Сам Рокуел е рокзвезда. Така че, насладете му се.

 
 

Новите трейлъри от тази седмица

| от |

Лятот идва макар и бавно, а с него и пикът на филмите. Продуцентските къщи и филмовите студиa вече пускат трейлъри на продукциите си, за да подгреят публиката.

Трейлърите са един от най-добрите начини за връщане на хората в киното. Нека видим последните, пуснати тази седмица.

„Incredibles 2″

 

„Atlanta“ Сезон 2

 

„A Series Of Unfortunate Events“ Сезон 2

 

„Uncle Drew“

 

„Ready Player One“

 

„Pacific Rim Uprising“

 

„Cobra Kai“

 

„Marrowbone“

 

„Youth & Consequences“

 

„Rampage“